Възмездие от гроба

22

Джейк знаеше, че нещо у него привлича жените. Може би това беше фактът, че той наистина предпочиташе обществото на жени. А може би ги привличаше съзнанието, че той не е мъж, който би им създавал проблеми — не би поставял изисквания или предизвикателства, би приел да води обикновен, спокоен живот. Каквато и да бе причината, той съзнаваше, че бе привикнал да разчита на тази своя привлекателност — нещо, с което си бе заслужил зле прикритото презрение на баща си. Знаеше също, че тази негова привлекателност е подвеждаща. Независимо от чара си той можеше да бъде безжалостен, и никога не би се поколебал да прояви тази своя черта. Но не вярваше днес да му се наложи такова нещо. Макар и помръкнал донякъде поради махмурлука, чарът му би трябвало да подейства безотказно на една седемдесет и тригодишна вдовица.

Според сведенията, предадени от специалиста, нает от Каролайн, Едит Клулоу живееше в Ларк Котидж, в селцето Лангмиър Стайл. Съпругът й Дейвид, праправнук на Доркас Мейсън и Арнълд Клулоу, бе починал през 1998 година и в изборните списъци от 2001 година Едит беше регистрирана като единствен обитател на къщата. Джейк беше решил да посети първо Едит, защото беше наясно, че наследствените ценности обикновено се предават на първородните деца от мъжки пол. Освен това поне знаеше къде се намира Лангмиър Стайл. В сегашното си мъчително състояние не би пренебрегнал и най-дребното облекчение. Не беше в особен възторг от факта, че за да стигне до целта си, трябваше да мине с колата през Фелхед, но така или иначе не възнамеряваше да спира там.

Когато потегли, слънцето грееше непоносимо силно. Слънчевите очила не помогнаха и Джейк чувстваше как главоболието му се усилва, докато се катереше с колата по планинския склон. Фелхед пустееше. Единствените минувачи, които срещна, бяха туристи, упътили се към стръмната пътека, която водеше нагоре към хребета. След още около миля той стигна до няколко скупчени къщи — това беше Лангмиър Стайл. Край пътя имаше четири ниски къщи, които явно имаха нужда от повече грижи, отколкото собствениците им бяха склонни да положат за тях. Залепнали за голия склон, там, където гората свършваше и се разкриваше гледка към старата каменоломна, те изглеждаха прекалено жалки дори в такъв слънчев ден, та да събудят интереса на хора от града, търсещи вили за почивните дни. Джейк предположи, че първоначално са били предназначени за работниците в каменоломната, които несъмнено са били доволни, че имат някакъв покрив над главите си.

Той намали скоростта, когато ги наближи, за да може да прочете имената на къщите. Блубел, Крокус, Дафодил и Хайъсинт7. Някой бе проявил чувство за хумор. Но нямаше и следа от Ларк Котидж. Джейк се огледа раздразнено, като че ли друга къща би могла да се скрие някъде в тази гола местност. Пътят по-нататък правеше остър завой вдясно и точно на завоя се виждаше част от покрив с каменни плочи.

След завоя той откри ниска каменна къща. Дървените части бяха прясно боядисани, а малката градинка — поддържана. За разлика от останалите къщурки от Ларк Котидж се виждаше Лангмиър, а в далечината и Хелвелин. Джейк подмина къщичката, паркира колата встрани от пътя и се върна пеш. Пъхна слънчевите очила в джоба на ризата си и се опита да придаде на лицето си открито и дружелюбно изражение.

Жената, която му отвори, изглеждаше по-възрастна от годините си. Бабата на самия Джейк беше прехвърлила седемдесетте, но изглеждаше с десетина години по-млада от Едит Клулоу. Жената, с тесни рамене, изгърбена от остеопороза, приближи лице към неговото. Бледата, сбръчкана кожа висеше на големи гънки по дребното й лице. Сребристобялата й коса беше подстригана късо и равно, както се подстригва дете. Но сините й очи зад дебелите стъкла на очилата гледаха проницателно, по интелигентното й лице бе изписано подозрение.

— Госпожа Клулоу? — попита Джейк.

— Трябва ли да ви познавам отнякъде, млади човече?

Той се усмихна.

— Не, госпожо Клулоу. Казвам се Джейк Хартнел. Дали бихте ми отделили няколко минути?

— Не и ако ще се опитвате да ми продадете нещо. Имам си двойни стъкла на прозорците, и харесвам кухнята си такава, каквато е. А ако става дума за помощ по къщата, моят внук Франк върши всичко необходимо тук.

— Това е похвално. Но аз не продавам нищо. Всъщност става дума за обратното. Това, което искам да обсъдим, може да е свързано с материална изгода за вас.

Стараеше се тонът му да вдъхва доверие.

— Да не би да предлагате летуване на разменни начала? Вече не пътувам в чужбина — откакто Мейвис Туайби преживя такъв кошмар, след като си счупи крака в Гърция. В тези чужди страни човек направо излага на опасност живота си, да знаете. На вас, младите, вероятно не ви се вярва, но си е така. А пък и тези терористи…

— Не предлагам разменно летуване, госпожо Клулоу. Исках да поговорим за прадедите ви.

Тя отдръпна главата си малко по-назад и повдигна вежди.

— Така ли? Вие сте вторият човек, който ме пита тези дни за прадедите ми. Всъщност третият, ако броим и нашия Сам.

Сърцето на Джейк се сви, когато чу думите й. Как бе допуснал да го изпреварят на последния етап? Беше толкова сигурен, че е по-напред от Джейн!

— Значи и друг се е интересувал? — попита той, опитвайки се да запази спокойствие.

— Да, нашият Сам — искам да кажа, моят правнук. От училище му възложили да проучва семейната история. Чудесно момче е Сам, гордост за баща си и майка си. Винаги успява да отдели време и за прабаба си — не само сега, когато искаше да научи нещо от мен, за да състави родословното ни дърво. Така или иначе, явно се е справил много добре. Така каза днес главният учител. Обади ми се специално, за да поговори с мен. Каза, че явно много съм помогнала на Сам и че искал да ми благодари лично.

Джейк разсъждаваше трескаво.

— Имате предвид Матю Грешам?

— Точно така. Познавате ли господин Грешам?

Джейк кимна.

— Познавам го, но съм по-близък със сестра му, Джейн. Виждал съм се с Матю няколко пъти.

Какво, по дяволите, ставаше тук? Нима Джейн бе успяла да преодолее обичайната враждебност на Матю, и то дотолкова, че той да се заеме да й помага?

Първоначалната подозрителност на Едит се изпари напълно, след като той доказа благонадеждността си с цитираните познанства.

— Е, заповядайте — не мога да стоя дълго права. Постоянно ме боли гърбът. Каквото и да ми предписват, не помага — продължи тя, въвеждайки го в стъписващо претъпкана, но свръхестествено чиста дневна. Нито една вещ тук не бе оставена в първоначалното си състояние. Прозрачна найлонова пътечка покриваше килима в тази му част, по която се минаваше от вратата към креслата. Самите кресла бяха покрити с калъфи, а върху калъфите имаше допълнителни покривчици на облегалките и подлакътниците. Рамките на снимките бяха украсени с панделки от онези, които слагат в цветарниците на букетите. Дори книгата, която Едит четеше, бе с плътна пластмасова подвързия. В стаята се носеше натрапчив мирис на ароматизатор и препарат за лъскане на мебели. Джейк беше искрено учуден, че домакинята не го помоли да се събуе и да си сложи специални калцуни, от тези, с които се влиза в лаборатории и болнични отделения.

— Доктори! — продължи пренебрежително Едит, отпускайки се в креслото, което бе най-близо до камината. — Какво ли знаят пък те? Предпишат едни таблетки, и току се окаже, че не можеш да движиш ръцете си, защото новите таблетки влизали във взаимодействие с другите, които вземаш от по-рано. За кръвно, за сваляне на холестерола, за сърцето — ако ме разтърсите, сигурно ще започна да дрънкам, пълна съм с хапчета. Не знам какво бих правила, ако не ми помагаха децата. Седнете, млади човече, недейте да стърчите така като наказан.

Джейк приседна внимателно на ръба на едно кресло.

— Благодаря ви. Много мило, че се съгласихте да поговорим.

Едит изсумтя.

— На моите години само се чудим с какво да си запълним времето. Когато бях млада, все ми се искаше денонощието да има повече часове. А сега от закуска, докато дойде време да си лягам, минава сякаш цяла вечност. Да, имам предостатъчно време, за да си побъбрим, моето момче. И така, какво у моите прадеди може да събуди такъв интерес, че човек като вас да дойде чак до Лангмиър Стайл? Защото вие не сте тукашен, нали?

Джейк поклати глава.

— Живея в Лондон. Занимавам се със стари ръкописи. Работех за Британския музей, а сега съм частен посредник между купувачи и продавачи.

Едит го изгледа озадачено.

— Не разбирам какво общо може да има това с мен и моето семейство.

— Интересува ме всъщност семейството на вашия покоен съпруг, и по-точно една конкретна негова представителка, неговата прапрабаба Доркас. Споменавал ли я е някога пред вас?

Едит се намръщи.

— Не си спомням. Несъмнено тя е била покойница доста преди той да се роди.

— Така е, но нали знаете как стават тези неща в семействата, понякога има истории, които се предават от поколение на поколение.

Едит стисна с палец и показалец брадичката си и я потърка.

— Не помня да съм чувала истории за толкова отдавнашни времена. А не съм почнала да забравям. Тялото ми може и да се разпада, но тук горе всичко ми е наред — Едит почука главата си с пръст, за да подчертае думите си. — Не помня да съм чувала нещо за по-стари времена от разказа как прачичо му Еди получил медал по време на Първата световна война. Голяма полза е имал от него, няма що — убили го по време на втората битка при Ипр. Но Доркас? Не, никога не съм чувала да се говори нещо за нея. Знам името й само защото е записано в семейната Библия. Открих го, когато се ровех там заради Сам — затова и го помня толкова ясно.

Надеждите на Джейк отново се посъживиха. Щом притежаваше семейна Библия, възможно бе да притежава и някакви стари семейни документи.

— Значи семейната Библия е у вас?

— Да. Вече се разпада, защото е притежание на семейството от 1747 година.

— Колко вълнуващо — да притежаваш такова нещо. А имате ли и други стари семейни документи?

Едит се разсмя.

— Говорите така, като че ли сме кралското семейство. Хора като нас не притежават семейни документи, момче. Не всичките ни прадеди са можели да четат и пишат в онези дни. Не, едничкото, което ми е останало от семейството на Дейвид, е старата Библия. Та откъде ви хрумна, че може да притежаваме семейни документи, които биха представлявали интерес за вас?

— Питах се дали не е останало нещо от Доркас, например дневник, нещо от този род.

— Но защо? Какво изобщо ви наведе на тази мисъл? — Едит се позасмя скептично. — Какво толкова интересно има у Доркас Клулоу?

Джейк разпери ръце в опит да омаловажи значимостта на проявения от него интерес.

— Беше просто изстрел в тъмното. Интересното около Доркас е това, че преди да се омъжи за Арнълд Клулоу, е била прислужница в дома на Уилям Уърдсуърт. Работела там през последната година от живота на поета и останала още известно време след смъртта му.

Едит се поизправи на креслото.

— Уилям Уърдсуърт, казвате? Сега вече наистина ме шашнахте. Кой би предположил? И като си помисля, че с брака си съм влязла в семейство с такава история, а изобщо съм нямала представа от това.

— Нали сега разбирате защо се интересувам от всякакви документи, оставени от Доркас на потомците й. Има много учени и колекционери, които са склонни да платят доста за всеки документ, който има някаква връзка с Уърдсуърт. Натъкнах се на името на Доркас в някои семейни писма и си казах, че си струва да опитам. Но доколкото разбирам, само ви изгубих времето — Джейк понечи да стане.

— Не, това не ми струваше нищо. Но дори да бях в състояние да ви кажа нещо повече, никога не бих допуснала такъв документ да излезе от семейството. Знаете ли какво предлагам — ще разкажа за това на Франк, когато дойде утре при мен. Свястно момче е нашият Франк. Идва всяка сутрин, за да провери как съм прекарала нощта. Ще му кажа да поразпита всички роднини, да видим дали пък някой друг не е чувал нещо.

— Това ще ми бъде наистина от полза — Джейк бръкна в портфейла си и извади визитна картичка. — Можете да се свържете с мен на мобилния телефон — продължи той. — Ако се обадите, аз веднага ще ви звънна обратно, за да не влизате в разходи.

— Не разчитайте, че от тази работа ще излезе нещо — каза Едит, надигайки се с мъка от креслото си. — Казват, че хората по такива места имат дълга родова памет. Доколкото обаче мога да преценя аз, дълго се помнят само враждите — тя допълни усмихнато: — А по тези места те не са малко.

Джейк се помъкна обратно към колата, опитвайки се да не се подаде на лошото настроение. Хубавото беше това, че миналото на Доркас явно не е било известно досега на потомците й. Което означаваше, че някой все пак би могъл да разполага с истинско малко съкровище, чието съдържание още никой не е проверил. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-малко му се нравеше идеята Едит Клулоу да разкаже историята на цялото семейство. Не се и съмняваше, че по-младото поколение ще осъзнае по-добре реалните си шансове и че няма да е толкова категорично за съхраняването на семейното наследство, ако се окажеше, че продажбата му може да напълни банковите им сметки. По-добре беше да поговори лично с тях, вместо да допусне Едит да им надуе главите с настоявания, че семейното наследство трябва да се съхрани на всяка цена. Замисли се дали да не дойде по-късно пак, за да я помоли да запази посещението му в тайна. Дали такава молба щеше да има ефект, или щеше само да събуди подозренията й? Джейк ритна една буца пръст, ядосан на себе си, задето не бе провел по-умело разговора с Едит.

Когато наближи колата, осъзна, че махмурлукът му започва да преминава. Имаше нужда от малко движение, за да го пропъди окончателно. А после можеше да реши дали да се занимава с още бабички днес или вместо това да направи опит да се срещне с Джейн. Бръкна в колата, извади картата и я разгъна върху покрива. Проучвайки къде точно се намира, той установи, че се е озовал само на една миля от Картс Мос. Една от стотиците пешеходни пътеки, кръстосващи Езерната област надлъж и нашир, прекосяваше шосето само след четвърт миля. Оттам трябваше да повърви само още около миля, за да стигне до торфеното находище, където беше открит мъртвецът. Каза си, че ще бъде интересно да види мястото, на което не е изключено да е бил положен в земята Флечър Крисчън. Измъкна раницата си от колата и тръгна пеш.

След около половин час вече стоеше на границата на странен пейзаж. В това мочурище, разположено на плато високо в планината, човешката ръка се бе съюзила с природните стихии, придавайки на по-твърдата земя в тресавището странни форми на обрасли с трева островчета сред черната повърхност на блатото. Кафеникава вода избиваше на локви от земята, във въздуха се долавяше слаб мирис на разложение. Джейк си каза, че е доста потискащо лобно място. Как ли беше изглеждало същото това място преди толкова много години, когато един мъж, вървейки из хълмовете, бе срещнал тук смъртта си? Никой нямаше да узнае. Ако мъртвецът бе наистина Флечър Крисчън, това е бил жалък край на един драматичен живот.

Местността наистина му действаше потискащо, затова той зави и тръгна нагоре по склона. Петнайсет минути по-късно вече завиваше по-широкия хълбок на върха и пред него се ширна прекрасната панорама на Езерната област. За свое учудване той установи, че оттук се вижда точно Фелхед и фермата на семейство Грешам. Джейк бръкна в раницата и извади бинокъл.

Огледа селото и насочи бинокъла към пътя, който водеше към фермата. За свое учудване видя Джейн, която се беше упътила натам.

— Да му се не види! — възкликна той. — Пак я изпуснах!

Загледа я как вървеше нагоре. Познатите движения на тялото й събудиха спомени и му припомниха хубавото време, когато бяха заедно. Няколко пъти се бяха разхождали заедно из тези хълмове и той винаги се бе удивлявал на нейната сила и гъвкавост. Всъщност не би трябвало да се учудва, като познаваше присъщата й сексуална енергия, но все пак се беше стъписал, когато осъзна, че тя можеше да го задмине с лекота по планинските пътища.

Когато Джейн влезе през портата, очертанията на друга фигура се появиха в зрителното му поле. Джейн потъна в прегръдката на новодошлия. Джейк се стъписа. Нагласи по-добре фокуса, като че ли това би променило по някакъв начин идентичността на човека, когото виждаше.

— Какво, по дяволите…

Какъв театър разиграваше Джейн? Дали не беше влязла в следите му? Може би беше инсценирала всичко, за да го постави в неудобно положение? Джейк отпусна бинокъла и загриза кожичката, стърчаща до един от ноктите му. Обземаха го лоши предчувствия. Наистина много лоши.

Дадохме на жените подаръци и се държахме много внимателно с тях. Петимата мъже, които се качиха заедно с тях на борда, бяха същински свраки. Опитваха се да откраднат всичко, което им попаднеше, аз самият попречих на единия от туземците да открадне компасната ни карта. Напердаших го и го изпъдих, останалите бързо го последваха. Радвахме се, че се махнаха от кораба, но през това време други бяха отрязали шамандурата на една от котвите. Стрелях с мускета към тях и наредих на хората си да дадат изстрел с едно от оръдията, заредено с картеч. Докато те бягаха, реших да се възползваме от спечеленото предимство, и да потеглим към брега с лодките. Те започнаха да ни замерят с камъни, ние стреляхме с мускетите, докато най-сетне ги обърнахме в бягство. Убихме единадесет души, ние не загубихме никого. Хората ми нарекоха мястото, където стъпихме на сушата, Кървавия залив. Въпреки всичко обаче мястото ми харесваше, а ми се струваше и достатъчно встрани от маршрута на корабите, за да бъде сигурно убежище. Настроенията сред екипажа обаче бяха толкова категорично против Тобуай, че реших поне за известно време да се върнем в Отахейте.