Възмездие от гроба

10

Докато слизаше от влака на Оксънхолм, Джейн си каза, че самият въздух има друг вкус. Видя баща си при изхода на перона и помаха весело с ръка. Алан Грешам повдигна леко ръка в отговор — ненатрапчив жест на скромен човек, който се чувстваше по-добре сред овцете си по скалистите склонове, отколкото на място, където се събираха много хора.

Джейн пусна сака на земята и обви с ръце шията му, докосвайки с устни загрубялата му буза.

— Благодаря, че дойде, татко — каза тя.

— На автобусите не може да се разчита — каза той, взе сака и изпъшка удивено, усетил колко е тежък. — Какво носиш, златни кюлчета ли?

— Де да беше така. Книги, записки, малко дрехи — Джейн тръгна редом с него, и двамата се упътиха към ленд роувъра, паркиран отвън.

Когато оставиха зад гърба си светлините на гарата и лицата им потънаха в мрака на ранната вечер, Алан се покашля и попита:

— Да не би да имаш някакви неприятности?

— Че защо да имам неприятности? — в гласа на Джейн се долавяше неприкрито учудване.

Алан остави сака й в багажника на ленд роувъра, сви безпомощно рамене и разпери ръце.

— Не знам. Просто… идваш по средата на семестъра. Нали имаш работа, трябва да обучаваш студентите. Не знаех, че можеш да зарежеш всичко така, без предупреждение.

— Не съм зарязала всичко, татко. Тук съм по работа. Нещо като научна командировка. Възникна един въпрос, който веднага трябва да се проучи, и ръководителката на катедрата ми позволи да отсъствам две седмици.

Двамата се качиха на колата и Алан запали двигателя. Повиши глас, за да не бъде заглушен от ритмичното боботене на мотора.

— Доколкото знам, се занимаваш с отдавна починали поети? Какво спешно може да има в тази работа?

— Става дума за тялото, което отриха в торфището, татко — отвърна Джейн.

Той се изкиска.

— Флечър Крисчън, а? Чудех се колко време ще ти отнеме да повярваш, че това трябва да е твоят човек.

— Може и да не е той — възрази Джейн. — Не съм казала, че е той. Не е изключено мъртвецът да няма нищо общо с него или с „Баунти“. Но това ми даде възможност да развия теорията си, и да си извоювам време, за да проуча нещо, което открих миналото лято.

— Винаги си умеела да убеждаваш хората — каза Алан примирено, очевидно припомняйки си отдавнашни спорове. — Е, ако това е твоят човек, как се е озовал в някакво тресавище в Къмбърланд?

— Нямам никаква представа. Освен това, честно казано, този въпрос не ме вълнува особено. Оставям го на историците.

Баща й кимна.

— Така или иначе, доволен съм, че нямаш неприятности — той бързо хвърли поглед към нея. — Все се тревожим за теб, нали си толкова далече оттук.

Джейн беше наясно, че това е неговият начин да се осведоми по-прикрито как се чувства тя след раздялата с Джейк. В духа на царящия в семейството обичай да се говори за нещата, без те да се споменават направо.

— Добре съм, татко. Каквото не може да се излекува, трябва да се понесе. А мен ме бива да понасям какво ли не.

— Някои хора не могат да ценят хубавото.

Двамата замълчаха — беше непринудено мълчание, нарушавано само от свистенето на чистачките по предното стъкло.

— Как е Гейбриъл? — попита Джейн, когато завиха към Фелхед.

— Чудесен е — отвърна гордо баща й. — Хубаво, здраво бебе. Вече пълзи. А майка ти каза на Даян „колкото си си поживяла, дотук беше“. — Той се позасмя. — Помня какво беше, когато проходи ти. Като решеше да стигнеш донякъде, тръгваше и никой не можеше да те спре. Много различна беше от Матю. Той се вреше навсякъде и ти беше като залепена за него. Но той никога не е имал твоето упорство и решителност — ти си такава от малка. Е, ще видим какъв ще бъде Гейбриъл, когато проходи.

Джейн беше чувала много пъти разказа на баща си — един от многото, които караха Матю да се мръщи.

— Радвам се, че ще видя Гейбриъл. Толкова бързо се променят, докато са малки. Все още ли прилича на дядо Тревитик?

— Да. Майка ти твърди, че изглеждал така само защото още няма коса и лицето му е кръгло, но предполагам, че го казва, за да не дразни майката на Даян. Тя пък мисли, че приличал на брат й. Така или иначе, като порасне, ще прилича само на себе си.

— Дали ще наследи къдравата коса на Грешам? — тя се пресегна и разроши гъстата коса на баща си.

— Няма да ни е много благодарен, ако стане така. За момичетата е хубаво, но ние, момчетата, никак не обичаме да изглеждаме така, като че ли сме били на фризьор.

Джейн се загледа през прозореца. Наближаваха покрайнините на селото. Всяка къща бе запечатана в паметта й. Би могла да ги разпознае сред стотици. Повечето бяха спретнати като картинки, но винаги имаше някой собственик, който не се интересуваше от външния вид на къщата, или не можеше да си позволи необходимите за поддръжката средства. Местните жители винаги очакваха със страх смъртта на възрастните собственици, защото след това къщите неизменно бяха купувани от външни хора — привлечени от романтичната идея да имат вила в Езерната област, те харесваха освен това мисълта, че купуваха къщите евтино, а после ги реконструираха в съответствие със собствените си представи. Бяха все хора с дебели портфейли, които успяваха да изместят на търговете припечелващите по местни стандарти жители на селото, дори когато ставаше дума за най-занемарените имоти. Сърцето на Джейн се сви, когато видя нова табела, на която пишеше „Продава се“.

— Какво стана с госпожица Форсайт? — попита тя.

— Отново получи удар. Не можеше вече да се справя с къщата, затова се пренесе в старчески дом в Кезик — обясни накратко баща й, докато завиваше с ленд роувъра в тясната уличка, която водеше към тяхната ферма, в самия край на селото.

— Е, значи и нейната къща ще се превърне в поредната вила — въздъхна Джейн. През краткия си досегашен живот беше видяла как почти една трета от къщите в селото сменят собствениците си и на мястото на хора, които бяха в състояние да проследят родословието си на същото това място стотици години назад, идваха пришълци, които пазаруваха в далечни супермаркети и не се интересуваха от живота на селото, освен като от някаква консервирана старина.

— Да, съмнявам се, че някой тук би имал пари да я купи — съгласи се Алан. — Но пък нали се сещаш за къщата до пощата; онези двамата, които я купиха, се заселиха да живеят тук постоянно. Тя работи нещо с компютри, а той издава списание за туристи — баща й поклати глава. — Не ми прилича на сериозна работа, но поне не са от онези, дето идват тук само през почивните дни.

Алан мина през портата, която водеше към техния двор и спря край бараката за агнетата. Ниската селска къща сякаш се гушеше в хълма, потъмнелите от времето каменни стени се сливаха естествено с околния пейзаж. Светлина, жълта като масло, струеше през прозорците на кухнята — дъждът размазваше очертанията им. Те забързаха под дъжда към задния вход, и веднага щом влязоха в настланото с каменни плочи антре, започнаха да се изтръскват като кучета. Прекрасният аромат на печено агнешко с розмарин и чесън ги посрещна и обгърна уютно.

Джуди Грешам се появи на прага на кухня бършейки ръце в джинсите си.

— Джейн! — възкликна тя доволно. Въпреки нелекия й живот на фермерска съпруга из тези хълмисти земи, възрастта не се отразяваше зле на Джуди. Приличаше по-скоро на четиридесетгодишна, отколкото на прехвърлила петдесетте, тъмнокестенявата й коса беше все още гъста и лъскава, каквато беше, когато Джейн обичаше да я навива около пръстите си като дете. Когато й гостуваха състуденти, Джейн винаги се наслаждаваше на удивените им погледи при първата им среща с майка й. Баща й вероятно отговаряше на очакванията им — набит мъж със загрубяло от живот на открито лице, облечен в работен комбинезон или джинси и груба карирана риза. Но майка й ги изненадваше. Ако бяха очаквали някоя розовобузеста фермерка с плисирана пола и престилка, която бърка ябълков мармалад, тананикайки си „Йерусалим“2, за свое учудване виждаха пред себе си стройна, добре поддържана жена, която обикновено ходеше с джинси и елегантни блузи, беше винаги гримирана, с обици и поддържани нокти. Чертите на овалното й лице бяха дребни, но правилни — на Джейн й се искаше да бе наследила тях, а не дълбоко поставените очи на баща си, широките му скули и характерния нос. До майка си Джейн винаги се чувстваше прекалено едра, недодялана и общо взето, като разочарование. Това обаче беше нейно лично тълкувание — Джуди никога не бе показала нито с думи, нито с поведение нещо друго, освен задоволство от външния вид на дъщеря си.

Сега тя прегърна силно Джейн, а после се отдръпна и започна да я оглежда критично.

— Чудесно изглеждаш — каза тя. — Имам чувството, че не си се прибирала у дома от години.

— Само няколко седмици, мамо — възрази Джейн.

— По-скоро няколко месеца — майка й се обърна и влезе в кухнята, уверена, че дъщеря й и мъжът й ще я последват. На изтърканата до блясък чамова маса, на която семейството се хранеше кой знае откога, беше сервирано за вечеря. Чашите за вода проблясваха на меката светлина.

— Дойдохте съвсем навреме — продължи Джуди. — Бутчето е готово. Хайде, сядайте.

Беше си у дома от пет минути, а вече имаше чувството, че Лондон е много далеч, в чужда страна. Така си мислеше Джейн, докато наблюдаваше как майка й трупа печени картофи до дебелите резени агнешко печено. Колкото и да се опитваше да се убеди в противното, очевидно мястото й си беше тук. Тук се чувстваше по-жива. Вече й беше невъзможно да повярва, че същата тази сутрин беше разговаряла с лондонски гангстер в жилището му. Ако разкажеше тази история на родителите си, те щяха да зяпнат ужасено, очите им да се разширят от тревога и недоумение. „При това ще са прави“, мислеше Джейн, докато поемаше чинията и я поставяше пред себе си.

Едва беше изяла две хапки от агнешкото, което се топеше в устата, и чу, че входната врата се отвори.

— Аз съм — подвикна брат й откъм антрето. Чу се шумолене, докато той сваляше якето си.

Джуди доби леко гузен вид.

— Матю! Каква приятна изненада! — каза тя, когато синът й влезе, отмятайки мокрите си къдрици от челото.

Матю Грешам се огледа набързо и по устните му се плъзна горчива усмивчица.

— Очарователно — отбеляза той. — Донесох онова списание, което си поискала от Даян — обърна се той към Джуди, подхвърли на масата едно навито на руло списание за градинарство, издърпа един стол назад от масата и се тръсна на него като нацупено дете. Джейн наблюдаваше постепенно развиващото се списание и чакаше следващата реплика.

— Какво правиш у дома в средата на седмицата, при това посред семестъра? Да не си оплескала нещо, сестричке?

— Научна командировка — отвърна Джейн. — Радвам се да те видя, Матю — допълни тя в опит да се държи дружелюбно.

— Добре са си някои — отбеляза Матю. После подуши въздуха. — Вкусно мирише. Агне ли си заклал, татко? Значи мога да се надявам на нещо по-добро от спагети с доматен сос за неделната вечеря.

Джуди стисна неодобрително устни, но премълча. Джейн се питаше дали брат й не би се развил по съвсем различен начин, ако майка й не го бе оставяла да се налага винаги, докато беше дете.

— Майка ти прави прекрасна домашна паста — намеси се баща им. — Нейните талиатели са ненадминати. При това приготвянето им изисква доста повече труд, отколкото изпичането на едно агнешко бутче. Това вероятно щеше да ти бъде ясно, ако поне веднъж се беше опитал да помогнеш в кухнята.

Матю повдигна вежди.

— Та по какъв повод е творческата командировка? Свободно време, за да закърпим нараненото сърце, така ли?

Джейн поклати глава. Насилената усмивка не слизаше от устните й.

— Забелязвам, че поведението ти става все по-очарователно и тактично. Не, Матю, идването ми няма нищо общо с Джейк. Трябва да потърся определени документи и ръководителката на катедрата се съгласи с мен, че работата е спешна.

— Какви документи ще търсиш? Все още ли продължаваш да чоплиш за изгубения шедьовър на Уърдсуърт? — Матю се пресегна, взе си парче агнешко от подноса, лапна го и измърмори нещо одобрително. После изведнъж се изкиска. — Аха, ясно. Успяла си да убедиш лековерната си шефка, че трупът в тресавището е… уау! Не кой да е, а самият Флечър Крисчън — той отново изкриви лице в кисела гримаса. — Божичко, как лесно се подрежда всичко при теб. Дощяло ти се е да прекараш няколко дни край езерата и мама да ти готви? Веднага скрояваш някаква откачена теория и успяваш да убедиш всички около себе си да играят по свирката ти.

— Стига вече, Матю — намеси се Алан. — Няма и пет минути, откакто сестра ти си дойде.

— А и не виждам от какво можеш да се оплачеш — допълни Джуди оживено. — Имаш добра работа, хубава жена и едно чудесно момченце. Милиони хора биха били щастливи да са на твое място.

— Това е, нали, Джейн? — продължи безмилостно Матю, без да обръща внимание на родителите си. — Появяваш се отново тук в целия си блясък, откриваш епическата поема на стария Уили за „Баунти“ и ставаш богата и прочута?

Джейн преглътна с усилие несдъвканата хапка и изгледа яростно брат си.

— Проучвам определена хипотеза. Но дори да открия нещо, няма да забогатея аз, а наследниците на Уърдсуърт — или изобщо хората, които имат наследствени права върху предполагаемото откритие.

Матю доби презрително изражение.

— Хайде да не се правим на наивни, сестричке. Ти май наистина си единственият човек на света, който вярва в съществуването на вълшебния ръкопис. Но ако все пак успееш да го откриеш, това ще ти проправи път към успеха. Блестяща кариера за момиче от затънтено селце в Езерната област.

— Я ми кажи, как биха преживявали местните хора, ако не беше интересът на туристите към културното ни наследство? — парира Джейн. — Има други, не по-малко красиви части на Англия, които могат само да мечтаят за такива приходи от туризъм, каквито получаваме ние. Връзките на литературната ни история с Езерната област са една от основните подбуди, водещи хората тук. Независимо от това дали конкретният повод е Уилям Уърдсуърт, Биатрикс Потър, Ръскин или Артър Рансъм. Наследството, което са ни оставили, ни дава много повече от това, което те някога са получили по тези земи.

— Но тази твоя идея не е нещо, благодарение на което в областта ще дойдат повече пари или ще гарантира нови работни места в туристическата индустрия — така е, нали? Това няма да гарантира за в бъдеще работни места за децата, на които преподавам, нито пък на техните родители. Просто една шепа хора, нямащи никаква връзка с нас, ще забогатеят — Матю поклати глава. — Никога не съм предполагал, че ще станеш като онези, които се отнасят към тези земи като към дойна крава.

— В такъв случай съм продължител на прастара и благородна традиция, Матю. Уърдсуърт и приятелите му също са част от нея — и към тях ли се отнасяш с презрение? — тонът на Джейн стана остър. Знаеше, че това е достатъчно, за да накара Матю да млъкне.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ти имаш отговор за всичко, Джейн — побутна стола си назад така, че краката му изскърцаха по каменния под. — Време е да се прибирам. Имам да подготвям уроци — това е най-близкото подобие на творчески отпуск, което ми се полага. — Той стана. — Докога ще си тук?

— Две седмици. По кое време в събота е най-удобно да се видя с Даян?

Матю сви рамене.

— По всяко, ако продължава да вали. А изглежда, че няма да престане през идните няколко дни.

— Кажи й, че ще мина. Много ми се иска да видя Гейбриъл.

— Сигурна ли си, че ще можеш да отделиш време да позираш в ролята на леля? Искам да кажа, нали те чака научна работа?

— Няма ли да пораснеш, Матю? — каза уморено Алан.

Матю изсумтя презрително.

— Не съм аз този, който си играе на Острова на съкровищата, татко. Ако на някого му е време да се сбогува с детските си фантазии, това е Джейн. Хайде, сестричке, събуди се и си изпий кафето. Не е вярно, че ако стигнеш до другия край на дъгата, ще откриеш сандък с жълтици. Време е да се присъединиш към нас, обитателите на действителността.

Преди „Баунти“ да потегли към Южните морета, корабът бе специално пригоден да може да поеме товара от плод на хлебно дърво, който трябваше да натоварим и върнем тук. Поради това екипажът трябваше да се примири с много малкото останало пространство — както за редовите моряци, така и за офицерите. При такава теснотия между членовете на екипажа винаги възниква напрежение, а за нас, офицерите, беше невъзможно да се държим настрани от дребнавите спорове, които възникват и се задълбочават на корабите за далечно плаване. Но това не би било толкова тежко, ако не беше тиранията на Блай. Тормозеше и моряци, и офицери. През по-голямата част от времето отношението му към мен правеше изключение, защото като че ли все още държеше на доброто ми мнение за него. Канеше ме да вечеряме в неговата каюта, когато не бях на вахта. Признавам, от самото начало се притеснявах от това подчертано предпочитание. Не ми се искаше хората да мислят, че съм в съюз с Блай. А ме измъчваха и някои съмнения относно естеството на неговата привързаност към мен.