Възмездие от гроба

7

Професор Маги Елиът вдигна поглед над очилата без рамки, които се бяха смъкнали на върха на носа й.

— Джейн, струва ми се, че в случая разполагаме с два обособени елемента — единият е писмото на Мери Уърдсуърт, в което става дума за нещо, което не е било коментирано досега от никой учен в тази област, поне доколкото ни е известно. Другият е откриването в Езерната област на тялото, по което има татуировки, които може да са типични за тихоокеанските архипелази от епохата на бунта на „Баунти“ — а може и да не са. Съгласна ли си с такова представяне на положението?

Джейн се поразмърда на мястото си.

— Ами… да.

— Но ти държиш на своето, че тези два елемента са неразривно свързани? И твърдението ти се основава единствено на някаква мълва, която си чувала като дете?

— Мълва, която се носи упорито в продължение на почти двеста години — заяви Джейн, а по лицето й се изписа непреклонност.

— Но все пак мълва.

Джейн се дразнеше от склонността на професор Елиът да проявява педантичността на преподавател от Оксфорд или Кеймбридж, макар самата тя да бе защитила и трите си научни степени в далеч по-либералните университети на Северна Англия. Като се има предвид, че за професор беше доста млада, би могло да се очаква да бъде привърженица на неформалното и непринудено общуване, а не да си придава вид на двайсет години по-възрастна и няколко нива над класовата си принадлежност.

— Мълва, подкрепяна от внушително количество косвени доказателства — настоя Джейн, решена да не допусне да я разколебаят.

— Които вече представих. Освен това съществува и една допълнителна подробност…

Професор Елиът повдигна въпросително вежди:

— Да?

— Бележниците на Самюъл Тейлър Колридж се намират в Британския музей. В един от тях съществува следната записка: „Приключенията на бунтовника Крисчън“. Това е същият бележник, който той ползва в периода, когато пише „Старият моряк“. А ако погледнете поемата в тази светлина, не е трудно да се открият връзки с пътуването на „Баунти“.

— Като например?

— Ужасните бури, които преживели при опита да заобиколят нос Хорн, как били изтласкани на юг, към ледовете, докато най-сетне успели да преминат в посока към Южните морета. Да не забравяме и албатроса. Документиран е фактът, че моряците на „Баунти“ застреляли и изяли албатрос по време на плаването. Доколкото ми е известно, по онова време не е съществувало никакво суеверие, свързано с убиването на такава птица. Но за да има поемата му желаното въздействие, Колрдиж е трябвало да изобрети метафора за грях. Убийството на красива залутана птица отговаряло изцяло на търсенията на романтичната му душа — ръцете на Джейн очертаха с елегантен жест силуета на птицата във въздуха. — Така или иначе, от сведения на съвременници знаем също, че именно Уърдсуърт е дал на Колридж идеята за албатроса по време на съвместните им разходки. Не мисля, че би било пресилено да предположим, че идеята се е породила от това, което вече му е било известно за пътуването на „Баунти“.

Професор Елиът поклати глава.

— Бъркаш хронологията. Колридж работел върху „Старият моряк“, докато двамата с Уърдсуърт живеели в Дорсет. Това е прекалено ранен момент за предполагаемото завръщане на Крисчън в Англия. Освен това със сигурност нямаме основание да предполагаме, че той е ходил в Дорсет.

Джейн кимна.

— Не твърдя, че по онова време Уърдсуърт вече е имал възможност да изслуша автентичния разказ на Флечър. Мисля по-скоро, че това доказва интереса му към бунта. А в лицето на Едуард Крисчън той би имал идеалния източник, благодарение на който да задоволява любопитството си. Много е възможно Едуард да е узнал за убиването на албатроса от завърналите се бунтовници или от разказите на самия Блай. Точно такава подробност би впечатлила Уърдсуърт. А ако Уилям вече е бил проявил интереса си към бунта, това би било още една причина Едуард да изпрати завърналия се Флечър при него.

Трудно бе да се подмине снизхождението в усмивката на професор Елиът.

— Тази теория е дори още по-пресилена от онази за предполагаемата връзка между трупа и писмото. А какво те кара да смяташ, че анализът на писмото трябва да се осъществи спешно?

През трите часа, изминали от раздялата й с Дан, Джейн бе успяла да обмисли аргументите си.

— Не само откриването на тялото налага да реагираме бързо. Предстои отварянето на културния център „Джъруд“ при фондацията „Уърдсуърт“. Много скоро всяко късче хартия в архивите ще бъде подложено на старателен оглед, и най-вероятно човекът, който първи ще попадне на писмото на Мери, ще бъде достатъчно добре осведомен, за да осъзнае, че информацията трябва да се проследи. Аз открих това писмо и искам аз да се заема с проучването на неговото значение.

Професор Елиът въздъхна.

— Но това не е нищо ново за теб, Джейн. Нали каза, че си попаднала на писмото преди една година? Защо не се зае по-рано с проучвания? Например по време на лятната ваканция? Защо трябваше да чакаш до началото на семестъра, когато имаш толкова преподавателски ангажименти?

Джейн почувства надигащия се гняв, но се опита да не повишава тон.

— Маги, може да не си обърнала внимание, но от преподавателската си работа тук не печеля достатъчно, за да се издържам. През по-голямата част от лятото работих в един бар, а през останалата част се опитвах да превърна дисертацията си в книга, за която по някакво чудо имам договор с едно издателство. Но дори ако предположим, че съм имала време за проучвания, по-голямата част от архива на Уърдсуърт е недостъпен поради работата по строежа на центъра. Не бих могла да свърша нищо по въпроса, дори да исках. Да, решението е още по-наложително поради откриването на тялото, но това далеч не е единственото съображение.

Ръководителката на катедрата се усмихна, този път без следа от снизхождение.

— Съзнавам всичко това, Джейн. Можеш да бъдеш сигурна, че ако можех да намеря начин да плащаме на теб и на останалите преподаватели повече, бих го направила. Напълно разбирам, че ниското заплащане се отразява отрицателно на възможностите ти за научна работа. И въпреки прибързаното ти заключение, позволи ми да ти кажа, че не подценявам потенциалното значение на тялото, открито в торфището. Ако се окаже, че принадлежи на Флечър Крисчън, или дори на някой друг от екипажа на „Баунти“, това би увеличило значително възможността ръкописът от твоята хипотеза да съществува в действителност — тя придърпа клавиатурата на компютъра към себе си и погледна Джейн над очилата си. — Колкото и невероятно да ти се струва, не съм забравила какво е вълнението от едно научно откритие. Административната работа на катедрен ръководител не е унищожила това чувство у мен — тя натисна бутона на мишката и се загледа в екрана. — Имаш три семинарни занятия седмично, а освен това си научен ръководител на трима студенти.

— Така е, но…

Професор Елиът вдигна пръст, за да я накара да замълчи, и продължи да се рови в програмата.

— Да видим… — измърмори тя.

— Дан Сийборн предложи да поеме часовете ми за две седмици, ако успеем да реорганизираме програмата така, че да няма два семинара в един и същи ден — осмели се Джейн да прекъсне заниманията й.

Повдигане на вежди от другата страна на бюрото.

— Наистина ли? Много нетипично за него — да се обременява с допълнителна работа.

Джейн се усмихна.

— Не е толкова мързелив, колкото изглежда понякога. Въпросът по-скоро е там, че все още не си е изяснил с какво ще се заеме оттук нататък.

Професор Елиът се покашля.

— И ти си убедена, че е достатъчно добре запознат с твоето поле на дейност, за да поеме работата?

— Така ми се струва. Не е толкова трудно да знаеш малко повече от групата — особено напоследък, когато на упражненията идват малко хора, колкото идваха навремето на лекции — допълни Джейн с малко заядлив тон.

— Това също не е проблем, който имам власт да разреша — отвърна професор Елиът. После отново се взря в екрана. — Идеята ти е осъществима. Много добре тогава, да бъде господин Сийборн. Ще му пратя мейл, за да съм сигурна, че знае кога и къде трябва да се яви за часовете. Ти разполагаш — тя отново хвърли поглед към програмата — с две седмици и три дни, преди да трябва да се явиш отново на работа. Надявам се да са ти достатъчни.

Джейн се изправи.

— Ако дотогава нямам никакъв напредък, значи загадката не подлежи на бързо разрешение.

— А ако имаш напредък?

Джейн взе чантата си.

— Тогава мога да се явя тук с нова молба.

Професор Елиът я изгледа строго.

— Надявам се да не се стига дотам. Не ми се иска досието ти да създава впечатление, че не проявяваш интерес към работата в катедрата. Човек никога не знае кога ще се наложат съкращения.

Това, мислеше си Джейн, докато вървеше по мърлявия коридор, е най-близкото подобие на ентусиазирано поощрение, на което би могла да се надява от страна на Маги Елиът. Но дори да не я бе окуражила възторжено да се хваща за работа, все пак това бе значително по-добре от нищо.

Мракът вече се бе спуснал над скалистите възвишения и тъмните води на Езерната област, когато катафалката спря пред дискретно разположения заден вход на болницата „Кезик Мемориал“. Вратите се разтвориха и на прага се появи носилка, тикана от санитар, върху която бе положено тяло в черен чувал. Ривър Уайлд надзираваше пренасянето на скъпоценния товар в катафалката, а после се уговори с хората от погребалната агенция да се видят в канцеларията им.

Странно погребално шествие, мислеше тя, докато изваждаше ленд роувъра си от мястото му на паркинга и потегляше след катафалката. Не мога да си представя по-необичайно съчетание — мъртвец, когото никой не оплаква, и специалист по медицинска антропология, който иска да го лиши от тайните му. Лимузина и джип. Да му се не види, можех просто да натоваря тялото в багажника и изобщо да не безпокоя хората от агенция „Гибсънс“.

Би било далеч по-просто да си оставят трупа на място, в болницата, но от болничната администрация бяха категорични — в тяхната морга полагали само починали наскоро хора, а не такива, които са лежали под земята преди изобщо някой да е подозирал, че на това място ще има болница. Ривър им напомни, че вече се бяха съгласили тя да ползва техни съоръжения срещу определено заплащане, така че в даден момент тялото трябваше да бъде върнато отново тук, „като голям и труден за транспортиране колет“, но те останаха непоклатимо на позициите си — за разлика от Пирата от тресавището, както Ривър бе започнала да нарича мъртвеца. Чудеше се дали телевизионният екип би възприел идеята — това прозвище като че ли придаваше по-реално, човешко присъствие на тялото.

Беше доста доволна от себе си. Преди час Фил Тоунър й се беше обадил, за да й каже, че е решил да се заемат с проекта. На другата сутрин при нея щеше да пристигне техен представител, за да обсъдят работната програма и да преценят кога могат да започнат снимките. Не само това — бяха приели цитираните от нея суми, без да се пазарят, както и хонорара, който трябваше да платят лично на нея. Тя направи кисела гримаса и измърмори: „Май продаде евтино услугите си, момиче“. Но поне щеше да може да си позволи всичко, което й бе необходимо, за да изгради възможно най-пълен портрет на загадъчния покойник. За нея това беше необичаен лукс, тъй като практичният аспект на нейната работа обикновено предполагаше абсолютния минимум, необходим за идентифициране на тленни останки. Това, което вършеше тя най-често, бе необходимо за успокоение на живите — опечалените близки на войници, на цивилни, изчезнали по време на размирици и кланета, на жертви на природни бедствия, планинари, изчезнали по време на преходи, заровени набързо тела, открити в плитките си гробове. Това, което я интересуваше, бе самоличността на мъртъвците. Но сега случаят беше съвсем различен. Сега тя трябваше да разкрие историята на един човек — успееше ли да разкрие и самоличността му, това би било допълнителен повод за удовлетворение.

Тя навлезе след катафалката в паркинга зад внушителната викторианска сграда на погребална агенция „Гибсънс“ и изчака търпеливо хората да прехвърлят тялото на друга носилка с колелца и да го вкарат в помещението за балсамиране. Според Андрю Гибсън, трийсет и няколкогодишен, праправнук на първия Гибсън, помещението било оборудвано още при построяването на сградата през 1884 година и било почти непроменено, като изключим прокарването на съвременен водопровод и канализация. Стените бяха покрити с бели плочки, чиято форма наподобяваше тухли — времето бе им придало известна топлота, покривайки ги с фина паяжина от пукнатини. Масите за балсамиране бяха от солиден махагон, първоначалното им покритие от фаянсови плочки беше подменено с неръждаема стомана. Работните плотове и шкафовете също бяха от махагон. През стъклените вратички на шкафовете Ривър виждаше кани и мензури, които вероятно също датираха от викторианската епоха. Не беше много трудно да си представиш мъже с високи колосани яки и рединготи, работещи над покойниците в това помещение. Ривър беше изпаднала във възторг още в първия миг, когато се озова тук. Беше убедена, че хората от телевизионния екип ще реагират по същия начин. Искрено се надяваше, че ще успеят да създадат усещане, напомнящо на някой от романите за Шерлок Холмс — само че те щяха да работят по действителен случай.

Хората прехвърлиха товара си на една от масите. Ривър отвори полека ципа. Загледа се в кожата, изпъстрена с тъмни белези, съсухрените крайници, тъмната коса, и се запита как ли е изглеждал човекът приживе. Някога краката са го носели по пътечките сред скалите; Ривър би се обзаложила, че тези крака са били привикнали да пазят равновесие върху клатушкащата се корабна палуба. Ръцете са развивали корабни платна, стискали са здраво такелажа, когато той се е катерел, сплитали са въжета, прегръщали са други, топли човешки тела. Устата е целувала, говорила, разтваряла се е да поеме храна и пиене. Това тяло е дишало, било е изпълнено с живот, човешко същество също като нея самата. А сега нейната работа бе да съживи спомена за този живот.

На триста мили оттам Джейн поглъщаше лакомо солидна порция спагети в италианската кръчма на Гуидо, в компанията на Дан и Хари. Кръчмата беше откритие на Дан — беше сгушена в една тясна пряка на една от улиците, минаващи покрай университета. Отвътре изглеждаше така, сякаш нищо не бе променяно от седемдесетте години насам. Покривки на бели и червени карета, сълзящи свещи, поставени в бутилки от кианти, неумело изпълнени стенописи, изобразяващи изгледи от Соренто — всичко това създаваше усещане за връщане във времето. Менюто също бе останало недокоснато от кулинарните моди. Посетителите биха търсили напразно балсамов оцет, сушени на слънце домати, моцарела и артишок. Тук имаше огромни купчини паста, предпочитаните сосове бяха болонезе, карбонара, арабиата и маринара. Затова пък храната беше вкусна, а цените — ниски, затова заведението беше съхранило клиентелата си, състояща се от чиновници и тези студенти, които предпочитаха съдържанието пред формата. Джейн се хранеше тук поне два пъти седмично.

Хари заговори, макар устата му да беше пълна с лазаня.

— Не мога да повярвам, че префърцунената Елиът се е хванала на твоите истории, Джейн. От това, което Дан ми е разказвал за нея, разбирам, че е костелив орех.

— Точно такава си е — каза Дан. — Но е и достатъчно умна, за да иска да запази за себе си част от славата, ако се окаже, че Джейн има попадение. Е, Джейн, какъв е планът за действие?

— Започваме от началото — отвърна тя. — Утре ти се захващаш със семинарите, а аз заминавам за Езерната област, за да поговоря с Антъни Катоу от фондация „Уърдсуърт“ и да проверя дали не са се появявали и други материали, които още не са включени в каталозите. А междувременно не е зле да проучиш много сериозно родословното дърво на Уърдсуърт и да проследиш потомците на Джон. Последното, което знаем за това, което е открила Мери сред документите на Уилям, каквото и да е то, е, че тя го е изпратила на Джон. Кой знае, може да е съхранявано в някой клон на рода през последните сто и петдесет години.

— Как пък не — измърмори Хари.

— Хари, това семейство е съумяло да съхрани тайната за извънбрачната връзка на Уилям с французойката и за незаконната им дъщеря в продължение на сто и двайсет години — подчерта Джейн. — Няма друг поет в историята на английската литература, който до такава степен да фетишизира собствения си публичен образ, а семейството му го е поддържало изцяло в това отношение. Никога не се е вършело или казвало нещо, което би влязло в противоречие с образа, който Уилям бил изградил за самия себе си, дори ако това означавало да си затварят очите пред най-очебийни пропуски. „Прелюдия“ е удивително поетическо постижение, но същевременно и ранен пример за безобразно изкривяване на факти и постъпки в духа на съвременните имиджмейкъри. Нещо като историята на Дориан Грей с обратен знак — колкото повече се лишавал Уилям от сила и младост, толкова по-лъскави ставали образите в „Прелюдия“.

— Знаеш ли, тя е права — намеси се Дан, допълвайки чашите им с плътното червено вино. — Тази мания на Уърдсуърт да преправя и разкрасява историята на живота си е причина да мисля, че Джейн може наистина да е попаднала на следа. От всички хора на словото, които познавам, Уърдсуърт е може би единственият, който би бил способен да създаде голямо произведение и сам да се реши да го укрие от широката публика от страх, че то може да се отрази зле на репутацията му.

— И така да е, не ми се вярва през всички тези години никой да не е пожелал да припечели от това произведение, ако то съществува — Хари побутна чинията си настрани, предавайки се пред огромното количество месо и спагети.

— Не и в това семейство — настоя Джейн. — Доброто име, доброто име, доброто име — би трябвало тези думи да са изписани на фамилния им герб.

— И тъкмо ти ще нарушиш многогодишното мълчание, Джейн — каза убедено Дан. — Е, къде ще отидем сега, за да отпразнуваме поверената ти мисия?

— Мислех да се прибера, за да си приготвя багажа.

Дан изсумтя възмутено.

— Джейн, Джейн, какво да те правим?

— Започваш да остаряваш — съгласи се Хари. — Дан е прав, редно е да го ударим на купон.

Джейн изпъшка.

— Е, добре — само че без танци до зори като последния път. В полунощ ще се превърна в тиква, да знаете.

Три часа по-късно тримата излизаха от една кръчма в Сохо — бяха понаквасени, но все още се крепяха. Същото обаче не можеше да се каже за Джино Марли, който застана нащрек, когато усети как вратата на апартамента в Маршпул Фарм се отваря едва чуто.

Този път късметът изневери на Тенил.

Приятелят ми се бои за живота си, и кой не би се боял на негово място. Заловят ли го, ще го обесят. Макар да са минали много години от сензационния случай с бунта на „Баунти“ и малцина да си спомнят за капитан Блай сега, когато името на адмирал Нелсън е на устата на всички, все пак немалко хора ще ликуват, когато паланът затегне примката около жилестия му, загорял врат.

— Сигурен ли си, че тук няма да ни проследят любопитни очи? — попита той.

Отговорих му, че градината на Дъв Котидж е предоставена изцяло на мен, когато работя. Съществува така наречената от нас Нова порта, която води към коридора, но никой не припарва тук, когато знаят, че пиша. А пък самата градина е защитена от любопитни погледи с плътен жив плет от рози и орлови нокти. Тук сме напълно изолирани — все едно, че сме на самия връх на Хелвелин.