Възмездие от гроба

1

Джейн Грешам се взираше в това, което бе написала, после го задраска с такова нетърпеливо ожесточение, че писалката разкъса хартията и писецът се изкриви. „Този отвратителен Джейк“, каза си тя гневно. Беше зряла жена, не някакво вехнещо от любов момиченце. Неумелите опити за хленч в мерена реч бяха нещо, от което би трябвало да се е отказала още преди години. Още когато взе първата си научна степен, беше осъзнала, че никога няма да стане поетеса. Това, което наистина умееше, бе да изучава поезията, писана от други хора; да интерпретира тяхната работа, да проследява тематичните връзки в техните стихове и да ги разкрива в цялата им сложност пред тези, които бяха по-назад от нея в това отношение — поне така се надяваше.

— Проклетият му Джейк! — каза тя гласно, смачка яростно хартията и я хвърли в кошчето. Не беше достоен да хаби заради него силата на интелекта си. Не беше достоен и да извиква онази позната болка, която забиваше ноктестата си лапа в сърцето й при мисълта за него.

В желанието си да пропъди мисълта за Джейк, Джейн се обърна към купчината дискове, струпана до бюрото й в миниатюрната стая, която по стандарта за общинските жилища се определяше като спалня, но тя я бе нарекла със съзнателна претенциозност свой кабинет. Запрехвърля заглавията, търсейки умишлено най-отдолу в купчината. Трябваше й нещо, което нямаше да извика асоциации с… какъв беше той всъщност? Бивш приятел? Някогашно гадже? Отсъстващ любовник? Кой би могъл да каже? Тя със сигурност не би могла. Но пък дълбоко се съмняваше, че той изобщо се е сетил за нея дори веднъж през последните седмици. Мърморейки под нос, тя избра „Балади за убийства“ на Ник Кейв и пъхна диска в компютъра си. Мрачният глас на Ник Кейв, подобен на гърлено ръмжене, дотолкова подхождаше на настроението й, че по някакъв парадоксален начин й подейства като противоотрова. След малко Джейн установи, че на устните й неволно се е изписало подобие на усмивка.

Тя взе отново книгата, която се опитваше да чете, преди Джейк Хартнел да нахлуе в съзнанието й. Изминаха само няколко минути, докато й стана ясно колко се е отдалечила от темата в мислите си. Отново се ядоса на себе си и затвори шумно книгата. Щеше да се наложи писмата, писани от Уърдсуърт през 1807 година, да почакат.

Преди да бе решила с какво друго да се заеме, алармата на мобилния й телефон записука. Джейн се намръщи, свери часовника на телефона с часовника на китката си и измърмори:

— Дяволите да го вземат.

Кога беше станало единайсет и половина? Как се изниза цялата сутрин?

— Проклетият му Джейк — повтори тя, скочи на крака и изключи компютъра. Беше пропиляла толкова време в напразни копнежи по него, а имаше далеч по-важни неща, които би трябвало да я вълнуват. Взе чантата си и отиде в другата стая, която се водеше за дневна, но Джейн я използваше и за спалня, тъй като предпочиташе да разполага с отделно помещение за работа. Поради това водеше останалата част от живота си в доста ограничено пространство, но това й се струваше малка цена за лукса да разполага с място, на което да разхвърля спокойно книгите и текстовете си, без да трябва да ги мести всеки път, когато се налагаше да се храни или да спи.

Стаята беше много мъничка дори за нейния спартански начин на живот. Разтегателният диван, макар и неразгънат в момента, все пак заемаше по-голямата част от пространството. До отсрещната стена бе прилепена маса с три дървени стола, прибрани под нея. Високо на едната стена беше поставен малък телевизор, в най-далечния ъгъл имаше безформено меко кресло. Но стаята беше чиста, боядисана в меки, свежи светлозелени тонове. На стената срещу дивана висяха цяла поредица цветни снимки на Езерната област, увеличени до размер А3 и ламинирани. В самото сърце на пейзажа се виждаше фермата Грешъм — мястото, където нейният род се бореше да свързва двата края от незапомнени времена. Независимо от гледката, която се разкриваше от прозореца на жилището, Джейн можеше всяка сутрин със събуждането си да вижда света, в който бе израснала, света, който все още й липсваше през всеки ден, прекаран в големия град.

Тя смъкна панталоните и горнището на анцуга, и нахлузи вместо това тесни черни джинси и черен пуловер с остро деколте, който подчертаваше пищния й бюст. Не би избрала доброволно точно такъв стил на обличане, но от опит знаеше, че ако подчертаеше плюсовете на фигурата си, получаваше по-големи бакшиши от клиентите. За щастие, тъй като кожата й беше по-скоро мургава, черните дрехи не й придаваха мъртвешки вид, а колегата й Хари я уверяваше, че обратно на първоначалното й убеждение, не всички гънки на тялото й се очертават от тесния пуловер. Хвърли поглед през прозореца, за да разбере какво е времето, смъкна якето от промазана тъкан от закачалката и тръгна към външната врата. Якето нямаше никакви претенции за елегантност, но на нея й беше все едно — в този порой я вълнуваше само дали ще успее да отиде на работа, без да се намокри и да премръзне.

Както винаги, Джейн хвърли един последен поглед на пейзажите от Езерната област, преди да се гмурне в една напълно различна вселена. Съмняваше се, че някой във Фелхед би могъл дори в най-кошмарните си фантазии да си представи средата, в която живееше тя сега. Когато съобщи на майка си, че е успяла да получи общинско жилище в комплекса Маршпул Фарм, лицето на Джуди Грешам светна.

— Това е чудесно, мила — каза тя. — Не знаех, че в Лондон има и ферми.

Джейн поклати глава, едновременно раздразнена и развеселена.

— Мамо, на това място не е имало ферма кой знае откога. Това е общински жилищен комплекс, строен през шейсетте години — само бетон, докъдето поглед стига.

Лицето на майка й помръкна.

— О! Е, поне имаш покрив над главата си.

Разговорът приключи така. Джейн познаваше майка си достатъчно добре, за да е наясно, че тя не иска да знае истината — че всъщност Джейн покриваше толкова малко от изискванията за предоставяне на общинско жилище, че единственото, което общината можеше да й предостави, беше именно жилище от рода на това, в което се озова в крайна сметка. Трудно можеха да намерят наемател за такава дупка в занемарен жилищен комплекс в непрестижната част на Източен Лондон; място, на което почти никой от постоянните обитатели не се занимаваше с някаква законна дейност; хлапетата беснееха денем и нощем, а броят на използваните презервативи и спринцовки далеч надвишаваше броя на стръкчетата зеленина. Не, Джуди Грешам със сигурност не би искала да знае, че дъщеря й живее на такова място. Освен всичко останало, мисълта за това сериозно би попречила на обичайните й хвалби, когато разправяше колко добре вървят работите на Джейн.

Но Джейн беше казала истината на брат си Матю. Готова бе на всичко, за да смекчи остротата на постоянно измъчващото го негодувание, че именно тя се беше измъкнала, а той бе останал — по собствените му думи — да гние в това забравено от всички място, защото все пак някой трябваше да остане заради родителите им. Нямаше значение, че като по-голям от двамата именно той бе напуснал първи семейното гнездо, за да отиде в университета, и че се беше върнал, за да работи това, което винаги бе искал. Според Джейн Матю беше от хората, които сякаш са се родили обидени.

Разбира се, иронията в случая се криеше в това, че Джейн незабавно би заменила Лондон за Фелхед, ако съществуваше и най-отдалечената възможност да върши във Фелхед работата, която обичаше. Но Езерната област не предлагаше възможности за академична работа, дори за специалист по творчеството на Уърдсуърт като нея. Освен ако не решеше да замени интелектуалния труд и научните изследвания с учителска работа, преподавайки на хлапетата за поетите от Езерната област. Тя знаеше, че това би убило безотказно любовта й към словото. Именно затова беше принудена да обитава ада на урбанизацията в най-ужасния му вид. Джейн сведе глава към гърдите си, докато вървеше по балкона, опасващ етажа, към стълбите. Като че ли по някаква злодейска прищявка на архитекта блокът бе построен така, че въздушните течения нахлуваха в галериите като във фуния, така че дори лекият летен полъх се превръщаше в неприятно силен вятър. През дъждовните есенни дни тези ветрове навяваха дъжда във всяка дупка и пролука на сградата, както и в дрехите на всеки от обитателите, който решеше да се подаде от апартамента си.

Джейн заслиза по стълбите, спечелвайки си кратък отдих. Безсмислено би било да се опитва да вика асансьора. Без да обръща внимание на неграмотните надписи по стените, отблъскващите купчини боклук, навени от вятъра по ъглите, на миризмата на урина и гниене, тя слизаше бързо надолу. На първия завой на стълбите спря и стомахът й се сви. Беше се натъквала на тази гледка толкова често, че би трябвало да е претръпнала, но всеки път, когато видеше дребната фигурка, кацнала в поза „лотос“ върху тясното перило на галерията на горния етаж, коленете на Джейн се разтреперваха.

— Здрасти, Джейн — подвикна тихо фигурката.

— Здравей, Тенил — отвърна Джейн, прикривайки страха си с насилена усмивка.

С небрежност, която в очите на Джейн бе равносилна на предизвикателство към смъртта, Тенил отпусна крака и скочи на влажния циментов под до Джейн.

— К’во става? — подхвана тринайсетгодишното момиче, тръгвайки редом с нея.

— Става това, че ще закъснея за работа, ако не побързам — отвърна Джейн и затича надолу, поддавайки се на инерцията от земното притегляне. Тенил не изоставаше. Дългата й коса, сплетена на безброй плитчици, подскачаше по тесните й рамене.

— Ще повървя с теб — каза Тенил. Движеше се наперено, подражавайки неумело на кандидат-бандитите, които се навъртаха в отблъскващия лабиринт на комплекса, учейки занаята от по-възрастни братя, братовчеди или изобщо от който и да е близък, останал достатъчно дълго време извън затвора.

— Не ми е приятно да се държа като дърта досадна еснафка, Тенил, но все пак ми се струва, че би трябвало да си на училище?

Репликата беше позната и Джейн беше в състояние да предвиди и отговора.

— Учителите не могат ме научи на нищо — заяви механично Тенил, удължавайки крачка, за да се изравни с Джейн, когато стъпиха на улицата. — К’во ли знаят те за моя живот?

Джейн въздъхна.

— Омръзна ми да чувам едно и също от теб, Тенил. Ти си прекалено умна, за да се примириш с това, което те чака, ако не получиш образование.

Тенил пъхна ръце дълбоко в джобовете на тънкото си яке от изкуствена кожа и присви предизвикателно слабите си раменца.

— Майната му — отвърна тя. — Няма да се дам на този инкубатор. На Тенил не й минават тия филми.

Минаха през тунела под блока и излязоха на една отсечка от магистралата, където колите профучаваха край тях със съскане на гумите по мокрия асфалт — очевидно шофьорите ликуваха, че най-сетне могат да преминат на по-висока предавка.

— Не виждам как ще успееш да се изплъзнеш, ако не се възползваш от силата на ума си — отбеляза сухо Джейн, като внимаваше да върви по-далеч от платното и пръските вода, излитащи изпод автомобилните гуми.

— Искам да стана като теб, Джейн.

Джейн беше чувала безброй пъти този жалостив вопъл.

— В такъв случай не бягай от училище — каза тя, потискайки раздразнението си.

— Мразя тези ненужни неща, на които ни учат — отвърна Тенил и изви устни в презрителна усмивка, която пропъди неосъзнатата привлекателност от лицето й и го превърна в презрителна маска. — Те нямат нищо общо с това, което ти ми даваш да чета.

Внезапно уличният жаргон бе изчезнал от говора й, сякаш напускането на комплекса й бе позволило да се превърне от съмнителна личност в личност.

— Не се и съмнявам. Но аз самата далеч не съм постигнала това, което искам, нали знаеш. Когато започнах, не съм си представяла, че ще ми се налага да се наемам на половин работен ден в барове и да водя семинари, докато успея да завърша книгата си, така че да мога да се преборя за истинска работа. Въпреки това трябваше да изгазя през всички тези глупости, за да стигна дори до тук, където съм сега. Да, и аз самата считах повечето от това, което учех, за глупост — повиши глас тя, прекъсвайки опита на Тенил да добави нещо. Искаше й се да можеше да каже нещо друго, освен банални фрази, но какво би могла да каже на тринайсетгодишно цветнокожо сираче, което не само че обожаваше творчеството на Уърдсуърт, Колридж, Шели и Де Куинси, но и схващаше идеите им с лекота, която Джейн бе постигнала с цената на десетгодишно старателно учене.

Тенил отстъпи встрани, за да даде път на бебешка количка, в която седеше бузесто бебе с омазано с шоколад лице. Устата му беше запушена с биберон–залъгалка — като че ли някой го беше надувал и го беше запушил, за да не спадне. Момичето, което тикаше количката, наглед не беше много по-голямо от самата Тенил.

— Няма да успея по този път, Джейн — поде мрачно Тенил. — Може би ще мога да ползвам поезията по друг начин — да стана например рапър като мис Дайнъмайт — допълни тя без вътрешно убеждение.

И на двете им беше ясно, че такова нещо никога няма да се случи. Освен ако някой не изобретеше лекарство за повишаване на самочувствието, с което Джейн да напомпа вените на Тенил, още преди в тях да е нахлул хероинът, с който се дрогираха половината от обитателите на комплекса. Джейн спря на автобусната спирка, обърна се към Тенил и каза:

— Никой не може да ти отнеме думите, които са в главата ти.

Тенил зачопли един от изгризаните нокти на пръстите си, вперила поглед в паважа.

— Да не мислиш, че не го знам? — повиши тя внезапно тон. — Как иначе според теб успявам да оцелея?

После се обърна рязко и хукна обратно, скачайки по неравния паваж като газела. Дългите й крайници се движеха учудващо грациозно. Изчезна в една уличка, а Джейн почувства прилив на позната смесица от чувства — едновременно нежност и раздразнение. Те я съпровождаха през десетминутното пътуване с автобуса и продължаваха да я гризат, когато отвори вратата на бара.

Сега, пет минути преди дванайсет, „Бар и грил Викинг“ беше пуст и кънтеше на кухо. Светлото дърво, хромираните части и стъклото все още блестяха на светлината на халогенните лампи — доказателство, че откакто чистачката си бе свършила работата, тук не бе влизал никой. Хари беше пуснал на уредбата музиката на Майкъл Нийман към филма „Краят на аферата“ и звуците на струнните инструменти сякаш трептяха почти видимо в спокойния въздух. След двайсет минути „Викинг“ щеше да се преобрази с нахлуването на юпитата, опитващи се да погълнат колкото е възможно по-големи количества храна и напитки през кратката си обедна почивка. Въздухът щеше да натегне от шума на разговорите, от топлината на много тела, от мириса на пот и цигарения дим, и Джейн нямаше да има и секунда време, за да мисли за нещо друго, освен за притискащото се към бара множество.

Но засега всичко беше спокойно. Хари Ламтън стоеше в единия край на извития барплот от светло брезово дърво, облегнал се на лакти, докато прехвърляше сутрешния вестник. Светлината проблясваше по русия ореол на щръкналата му къса коса, придавайки му вид на светец от епохата на постмодернизма. Той вдигна поглед, когато чу стъпките на Джейн по дъсчения под и махна леко за поздрав. Усмивката оживи острите черти на тясното му лице.

— Още ли вали? — попита той.

— Още — Джейн се приведе напред и целуна Хари по бузата, а после го подмина на път към килерчето, в което персоналът държеше дрехите си.

— Всички ли са тук? — попита тя, когато се върна зад бара, докато прибираше дългите спирали на къдриците си и ги стягаше в кок.

Хари кимна. Джейн си каза, че това поне е облекчение, и се плъзна зад мускулестия гръб на Хари, за да провери дали всичко е на място, така че работата й да може да протече колкото е възможно по-гладко. Беше получила тази работа, защото Дан, приятелят на Хари, беше неин колега в университета, но не искаше да дава повод за обвинения, че е злоупотребила с тази близост. Освен това Хари настояваше, че работата му като управител на бара е само временна. Някой ден той можеше да си изясни какво иска да постигне в живота и тогава Джейн не би искала колегите й от бара да я представят пред някой нов шеф като мързелива или некомпетентна. Работата във „Викинг“ беше изтощителна и ниско платена, а отнемаше и немалко време, но тя се нуждаеше от нея.

— Най-сетне измислих заглавие — каза тя, завързвайки дългата си бяла престилка на сервитьорка в бистро. — На книгата имам предвид.

Хари наклони въпросително глава на една страна.

— „Лауреатът на фантасмагориите — политика, поезия и преструвка в творчеството на Уилям Уърдсуърт“. Какво ще кажеш?

Хари се намръщи, обмисляйки чутото.

— Харесва ми — каза той най-сетне. — Буди поне някакъв интерес към стария досадник.

— „Интерес“ звучи добре, това продава книгите.

Хари кимна, прелисти една страница от вестника и я загледа разсеяно. После тъмносините му очи изведнъж се присвиха и между русите му вежди се появиха бръчици.

— Хей — каза той. — Ти не беше ли от Фелхед?

Джейн се обърна с буркан маслини в ръка.

— Така е. Да не ми кажеш сега, че най-сетне някой оттам е направил нещо, с което да се озове в новините?

Хари повдигна вежди.

— Може да се каже. Намерили са труп.

Днес си припомних времето, което прекарахме в Олфоксдън, както и подозренията, насочени към Колридж и мен, а именно, че сме били вражески агенти, и че сме събирали сведения като шпиони на Бонапарт. Спомням си и как Колридж настояваше, че здравият разум не би допуснал някой да повярва на такова предположение, че поети не биха били годни за такова начинание. Че всичко, което виждаме пред себе си, ние приемаме като материал за стиховете си, и че не бихме укривали тайни, ако те биха ни послужили да следваме призванието си. В едно съществено отношение Колридж е прав, защото чувствам как събитията от този ден вече ме вълнуват и търсят своя стихотворен израз. По отношение на другото обаче, за способността да запазваме сведения за себе си, мисля, че той греши, защото днешната среща в закътаната ни градина положи вече тежкото бреме на знанието на плещите ми, бреме, което занапред може да се отрази зле на мен и на семейството ми. Първоначално реших, че сънувам, тъй като никога не съм вярвал, че мъртъвците могат да се връщат при нас като привидения. Но това не беше привидение — беше мъж от плът и кръв, мъж, когото бях убеден, че никога вече няма да видя.