Възмездие от гроба

41

Джими седна на предната седалка в колата до Дан, който беше паркирал в края на улицата, близо до къщата на Алис.

— Загадъчно телефонно обаждане — заяви той и се приведе към Дан, за да го целуне. — Започвам да се чувствам като шпионин.

— Не исках да се появя в къщата точно преди погребението, без да съм поговорил преди това с теб — каза Дан. — Обаждал ли се е някой от полицията на Джени?

Джими се смръщи леко — в лицето му наистина имаше нещо маймунско.

— Не. А трябваше ли да се обадят?

— Снощи в къщата й е имало обир.

— Не думай! — ахна Джими. — Човече, колко се радвам, че я доведох тук! Може да е бил убиецът, Дан. Тази сутрин можехме да открием и нея мъртва!

Той поклати глава.

— Съмнявам се, че заловеният крадец и убиецът са едно и също лице, Джими — Дан описа накратко събитията от последната нощ. — Не мисля, че Тенил ги е убивала. Което означава, че убиецът е все още на свобода. Честно казано, най-доброто, което Джени може да направи на този етап, е да предаде ръкописа на нас. Щом новината за съществуването му стане обществено достояние, няма да има смисъл от нови убийства. Ако Джени иска да е сигурна, че никой няма да посегне на живота й, трябва да направи необходимото, за да престане да представлява интерес за убиеца.

Джими кимна, съзнавайки силата на аргументите му.

— Хайде да отидем и да поговорим с нея още сега — каза той. — Алис е в погребалната агенция, така че пътят е чист.

Намериха Джени да пие чай в зимната градина и да наблюдава птиците, които кълвяха от хранилката в градината на Алис. Тя изгледа подозрително Дан.

— Ти си момчето, което дойде с Джейн Грешам онзи ден — каза тя неприветливо.

— Дан е мой приятел — каза Джими.

Джени повдигна вежди.

— Така ли? Няма да е зле, ако оставяше понякога разумът да управлява сърцето ти, Джими. Хубавото лице не върви винаги с добро сърце — а този тук е готов на всичко за своя изгода.

— Лельо Джени — възрази Джими, — това не е честно. Ако не бяха Дан и Джейн, можеше днес да те открием мъртва в леглото ти. Снощи в дома ти е имало обир.

Джени притисна ръце към гърдите си.

— Господи! Какво са взели? Да не би да са опустошили къщата?

— Крадецът е взел само едно нещо — каза Дан. — Един лист хартия. Нещо като мостра, така да се каже.

— За какво става дума? — Джени се представяше много убедително в ролята на уплашена, объркана възрастта жена, но номерът й не мина пред Дан.

— Ръкописът е у теб, Джени. Сега вече знаем това — той се приведе, за да бъде лицето му на едно ниво с нейното. — Наистина не ми се иска да те плаша, но четирима души вече загинаха, защото някой иска да се добере до него. Докато продължаваш да го криеш, ти си следващата в списъка на убиеца. Но ако позволиш съществуването му да бъде публично огласено, ако го повериш на Джейн, или на Антъни Катоу от фондация „Уърдсуърт“, ще осигуриш собствената си безопасност. Не ми се иска да умреш заради един куп хартия. Никой не иска да се случи нещо подобно. Предай ръкописа, Джени.

Старата жена издаде упорито напред долната си устна.

— Не знам за какво става дума.

— Става дума за една страница от ръкопис, взета от твоята къща. Полицията е наблюдавала къщата, и хванали крадлата на излизане. Открили листа у нея.

Джени вдиша предизвикателно глава.

— А откъде знаете, че листът не е бил у нея, още когато е влязла? Откъде да знам, че това не е някакъв блъф? Всички вие и учените ви приятели — всички сте толкова умни и учени, че като нищо ще измислите някакъв такъв номер. Казвам още веднъж, че не разбирам за какво става дума, и ще ви бъда благодарна, ако ме оставите да си изпия чая на спокойствие.

— Лельо Джени — започна умолително Джими. — Казваме го за твое добро.

— Би било така, ако наистина разполагах с ръкописа, за който той говори. Но аз не притежавам такова нещо, и толкова. А сега бъди добро момче и го разкарай оттук, преди Алис да се е върнала и да е получила истеричен припадък при вида му.

Джими последва Дан и двамата се озоваха отново на улицата.

— Какво да кажа? Упорита старица.

Дан сви рамене.

— Поне опитахме. Поговори отново с нея, Джими — за нейно добро.

Матю гледаше ядосано Юън Ригстън.

— Не вярвам, че сестра ми се е опитала да ме представи като някакъв маниак, който преследва възрастни жени. Може мненията ни по много въпроси да не съвпадат, но тя ме познава прекалено добре, за да си помисли такова нещо за мен.

— Когато хората бъдат притиснати до стената, често се случва да кажат истината — каза Ригстън.

— Защо ми разказвате лъжи и се опитвате да ме убедите, че Джейн се е усъмнила в мен?

— Не съм казвал такова нещо. Казах само, че тя цитира и вашето име сред имената на хората, които са знаели, че тя се интересува от семейство Клулоу. Каза също и че вие сте знаели какво издирва. Работата ми ме задължава да говоря с всеки, който е разполагал с тези сведения, господин Грешам. Работя върху четири смъртни случая.

— Е, това няма нищо общо с мен. Исках само да помогна на Джейн — Матю се нацупи като малко дете. — Ето докъде ме доведоха добрите намерения.

— Момичето, което заловихме вчера при незаконно влизане в чуждо жилище, също се е опитвало да помогне на Джейн, доколкото разбирам. Като че ли доста хора са се заели да помагат на сестра ви.

— Не се правете на идиот, Ригстън. Няма да успеете да ме подмамите да направя някакво глупаво признание, просто защото няма какво да признавам. Казах вече, само се опитвах да помогна. И ето какво получавам в замяна. Цяла нощ не съм мигнал, докато измъкнем сестра ми от ареста. На всичкото отгоре и в училището дойде да ме търси полицай, като че ли съм някакъв престъпник — Матю се поразмести нервно на стола си. — Приключихте ли вече с разпита? В момента ползвам обедната си почивка, но още не съм успял да хапна.

— Да, засега приключих. Но ще проверя показанията ви, а може и да се наложи да ви разпитам отново.

— Чудесно, постарайте се да съсипете доброто ми име. Вижте какво, нямам обичая да убивам хора. Аз съм директор на провинциално училище, скучен човек. Хора като мен не се заемат да избиват всеки, който им пречи.

— Убеден съм, че същото е било казвано и за Харолд Шипман — каза сухо Ригстън и излезе. Матю Грешам не му се нравеше. Беше надут и суетен фукльо. Но това, разбира се, не означаваше, че е способен да извърши убийство. Фактът, че е разговарял с две от жертвите, също не го уличаваше в убийство. Пък и не приличаше на убиец. Но в очите на Ригстън той все още си оставаше подозрителен.

Когато Джейн най-сетне се събуди, беше ранен следобед. Майка й и Дан допиваха поредната кана чай в кухнята.

— Има ли някакво развитие? — попита Джейн, докато наливаше чай и на себе си.

— Упоритата стара вещица остана непоклатима — отвърна Дан. — Отказва дори да признае, че разбира за какво говорим. Джими обеща да продължи да я уговаря, но не се надявай на успех.

— Иска ми се да знам как е Тенил — каза Джейн. — Попитах дали може да я видя, но не ме допуснаха при нея — тя се позамисли за миг, после, като че ли й беше хрумнало нещо, се обърна към майка си: — Ти би могла да отидеш — каза тя. — Занеси й храна и нещо за четене. Така ще разбере, че не съм я изоставила.

— Аз ли? Искаш да отида да я посетя след всички неприятности, които ти навлече?

Джейн въздъхна.

— Тя е добро хлапе. Моля те, мамо. Ако го направиш, ще ми спестиш една голяма грижа.

Джуди явно се колебаеше.

— За какво бих могла да говоря с нея?

Джейн извърна очи към тавана.

— Няма значение. За нея ще бъде достатъчно и това, че си отишла да я видиш. Моля те! Ще го направиш ли за мен?

Джуди изду устни.

— Не мога да разбера защо допускам да ме убедиш да върша тези неща, наистина не мога. Добре, отивам да се обадя в полицията, за да разбера дали ще ми позволят да я видя.

Когато Джуди излезе, мобилният телефон на Джейн зазвъня.

— Ало? На телефона е Джейн Грешам.

Раздразнителният женски глас, която й отговори, й беше смътно познат, но първоначално Джейн не можа да се досети откъде.

— Искам да поговорим за нещо важно, но първо трябва да ми обещаете, че няма да споделите с никого това, което ще ви кажа — каза жената.

— Съжалявам, но не си спомням…

— Аз съм Джени Райт — каза нетърпеливо жената. — Обещайте ми, че няма да кажете никому това, което ще кажа на вас.

Джейн погледна бързо към Дан. Той беше взел вестника и по всичко личеше, че се е зачел. Тя извърна леко глава и каза:

— Мога да го направя.

— Бих отишла и сама, но няма как да се измъкна незабелязано от погребението на Едит. А ми се струва, че работата е спешна. Онзи ваш колега, приятелчето на Джими, ми каза, че животът ми е в опасност, докато ръкописът остава скрит. Каза, че името ми е в списъка на убиеца. Не искам да умирам, момиче. Животът ми може да не ви се струва кой знае колко за завиждане, но на мен си ми харесва.

— Разбирам ви и ви съчувствам — каза меко Джейн. Отчаяно й се искаше Джени да премине към съществената част на разговора, но съзнаваше, че не бива да я притиска.

— Знам, че е и ваш приятел, но на обратни никога не съм имала вяра — каза Джени, която като че ли се отклони от основната тема. — Не мога да разбера как Джими излезе такъв, но той е от нашия род и е научен, че семейството винаги е на първо място. На останалите обаче не вярвам. Така че дори да говори истината, няма да му позволя да припари до ръкописа.

— Редно е вие да прецените — отвърна Джейн. Сърцето й се блъскаше в гърдите, почувства леко замайване от напрегнатото очакване.

— Искам вие да го вземете. В дъното на градината има една стара барака. В нея има лавица, на която са подредени стари кутии от боя. Резервният ключ за задната врата е под една от кутиите с бял лак. Качете се на горния етаж, в стаята за гости, там ще видите едно старо ковчеже с бакърен обков. То е пълно с всякакви боклуци, но има двойно дъно. Вдигнете дъното, и ще намерите отдолу ръкописа. Вземете записките и ги занесете във фондация „Уърдсуърт“. Нека хората от фондацията вдигнат голяма шумотевица около намирането на ръкописа. Така убиецът ще разбере, че не представлявам вече интерес за него. Ясно ли е всичко?

— Повече от ясно. Благодаря ви, благодаря ви много.

Джейн се стараеше да прикрие ентусиазма си, за да не се досети Дан за огромното значение на телефонния разговор. Неприятно й бе да го държи в неведение, но обещанието си беше обещание.

— И помнете, нито дума никому. Така и вие ще бъдете в безопасност.

— Не се безпокойте, ще ви държи в течение — тя чу как Джени затвори телефона, но задържа споя телефон притиснат към ухото си, за да създаде впечатлението, че продължава да разговаря с някого. — Добре, Нийл. Майка ми ще се опита да я види днес следобед, но ще й предам да не коментира обвинението. Благодаря за обаждането — и тя остави телефона на масата.

Дан я изгледа въпросително.

— Моят адвокат — поясни Джейн. — Разговарял с адвоката на Тенил. Смята, че трябва да дам показания, в които да уточня, че Тенил не е знаела за съществуването на ръкописа преди смъртта на Едит Клулоу. Това няма да навреди на мен, а ще помогне много на Тенил.

— Така мисля и аз — Дан се протегна и се прозя. — Мисля да се кача до къщичката и да подремна. Нали не се притесняваш да останеш сама?

— Никак. И аз мисля да си полегна отново. Чувствам се ужасно изтощена.

Когато Дан стана, Джуди влезе отново в кухнята.

— Всичко е наред, мога да се видя с нея след един час. Джейн, трябва да ми помогнеш да приготвим нещо за нея.

— Ще оставя дамите да си вършат работата — каза Дан и тръгна към вратата.

Минаха двайсет минути, докато Джейн успее да изпрати майка си. Изгаряше от нетърпение. Но тогава осъзна проблема си. Майка й беше тръгнала, а друга кола нямаше. Колелото й вероятно бе оставено някъде край Копърхед Котидж след последната нощна екскурзия на Тенил.

— Майната му — измърмори Джейн, измъкна портмонето си и провери с какви пари разполагаше. Бяха достатъчно за такси до Конистън, но за връщане нямаше да й стигнат.

— Много важно — каза тя под нос и посегна към телефонния указател. Вземеше ли ръкописа, можеше да се обади на Антъни по мобилния си телефон. Той със сигурност нямаше да има нещо против да дойде да вземе нея и безценния й товар.

Джейк седеше в бара на хотела с чаша бира пред себе си и се питаше защо все още се мотае в тази забравена от Бога дупка. Беше му омръзнало да хлопа по врати, които не се отваряха, и в крайна сметка се беше отказал окончателно, когато третото му отиване до дома на Еди Феърфийлд съвпадна с появата на екип специалисти по оглед на местопрестъплението от местната полиция. Изобщо не спря колата пред къщата, продължи, зави при първа възможност и се върна обратно в хотела. Беше се опитал да обясни на Каролайн, че си губи времето, но тя бе настояла да не мърда оттук.

— Не знаеш каква възможност може да се открие — бе казала тя тайнствено, но бе отказала да говори повече по този въпрос.

Ако под „работа в частния сектор“ се разбираше това, Джейк започваше да се убеждава, че е направил грешка. Бе се надявал на много по-интересни задачи, на по-пряк контакт със старите ръкописи, които винаги го бяха очаровали. Не бе очаквал, че ще скучае по разни хотелски стаи в очакване да получи нареждания като някакъв куриер.

Сякаш в потвърждение на мислите му телефонът му иззвъня.

— Ало — каза Джейк, опитвайки да прикрие досадата си.

— Стегни се, Джейк — чу той гласа на Каролайн. — Започва най-интересното.

— Какво? — той се изправи на стола си.

— Вече знам къде можеш да откриеш автентичния ръкопис на Уърдсуърт — каза Каролайн.

— Как, по дяволите…

— Джейк, ти не си единственият ми наблюдател там — отвърна тя. — Но си единственият, на когото мога да разчитам като изпълнител. Знам къде е ръкописът, и сега ти трябва да отидеш и да го вземеш. Пристигам с утрешния полет. Ще можем да се порадваме заедно на голямата печалба.

Изведнъж събитията се задвижиха прекалено бързо за Джейк.

— Добре, добре, тръгвам.

— Не ме разочаровай, Джейк. Ето какво трябва да направиш…

Плавах с китоловците в продължение на няколко месеца, докато стигнахме пристанището на Валпарайсо. Радвах се, че стъпих отново на сушата, но знаех, че пътуването ми едва започва. Намерих си работа на един търговски кораб, който трябваше да потегли за Савана в щата Джорджия. Надявах се оттам да успея да се върна в Англия на някои от корабите, които пренасяха памук за Европа. Но макар че действията ми на „Баунти“ вероятно оставят различно впечатление, аз не обичам необмислените постъпки — затова и когато се добрах до Савана, наех жилище в града и изпратих оттам вест до брат си. Обясних му къде се намирам и се осведомих дали той счита, че е възможно да се върна у дома и да повдигна въпроса за извършеното от мен по отношение на Блай. Можете да си представите с какво нетърпение очаквах отговора му и колко потресен бях, когато прочетох неговото описание на пътешествието на Блай и научих как е бил посрещнат в Англия като герой, и че бунтовниците от „Баунти“ са били публично заклеймени и осъдени от военен съд. Не бих могъл да си представя по-лош завършек на преживелиците си. Вместо завръщане у дома, виждах себе си осъден на мъчително постоянно изгнание, далеч от двете си семейства — от близките ми в Англия, и от жена ми с децата в Питкеърн. Такава тежка съдба ми се струваше почти непоносима.