Възмездие от гроба

12

Когато излезе от двора на фермата, възседнала колелото си, Джейн си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на аромата на есенната утрин. Беше прекрасен ден, учудващо топъл за това време на годината. Въздухът беше кристалночист след снощния дъжд, пъстреещите листа на дърветата изглеждаха още по-ярки, сивите и зелени цветове на околния пейзаж бяха по-наситени. Слънцето тъкмо се издигаше над Хелвелин и бе увенчало със злато върха. Тя се обърна и погледна нагоре, към масивните очертания на Лангмиър — скалистите зъбери на планината тъмнееха на фона на небето. Оттук виждаше и овцете на баща си като сивкави и бели петна, разпръснати из орловата папрат и оскъдната трева в мочурливото планинско пасище. На устните й изгря усмивка. Последните остатъци от бремето на градския живот се свлякоха от нея. Тук се чувстваше на мястото си.

Тя потегли надолу по хълма, към селото, пускайки колелото да се движи по инерция. Беше минавала безброй пъти оттук, но както винаги, внезапно разкриващата се от високото, гледка накара сърцето й да трепне — слънчевите лъчи играеха по единия край на езерото Търлмиър, ясно открояващите се скалисти възвишения над него се издигаха високо в небето. Запита се как ли се е почувствал Флечър Крисчън, когато се е озовал отново тук след Южните морета? Дали е изпитал възторг и облекчение в прегръдката на познатите планини, когато е видял познатите пастелни тонове от детството си? Или е тъгувал по силния, невероятно ярък колорит на тропиците? Може би костите са го болели от студа и влагата, и той си е спомнял с копнеж топлото южно слънце? Може би тук жените са му се стрували бледи и безинтересни в сравнение с екзотичната красавица, която му е родила син? Дали е изпитвал чувството, че се е прибрал у дома, или е считал, че след Питкеърн просто се е озовал в нов затвор?

Каквато и да е била историята му, тя неминуемо би възпламенила въображението на Уърдсуърт. Джейн извика в мислите си образа на поета, седнал в градината на Дъв Котидж, привел глава над непокорните стихове на „Прелюдия“ — този дълъг разказ за младежките му години, писан, преписван и дописван в продължение на почти петдесет години. Толкова неща са били премълчани и разкрасени. Въпреки впечатлението за откровено излияние, създавано от поемата, биографите вече са доказали, че става дума за стройно изграден разказ, заличаващ всякакви съмнителни подробности от лично или политическо естество от ранните години на Уилям. Това не намаляваше поетическата стойност на произведението, но хвърляше сериозни съмнения върху възможността да се приема като източник на биографични данни. Което, колкото и да е парадоксално, затвърждаваше убеждението на Джейн, че теорията й е основателна. Това, че в творчеството на Уилям отсъстваха преки писмени доказателства за истинността на събитията от нейната хипотеза, далеч не означаваше, че те не са се случили, като се вземе предвид колко други неща е пропускал съзнателно в произведенията си.

Джейн продължаваше да върти педалите надолу по склона на Лангмиър, съпровождана от бързия ромон на буйната планинска речица Ланг, чиито води скачаха от праг на праг надолу към Търлмиър. Когато намали скоростта, наближавайки мястото, където планинският път се вливаше в шосето при Таун Хед, Джейн се запита дали Уилям е разпознал незабавно блудния син, когато са се срещнали отново. Спомняше си съвсем ясно описанието на двайсет и три годишния Крисчън, направено от Блай в началото на плаването. Бил висок пет фута и девет инча — тоест над средния ръст за онова време. Бил доста мургав, а годините, които прекарал под силното южно слънце, брулен от морските ветрове, вероятно са направили кожата му още по-тъмна. По думите на Блай, бил „строен и силен“, макар и леко кривокрак. Във въображението си Джейн го виждаше като образ от картина на Караваджо — седнал на капитанската трапеза, потънала в меки светлосенки, а тъмните му очи блестяха на светлината на свещите. Имал е забележителна, характерна външност. Вероятно наблюдателният поет е успял бързо да разпознае в странника буйния младеж, когото помнел от юношеските си години. Това трябва да го е разтърсило из основи. Тъкмо когато бил успял да разкраси спомена за собствената си не особено благопристойна младост и да преоткрие себе си като творец с морален авторитет, пред него се изправя човек, спечелил си възможно най-лоша слава през последните години, и иска от него помощ, разчитайки на старото им приятелство. Положението несъмнено е било драматично. Срещата вероятно е нямала свидетели — на Уилям е било спестено поне това притеснение. Несъмнено са се видели насаме — Флечър не би поел риска за друг вариант.

Джейн подмина отклонението за Грасмиър, където шосето завиваше. Веднага след завоя пред нея се появиха пътепоказателите за Дъв Котидж и музея на Уърдсуърт. Надяваше се днес да не е особено оживено, не като през лятото, когато малките стаички в които някога семейство Уърдсуърт е водело своя въздържан, ограничен от социални условности живот, бяха постоянно претъпкани с туристи. Уилям вероятно би счел, че хората просто му отдават дължимото — никога не се е съмнявал в своя гений, безпокояла го е единствено мисълта дали обществеността го оценява по достойнство.

Джейн остави колелото си пред приятното кафене с дървени маси и столове и влезе вътре. Антъни Катоу седеше в един ъгъл и четеше сутрешния вестник. С дългата си побеляла коса, вързана на опашка, и кацналите на носа му очила с елипсовидни стъкла той приличаше повече на застаряващ рокер, отколкото на музеен куратор. Носеше това, което Джейн определяше като негова работна униформа — протрити джинси, кожени ботуши, джинсова риза и кожен елек, чиито многобройни джобове бяха издути от записките, които си правеше постоянно, а после прилагаше в така наречените „работни досиета“. Независимо от външния му вид, на този свят несъмнено нямаше човек, който да знае повече за живота и творчеството на Уилям Уърдсуърт и за неговото семейство. Целият му съзнателен живот бе посветен на почти фанатично търсене и събиране на сведения за поета и неговия свят. Нещо повече, той не пазеше ревниво натрупаните познания за себе си — потискащо често срещан обичай в академичния свят, както Джейн вече бе установила. Антъни споделяше всичко, което знаеше, с неограничена щедрост. Някои биха казали, че склонността му да споделя знанията си става понякога досадна — но Джейн никога не би се присъединила към такова мнение.

— Добро утро, Антъни — подвикна тя, насочвайки се към неговата маса.

Антъни вдигна очи и грубо изсеченото му лице грейна в усмивка.

— Джейн, мила — каза той с плътен и мек глас, топъл като току-що изваден от фурната сладкиш. — Толкова се радвам да те видя.

Той стана от стола, разгъвайки високата си фигура, и й протегна ръка. Джейн стисна топлата му, суха длан със студените си пръсти.

— Ама ти си премръзнала! — възкликна той.

— Слязох с колелото от Фелхед. Когато тръгнах, ми се стори, че времето е меко, но се оказа малко по-студено, отколкото очаквах — призна тя със съжаление.

— Градският живот те е развалил. Почваш да губиш жилавостта на местните хора — отбеляза той и й наля кафе.

— Не, жилавостта е вродена — студът трудно може да ме уплаши — отвърна Джейн и отпи с наслада от кафето.

— Е, Джейн, трябва да кажа, че това писмо на Мери страшно ме заинтригува. След като говорих с теб, го намерих — точно там, където ти каза. — Той поклати глава и сви неодобрително устни. — Странно как никой досега не е попадал на него. Странно наистина, но от друга страна в архива все още има прекалено много документи, които не са описани по всички правила.

— А и това писмо беше поставено в погрешния плик. Как мислиш, дали това, за което намеква Мери, може да е поема?

Той подръпна долната част на ухото си.

— Мери наистина не казва нищо конкретно — много е дразнещо, нали? Може да става дума за писмо, за предварителни бележки за поема, а може и да е наистина завършената поема, а може да са и трите неща. Кажи ми, защо мислиш, че е поема?

— Мисля, че Флечър Крисчън се е върнал в Англия — каза Джейн без предисловия. Имаше чувството, че вече дни наред разказва тази история. Но съзнаваше, че трябва да спечели Антъни на своя страна, затова беше готова да започне отначало.

Усмивката на Антъни беше малко снизходителна.

— Аха, онази стара местна легенда. Е, макар да е малко невероятно, не можем да изключим напълно и тази възможност.

— Радвам се, че мислиш така. И така, според мен той е напуснал Питкеърн през 1793 или 1794 година. Със сигурност преди родените там деца да са били пораснали дотолкова, че да имат някакъв спомен за него. Трудно е да се прецени колко време му е било необходимо, за да се върне в Англия. Независимо от това дали е успял да се измъкне на някой китобоен кораб, или е успял да се добере до Южна Америка с някоя от лодките на „Баунти“, след това е трябвало да прекоси и Атлантическия океан, като вероятно е работил като обикновен моряк, за да заплати пътя си. Всичко това е отнело доста време, може би години.

Антъни кимна.

— Съгласен съм.

— От друга страна, макар да е предполагал, че е осъден задочно като главатар на бунта, е нямал основание да предполага, че някой извън хората, пряко свързани с флота, е наясно с този факт. Нямало е как да знае, че феноменалното плаване на Блай е превърнало бунта на „Баунти“ в някогашен еквивалент на „Сървайвър“. Откритието, че се е прочул, и то с възможно най-лоша слава, трябва да е било тежък шок за него.

Антъни се намръщи замислено.

— Той е бил интелигентен човек, този твой господин Крисчън, нали?

— Да, в това отношение съвременниците са единодушни. Защо?

— Би било по-смислено, преди да реши да потегли за Англия, да се опита да установи контакт с някой у дома — с човек, комуто се е доверявал. Най-малкото така би подготвил почвата за предстоящото си завръщане.

Джейн кимна.

— Безспорно.

— А това би обяснило странния случай с писмото на Уилям до „Уикли Ентъртейнър“ — допълни Антъни. — Ти, разбира се, знаеш за него.

— Уилям пише до вестника, за да изрази възмущението си от някакъв материал, който бил представян като написан от Флечър — в него се описват приключенията му след бунта на „Баунти“. Виждала съм и памфлета, който наистина е възмутителен боклук.

— Въпреки това очевидно е станал доста популярен сред широката публика, щом Уилям е счел за нужно да се намеси и да го разобличи като измама. Това не само е единственият случай, когато изобщо е писал нещо във връзка с бунта, но е и единственото негово писмо до вестник, в което се е подписал със собственото си име, а не с псевдоним. Доколкото си спомням, в него той твърди, че разполага с най-солидни основания за твърденията си. Което може да означава, че Едуард Крисчън е знаел точно къде се намира брат му, или поне е знаел достатъчно, за да убеди Уилям да заяви публично, че памфлетът е измишльотина отначало докрай.

— Антъни се облегна назад, видимо доволен от хода на разсъжденията си. — Дотук всичко звучи логично. Но как можем да стигнем оттук до предполагаемата поема?

Джейн се усмихна.

— Всичко е въпрос на хронология. Предполагам, че Флечър е предпочел да остане извън Англия, докато шумотевицата около „Баунти“ поутихне. Мисля, че се е върнал някъде около 1804 година.

— Защо точно тогава?

— Междувременно Англия вече била във война с Франция и мислите на всички, които имали нещо общо с флота, се занимавали само с Наполеон. Нелсън бил героят на флота, чието име се повтаряло от всички — Нелсън, а не Блай. Били изминали десет години, откакто Флечър избягал от Питкеърн и аз предполагам, че е бил ожесточен и озлобен, задето Блай му бил отнел възможността да прекара тези години в родината си. Вероятно е искал отчаяно да представи и своята версия на случая. Ти не би ли се чувствал така на негово място?

— Несъмнено — Антъни потърка брадичката си. — Сега вече виждам накъде водят разсъжденията ти. През 1804 година Уилям бил вече не само поет със значителна репутация, но и вниманието му вече се било изместило от лириката към епическата поезия. По това време работел върху „Прелюдия“. Нищо чудно дори насън да е говорел в ямбически пентаметър. Бил е в най-подходящия етап от творческото си развитие, за да се заеме с предоставения му материал.

— Именно. А какво по-естествено от това Флечър да се обърне към Уилям? Кой би бил по-подходящ да представи неговата страна на историята от приятеля му от детинство?

— Представяш ли си колко разочарован е бил Флечър, когато разбрал, че Уилям няма никакво намерение да публикува поемата — Антъни й се усмихна и около ъгълчетата на очите му се образуваха ситни бръчици. — Джейн, признавам, че си успяла да съчиниш хубава история въз основа на почти никакви факти. Как възнамеряваш да й придадеш по-реално звучене?

Джейн се ухили.

— Е, Антъни, ако живеехме в идеален свят, бихме отворили някоя от архивните ти кутии и бихме открили в нея бележките на Уилям заедно със завършената поема.

— Но след като е ясно, че това няма да се случи…

— Ще трябва да открия отговора на Джон на писмото на Мери. От него бих могла да разбера къде да търся това, което Уилям не е искал да бъде открито от никого.

Антъни изду устни.

— Не си спомням да съм попадал някъде на нещо подобно.

„А ако беше попадал, щеше да помниш“, допълни на себе си Джейн. Все още си спомняше как веднъж попита Антъни дали знае кога е бил направен задният вход на Дъв Котидж. Без да се поколебае, Антъни отговори: „Трябва да е било през март 1804. Дороти споменава за отварянето на задна врата в едно свое писмо от март“. Ако писмото на Джон до майка му беше в архивите, Антъни щеше да знае.

— Жалко — каза тя.

Антъни вдигна назидателно пръст.

— Има обаче още няколко кутии със семейни писма, които не са описвани. Стоят си на дъното на един шкаф от години. Открихме ги тъкмо когато вече опаковахме архива за пренасянето му в новия център. Дебора ги прегледа набързо и установи, че са писани след смъртта на Уилям, затова решихме, че описването им не е особено спешно. Нямам нищо против да си опиташ късмета с тях.

— Антъни допи кафето си и незабавно стана — не обичаше да си губи времето. — Разбира се, услугата си има цена — допълни той, докато двамата се упътваха към кухнята.

Джейн трепна учудено. Не беше обичайно за Антъни да настоява толкова директно за ответна услуга. В повечето случаи подходът му беше много по-дипломатичен.

— Разбира се — каза тя.

— Ще се наложи да огласиш безкрайната си признателност към новооснования културен център „Джъруд“ — заяви той и се обърна към нея, усмихвайки се лукаво.

— Струва ми се, че мога да си го позволя — отвърна Джейн, излизайки след него от заведението.

Пристигнахме в Отахейте на 25-ия ден на месец октомври 1788 след дълго, изпълнено с опасности плаване. Не успяхме да заобиколим нос Хорн, затова се наложи да се върнем обратно и да тръгнем по дългия път, покрай нос Добра Надежда. Хората бяха изтощени и боледуваха, въпреки че капитан Блай настояваше да танцуват всеки ден на палубата, защото това ги поддържало в добра форма. Отахейте се стори на всички ни като Рая на земята — място, надарено с всичко, за което може да мечтае човек. Радвах се на късмета си, когато бях изпратен на сушата, за да организирам изграждането на лагерни постройки, откъдето щях да надзиравам събирането на плодове от хлебно дърво — това беше и основната цел на пътуването ни. Сред хората, които избрах да ме съпроводят на сушата, беше и младият Питър Хейуд — отчасти и защото смятах, че под грижите ми ще е защитен от отмъстителността на капитана, който не би се поколебал да започне да го тормози, ако останеше на борда на кораба. Сега, като си припомням този момент, ми се струва, че тогава взех погрешно решение.