Възмездие от гроба

6

Джейк Хартнел поспря за миг в топлата сянка под ръждясалия навес на магазинчето на Кутрас, стиснал в ръка дръжките на тежката найлонова торбичка. Беше напуснал Англия преди три седмици, три седмици бяха минали, откакто бе слушал новинарско предаване или чел новини, ако изключим някой случаен поглед, хвърлен на заглавие в английски вестник. От слънцето кожата му бе потъмняла така, че почти би могъл да се представя за коренен жител на южното Средиземноморие, но Джейк осъзнаваше измамността на подобно впечатление. Когато погледът му падна на познатите върхове на мачтите, той изпита неочакван пристъп на носталгия.

Прекоси тясното шосе и постави покупките на задната седалка на открития джип, а после се върна при щанда с чуждестранните вестници. Предполагаше, че ще са отпреди няколко дни, но за човек, намиращ се толкова далеч от дома, това нямаше значение. Измъкна „Таймс“ и „Гардиън“ от местата им и влезе обратно в мразовитото поради климатика помещение, за да плати изнудваческите цени, определени за чуждестранните издания, а после пое по краткия обратен път, чувствайки се странно ободрен.

Когато Каролайн Кар го покани да се измъкне с нея от Лондон и да заминат заедно за къщата й в Крит, той си беше представял някаква луксозна вила с традиционно съпровождащите я тераса и маслинова горичка, без да обръща внимание на определението „малка“, която използваше тя за къщата си. В края на краищата, в Лондон тя живееше в триетажна къща на пет минути пеш от Хампстед Хийт, изискано обзаведена със старинна мебел от онзи вид, който подчертава ненатрапчиво, че собственикът разполага достатъчно отдавна с пари, за да може да се похвали и с вкус. Освен това хората от нейната класа никога не се хвалеха с притежанията си. Техните така наречени „малки“ провинциални жилища обикновено се оказваха масивни джорджиански свещенически домове или достроявани вили, чиито размери са нараснали тройно с времето. Така че очакванията му бяха големи.

Двайсетминутното пътуване от летището през полуостров Акротири с неговата изгоряла от слънцето червеникава почва и прашнозелената растителност не му се стори многообещаващо, но когато пред очите му се ширна тюркоазеното море, той се почувства обнадежден. Каролайн беше насочила джипа надолу по един тесен път, покрай малък бял параклис, издигнат на скалиста издатина, към пясъчен плаж с формата на полумесец, насред който се издигаше дъсчена кръчма с маси, поставени на пясъка. Каролайн спря рязко при кръчмата, за да вземе ключовете си. Джейк се озърташе, и когато забеляза със задоволство няколко внушителни къщи в дъното на залива, се запита в коя от тях щеше да започне новият му живот под слънцето.

За негова изненада обаче Каролайн подмина големите къщи и продължи по пътя над малкия бетонен пристан за лодки, докато стигна три къщурки, кацнали на тесен склон над залива, така че от тях се разкриваше гледка не само към него, но и към открито море.

— Пристигнахме — каза тя с тон на дълбоко задоволство. Джейк прикри с усилие разочарованието си, докато влизаше след нея в миниатюрната къщичка, след като двамата бяха прекосили настлания с плочи двор. Изруга наум, съзнавайки, че не беше обърнал гръб на привичния си начин на живот, за да получи това в замяна. През входа се влизаше направо в мъничка дневна, в която имаше само две кресла, обикновена дървена маса с четири стола и скъпа стереоуредба. В едната стена беше вградена миниатюрна кухня — умивалник, хладилник, фурна, един котлон, две шкафчета и работен плот. Каменните плочи на пода излъчваха хлад, килими нямаше. На полицата над откритата камина бяха подредени няколко фигурки, на вид копия от образци на минойската цивилизация. Други украшения нямаше. Каролайн въздъхна доволно. Прекоси бързо стаята и отвори една от двете врати в другия край.

— Това е спалнята — каза тя. — Остави тук багажа.

Спалнята също беше скромно обзаведена. Основната мебел беше голямо легло с резбовани дървени табли. От тавана се спускаше мрежа против комари. В стаята имаше само още един обикновен гардероб. Това, което я отличаваше от туристическа спалня, бяха двете великолепни копринени килимчета от Бухара от двете страни на леглото. Господи, каза си Джейк, това е малко по-добре от някоя шибана селска колиба. Той тръсна куфарите на пода и се върна в дневната. Каролайн посочи към другата врата и поясни:

— Това е банята. Ще се убедиш, че донякъде надхвърля примитивните гръцки стандарти.

Обзет от любопитство, той отвори вратата. От лондонското жилище на Каролайн знаеше, че тя има извънредно сериозно отношение към санитарните помещения, но пък бе имал и преди сблъсъци с гръцките представи за водопровод и канализация, поради което не хранеше големи надежди. За своя изненада се озова в копие на голямата баня в къщата в Хайгейт. Мраморен под, дълбока вана, душ-кабина за двама, два умивалника, всичко изпълнено с целия лукс на съвременния дизайн.

— Дявол да го вземе — каза Джейк, излизайки обратно от банята. — Как успя да постигнеш това?

Каролайн отметна назад тъмнорусата си коса с обичайния си пренебрежителен маниер.

— Връзки, скъпи, връзки — тя влезе в спалнята и започна да разкопчава катарамите на куфара си. — А сега имам нужда да се преоблека в чисти дрехи, и после да пийна нещо по-солидно.

Идеята се понрави на Джейк.

— Очарователно примитивно — заяви той, а после, следвайки примера й, започна да рови в куфара си за някакви шорти. — Само че как ще работим оттук?

Недоразбрала мисълта му, Каролайн се разсмя.

— Знам, изкушенията са много — морето, плажът, кръчмата. Трудно е, но ми се налага да си напомням, че единственият начин да оправдая двата месеца, които прекарвам всяка година тук, е да не спирам бизнеса.

— Не, имах предвид практическия аспект. Нямаш компютър, нямаш факс, не виждам дори телефон.

Каролайн се изправи, стиснала в ръка шорти и една тениска.

— Наистина, Джейк, понякога досадно заприличваш на продукт на двайсети век. Това, от което се нуждая, е лаптоп, Блекбъри и безжичен интернет. Получавам каталозите от търговете онлайн, и ако искам да наддавам за нещо, правя го по телефона. Освен това поддържам добри контакти с местните, които ме информират винаги, ако се появи нещо, към което бих могла да проявя интерес. Можеш да ми вярваш, че по тези места понякога се случва да се натъкнеш на изключителни находки — фантастични ръкописи с миниатюри в манастирите, прекрасни нотни записи на музика от средновековието, толкова хубава, че да ти се доплаче. Обещавам ти, че няма да останеш разочарован от това, което ще открием този път. Никога не преставам да се удивлявам — тези прекрасни неща ми връщат чистата радост от усещането, че минават през ръцете ми. Сам ще се убедиш.

— Доколкото ми е известно, тук се спазва строго забраната да се изнасят антични предмети от страната? — попита лениво Джейк, смъквайки джинсите, които сякаш бяха залепнали за тялото му след дългото пътуване със самолет и кола.

— Така е, но винаги се намират начини да я заобиколим — каза сухо Каролайн. Тонът й явно налагаше вето върху всякакви по-нататъшни въпроси.

Но Джейк междувременно си бе изяснил смисъла на думите й. Тъй като Каролайн търгуваше основно с късчета хартия — холографски копия на писма, ръкописи — стари и съвременни, илюстровани нотни записи на старинна музика, за нея не представляваше особен проблем да изпраща незаконно придобити материали обратно в Обединеното кралство. Стига пликът да изглеждаше достатъчно невинно, като обикновена делова пратка, рекламна брошура за някоя вила например, или представяне на проект за нов туристически център, никой не би му обърнал внимание — нито в гръцките, нито в британските пощенски служби.

— През дванайсетте години, откакто се занимавам с тази работа, съм изгубила само една пратка — беше му казала невъзмутимо Каролайн първия път, когато посетиха пощата в Хания. — При това тя не беше особено ценна. Хората им обръщат внимание, ако ги пращаш препоръчани и държиш да ги застраховаш. В противен случай въобще не се замислят.

Дните им затекоха по бързо сформирал се модел. Спяха до късно, а после Джейк отиваше с джипа до Хорафакя за пресен хляб, плодове и кисело мляко. Закусваха на терасата, а после слизаха до плажа, за да поплуват. Понякога прескачаха до Хания, за да се срещне Каролайн с някои от гръцките си познати. Случваше се някой от тях да измъкне отнякъде такава находка, че на Джейк направо му спираше дъхът. Или пък Каролайн пращаше писма по електронната поща и разговаряше по телефона, а Джейк преглеждаше каталози на аукционни къщи или просто мързелуваше на слънцето с някоя книга. Понякога и двамата се задълбочаваха в някой ръкопис, коментираха маниера на писане и вероятния произход, а накрая и цената, която биха могли да поискат за него. Джейк бе приятно изненадан, когато установи, че може да научи много от Каролайн. Следваше обед в кръчмата, секс и сън, после пийваха по нещо и играеха табла. Вечер се качваха на джипа и отиваха да вечерят някъде. Денят приключваше с още един сексуален сеанс. Джейк постепенно започваше да разбира защо Каролайн предпочиташе по-млади любовници — доколкото той имаше представа, мъжете на нейната възраст не разполагаха вече с необходимата издръжливост, за да отговарят на изискванията й. На него това не му тежеше, сексът му доставяше удоволствие и в това отношение се представяше като изобретателен и енергичен партньор.

Измъчваше го нещо друго — червеят на скуката, който все по-често си проправяше път до повърхността на съзнанието му. Като повечето мъже, наближаващи трийсетте, и той беше фантазирал именно за такъв живот — слънце, море, секс и богата любовница, която да плаща цялото удоволствие. Каролайн беше забавна събеседница, никога не се вкопчваше в любовниците си, рядко се случваше да загуби доброто си настроение, а и щедро споделяше познанията си. Но неудовлетворението продължаваше да тормози Джейк.

Не че изпитваше някаква вина. Беше успял да се убеди, че не би било редно да разкаже на Джейн цялата истина за Каролайн. Така само би я наскърбил. Вместо това й беше обяснил, че съществували солидни практически основания да преустановят връзката си — налагало му се да пътува по работа, щял да прекара два месеца в Гърция, и нямало да е честно да кара Джейн да го чака. Беше обяснил, че Каролайн е преминала четиридесетте, но беше пропуснал да опише стройната й, стегната фигура, хубавите крака, гъстата тъмноруса коса и кокетния поглед на зелените й очи. Не беше споменал също, че сексът с Каролайн беше зашеметяващо изживяване — още от онова първо, вдъхновено от кокаина чукане на купона на Том Д’Арбле, купонът, на който Джейн отказа да дойде, защото трябвало да чете доклад на някакъв глупашки симпозиум в Кардиф.

Първоначално Джейк го беше приел като случаен секс. Беше изключително изненадан, когато още на другия ден Каролайн му прати съобщение, в което предлагаше да се срещнат и да пийнат някъде по нещо. Докато си пиеха коктейлите в един елегантен бар в Сохо, Каролайн го заслепи с блясък и остроумие, освен това му показа и писмо, подписано от Джон Кийтс, което бе успяла да купи същия следобед. После Каролайн му представи своето предложение. Омръзнало й било да бъде човекът — оркестър. Имала нужда от бизнес — партньор, който да й помага в търговията с редки ръкописи. Каза освен това, че именно той бил човекът, който й трябвал. Той беше достатъчно добре запознат с техническите характеристики на стоката, която щяха да купуват и продават, за да избягва традиционните капани, тоест недвусмислените фалшификати и подправените експертни оценки. Беше несъмнено умен и амбициозен.

— А освен това те бива и в леглото — усмихна му се тя предизвикателно над ръба на чашата.

Беше му дала една седмица за размисъл. Той взе решение още на следващата сутрин. Шефът му беше побеснял, Джейн беше ужасена, че ще замени предполагаемо безукорния живот на музеен работник, за да се озове сред главорезите — колекционери и богаташи, а пък баща му го предупреди какво се случва, когато омръзнеш на красива жена. Но за него всичко това нямаше значение. За първи път от доста време насам Джейк се забавляваше. Пътуването до Крит беше само черешката на върха на сладоледа.

Но после действителността измести фантазиите и за първи път, откакто беше тринайсетгодишен, той изпита истинска скука.

Той спря джипа пред вилата. Зарови пръсти в гъстата си тъмна коса и се запита дали Каролайн ще долови значението на вестниците. Вдигна торбите с пазара и добави съдържанието им към храната, която вече беше подредена на масата в двора. Каролайн се появи с кана прясно изцеден сок, а той се отпусна на един стол, притиснал вестниците като щит пред гърдите си.

Лека усмивка повдигна едното ъгълче на устата й.

— Браво, Джейк — каза тя, докато наливаше сок в чашите.

— За кое?

— Защото издържа по-дълго от всички останали, които съм водила тук. Три седмици и два дни — това е рекорд.

Тя се приведе и го целуна, рошейки косата му с една ръка, докато другата се плъзна към предната част на шортите му.

— Нали не възразяваш? — попита смутено Джейк.

— Защо да възразявам? Не се държа като щраус, нито пък съм дошла тук, за да избягам от света — тя се отпусна грациозно на стола си и смъкна слънчевите очила, които беше повдигнала над челото си. — Тук съм, защото тук ми харесва, и защото мога да остана тук, без да си объркам живота или бизнеса. Единствената причина, поради която не те карам да купуваш всяка сутрин вестник от Кутрас, е, че чета новините онлайн, скъпи.

Двамата се зачетоха във вестниците. Джейк не можеше да преглътне раздразнението от снизходителното отношение на Каролайн. Започваше дори да се пита доколко сериозно тя приема експертните му оценки; прекалено често го караше да се чувства като жиголо, ценен единствено заради креватните си умения, но не и заради умствените си способности. Не възприемаше напълно това, което четеше, но внезапно погледът му се закова на познато име. Той спря и се върна към началото на статията.

— Това ми събра очите! — ахна той неволно.

— Надявах се да съм ти ги събрала аз — подразни го Каролайн. — Какво има там, скъпи?

Джейк поклати глава.

— Всъщност нищо особено — той й подаде вестника през масата, сочейки статията. — Просто познавам мястото, където се е случило.

Каролайн прегледа набързо статията.

— Фелхед — каза тя отривисто. Лицето й беше напълно безизразно. — Нали оттам произхожда очарователната Джейн?

По мълчаливо споразумение и двамата не коментираха миналото си, но Джейк бе споменал, че е прекарвал доста време в Езерната област с Джейн, когато Каролайн обмисляше закупуването на няколко писма на Робърт Сауди.

— Точно така — отвърна той и се ухили. — Надявам се и тя да прочете тази статия.

— Защо? Защото Фелхед рядко има повод да се озове в новините ли?

— Не… — той се приведе напред и посочи предпоследния абзац.

— Защото това ще я убеди в правотата на една от нейните налудничави теории.

— Не разбирам — заяви Каролайн с тон, който намекваше, че не обича да бъде оставяна в неведение.

— Имам предвид черните татуировки. Такива са имали в стари времена много моряци, плавали из Южните морена — правили са ги, когато платноходите са спирали по островите да се заредят с провизии и да търгуват с туземците — поясни Джейк. — Повечето от моряците на „Баунти“ например си направили такива татуировки, когато били на Таити, за да събират плодове от хлебно дърво, каквато била първоначалната цел на тяхното пътуване.

— Ама че странни неща знаеш!

— Джейн толкова често изнасяше пред мен лекция на любимата си тема, че съм запомнил някои неща — Джейк се облегна назад, доволен, че този път е успял да прикове вниманието й с познанията си. — Тя е убедена, че Флечър Крисчън не е умрял на остров Питкеърн. Че се е върнал в Езерната област, където близките му са го укрили. Този слух се повтаря упорито по онези земи в продължение на около двеста години.

— Любопитно — отбеляза Каролайн. — Интересно е да се види как градските легенди са се ширели още преди да има градове, достойни за това определение.

Той се засмя, решил да приеме нейното отношение към забавната тема.

— Само че Джейн не спира дотук. Оттук нататък започва фантасмагорията. Тя е убедена, че ако Крисчън действително се е върнал, е изгарял от желание да представи своята версия на историята, да изясни случилото се.

— Вероятно е права — отбеляза Каролайн, пресегна се лениво за цигарите си и запали една. — Кой на негово място не би желал да огласи своята версия за събитията?

— Е, според Джейн той трябва да е отишъл при някогашния си съученик Уилям Уърдсуърт и да му е представил историята от своя гледна точка. А Уилям написал въз основа на разказа му дълга епическа поема, която, разбира се, никога не би могъл да публикува, без да предизвика тежки последици за себе си и за семейство Крисчън.

Каролайн се изправи на стола, дръпна рязко слънчевите си очила и го загледа изпитателно.

— Значи Флечър Крисчън е бил съученик на Уърдсуърт? — попита тя.

— Така излиза. Джейн твърди, че тази част от историята почива на неоспорими факти. Останалото обаче са само слухове, клюки и измишльотините на Джейн.

— Джейк, имаш ли някаква представа колко би струвал ръкописът на такава поема, ако предположим, че тя наистина съществува?

Внезапно критският воал се свлече и разкри безкомпромисната делова жена, която той бе опознал в Лондон.

Той се смръщи, смутен от неочаквания обрат на разговора.

— Никога не съм се замислял. Сто хиляди?

Каролайн поклати невярващо глава.

— Поне десет пъти по толкова, а вероятно и повече. Бих казала някъде между един и два милиона, в зависимост от дължината на поемата.

Джейк подсвирна.

— Жалко, че такова нещо не съществува — отбеляза той категорично.

Изражението на Каролайн беше неразгадаемо.

— Откъде знаеш, че не съществува? — попита тя.

Джейк поде объркано:

— Няма доказателства, че такава поема съществува или е съществувала някога. Това е просто една откачена идея на Джейн.

— Имаш предвид същата Джейн, която пише научни разработки върху творчеството на Уърдсуърт, нали? — продължи Каролайн мило, но зад мекотата на тона й се долавяше жлъч.

— Да, но…

— Следователно тя най-вероятно знае за какво говори.

— Не е възможно да приемаш сериозно това — възрази Джейк с надигащ се гняв, осъзнал, че мнението му отново е пренебрегнато.

— Ти правиш първите си стъпки в нашия бизнес, Джейк. Мислиш ли, че можеш да си позволиш да не приемеш сериозно такава теория?

Казах му, че гледам с добро око на неговата молба, но изтъкнах опасенията си, че издаването на подобно повествование би довело до неприятни последици. „Ти си преследван от закона, казах му аз, и ако аз обявя, че в моята поема се съдържа истината, ще стана прицел на същите обвинения, които отправят и към теб. Приютяването на известен престъпник е престъпление срещу Короната, а на мен не ми се иска да лиша жена си от съпруг и децата си — от баща, дори за да защитя честта на стар приятел като теб. А освен това рискуваме да бъде организирана хайка за залавянето ти тук, където сега се чувстваш на сигурно място“. Приятелят ми не беше преценил тези съображения, но бързо осъзна тяхната основателност. „Не за себе си държа да се каже истината, а заради семейството си“, отвърна той. Най-сетне се споразумяхме така — ако аз съчиня поема въз основа на неговия разказ, да се погрижим тя да не бъде огласена, преди и двамата да сме напуснали този свят. Така с един удар осигурявахме и собствената си безопасност, и възвръщането на доброто му име.