Възмездие от гроба

30

Карането на колело без светлини посред нощ в Лондон бе равносилно на самоубийство. Но пък и нощите в Лондон не бяха истински нощи. Не като тук, мислеше си Тенил, пуснала колелото по инерция от Фелхед надолу към главния път. Сега, когато имаше облаци и не се виждаха звезди, тук човек имаше чувството, че се движи под земята. Представи си, че се намира в метрото и кара колело по неосветени, притихнали и пусти тунели. Тогава единствените живи същества, освен нея биха били плъховете. Предполагаше, че и тук наоколо има животни, тръгнали по нощните си дела, да дебнат, да убиват и да бъдат убивани. Но техните зони на действие не се пресичаха, между тях и нея нямаше нищо общо.

Когато стигна главния път, тя зави към Грасмиър. Беше лесно да открие Дъв Котидж — къщата се намираше на главния път, а имаше и достатъчно табели и пътепоказатели. Тенил се отби от пътя и подпря колелото на Джейн на стената. Запристъпва дебнешком около къщата, представяйки си Уърдсуърт там, вътре, как пише, облегнат на подлакътника на креслото си, спира за миг, замисля се и после продължава. Особено се чувстваше човек, като си помислеше за всичко, написано между тези стени. В самата къща нямаше нищо забележително. Нищо не би те накарало да спреш и да си кажеш „Брей! Тук трябва да е живял някой по-специален човек“.

Върна се при колелото, мислейки какъв късмет извади, че го беше забелязала през открехнатата врата на една от пристройките, когато Джейн я водеше към къщата. Още тогава си помисли, че може да го вземе назаем за една нощна разходка. Готова беше на всичко, за да се измъкне от онази кланица — имаше чувството, че ще се побърка там. Знаеше, че няма никакъв смисъл да иска позволение от Джейн, затова бе решила да изчака до полунощ, а после да се измъкне и да покара колелото наоколо. После, когато Джейн й разказа за търсенето на ръкописа, програмата й се промени напълно.

И ето я тук, в един часа след полунощ — единственият буден човек наоколо. Тенил се отклони отново от главния път и влезе в селото. Тогава осъзна за първи път, че планът й не е толкова лесно изпълним, колкото изглеждаше първоначално. Нямаше никаква представа къде може да е къщата на Тили Суейн, но беше предположила, че няма да й е толкова трудно да я намери в такова малко село. Само че досегашният й опит беше свързан с Лондон, където имената на улиците са написани ясно на табели, а дори в комплекси като Маршпул на вратите има номера. Грасмиър беше нещо съвсем различно. Несъмнено беше красиво селце. Но не беше строено, с цел да улесни живота на озовали се тук външни хора. Някои от уличките не бяха обозначени по никакъв начин, повечето къщи нямаха номера, а имена. Разбира се, нямаше и кого да попита.

Най-сетне откри карта на селото в стъклена витрина, поставена пред магазина за сувенири. Беше почти невъзможно да я разчете, но Тенил се постара доста, докато най-сетне успя да предположи как би стигнала до къщата на Тили Суейн. Върна се обратно на главния път, после зави на юг. И действително я намери — в самия край на селото.

В нито една от четирите къщи не се виждаше светлина. Тенил остави колелото при входа на вътрешната градинка и тръгна към къщата на Тили, като внимаваше да не излиза от сенките. Движеше се покрай стените на къщите, пристъпвайки леко като котка. Когато стигна целта си, започна да преценява възможностите.

Към градината гледаха плъзгащи се френски прозорци, за които бе чувала, че лесно излизат от релсите — но не разполагаше с лост, пък и не й се искаше да рискува да вдигне шум. Оставаше задният вход, но вратата там изглеждаше доста солидна, със здрава секретна брава. Когато беше по-малка, я бяха учили как се отварят брави, но оттогава беше минало доста време, пък и сега не разполагаше с необходимите инструменти — имаше само пинсети и малко здрава тел от бараката, където беше прибрано колелото. Можеше и да се справи, но не й се искаше да опитва. Най-голямата й надежда бяха тежките саксии, наредени на земята пред френските прозорци. Възможно беше Тили да оставя резервен ключ под някоя от тях — това беше много често срещано скривалище.

Тенил приклекна и започна да накланя саксиите една след друга, опипвайки земята под тях. Късметът й излезе на четвъртата. Измъкна изпод нея ключа и се ухили. Избърса го в панталона си от полепналата пръст и тръгна към задната врата.

След няколко минути се принуди да признае поражението си. За каквото и да беше този ключ, той не беше за задната врата.

— Майната му — измърмори тя.

Единствената друга възможност беше да опита предната врата, изложена на погледите на всеки страдащ от безсъние пенсионер, който решеше да надникне през прозореца. Е, какво пък, щом нямаше друг изход, трябваше да започва.

Отиде до предната част на къщата и се опита да завърти ключа. Ключалката поддаде безшумно и само след секунди тя се озова в антрето. Вътре миришеше на стара жена, беше тъмно и тихо. Тя тръгна полека по коридора и погледна в първата стая отляво — очевидно дневната. Подходящо място за начало на търсенето. Притвори вратата зад себе си и се озова в пълен мрак. Заопипва стената, намери ключа за лампата и я запали. Ако някой видеше светлината, вероятно щеше да реши, че Тили не може да спи — така поне се надяваше Тенил.

Озърна се бързо — до едната стена имаше старомоден бюфет и тя веднага се насочи към него. И двете чекмеджета бяха претъпкани с всевъзможни хартии. Тенил измъкна първата купчина и започна да се рови в нея. Сметки, квитанции, картички, застрахователни полици, завещание в плик с печат на адвокатска кантора. Нищо интересно. Претърсването на второто чекмедже също беше безрезултатно. Не можеше да разбере с каква цел човек би пазил сметките си за ток от осемдесетте години.

Пое си дълбоко дъх. Спалнята беше мястото, където старата жена би скрила нещо наистина важно. Но нямаше как да я претърси. Все пак, можеше да хвърли един поглед.

Изгаси светлината и излезе отново в коридора. Вратата точно отсреща беше затворена — тя отиде при нея и я отвори много бавно и внимателно. Това несъмнено беше спалня, но завесите на прозореца бяха дръпнати, а леглото — празно. И все пак беше повече от ясно, че това е спалнята на Тили. Всички предмети, обичайни за нощното шкафче на възрастта жена, си бяха там — две книги, чаша с вода, калъфче за очила. На един от столовете имаше небрежно захвърлена жилетка. Тенил усети внезапен хлад в стомаха си. Къде беше старата жена? Не виждаше къде би мота да бъде.

Не мисли сега за това, каза си тя. Може да е отишла на гости на роднини. Или каквото и да е там. Основното е, че явно не си е у дома, а това означава златна възможност за търсене. Тенил спусна завесите, запали лампата в спалнята и се зае с претърсването.

Двайсет минути по-късно си призна, че и тук няма нищо. Единствените ръкописи, които откри, бяха няколко стари писма, вързани с червена панделка, попадна и на брачно свидетелство на Доналд Суейн и Матилда Клулоу. Погледна часовника си. Наближаваше два часа. Време беше да тръгва оттук, ако искаше да прерови и къщата на Едит Клулоу. Оставаха само банята и кухнята, но не й се вярваше някой да крие документи на такива места.

Изгази лампата, дръпна отново завесите и излезе също така безшумно, както беше влязла. Върна ключа на мястото му и се качи отново на колелото. По всичко личеше, че Тили Суейн беше казала истината.

Потегли обратно с колелото по тихите улички. Не срещна никого — само един камион с лого на някакъв супермаркет, който се движеше в обратната посока. Далеч по-трудно беше да се изкачваш с колелото по пътя нагоре към Фелхед, но Тенил беше упорита. Селото беше притихнало и потънало в мрак — светеше само един фенер до моравата в центъра. Тенил отново спря, за да огледа картата си и списъка с имената и адресите, който беше успяла да присвои по-рано вечерта. Покойната Едит Клулоу беше живяла в Лангмиър Стайл — според картата селото се намираше на още една миля нагоре по склона. Не беше далече, но и пътят нямаше да е кой знае какво удоволствие, ако се съдеше по картата. Тенил въздъхна, качи се отново на колелото и потегли нагоре по хълма. Щеше да бъде в страхотна форма, когато се върнеше в Лондон.

Не се затрудни особено да намери Ларк Котидж. Този път зави с колелото направо към задния вход. Предполагаше, че къщата е празна, а не й се искаше някой да мине отпред и да види колелото. Местен жител би намерил това за подозрително, и със сигурност веднага щеше да се обади в полицията.

Този път нямаше късмет със задната врата, затова пък се оказа, че кухненският прозорец не е бил добре затворен и тя можа да го повдигне достатъчно, за да се промуши през отвора. Приземи се в умивалника с трясък и застина, затаила дъх. Никакъв друг шум не наруши тишината.

Претърсването на дома, където бе живяла Едит Клулоу, й отне доста повече време. Тази жена беше трупала какво ли не — можеше да засрами всяка катерица. Тенил се питаше дали старицата бе чувала някога, че е възможно да се дава хартия за вторични суровини. Имаше кутии със снимки, чекмеджета, претъпкани до пръсване със снимки и картички, дебела папка с вътрешни джобове, в която бяха събрани вероятно всички официални документи, получавани някога от Едит и Дейвид. Откри семейната Библия в нощното шкафче, върху купчина листове с бележки за детството на Едит в Сийтолър. Под бележките имаше папка с изрезки от вестници, свързани с всичко по-забележително, правено от семейството — от участие в срещи на местни футболни отбори до прегледи на овчарски кучета и панаири на селскостопанска продукция. Но никъде не се споменаваше нищо за Уилям Уърдсуърт или за Доркас Мейсън.

Когато Тенил приключи, беше почти четири сутринта. Знаеше, че трябва да изчезне, преди светът наоколо да е започнал да се разбужда. Междувременно беше забелязала, че тукашните жители считат за нещо съвсем естествено да стават посред нощ от леглата си, и да тръгват да кръстосват наоколо, яхнали трактори. Прибра последния куп снимки в една пирографирана дървена кутия, и излезе по същия начин, по който беше влязла.

Само след петнайсет минути беше вече в кланицата, след като бе прибрала колелото в бараката. Пропълзя в спалния чувал с чувството, че е свършила добра работа тази нощ. Добре де, наистина не бе открила нищо. Но сега вече две имена от списъка наистина можеха да бъдат задраскани.

Джейн пиеше втората си чаша кафе, когато баща й влезе в кухнята с потиснат вид. Носеше сутрешната поща. Джейн знаеше, че той вече се беше качвал до пасището, за да види един овен, за когото се съмняваше, че развива инфекция, затова попита:

— Е, какво става, ще трябва ли да викаш ветеринаря?

За момент той я изгледа неразбиращо, после каза:

— А, за овена ли? Не, той е добре. Ветеринарят и без това идва в четвъртък на редовна визита, тогава ще помоля да погледне и него.

— Това е добре. Като видях изражението ти, реших, че болестта се е влошила.

— Честно казано, това, което Адам ми каза току-що, ме накара да забравя напълно овена — каза Алан, отиде до хладилника и си наля чаша мляко.

Откакто Джейн се помнеше, Адам Бланкъншип разнасяше пощата във Фелхед, а микробусчето му привличаше като магнит новините за всичко интересно, случващо се на мили околовръст.

— Лоши новини ли има? — попита Джейн.

Адам я погледна изкосо.

— Ти беше вчера при Тили Суейн, нали? Долу в Грасмиър?

— Да, защо? Да не би да се е оплаквала от мен?

Алан седна срещу нея.

— Тили вече няма да се оплаква от когото и да било, мила. Починала е снощи.

Джейн го изгледа стреснато, с разширени очи.

— Какво? Но тя изглеждаше много добре вчера! Като изключим артрита, ми се стори много жизнена.

Алан разпери безпомощно ръце.

— Беше стара. Стават такива неща.

— Знаят ли вече от какво е починала?

Алан поклати глава.

— Адам не знаеше подробности. Доколкото разбирам, сутрин артритът я е мъчел най-много, затова домашната помощница идвала рано, за да й помогне да стане и да се измие. Когато жената пристигнала тази сутрин, открила Тили на пода в банята, студена като лед. Може да е паднала, може да е получила инфаркт или инсулт.

— Горката жена. Не е много приятен начин да си отидеш — да лежиш на пода в банята, докато животът постепенно те напуска. Ужасно е дори да се помисли. Да умреш сам би трябвало да е достатъчно тежко, без освен това да губиш и достойнството си.

Алан плъзна пръст нагоре-надолу по чашата.

— Не мисля, че в смъртта има някакво достойнство, независимо от това как идва. Целта ни би трябвало да бъде да живеем с достойнство.

Джейн не намери какво да му отговори.

— Малко е плашещо, не намираш ли? Два смъртни случая в рамките на няколко дни. Струва ми се много за толкова ограничена територия. Особено като вземеш предвид, че и двете починали жени са свързани с моите издирвания.

Алан сви рамене.

— Обикновено съвпадение. Не знам защо става така, но старите хора често измират така, на групи. Отиде ли си един, сякаш още двама-трима решават да го последват. Не намирам нищо странно в това, че двете бяха от едно и също семейство. Тук всички са в някакви роднински отношения помежду си. Не забравяй, че ти самата си в кръвна връзка с половината жители на това село.

— Предполагам, че си прав — Джейн допи кафето си и стана. — Време е да тръгвам. Отивам да поговоря с двама души в Кезик.

— Къде е майка ти?

— Бере бъзов плод.

— Стана ли вече време да се обират бъзовите храсти? Годините вървят все по-бързо.

Джейн целуна баща си по бузата.

— Стига си се преструвал на стар.

Алан се усмихна накриво.

— Кой казва, че се преструвам?

Час и половина по-късно Джейн се сбогуваше със съвсем истински старец. Еди Феърфийлд беше на осемдесет и две години, толкова слаб, че изглеждаше чуплив, със сълзящи очи и загрубяла кожа на лицето. Сребристобялата му коса жълтееше тук-там от дима на лулата, който постоянно го обгръщаше като облак.

— Спрях да пуша, когато навърших петдесет години — обещах си, че ако ги докарам до осемдесет, ще пропуша отново. И това е най-доброто решение, което съм вземал някога — какво друго удоволствие ми остава сега — бе казал той, след като поиска учтиво разрешение от Джейн да запали лулата си. — Не ми стигат силите да стигна до края на улицата, проклет да съм, ако помня какво съм ял снощи. Дъщеря ми ми носи топла вечеря, в противен случай сигурно нямаше и да се сещам, че не съм се хранил. Синът ми искаше да ме прати в старчески дом, но аз му обясних, че докато съм жив, смятам да остана под собствения си покрив. Били ли сте в някой от тези старчески домове?

Джейн едва успя да отвърне, че е била, и той започна отново:

— Един куп бабички, които само седят и се взират в пространството. Има и други, напълно побъркани, които са си внушили, че са отново на осемнайсет години. Никой мъж не е в безопасност от тях, да знаете. Човек би казал, че ще изгубят интерес към тези работи, ама няма нищо подобно — той й смигна и се усмихна. — Ако бяха толкова лесни, когато наистина бяха на осемнайсет, щяха да зарадват доста момчета.

Беше настоял да й направи кафе — то се оказа слабо, с много мляко — а после докрета до кухнята и донесе чиния с шоколадови бисквити.

— Такова хубаво младо момиче не идва всеки ден у дома — каза той. — Бих могъл поне да се постарая да ви посрещна както трябва…

Когато Джейн най-сетне успя да заговори и да му обясни повода за посещението си, той се развълнува.

— Да, чувал съм за туй момиче, когато бях малък — каза той. Връщането към миналото като че ли го караше да се връща и по-подчертано към местния говор.

Джейн потръпна от вълнение. Възможно ли бе да наближава краят на нейните търсения?

— Наистина ли? — попита тя. — И какво сте чували?

Той притвори очи.

— Чакайте да си спомня. Баба ми Бийти ми е разправяла за нея. Моминското й име беше Клулоу, Биатрис Клулоу — беше родена през 1880 година. Тя била най-голямата от четирите деца на родителите й, Артър и Ани. Първа била Биатрис, после Алис, която си останала у дома, така и не се омъжила. Едуард, който загинал по време на втората битка при Ипр, нямал деца, поне ние не знаем нищо подобно — той смигна заговорнически на Джейн. — Макар че с онез там французойки човек не може да бъде сигурен, нали? И най-сетне Артър Младши. Та таз Доркас, дето питате за нея, тя им била баба. И явно и тя обичала да разказва за стари времена, като мойта баба Бийти. — Старият човек отвори широко очи. — Тя все разправяше за баба си Клулоу — на мен и на Ани, с нея бяхме близнаци. Виж ти, не бях се сещал за тез неща от години — той се усмихна тържествуващо, явно доволен от паметта си.

— А какво ви е разказвала за Доркас? — попита Джейн, опитвайки се да прикрие нетърпението си.

Той изду устни и изпухтя.

— Ами повече говореше за по-късните години от живота й — когато овдовяла и отглеждала сама децата. Но помня как Бийти казваше, че баба й, Доркас искам да кажа, била доверена прислужница в семейството на Уърдсуърт. Казваше, че баба й била в къщата, когато Уилям Уърдсуърт издъхнал, и че все разправяла колко било тъжно да видиш такъв благороден човек в безпомощно състояние — той поклати глава. — Само това помня.

Поговориха още известно време, но скоро стана ясно, че Джейн е изчерпала залежите на паметта му докрай. Еди Феърфийлд не помнеше нищо за някакви семейни документи или за тайна, свързана с Доркас. Спомените му съхраняваха единствено това, което самата тя бе разказвала като най-интересно за себе си — че е била край смъртното легло на Уили.

Беше повече от ясно, че Еди Феърфийлд е склонен да си говорят така цял ден, но Джейн не беше забравила уговорката да обядват с Джейк, така че успя да се измъкне десетина минути преди часа на срещата.

Тя тръгна по главната улица в малко по-оптимистично настроение. Тази сутрин беше отбелязала някакъв напредък. Дори наученото да не й гарантираше нищо друго, поне можеше да бъде сигурна, че именно потомците на този род са хората, които й трябват. А сега щяха да обядват с Джейк. Въпреки решението да не му се доверява, не можа да предотврати приятното вълнение, предизвикано от тази мисъл. Това съвсем не означаваше, че би се поддала отново на неговата привлекателност.

Разбира се, че не.

Първите дни на Питкеърн бяха страшно мъчителни. Лятото беше в разгара си, затова и свалянето на всички полезни вещи от кораба ни в горещината беше тежка работа. Въпреки това всички проявяваха еднаква готовност да помагат за пренасянето на стоки и вещи на брега. Най-сетне, след като успяхме да свалим всичко, което можеше да бъде отнесено, оставихме „Баунти“ да заседне под една 700-футова скала и го запалихме, за да не би да ни открият по кораба. Дървената част изгоря докрай, чак до медните обшивки, и накрая, блъскан от водите, корабът потъна на дълбочина десет фута. Сега вече не ни оставаше нищо друго, освен да уредим живота в нашата колония възможно най-хармонично. Разделихме земята на девет равни дяла, всеки от които се падна на един от белите мъже. Решихме туземците да нямат собствена земя, а да ни служат, тъй като това бе по-подходящо за детинския им манталитет. Първоначално сглобихме груби заслони от корабни платна и клони, но скоро, сякаш за да подчертаем решението си да успеем, построихме постоянни жилища от греди. Сетне, девет месеца след като слязохме на острова, жена ми Изабела роди първото ни дете, Търсди Октоубър Крисчън, което като че ли затвърди връзката между нас и острова. Можех наистина да се считам за щастлив човек.