Възмездие от гроба

25

Тенил потръпна под острия пристъп на вятъра, нахлул в пролуката между скалите, където се беше приютила късно същия следобед. Когато видя Джейк на склона под себе си, тя бързо се шмугна встрани от пътеката. Сухите, перести листа на орловата папрат шумоляха около нея, докато най-сетне той продължи надолу и се изгуби от погледа й. Мокра и премръзнала, тя тръгна бавно по стъпките му и застана там, където той бе стоял допреди малко.

Оттук се виждаше само една ферма, и Тенил предположи, че това е домът на Джейн. В края на краищата, кого друг би могъл да следи Джейк? Каза си, че вероятно трябва дори да му бъде благодарна, защото и досега не бе успяла да си изясни как точно смята да търси Джейн. Не й се искаше да подчертава присъствието си тук, разпитвайки как да стигне до фермата. И макар да се надяваше, че ще разпознае сградата благодарение на снимките, които бе виждала у Джейн, нямаше представа колко ферми би могло да има около Фелхед.

След като вече откри фермата, оставаше да реши въпроса как да се добере до нея. Тя загледа намръщено картата. Логично бе да продължи надолу по пътеката, докато излезе на пътя, водещ към Фелхед. После щеше да се наложи да мине през селото и нагоре по уличката към фермата на семейство Грешам. Но за да не се излага на опасност, се налагаше да изчака свечеряването, а освен това нямаше представа кой се намира сега във фермата. Щеше да й бъде трудно да установи контакт с Джейн, без някой друг да разбере за появата й.

Другата възможност бе да остави пътеката и да тръгне напряко надолу по склона, докато се озове малко над фермата. От сегашната си позиция виждаше една скална издатина, която би могла да я прикрие достатъчно, за да остане там, да наблюдава и да изчаква удобен момент, когато Джейн ще бъде сама. Този маршрут не й вдъхваше никакво доверие, но не намираше друг по-разумен изход.

Само минути след като потегли надолу по хълма, тя установи, че така вървенето е много по-трудно, отколкото по пътеките. Теренът беше неравен, туфи остра трева и пирен драскаха глезените й. Непрекъснато й се случваше да стъпи по недоглеждане в някое торфено мочурище, където едва не оставяше обувките си. Придвижваше се бавно, и следобедът вече клонеше към края си, когато най-сетне се добра до скалната издатина, към която се беше упътила. За свое облекчение тя откри един тесен процеп в скалата откъм страната, обърната към фермата, и успя да се промъкне в него. Част от скалата бе надвиснала отгоре, така че тук земята беше почти суха, и тя се отпусна на нея с дълбока въздишка на облекчение. Не помнеше някога през живота си да е била толкова уморена. Единствено острите пристъпи на глада, от които стомахът й се присвиваше, я държаха будна.

Тенил се учуди, когато видя каква голяма площ заемат фермата и пристройките към нея. Винаги досега, когато мислеше за ферма, си представяше селски къщурки със сламен покрив, заобиколени от нивя и може би някой очарователен старовремски каменен хамбар. Но дворът пред нея бе ограден от три страни с различни стопански постройки. Самата къща беше масивна двуетажна постройка, построена по ширината на двора срещу входната врата. Край двете по-дълги страни на оградата имаше всевъзможни сгради — нисък обор с обшити с метал стени и покрив от ожулени пластмасови плоскости, и други, най-различни, ниски каменни постройки. Тенил нямаше никаква представа за какво биха могли да служат.

Първият признак на живот, който забеляза, бе появата на един ленд роувър, който спря в единия край на двора. От шофьорското място слезе мъж, последван от две кучета на черни и бели петна. Кучетата изчезнаха в дървената колибка, която се намираше близо до обора, а мъжът влезе в къщата. Половин час по-късно той излезе отново, натовари две бали сено в ленд роувъра и потегли нанякъде с кучетата. Върна се пак двайсет минути по-късно.

Малко преди седем в двора влезе тъмнозелен джип. От къщата излязоха мъж и жена, настаниха се на задните седалки и колата пак потегли. Тенил предположи, че това бяха родителите на Джейн. Но все още нямаше и следа от самата Джейн. Тенил започваше да нервничи. Ами ако Джейн изобщо не беше тук? Ако беше отишла някъде с приятели и нямаше намерение изобщо да се прибира тази нощ? Ако й се беше наложило да отиде някъде другаде във връзка с научния й проект? Тенил не знаеше какво да прави. Прималяваше й от глад, а устата й бе така пресъхнала, че не беше сигурна дали може да проговори.

Малко след осем лампите в двора светнаха и тя видя, че през портата влиза червен форд фиеста. Тенил скочи възторжено на крака, когато видя Джейн да излиза от него. Но вместо да се упъти към къщата, Джейн отново излезе от двора и тръгна пеш обратно към Фелхед.

Тенил се отпусна отчаяно назад и запримигва, за да пропъди сълзите. Беше стигнала толкова далеч — във всяко отношение, но това усилие бе изчерпало силите. Знаеше, че не би могла да понесе една нощ на открито в планината. Тогава стигна до компромисно решение. Каза си, че ако Джейн не се прибереше до полунощ, ще се промъкне надолу и ще си намери място за спане някъде във фермата. Това не би трябвало да бъде толкова трудно.

Времето се влачеше, но много неща будеха удивление у Тенил — тишината, която се спусна като меко одеяло над околността заедно с мрака; изпъстреното със звезди небе, напълно ново за дете, израснало в замърсената атмосфера на Лондон, където светлините никога не угасваха; въздухът, който замирисваше по-различно, когато нахлуеше нощният хлад; но най-чудно от всичко й беше, че тя не намираше нищо плашещо във всички тези непознати неща. Как ли Джейн издържаше на шума, мръсотията и постоянните неонови светлини на Лондон, след като бе израснала сред всичко това?

Малко след десет часа в двора се появи нов, различен джип. И — ура, от него слезе Джейн. Мъжът, който караше джипа, също слезе от него и последва Джейн в къщата. Мина известно време и после светлините започнаха да се палят и гасят последователно във всички стаи на къщата. Какво ставаше там, да му се не види?

След като в къщата отново се възцари мрак и остана да свети само един прозорец, вратата се отвори и мъжът излезе навън. Той започна да влиза и излиза от външните постройки, после отново се върна в къщата. Тенил, която бе виждала достатъчно ченгета, междувременно си бе изяснила какво се случва. Мъжът беше сам и не носеше униформа, но тя бе в състояние да прецени, че става дума за полицейски обиск. Тенил скръсти ръце, обхващайки в прегръдка раменете си. Значи бяха научили за Джейн. Дълбоко в себе си знаеше, че рано или късно ще разберат, но част от нея се бе надявала, че Джейн ще й осигури сигурно убежище.

Но най-лошо бе това, което Джейн бе научила за нея. Е, тя знаеше версията на полицията. Тенил не бе и очаквала, че ченгетата ще й дадат шанс. Нямаше представа дали съществуват някакви улики срещу нея, но независимо от наличието или отсъствието на улики, връзката й с опожарения апартамент би я поставила на едно от първите места във всеки списък на заподозрени. Те може и да се преструваха, че я търсят като свидетел, но тя знаеше, че зад всичко това се крие нещо много по-важно. Успееха ли да я спипат, щеше да бъде загубена. Не би могла да издаде баща си — в никакъв случай. Не защото се боеше от него, а защото той бе доказал, че й е баща в този смисъл на думата, който имаше значение. Той я беше защитил — сега тя щеше да защити него, защото през целия й досегашен живот никой не бе правил такова нещо за нея.

Освен Джейн, разбира се. Но колкото и да обичаше и уважаваше Джейн, Тенил съзнаваше, че те двете са от различна порода. Не заради различния цвят на кожата, а защото бяха водили различен живот, който ги бе научил да разбират различно начина, по който функционираше светът. Когато отиде при Чука, Джейн наистина не бе имала представа как ще свърши всичко това. Докато Тенил бе очаквала да се стигне до насилие, и то не какво да е. А не бе направила нищо, за да го възпре. Затова, макар Джейн да бе посяла семето, от което се стигна до убийството на Джино, Тенил можеше да попречи това да се случи. А тя познаваше достатъчно добре своята приятелка, за да знае, че независимо от това Джейн ще обвинява себе си.

Беше длъжница и на Джейн. Трябваше да защити Джейн, също както бе длъжна да защити баща си. А това означаваше, че не бива да допуска ченгетата да я заловят. Добре, че междувременно не беше слязла във фермата, за да търси къде да нощува.

След време, което се стори много дълго на Тенил, мъжът се върна обратно в къщата. Излезе само след минути, качи се на джипа и го подкара към Фелхед. Тенил проследи светлините на фаровете му, докато той завиваше при отклонението и поемаше по главния път. Наистина си беше тръгнал.

Следователно Джейн бе останала сама.

Слизането до фермата й отне доста повече време, отколкото бе очаквала. Нямаше никаква подготовка, за да може да се справя с изненадите, поднасяни от неравния терен в тъмнината. Няколко пъти се подхлъзна, а на два пъти дори падна. Докато се добра до единия ъгъл на къщата, панталоните й бяха вир-вода, а единият й ръкав беше изцапан с черна кал. Надникна иззад ъгъла, опитвайки се да прецени къде се намира сензорът, задействащ лампите в двора. Най-сетне успя да го открие — от едната страна на вратата. Не разбираше от такива неща. Предположи, че ако се промъква плътно край стената, ще мине по границата на обхвата му. Имаше само един начин да се убеди дали преценката й е вярна.

Промъкна се край ъгъла с лице към стената. Тръгна полека, мина край два тъмни прозореца, покрай вратата, докато стигна до края на един осветен прозорец без завеса, който хвърляше жълтеникав правоъгълник светлина върху неравния бетон на двора. Тенил се осмели да надникне. Оказа се, че това е прозорецът на кухнята. Видя вградена печка и фурна, от онези в лъскавите къщи, които виждаше по телевизията. Видя и единия край на кухненска маса, но нямаше и следа от Джейн. Приведе се, за да мине под прозореца, и се изправи, когато стигна другия му край. Когато надникна този път, най-сетне желанието й се сбъдна. Видя Джейн, седнала край кухненската маса с чаша вино и куп хартия пред себе си. По нищо не личеше в помещението да има друг човек. Тенил си пое дъх и застана пред прозореца. После почука силно по стъклото.

Джейн вдигна рязко глава и погледна през прозореца. Тенил се притисна към него. Джейн разтвори ужасено уста и скочи на крака, като едва не събори стола, на който седеше. После хукна към кухненската врата и изчезна. Само след миг външната врата се отвори. Когато Джейн излезе навън, дворните лампи примигнаха и светнаха. Тенил стоеше неловко на мястото си, наклонила глава на една страна, без да знае какво посрещане да очаква.

— Тенил? — попита неуверено Джейн. — Ти ли си?

Тенил смъкна бейзболната шапка от главата си.

— Да, наложи се да си острижа косата.

Такава фраза изобщо не бе фигурирала сред всички встъпителни фрази на разговорите, които си бе представяла цял ден.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Полицията те търси.

Тенил почувства, че долната й устна затреперва. Беше се старала да запази присъствие на духа толкова дълго време, но сега просто не издържа. Сълзи рукнаха от очите й.

— Мога ли да вляза? Премръзнах — каза тя жалостиво и цялото й тяло затрепери.

— Разбира се, влизай. Виж се, цялата си вир-вода — Джейн притисна Тенил към себе си, после я въведе в кухнята. — Чакай, сега ще ти намеря сух панталон. — След малко тя се върна с меко долнище от анцуг. — Облечи това и застани до печката, за да се стоплиш.

Тенил беше прекалено изтощена, за да върши нещо друго, освен да изпълнява нарежданията на Джейн. Топлината породи у нея чувство на истинско блаженство. Тя смъкна мокрите маратонки и обу сухия панталон. Междувременно Джейн беше извадила от фризера замразена домашна супа и я слагаше да се топли в микровълновата печка. Непрекъснато поглеждаше към Тенил, сякаш й се искаше да я обсипе с въпроси, но си мълчеше.

— Избягах — произнесе Тенил, щом зъбите й спряха да тракат.

— Така разбрах и аз — отвърна Джейн, поставяйки купа и лъжица в единия край на масата. — По-рано тази вечер тук дойде човек от местната полиция.

— Знам, наблюдавах какво става.

Джейн повдигна вежди.

— Бяха го изпратили лондонските ченгета. Но аз вече знаех какво се е случило с Джино от новините. Хайде, седни тук и изяж супата. После ще можем да поговорим спокойно. Родителите ми ще отсъстват поне още един час.

Първата порция супа не можа да засити дори отчасти глада й. Докато Джейн й сипваше отново, Тенил попита:

— Имаш ли хляб?

Джейн донесе две малки франзели и масло, които изчезнаха с рекордна бързина.

— Май наистина имаше нужда от тях — отбеляза тя, когато Тенил приключи.

— Не съм яла от вчера вечерта, а и днес ходих много. Тръгнах през хълмовете откъм Грасмиър — и не се загубих нито веднъж. Казвам ти, там горе си загубен без карта. Едва не ми се наложи да се връщам обратно, докато най-сетне разбера кой хълм какъв е. Честно, нямам никаква представа как са се оправяли Уърдсуърт и останалите без карти — тя избърса уста с опакото на ръката си. — Това беше страхотно, благодаря ти, Джейн.

— Няма защо. Но сега трябва да ми кажеш какво става всъщност.

Тенил присви слабите си раменца и въздъхна.

— Баща ми застреля Джино. Открих го мъртъв в нашия апартамент. Разбираш ли, изобщо не бях в състояние да мисля свързано, само исках да бъда сигурна, че няма да заловят баща ми — затова запалих апартамента. Опитах да се скрия в твоя апартамент, но дойдоха ченгетата и аз разбрах, че е само въпрос на време да ме открият — затова реших да бягам — тя направи гримаса. — Нямаше при кой друг да отида, затова потеглих насам — тя хвърли бърз поглед изпод вежди към Джейн. — Не ми се сърдиш, нали?

— Не, не се сърдя. Тревожа се. Нали вече казах, дойде човек от полицията…

— Каза ли им, че си била при баща ми? — прекъсна я Тенил.

Джейн поклати глава.

— Не. Исках да изчакам, докато се разкрие възможност да поговоря с теб. Но те те търсят много сериозно. Този човек претърси къщата и ми поиска ключ от апартамента в Лондон, за да могат ченгетата да влязат и там и да следят дали няма да се появиш. Казах му, че от това няма особен смисъл, но той настоя. Ще се наложи да се предадеш, Тенил. Не се надявай, че всичко ще се забрави.

Тенил изгледа Джейн мрачно и предизвикателно.

— Ще се забрави, и още как — претрепали поредния чернокож боклук. Ще минат седмица — две и на никой вече няма да му пука.

— Може би щеше да стане така, ако нещата се бяха развили по друг начин. Но ти не можеш да се криеш вечно. На тринайсет години си, не на двайсет и три. А веднага щом решиш да се появиш, ще те заловят — тонът на Джейн издаваше раздразнението й.

— Знам — отвърна Тенил с типичната нацупена тийнейджърска гримаса. — Но може междувременно да намерят друг заподозрян. Престанат ли да се интересуват от мен, ще се появя.

— Нищо подобно няма да се случи, докато те издирват така старателно. Тенил, ще трябва да им кажеш истината. Така погледнато, ние двете трябва да им кажем истината. Трябва да им кажеш всичко за Джино, а аз ще трябва да разкажа за посещението си при баща ти.

— Няма да ни повярват — каза потиснато Тенил.

— Защо да не ни повярват? Баща ти е далеч по-убедителен като заподозрян от теб. Има съответната репутация, а предполагам, и съответното досие.

— Да, но се опасявам, че по пушката са останали мои отпечатъци.

Джейн я изгледа ужасено.

— Опасяваш се, че са останали твои отпечатъци? Как можа да стане това, по дяволите?

Тенил отвърна предизвикателно.

— Ами вдигнах я — не разбираш ли? А после не я избърсах. Забравих. Бях се паникьосала. Може да е изгоряла в пожара, но ако не е, няма да повярват, че не съм била аз.

— Тенил, много по-възможно е да повярват, че е бил баща ти.

Момичето поклати упорито глава.

— Няма да го издам, нито пък ще те оставя ти да го издадеш — тя изгледа преценяващо Джейн. — Е, ще ми помогнеш ли да се скрия или не?

Джейн я изгледа стъписано.

— Да ти помагам да се скриеш?

— Да, да ме скриеш. Само докато суматохата утихне и успеем да преценим какво да им кажем.

— Не мога да те скрия тук, веднъж вече претърсваха.

— Именно затова можем да се надяваме, че няма да претърсват отново. Знаят, че не съм тук.

Джейн поклати глава.

— Това не е добра идея, Тенил. Виж какво, защо не останеш да пренощуваш тук, а утре двете ще отидем в полицията и ще им кажем истината.

— Истината няма да свърши работа. Трябва да измислим нещо по-добро от истината. Баща ми помогна на мен, сега аз ще помогна на него.

— Но той е убил човек, Тенил.

Тенил извърна поглед.

— Не. Джино беше боклук и заслужаваше това, което му се случи. Да не мислиш, че съм първото момиче, с което е постъпил така? Или че щях да съм последната? Не. Баща ми постъпи правилно и аз нямам намерение да го изпращам в затвора заради това — тя избута стола си назад и стана. — Не искаш да ми помогнеш, добре. Справих се дотук, ще се справя и по-нататък.

Джейн стисна китката й.

— Чакай. Не може да си тръгнеш.

— Нямам намерение да остана тук, ако ти смяташ да ме издадеш на полицията — Тенил издърпа ръката си и продължи с наскърбен вид: — Казваш, че си моя приятелка, но не си. Същата си като всички останали бели. Когато ножът опре до кокала, излиза, че си същата. Трябваше да остана при баща си — той знае как да постъпва с предатели — в очите й избликнаха сълзи и тя ги избърса нетърпеливо. — Майната ти, Джейн. Майната ти.

На 22 май отново навлязохме в залива Матавай. Там разделихме поравно всичко, което би си струвало да се вземе от кораба. Шестнайсет души предпочетоха да напуснат, осмина решиха да останат с мен. Най-тежко ми бе да се сбогувам с Питър Хейуд. Но решението му да ни напусне беше правилно. Не беше уличен като пряк участник в бунта, а аз се надявах, че няма и да пострада задето бе останал с мен. Под прикритието на мрака слязох на брега, за да се простя с него. Не исках да отида посред бял ден — прекалено много се срамувах от лъжите, които бях казал пред вожда Теина, за да имам сили да го погледна в очите. Двамата с Питър повървяхме по пясъчния бряг, и аз го помолих да обясни на брат ми истината за това, което се бе случило между мен и Блай. Дотогава не бях споменавал пред него нищо за долните обвинения на Блай, и ужасът, с който той ги посрещна, ме убеди в правотата на решението ми да вдигна бунт, вместо да допусна имената ни да бъдат омърсени с най-долна клевета.