Възмездие от гроба

16

Докато Джуди пристигна в Дъв Котидж, вродената възторженост на Джейн беше взела отново връх. Прибраха колелото в багажника на колата и по пътя към дома Джейн разказа на майка си за новата си находка.

— Не съм убедена, че мога да проследя всички зависимости — каза Джуди. — Но доколкото разбирам, ти вярваш, че твоята идея може да отговаря на истината? Че Флечър Крисчън се е върнал и е разказал историята си на Уърдсуърт?

Джейн направи гримаса.

— Все още не разполагам с истински доказателства. Но косвените доказателства стават все по-убедителни.

— За теб това сигурно е много вълнуващо — продължи Джуди.

— Вероятно този предполагаемо съществуващ ръкопис е нещо значително в твоя свят.

— Такова откритие би било истинска сензация, мамо. Представи си — да можеш да прочетеш поема на Уърдсуърт, невиждана от човешко око, откакто е била написана, преди двеста години.

Джуди се засмя.

— Не очаквай от мен да я прочета. Уърдсуърт винаги ме е отегчавал.

— Затова пък благодарение на него можем да не променяме нашия начин на живот.

Джуди я погледна учудено.

— И защо смяташ така?

— Благодарение на него светът научава за Езерната област, пътуванията дотук идват на мода. Хората са идвали специално заради него.

— Благодаря ти за туристите, Уилям, за боклука, който оставят след себе си, за изгорелите газове от колите им и за ерозията на пътищата — каза майка й остро.

— Така е, но трябва да кажеш и „благодаря ти за овцете, Уилям“.

Джуди я изгледа с недоверие.

— Какво общо има пък той с овцете?

— Ако Биатрикс Потър не беше избрала Езерната област, за да прекарва тук почивките си, ако не беше харесала породата Хърдуик, планинските овце, ако не беше посветила голяма част от живота си на съхраняването на тази порода, тя вероятно щеше да изчезне, и какво щяхте да отглеждате тогава? Земите нямаше да бъдат такива, каквито са сега — открити, без прегради, защото планинските овце разпознават пасищата си по склоновете. Всичко щеше да бъде разделено на участъци и оградено, като в Чевигските възвишения, за да не се губят глупавите животни от „по-долнокачествените породи“, както би казал татко. Така че, макар и аз да се дразня от наплива на туристи от градовете не по-малко от теб, приемам това като цена, която плащаме за съхраняването на нашата порода овце и на природата по земите ни.

— Така да бъде — отвърна Джуди. Познаваше от опит страстната привързаност на дъщеря си към земята. Понякога й се струваше, че Джейн е също толкова неразделна част от склоновете на Лагмиър, колкото и пасящите по тях овце. — Да благодарим на Уилям за овцете. И какво смяташ да предприемеш оттук нататък? Ще продължиш ли да търсиш документи?

Джейн поклати глава.

— Прегледах всички неописани материали, но не открих нищо друго. Не, това, което трябва да направя сега, е да разбера дали Доркас Мейсън има живи потомци, и ако такива съществуват, да се срещна с тях и да ги разпитам за ръкописа. Трябва да пратя Дан да се порови в родовите регистри в Лондон, а аз да претърся местните енорийски архиви.

— Ще трябва да се срещнеш с Барбара Фийлд.

— Барбара Фийлд, председателката на Женското дружество?

— Колко жени с това име живеят тук според теб? Да, същата Барбара Фийлд, която толкова обича да командва. Историята на местните родове е нейно хоби. Изнася сказки на тази тема на срещите на Женското дружество. Обяснява на хората какво да предприемат, ако се интересуват да издирят нещо. Матю сега разработва с учениците си някакъв проект за съставяне на родословно дърво и получава голяма част от необходимите му сведения от Барбара. Винаги е склонна да помогне — Джуди спря колата в двора на фермата. — Остави колелото вътре, докато спре дъждът — допълни тя, отвори вратата и затича към къщата.

Джейн изтича след нея и затръска косата си като мокро куче, когато влезе вътре.

— Може би трябва да й се обадя.

— Аз ще й се обадя още сега. Няма смисъл да отлагаме — Джуди окачи непромокаемото си яке на закачалката и влезе в кабинета. Джейн се упъти натам, накъдето я водеше носът й — към кухнята, откъдето се разнасяше съблазнителна миризма на яхния с месо.

Баща й четеше „Фарминг Тудей“. Той вдигна поглед от списанието и попита:

— Как мина денят ти?

— Повече от прекрасно. Открих още нещо, което подкрепя теорията ми — писмо, което може да ми послужи за аргумент.

— Радвам се за теб. Значи ли това, че ако откриеш тази поема, ще станеш богата?

Джейн поклати глава и изкриви устни в кисела усмивка.

— Не ми се вярва. По-скоро ще ме утвърди като име в академичните среди. Ще ми помогне да прескоча началните етапи на кариерата, която ме интересува — тя не пропусна едва забележимото разочарование в погледа на баща си. — Защо питаш?

Алан потри бузата си с длан.

— Неуместен оптимизъм — отбеляза той. — Малко допълнителни средства никога не са излишни в една ферма, нали знаеш. Вчера, когато каза, че такава находка би била безценна, си помислих, че това би донесло доста пари.

— Така е, но не на мен. Ще забогатее този, който може да докаже, че има законното право на наследник върху находката. Съжалявам, татко. Но все пак, ако я намеря, вероятно ще мога да сключа договор, за да напиша книга за цялата история, ще имам и публикации в пресата — тя протегна ръка и покри с длан загрубялата ръка на баща си. — Ако получа някакви пари, с радост ще ги поделя с вас.

Алан поклати глава.

— Не бих приел пари, за които си работила. Виж, ако дойдат неочаквано, това би било нещо друго. Но няма да приема да работиш, за да даваш пари на мен. Ние с майка ти се справяме добре. Не се тревожи за нас.

Преди Джейн да успее да отговори, Джуди влезе забързано в кухнята.

— Всичко е уредено. Наперената Барбара ще те чака у тях към осем часа.

Джейн завъртя очи.

— Прекалено си добра с мен.

Джуди я потупа по главата и тръгна към печката.

— За вечеря има говеждо с маслини.

— Очевидно не й се иска да се връщаш в Лондон — отбеляза Алан.

— И на мен не ми се иска — отвърна Джейн, упътвайки се към вратата. — Отивам да се обадя на Дан.

Разположи се край отрупаното с документи бюро в кабинета и каза в слушалката:

— Здравей, Дан. Имам една добра и една лоша новина.

Той изпъшка.

— Кажи първо лошата.

— Не си проучвал това родословие, което ни трябва. Съжалявам, но съм ти изгубила времето, като те помолих да се поровиш из историята на рода Уърдсуърт.

— Казваш го така, като че ли се налага да проучвам нечие друго родословие — каза той подозрително. — Какво е станало? Да не би да си открила нещо? — Джейн описа находката си и му прочете писмото по телефона.

— Но това е страхотно! — възкликна той, когато тя свърши с четенето. — Разбирам, че не води до категорични заключения, но доказва, че със сигурност има нещо, което си струва да се издири. Дори да не е поемата за „Баунти“, може да е нещо друго, което да има не по-малка стойност за литературната наука. Значи искаш от мен да се заема с Доркас Мейсън и потомците й? — попита той.

— Така би ми помогнал много. Аз ще видя какво мога да направя на местна почва — Антъни твърди, че мога да открия много сведения в Карлайл, а мама ме свърза с една от нейните приятелки, която очевидно е основен авторитет по историята на местните родове. Ако търсим и двамата, би трябвало да открием нещо, за което да се захванем.

— Ще бъде голямо ровене, но ако открием нещо, ще си струва усилията.

— Никога не съм била в гражданския регистър, а ти? — попита загрижено Джейн.

— Не, но напоследък има такова възраждане на интереса към родовите истории, че вероятно нещата там са добре подредени и удобни за търсене. Остави тази работа на мен, ще се ориентирам.

— Много съм ти благодарна.

— Напротив, аз трябва да ти благодаря, задето ме допусна да участвам.

— Как мина днес семинарът?

Дан простена театрално.

— Напълно си права, Деймиън Джоплин е ужасен досадник — и той се впусна в описание на семинара, който бе водил вместо нея. Към края на описанието и двамата се кикотеха, имитирайки някои от студентите и не особено проницателните им коментари върху „Лирическите балади“ на Уърдсуърт. — Нямаш повод да съжаляваш, че го пропусна — заключи Дан.

— Така изглежда. Добре, скоро ще ти се обадя пак — когато разговорът приключи, Джейн остана за малко на мястото си, загледана през прозореца към долината. Не я интересуваха нито парите, нито славата. Искаше да вземе в ръце този ръкопис и да го прочете.

Ривър плъзна замислено пръст по филмовата плака от томографския анализ. Беше прекарала целия ден с екипа, който снимаше телевизионния филм, и вече бяха станали първи приятели. Откараха Пирата обратно в болницата, където тя ръководеше цялостния рентгенов анализ на тялото и компютърната томография, а после го съпроводи обратно до погребална агенция „Гибсънс“. Всеки етап от изследването отне двойно повече от обичайното време поради изискванията на снимачния екип, но това не подразни Ривър. Предимствата, гарантирани от парите, които те щяха да платят, засега далеч надхвърляха неудобствата, свързани с присъствието им. Но междувременно Ривър се беше съгласила да излезе с Юън Ригстън, а не й остана достатъчно време, за да се върне в кабинета си и да остави там филмите и снимките, преди срещата им в Кезик в седем часа.

Затова беше намерила един усамотен ъгъл във фоайето на хотела, където трябваше да се срещнат и беше разпръснала снимките пред себе си на масата. Ако трябваше да бъде честна, тя считаше, че томографският анализ има най-незначителен потенциал за ценна информация от всички изследвания, на които възнамеряваше да подложи тялото, но все пак беше успяла да научи нещо ново за мъжа от тресавището. Питаше се дали и Юън Ригстън щеше да се окаже подобно предизвикателство за аналитичните й способности.

Беше минало доста време, откакто Ривър за последен път бе обмисляла възможността да общува с някого на друго ниво, освен чисто професионалното. Горчивият опит я беше научил, че повечето мъж или се отвращават от професията й, или напротив, проявяват нездравословен интерес към нея. И двата вида реакции я дразнеха. Не беше убедена, че Юън Ригстън ще реагира по-различно, но не й се искаше да го отписва прибързано. Отпи замислено от доматения сок и се опита да се съсредоточи върху образите пред себе си.

Разучаваше една фрактура на черепа, около която костта беше хлътнала, когато Ригстън се появи и седна на стола срещу нея.

— Надявам се да не ви преча — извини се той и смръщи смутено чело. — Малко подраних — ако искате, мога да ви почакам на бара, докато приключите, ако имате още работа.

— Не, просто си запълвах времето — каза тя. Учуди се, че появата му я зарадва толкова. — Аз също подраних.

— Още едно? — той посочи остатъците от сока, стекли се като червеникава дантела по вътрешността на чашата.

— Да, благодаря — тя му подаде чашата.

— С водка или без?

— Без, с кола съм.

Той кимна и тръгна към бара. Не можеше да се отрече, че беше впечатляващ мъж — макар че костюмът му беше конфекция, не можеше да прикрие широките му рамене и яките бедра. Ниско подстриганата коса на едрата му глава бе оредяла отгоре, фината чаша изглеждаше миниатюрна в големите му ръце. Ривър си каза, че би бил съвсем на място на игрището за ръгби. Предполагаше, че е десетина години по-възрастен от нея, но за разлика от повечето мъже на неговите години все още не бе допуснал мускулите му да се превърнат в тлъстини. Предположи, че поради масивната си фигура е плах с жените, вероятно се боеше инстинктивно да не им причини болка. Почувства изненадващ прилив на физическо желание. Прииска й се да разруши преградите на тази негова въздържаност, да се любят грубо и без преструвки.

— Я се стегни! — упрекна се тя едва чуто.

Когато той се върна с доматения сок и светла бира за себе си, тя се беше овладяла напълно, но се питаше на какво ли се дължеше този пристъп.

Пое чашата от него и започна да прибира снимките.

— Това нашият труп от тресавището ли е? — попита Ригстън.

— Същият. Току-що приключихме с рентгеновия и томографския анализ. Резултатите потвърждават предположението, което споделих при предишния ни разговор — тя измъкна една снимка от купчината. — Вижте — тя плъзна пръст по интересуващата ги част от образа. — Несъмнено фрактура на черепа, вероятно причинена с тъп инструмент със заоблен край, с диаметър на напречното сечение не повече от пет сантиметра. Ако трябва да изкажа предположение, като вземем предвид времето и мястото, където е настъпила смъртта, бих казала, че става дума за нещо от рода на топките, с които е завършвала горната част на някогашните бастуни.

Ригстън плъзна пръст по едната си вежда, но изражението му не се промени — явно не допускаше изразът на лицето да издава мислите му.

— Следователно става дума за смърт при подозрителни обстоятелства.

Ривър сви рамене.

— Така бих казала и аз. Убийство. А може пък да се е опитвал например да обере някого, и този някой да го е убил при самоотбрана?

— Надали някога ще разберем — Ригстън отпи голяма глътка от бирата си.

— Но междувременно научихме много нови неща — продължи Ривър. После посочи пролуките между отделните части на черепа. — Погледнете тези така наречени шевове. С възрастта те постепенно се затварят. Те ми дават основание да твърдя, че нашият човек е бил на около четиридесет години — може би с няколко повече или по-малко. — Тя отново се порови в купчината и извади друга рентгенова снимка и снимки на няколко сектора от томографския анализ. — Научихме и още нещо — че когато е бил на двайсет и няколко години, е бил прострелян в рамото. — Тя посочи раменната кост, на която се забелязваше кръг с неправилни очертания — там гладката другаде кост беше неравна и сякаш сбръчкана. — Класически вид на пронизваща рана.

— Не знаех, че можете да определяте толкова точно годините — Ригстън бе видимо впечатлен.

— Човешкият скелет има способността да се възстановява. Костите регенерират. Различните видове кости се възстановяват за различни периоди от време. Най-бързо зарастват ребрата, бедрената кост — доста по-бавно, черепът още по-бавно. Рана като тази, на плоска кост, каквато е лопатката, би се затваряла с години и вероятно така и не би се затворила докрай, тъй като е била доста сериозна. Зимно време сигурно е имал болки там. Бих казала, че е бил прострелян десет до петнайсет години преди смъртта си.

— Явно сте много сигурна, че раната е причинена от огнестрелно оръжие.

Ривър се усмихна.

— Елементарно, драги ми Ригстън — тя посочи към две петна, които се виждаха на снимката, близо до ръба на наранената кост.

— Това са метални отломки. По онова време куршумите се леели от олово и оловни сплави. Частици от мекия метал са се закачили за костта при преминаването на куршума.

Ривър отново се усмихна, обзета от необяснимо самодоволство.

— Впечатляващо — отбеляза Ригстън. — Нещо друго?

Тя разпери ръце.

— Засега е това. Но очакваме още много данни.

— Какви например?

Ривър го изгледа подозрително.

— Наистина ли искате да знаете, или питате, за да ми доставите удоволствие?

Ригстън поклати глава и се усмихна — около светлосините му очи се появиха бръчици.

— Наистина се интересувам. Знам каква е процедурата при аутопсията, но всъщност нямам представа какво точно правите, а пък не съм от хората, които се примиряват да си останат невежи.

Ривър му хвърли преценяващ поглед. Инстинктът й говореше, че става дума за истински професионален интерес, а не за болезнено любопитство. Реши да се довери на преценката си.

— Е, ние наистина ще правим аутопсия, но тя ще е доста по-различна от тази, която познавате, с големите разрези. В случая ще се опитаме намесата ни да бъде минимална. Затова и повечето вътрешни изследвания ще се проведат с помощта на камера, като при лапароскопия. Аз ще вземам проби от основните вътрешни органи — доколкото нещо е останало от тях — на принципа на биопсията.

— Защо трябва да действате по този начин?

— За да съхраним целостта на тялото. То вероятно ще се озове накрая в някоя музейна или университетска сбирка. Ще бъде добре, ако не го разфасовам, докато се опитвам да извлека цялата възможна информация от него — тя посочи към него с чашата си.

— След някоя и друга година и полицейските патоанатоми ще започнат да извършват изследванията си по този начин. В Лестър вече беше изпълнена първата виртуална аутопсия. Освен всичко останало така не засягаме чувствата на различни религиозни общности — например еврейската и мюсюлманската.

Ригстън се усмихна.

— Да не говорим пък за чувствата на ченгетата, които са задължени да присъстват на аутопсии. Вече няма да ни се налага да събираме от пода начинаещите, които припадат само от миризмата.

Ривър кимна в знак на съгласие.

— Знаете ли, че трупната миризма зависи от това с какво сме се хранили приживе? Човешките трупове и труповете на прасетата миришат сладникаво, труповете на кучета — на гранясало, а на конете — на кисело. Всичко зависи от съдържанието на азот.

Той направи гримаса.

— Не намирам нищо сладко в миризмата на човешки труп.

— Поетите обаче са на друго мнение, защото говорят за „сладкия мирис на разложение“.

— Не чета много поезия — каза Ригстън. — А и не ми се вярва повечето ченгета да проявяват интерес към нея. Няма кой знае каква връзка между поезията и най-съществената част от нашата работа.

— Същото се отнася и до моята работа. Няма нищо поетично в изсмукването на съдържанието на стомашно-чревния тракт.

— И това ли правите? — Ригстън изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото отвратен. Ривър установи със задоволство, че дотук инстинктът не я е подлъгал.

— Да, особено в случаи като този, когато има шансове стомашното съдържание да е съхранено. Долната част на стомашно-чревния тракт обикновено съдържа семена и растителни фибри, които могат да ни подскажат с какво се е хранил. Един колега откри веднъж клонка брюкселско зеле — цяла и непокътната.

Сега вече Ригстън явно се отврати.

— Този път информацията ми дойде в повече — отбеляза той и се поразмърда на стола си. — Защо не се върнем към научната страна на въпроса?

— Превземки — каза развеселено Ривър. — Добре тогава. Надяваме се да има достатъчно остатъци от меките тъкани, за да вземем проби от мускули, а може би дори от мозъчна тъкан, за да проведем токсикологични и ДНК-анализи. И тогава ще преминем към най-интересната част. От зъбите му ще можем да разберем къде е живял, докато те са израствали. Ще разберем дали е роден на територията на Обединеното кралство, и ако е така, в коя част от него. Костите ще ни разкрият дали е живял в други части на света през последните десет-петнайсет години преди смъртта си — тя се усмихна тържествуващо.

Ригстън също й се усмихна широко, разкривайки равните си бели зъби.

— Това е направо удивително — каза той. — А можете ли да разберете от какви болести е страдал?

Тя сви рамене.

— Можем, но само отчасти — не можем да идентифицираме толкова болести, колкото бихме искали. Но мога отсега да ви кажа, че не е боледувал от сифилис. Не се забелязват обичайните в такива случаи нарушения на костната структура. Следователно нашият моряк или е водел удивително праведен живот, или просто е имал късмет.

Ригстън отново отпи голяма глътка от бирата и каза:

— Завиждам ви.

— Защо?

— Защото това, което вършите, е истинско разследване. Моята работа в повечето случаи се свежда до това да предполагам кой от местните бандити е извършил поредното тъпо и кърваво престъпление, което ми сервират. Напълно в разрез с представите, създавани от книгите и телевизионните сериали, аз почти никога нямам възможността да събера различните елементи на някой случай, за да подредя докрай пъзела. Когато постъпих в полицията, предполагах, че ме очакват предизвикателства за умствените ми способности — той въздъхна. — За съжаление повечето престъпници нямат ум и колкото една овца.

— Трябва да е доста потискащо.

— Така е, но да не говорим повече за това — той допи бирата и бутна стола си назад. За миг я обзе разочарование. Това ли беше всичко? Той беше първият мъж от месеци, който не беше задал традиционния въпрос защо хубаво момиче като нея се рови в стари трупове, а явно нямаше да предложи дори да пийнат още по едно?

— Бързате ли да се върнете в Карлайл, или бихте приели да хапнем някъде? — попита Ригстън.

Ривър почувства как стомахът й се сви, но не от глад.

— Само ако не говорим за работа — нито за вашата, нито за моята.

Той се усмихна.

— Дадено.

Същата нощ лежах буден и обмислях думите на Блай. Беше ми ясно, че ако откажех да понасям неговото несправедливо поведение и незаслужените му обиди, щях да бъда принуден да понеса друг вид тормоз. И двете възможности ми се струваха нетърпими. Докато се въртях неспокойно на койката, си спомних една вечер, която прекарах с брат си Чарлс в Спитхед. Бяхме вече на борда на „Баунти“ и чакахме заповед да вдигнем платна, а Чарлс тъкмо се беше върнал от Мадрас. Той беше назначен за корабен хирург от Източноиндийската компания. Наех една малка лодка и отидох да го посетя на неговия кораб, „Мидълсекс“, който още не беше пристанал. През тази изпълнена с приятни разговори вечер брат ми сподели с мен, че по време на плаването обратно към дома на борда на кораба избухнал бунт, и че той самият участвал в него. Поведението на капитана предизвикало такъв смут и недоволство сред екипажа, че най-сетне един от офицерите се видял принуден да вдигне зареден пистолет срещу него. Четирима офицери, сред които и моят брат, се опитали да му отнемат командването, но не успели. По време на разговора ни брат ми все още не знаеше какво наказание го очаква. Но бунтът, в който той се бе включил, беше избухнал на кораб, който беше частно притежание на Източноиндийската компания — следователно най-лошото, което можеше да се случи, бе да му забранят да служи на корабите на компанията в продължение на две години. Странно е, като си помисли човек, че за същото провинение, което се размина така леко на брат ми, биха ме обесили незабавно, ако успеят да ме заловят.