Възмездие от гроба

32

В крайна сметка Дан се оказа пленник на трафика по магистралата, затова Джейн и Джими потеглиха сами, след като се уговориха с него да дойде направо в ресторанта. Общуването с Джими беше за Джейн идеалната противоотрова, прочистваща неприятния спомен за изминалия ден. Невъзмутимото спокойствие, с което той приемаше живота, склонността му да не се приема прекалено сериозно, непринуденият му тон и чувството му за хумор не можеха да не предизвикат у нея също такова спокойствие и непринуденост.

Беше предложил да вечерят в един италиански ресторант в Амбълсайд, чийто собственик често канеше джаз-формации. Тази вечер нямаше жива музика, но от високоговорителите се носеха звуците на тенор-саксофон.

— Обичам да идвам тук, когато се връщам по тези места — каза Джими. — Тук свирих за първи път срещу заплащане — бях още ученик. Платиха ни по пет паунда на човек, и честно казано, беше повече, отколкото заслужавахме. Ако твоят приятел Дан харесва нашата музика, тук ще му хареса.

Джейн се усмихна.

— Вкусовете му са доста еклектични.

— Имаш ли връзка с него?

Джейн неволно се разсмя.

— С Дан ли? Няма начин. Дори да беше мой тип, усилията ми щяха да бъдат напразни. Не го вълнуват жени.

— Значи е хомосексуален?

— И още как — отвърна Джейн и взе менюто, опитвайки се да прикрие задоволството си от интереса на Джими към личния й живот.

След като поръчаха вечеря и вино, Джими се обърна към нея, широко усмихнат. Кафявите му очи блестяха весело.

— Чудесно е да те видя отново — каза той. — Много често си спомням онези дълги летни дни горе на Лангмиър, когато бяхме деца.

„Ето колко действа непогрешимият радар на Дан“, помисли Джейн, наслаждавайки се на вниманието на Джими.

— Сигурно сме обиколили всеки квадратен сантиметър на Лангмиърското възвишение, докато играехме на индианци, на Острова на съкровището и на викинги — каза тя. — Много ми харесваше, че ти не ме задължаваше да играя постоянно ролята на прекрасната принцеса, която трябва да бъде спасена. Това беше единствената роля, до която Матю ме допускаше. А ти ми позволяваше да бъда пират или викинг.

Джими сви рамене.

— Нали трябваше да осигуря достатъчно бойци на наша страна. Винаги съм си мислил колко е жалко, че се отчуждихме, когато пораснахме.

— Винаги става така. Момичетата развиват техните си момичешки интереси, а момчетата се преструват, че не могат да ги понасят — докато започнат да се заглеждат едни в други.

— Да, но тогава пак не става дума за приятелство, а за ритуалния танц на ухажването — каза Джими. — Единственото, което помня от онези години в училище, е колко ме тормозеха пъпките и сексуалната неувереност.

Това беше достатъчно, за да потънат в спомени за миналото. Подводните течения изобилстваха в разговора. Колкото и да не й се искаше, Джейн не можеше да не си признае съществуванието им. Джими не беше класически красавец, но у него определено имаше нещо много привлекателно — нещо свързано с несъмнената му интелигентност, но и с естественото му, непресторено поведение. Джейн си каза, че той е пълна противоположност на Джейк. Джейк беше винаги нащрек, никога не разказваше всичко докрай, винаги я оставяше да гадае какъв е подтекстът на казаното от него.

Точно когато тези мисли се въртяха в главата й, се появи и Дан. Изглеждаше удивително спокоен за човек, който от часове се бори с натовареното движение по магистралата. Джими веднага скочи да го посрещне, а по лицето му се изписа широка усмивка. За голямо учудване на Джейн двамата мъже се прегърнаха, когато се поздравяваха.

Докато поръчваха напитките, Джими не откъсваше поглед от Дан. Издебвайки подходящ момент, Дан й отправи многозначителен поглед. Излизаше, че тъкмо нейният инстинкт я е излъгал. В отношението на Джими към нея нямаше нищо повече от приятелство. Дан се оказа прав, той беше този, който бе събудил интереса на Джими. Тя се натъжи за миг, но после оцени смешната страна на положението. Дори не се подразни от това, че за известно време беше изолирана от разговора, докато Джими и Дан разговаряха за музика.

Вече довършваха основните ястия, когато Джими й направи услугата да насочи разговора към темата, която я интересуваше.

— Е, какъв е този проект, по който работите и двамата? Този, за който сте искали да разговаряте с баба ни?

— Наистина съжалявам за това, което стана вчера — поде Джейн. — Алис ме разбра съвсем погрешно.

— Алис има подчертан талант в това отношение — отбеляза сухо Джими. — Аз не приех думите ти така, както ги изтълкува тя. Но когато Алис се разгорещи, никой не може да я спре. Съжалявам, че те унизи така — не заслужаваш подобно отношение.

— Вероятно и аз не бях много тактична. Но наистина не знаех, че проклетият ми брат вече е разговарял с Едит — Джейн въздъхна и поклати глава.

— Значи ли това, че Матю отново се е заел със старите си номера?

По лицето на Джейн се изписа учудване.

— Какво искаш да кажеш?

— Матю винаги се е опитвал да те представи в лоша светлина, особено когато около нас имаше възрастни хора. Винаги се е заяждал с Джейн — допълни той, обръщайки се към Дан. — За мен това беше очевидно, и заради това винаги съм бил нащрек в отношенията си с него. Мислех, че след като може да се държи толкова зле със собствената си сестра, би било по-добре да не му заставам на пътя.

Джейн примигва, за да пропъди внезапно избликналите сълзи. Не беше свикнала хората около нея да виждат отношенията й с Матю от нейна гледна точка.

— Не мислех, че някой друг е забелязал. Отдавна съм привикнала с умението му да ме злепоставя. Сега мога да се съпротивлявам, но трябваше да замина оттук и чак когато се върнах, бях събрала достатъчно сили, за да му се противопоставя.

— Е, и защо е намислил да те провали този път?

И те му разказаха всичко — за тялото в тресавището, за писмата, за търсенето на Доркас Мейсън, за двуличието на брат й и за интригите на Джейк и Каролайн. Джими слушаше и само от време на време задаваше по някой въпрос, ако нещо не му беше ясно. Когато разказът им докрета до неудовлетворителния завършек, той подсвирна тихичко:

— Сега вече не се учудвам, че сте държали толкова да се срещнете с баба ми. Очевидно тя е била човекът, с когото е трябвало да започнете.

— Най-вероятно бе тя да знае нещо — каза Дан. — Всеки следващ разговор ни отклонява все повече от пряката линия на първородството.

— Бих могъл да поразпитам тук-там — предложи Джими, без дори да се замисли. — Всички роднини ще дойдат за погребенията — и по наша линия, а сега и тези от рода на леля Тили.

Дан поклати глава.

— Защо да си обтягаш отношенията с роднините си?

Джими се ухили.

— Сред по-далечните роднини има немалко, с които бих си обтегнал отношенията с най-голямо удоволствие. Но аз само ще опипвам отдалеч — старците клюкарстват така, че въпросите ми ще обиколят всички за отрицателно време.

— Винаги си бил добро момче, Джими — каза Джейн.

Джими сви рамене, видимо смутен.

— Вие двамата заслужавате да ви се даде нова възможност — отвърна той. — Знам, че ако ставаше дума за някоя неоткрита пиеса на Дюк Елингтън, бих направил всичко по силите си, за да я чуя. Ще се постарая да ви помогна, стига да мога.

Минаваше полунощ, когато Джейн най-сетне се добра до кланицата. Колкото повече се утвърждаваше близостта между тримата, толкова по-весел ставаше разговорът. Когато стана ясно, че Джими и Дан имат намерение да отидат заедно в „Овчарска почивка“, след като я оставят във фермата, Джейн се постара да преглътне огорчението си.

Когато скочи от минивана на Джими, тя видя, че кухненският прозорец свети. Влезе и се озова срещу майка си, която се преструваше, че не чака момиченцето й да се прибере у дома.

— Гледах телевизия до късно, и после реших да си направя горещ шоколад, преди да си легна — започна да се оправдава Джуди, когато Джейн влезе.

Джейн кимна.

— Това, разбира се, няма нищо общо с факта, че съм вечеряла с мъж, който по твоята преценка е една степен над безделниците, които преживяват от социални помощи.

— Никога не съм казвала такова нещо за Джими.

— Е, ако не точно такова, то почти. Знаеш ли, той е много преуспял в работата си. Не са много музикантите, които успяват наистина да пробият, но той като че ли е един от тях.

Джуди се покашля.

— Е, той не би казал нещо друго, нали?

— Мамо, успокой се — той не се интересува от мен, а от Дан.

Беше много смешно да се наблюдава опита на Джуди да реагира небрежно, като че ли тези неща бяха ежедневие във Фелхед.

— О — успя да произнесе тя най-сетне. — Виж ти.

— Ще си направя кафе — Джейн я съжали и реши да смени темата.

— По това време? Няма да можеш да заспиш — каза Джуди. В гласа й явно се долавяше облекчение.

— Мамо, аз не съм на дванайсет, двайсет и петгодишна съм.

И разговорът им продължи все в този дух, дребни препирни между две жени, които се обичат много, без да се разбират една друга. После Джуди си легна и остави Джейн да пие кафе и да прелиства енорийското списание край печката. Изчака петнайсет минути, за да е сигурна, че майка й ще е заспала, после свали елегантните си обувки, нахлузи гумените ботуши и излезе на пръсти от къщата.

Тръгна полека край стената, с надеждата да не задейства дворните лампи. После, промъквайки се край живия плет, излезе на ливадата отзад. Стигна до кланицата и завъртя ключа. Щом влезе, усети незабавно, че вътре няма никой.

Обзета от паника, включи фенерчето си и обходи с лъча помещението — беше й все едно дали някой ще види светлината, стига да можеше да обори съмненията си. Оказа се обаче, че инстинктът й е бил верен. Тенил беше изчезнала.

Но като че ли не беше си тръгнала окончателно. Вещите й бяха тук, разпилени около гнездото, което си беше направила в спалния чувал. Не би си тръгнала без МР3-плейъра и книгите. Действително, раницата липсваше. Но дрехите за смяна бяха още тук. Къде тогава, по дяволите, беше тя? Дали беше излязла на нощна разходка, надявайки се, че в този късен час не рискува да бъде забелязана? И, което бе по-важно, дали щеше да успее да намери обратния път в тъмнината?

Джейн обмисли възможността да я изчака да се върне. Би била по-спокойна, след като се убедеше, че момичето се е прибрало на сигурно място, макар това да я караше да се чувства като майка си. При това подозираше, че и реакцията на Тенил би била подобна на нейната — остави ме на мира, махни ми се от главата, това, което правя, не е твоя работа. Само че Тенил нямаше да се постарае да се владее като Джейн. Щеше да избухне и тънката нишка на доверието, която ги свързваше, щеше да се прекъсне.

И какво би станало тогава? Какво би се случило, ако Тенил се ядосаше дотолкова, че да реши да изчезне нанякъде в нощта? Ченгетата щяха да я намерят рано или късно. А Джейн не забравяше и другото, което я плашеше още повече — тя бе изпратила вест на Джон Хамптън. Как ли щеше да постъпи той, ако се появеше тук и откриеше, че Джейн е пропъдила Тенил с поведението си? Имаше и още по-неприятна възможност — той вече да е намерил Тенил. Ами ако сега идваше насам с момичето? Джейн потръпна, докато продължаваше да прехвърля мислено различните възможности.

Не, по-добре би било да не се намесва. По-добре да си легне в собственото си легло, да си представи, че прибира всичките си неволи в една кутия и ги заключва там до сутринта. Така би могла поне да поспи. Там, навън, в тъмното, се случваха разни неща, но тя не искаше да знае какви са те, и дали я засягаха по някакъв начин. Единственото, което искаше, бе споменът за днешния ден да потъне в дълбините на съня.

Направо си беше страшничко да помислиш как се бяха отразили на мисленето й тези няколко дни, прекарани извън Лондон. Така си казваше Тенил, докато наближаваше покрайнините на Кезик. Така де, нормално би било на такова място да се чувства по-сигурна — тук, където имаше улици и магазини вместо овце и крайпътни живи плетове. А вместо това имаше чувството, че за нея не е добре да бъде тук, където има хора и движение — защото това означаваше, че наблизо има и ченгета. Улиците й бяха чужди и я плашеха.

Най-лошото беше там, че не знаеше къде точно отива. Тук от картата на графството имаше толкова полза, колкото и от кутия шоколадови бисквити. А и с това колело без фарове си търсеше белята по улиците, където от време на време преминаваха коли. Когато къщите край нея започнаха да се редят по-нагъсто, Тенил остави колелото в една странична уличка и тръгна пеш към центъра, опитвайки се да не излиза от сенките, без никакъв ясен план за действие. Изключено бе да попита някого за пътя — външният й вид би направил впечатление. Почти я обзе носталгия по Лондон, където всеки шофьор на такси би могъл да я упъти, а можеше и да намери денонощно отворен интернет клуб и да пусне адреса в някоя търсачка.

Но късметът не я изостави. Докато наближаваше центъра, виждаше от двете си страни преки улици, застроени с редици сгушени викториански къщички, залепени една за друга. Имената на улиците показваха ясно кога са били строени къщите, макар да не говореха нищо на Тенил — но когато след Инкърман Стрийт и Краймиа Стрийт се появи и Севастопол Стрийт9, тя бе обзета от огромно облекчение. Ясно й беше само едно — че по някакъв инстинкт беше улучила правилната посока и благодарение на това нощта нямаше да бъде пропиляна напразно.

Къщата на Еди Феърфийлд се падаше по средата на улицата. Когато Тенил огледа тясната фасада, се почувства обезкуражена. Беше прекалено изложена на погледите на евентуални минувачи, за да опита да влезе отпред, а пък нямаше никаква представа как би могла да се добере до задния вход. Стигна до края на улицата, където забеляза тесен проход между последната къща и магазина на ъгъла. Тенил направи няколко крачки навътре в прохода и установи, че оттам може да се завие в нещо като широк коридор, който минаваше зад къщите по протежение на цялата улица. Още по-удобно бе това, че зад всяка къща имаше кофа за боклук, изправена като часови до задния вход. На кофите бяха изписани с боя номерата на къщите, така че на Тенил не й беше нужно да пресмята коя точно е задната врата на Еди Феърфийлд.

Побутна портичката на тухления зид и установи със задоволство, че тя се отваря лесно и безшумно. Озова се в малък заден двор — само няколко квадратни метра с циментово покритие, оградени от тухлените зидове и задната стена на къщата. Тя се запромъква през двора и едва не извика на глас, когато някаква котка скочи с високо мяукане на оградата зад нея. Наистина, докато приключеше със задачата, която си бе поставила — да подсигури допълнително научния проект на Джейн — вероятно нервите й щяха да се закалят като стомана.

Задната врата на къщата също беше отключена — което беше по-учудващо. Щом Тенил натисна дръжката, и вратата се отвори. Поне сред хората, които познаваше, никой не оставяше вратата на къщата си отключена след полунощ — не и ако не изпитваха остро желание да се отърват от всички земни блага. Тя пристъпи предпазливо вътре и притвори вратата зад себе си. Откъм антрето долиташе слаба светлина, благодарение на която й стана ясно, че се намира в мъничка кухня. На сушилката отстрани имаше две измити порцеланови чаши, а в умивалника — немита чиния с кръстосани в нея нож и вилица.

Тенил премина в стаята, до която се стигаше през кухнята — там имаше маса за хранене със столове около нея, и остъклен шкаф с подредени в него дреболии — такива беше виждала само по витрините на антикварни магазини. Тук със сигурност нямаше документи — само отвратителни порцеланови овчарки и всякакъв друг битпазарски боклук. Вратата към антрето беше открехната, и когато Тенил отиде по-близо до нея, долови някаква слаба миризма. Миришеше на непочистена котешка тоалетна — тежка миризма на изпражнения, остър мирис на урина, примесени с дъх на изгорял тютюн. Каза си, че не разбира хората, които държат котки у дома — по-добре да си тичат навън, вместо да умирисват така къщите.

Когато събра смелост да излезе в коридора, установи, че тук мирише още по-силно. Тръгна полека към друга открехната врата и почти се задави от острата смрад. Надникна през пролуката и едва не даде и своя принос към миризмата.

На едно кресло, полуобърнато към вратата, лежеше стар човек с широко отворена уста. Очите му се взираха в нищото, на ярката светлина на запалената лампа по сивите му панталони се виждаха тъмни петна. Не това беше обяснението на тежката миризма, което Тенил бе очаквала. Тя остана така, като вцепенена, в продължение на един безкраен миг. Сърцето й се заблъска в гърдите толкова силно, че чуваше пулса си, силен като удари на барабан.

— О, по дяволите — изпъшка тя. Какво трябваше да направи сега?

Но същата змия, която бе подмамила още Адам, надигна глава, за да причини зло и на нас. Още от самото начало не бяхме равни по брой — петнайсет мъже, а само дванайсет жени. Беше взето решение белите мъже да имат по една жена само за себе си, и че, съгласно местния обичай, туземците ще споделят останалите три жени. Но скоро след като се установихме на Питкеърн, жената на Уилям почина и той настоя да получи друга жена, която пак да принадлежи лично на него. Макар че аз бях против, се наложи да се подчиня на мнозинството — взехме решение да отнемем една от жените на туземците. Както и предполагах, местните жители приеха това като оскърбление, но не очаквах, че това ще бъде достатъчен повод да започнат да заговорничат срещу господарите си. Оказа се, че двама от туземците са подбудители на злодейските им планове, така че трябваше да вземем мерки, за да защитим себе си и своите семейства. Счетох, че е разумно да наредя смъртната им присъда да бъде изпълнена от другите туземци. Така порядъкът и хармонията бяха възстановени в малката ни колония — или поне така мислех аз. Трябваше да мине известно време, преди да разбера, че преценката ми е била невярна.