Възмездие от гроба

24

— Спри колата, трябва да повърна — напрежението в гласа на Дан беше съвсем непресторено. Джейн отби в затревената ивица край пътя, включи аварийните светлини и спря. Още преди колата да спре окончателно, Дан отвори вратата и излезе навън, залитайки. Веднага след това Джейн го чу да повръща и да кашля. Тя се приведе през седалката до себе си и на слабата светлина от лампата в колата го видя — превит на две, той се разтърсваше от напъни.

— Добре ли си? — попита тя и осъзна в същия момент глупостта на въпроса.

— Ох, Господи — отвърна той задъхано, успя да се изправи и се облегна на колата. — Значи съм бил прав, като си помислих, че една от мидите имаше странен вкус.

— Ужасно съжалявам, Дан.

— Вината не е твоя — изпъшка той и се отпусна обратно на седалката. — Не мога да обвинявам теб, ако шибаният готвач не умее да разпознава пресни от развалени миди.

Тя му подаде шише с вода.

— Пийни малко.

Дан отпи няколко глътки и потръпна.

— Извинявай — той избърса лице с опакото на ръката си. — Божичко, чувствам се отвратително.

— Трябва да си легнеш. Ще те оставя във фермата и ще отида да се видя сама с Барбара.

— И аз искам да чуя какво ще каже тя — възрази той неубедително.

— Ще ти разкажа утре. Можеш да ми вярваш, че след като и без това ти е лошо, обстановката в дома на Барбара не е най-доброто за теб. Там е същински храм на ароматизаторите. Убедена съм, че единственото, което може да я развълнува, са рекламите за нов ароматизатор. Чуе ли „Вашият дом ще ухае на горска свежест с новия пречистващ гел с електрически пулверизатор“, и й потичат лигите. Вдишаш ли веднъж, и пак ще започне да ти се повръща. Не, най-добре ще е да си починеш — вкъщи ще бъде тихо и спокойно, мама и татко отидоха на сребърна сватба на приятели в Грасмиър, сигурно ще се върнат късно.

— Не, не искам да се връщам във фермата. Откарай ме до кръчмата, в хотела горе сигурно имат стаи със самостоятелни бани. Ще остана там, не искам да смущавам никого, ако ми призлее пак и се наложи да ставам нощем. И на мен не ми се иска да се притеснявам. Откарай ме до кръчмата, Джейн.

— Не откачай, Дан. Защо ти е да спиш над кръчмата? Там е шумно, няма да можеш да си починеш. Не се безпокой, няма да имаш поводи да се притесняваш, ако се почувстваш зле.

Лицето му се сгърчи.

— Проблемът не е в теб или в родителите ти, а в мен. Притеснявам се. Предпочитам кръчмата.

— Не, няма да те закарам там.

Джейн беше непреклонна, по лицето й личеше, че е взела решение.

— Имам по-добра идея. Нагоре, в хълмовете, имаме малка къщичка, която даваме под наем на туристи. В момента е свободна. Можеш да останеш там. Гарантирам ти абсолютно спокойствие, а шум можеш да вдигаш, колкото си искаш. Не ми се вярва овцете да възразят. А и сакът ти е в багажника, нали го взехме след обяда.

— Добре, нямам сили да споря — измърмори едва чуто Дан, затвори вратата и свали стъклото на прозореца. — Обещай ми да караш бавно.

Джейн подкара като благовъзпитана възрастна дама, мина през Фелхед и продължи нагоре, по пътеката, която минаваше край фермата, опитвайки се да не обръща внимание на пъшкането на Дан. На половин миля по-нагоре по Лангмиърското възвишение, тя зави, спря колата на една тясна пътека и каза:

— Пристигнахме.

Дан я последва в ниската, едноетажна каменна постройка, състояща се от спалня, дневна, кухня и баня, и се упъти право към банята, а Джейн включи отоплението, оправи леглото и отключи малкия шкаф, в който Джуди държеше чай, нес кафе, захар и тоалетна хартия. Когато привърши, тя почука на вратата на банята и подвикна:

— Ще се видим утре!

— Благодаря — простена Дан. — Съжалявам.

Беше приятна вечер, затова Джейн остави колата във фермата и продължи пеш обратно към Фелхед. Барбара я чакаше и незабавно я въведе в идейния център на генеалогичните си проекти.

— Нищо чудно, че не можахме да я открием, след като се е омъжила в Йоркшир — заяви тя. Както обикновено, по тона й мажеше да се заключи, че Доркас е отишла да живее някъде около Хаити. — Да не говорим пък за неправилното изписване на името. Но сега, като разполагаме с тези данни, не би трябвало да срещнем проблеми.

Джейн си тръгна някъде към десет вечерта, стиснала цял наръч компютърни разпечатки. Ниски, развлечени като къдели облаци бяха скрили луната, докато тя беше у Барбара, и нощта беше тъмна. Един пришълец по тези места трудно би намерил пътеката към фермата, но Джейн тръгна уверено по добре познатия път, без дори да се замисля.

Благодарение на Барбара тя вече разполагаше с пълното родословно дърво на Доркас. Сутринта може би щяха да успеят да прегледат разпечатките с Дан, за да преценят кои от живите потомци биха били най-вероятните притежатели на ръкописа. Разпечатките бяха с много ситен шрифт, и вероятно щеше да е по-добре някой да й помага. Освен това, от чисто егоистична гледна точка, това, че около нея има друг човек, чието присъствие да ангажира мислите й, бе много добре. Джейн беше осъзнала, че откакто пристигна Дан, не се бе замисляла за Джино Марли.

В съня си Ригстън чуваше мелодия от сериала „Маями Вайс“. Изминаха няколко минути, докато осъзнае, че чува мелодията в действителност — звънеше мобилният му телефон. Разбуди се с усилие и посегна към телефона, който беше на нощното шкафче.

— Съжалявам — измърмори той, търкайки очи с другата си ръка, и после, в микрофона: — Инспектор Ригстън — последва пауза, през която той се поизправи в леглото. — Защо точно аз? Това не може ли да почака до сутринта? — въздъхна той. — Добре, само да взема нещо за писане.

Спусна краката си от едната страна на леглото и тръгна гол към мястото, където беше оставил коженото си яке. Извади химикалка и бележник от вътрешния джоб и седна на ръба на леглото.

— Кажете сега подробностите. Как се пише това? Добре… Ясно, ще се обадя на инспектор Блеър… ясно… Фелхед? Ще ми трябва около час, за да стигна дотам. Добре, кажете на шефа, че тръгвам — той изключи телефона и се обърна към Ривър с гримаса на съжаление. — Съжалявам, скъпа. Трябва да тръгвам.

Тя се промуши под завивките по-близо до него и го погали по гърба.

— Не се притеснявай, разбирам. В твоята работа няма такова нещо като почивен ден.

Той потръпна от докосването й, после набра номера, който му беше продиктуван от дежурния.

— Инспектор Блеър? — попита той, когато отсреща отговориха. — Обажда се инспектор Ригстън от Кезик.

— Вие трябва да проверите какво е положението при Джейн Грешам и да ме уведомите, нали? — жената отсреща явно беше под напрежение.

— С удоволствие. Предполагам, че нямаме основание да очакваме тази… — той погледна бележките си — Тенил Коул да направи някоя беля?

— И аз знам толкова, колкото и вие. За нея няма такива данни, но пък тя има съответния произход.

— Тоест?

— Баща й е некоронован крал на Маршпул — един от онези квартали, превърнали се в училище за престъпници. Той е жесток човек и сериозен престъпник. Казват, че тя не общувала пряко с него, но като се вземе предвид, че я издирваме по подозрение, че е отнесла главата на някакъв човек с рязана пушка, а после е запалила апартамента, в който е извършено престъплението, за да скрие следите си, това надали отговаря на истината.

Ригстън почувства, че го побиват тръпки, които нямаха нищо общо с температурата в помещението.

— Мислите ли, че има възможност да е въоръжена и сега?

— Не. Предполагам, че се е паникьосала й е побягнала. Не ми се вярва, че би тръгнала да търси Джейн Грешам, ако имаше сигурността, гарантирана от оръжието.

— А дали има вероятност баща й също да е дошъл насам, за да я търси?

Дона Блеър се изсмя.

— Не е в неговия стил.

Ригстън не беше съвсем убеден в чутото, но беше готов да приеме за истина думите на тази жена, която бе много по-близо до сериозните престъпления от него самия.

— Добре, сега тръгвам натам. Ще ви държа в течение.

Той затвори телефона и се обърна към Ривър.

— Ще се върна веднага, щом мога.

— „Въоръжена“? Правилно ли чух? — попита Ривър. Сивите й очи го загледаха тревожно.

— Най-вероятно не — каза Ригстън и започна да навлича пуловера си. — Да се надяваме, че този път лондонската полиция е преценила правилно.

Облакът беше негов приятел — намаляваше едновременно и видимостта, и желанието на хората да се мотаят на открито и да съзерцават нощното небе. През изминалия час само няколко души влязоха и излязоха от кръчмата, а той бе готов да се закълне, че никой от тях не забеляза колата му, камо ли пък това, че зад волана седи човек. Беше готов да потегли веднага, ако някой го беше забелязал. Рискът беше за глупаците, а той не беше глупак. Пък и щеше да има достатъчно други възможности да се справи с нея, след като вече се беше превърнала в пречка. Най-лесни са нищо неподозиращите жертви — знаеше го от опит. Но този път имаше късмет. Никой не го видя, най-малко пък личността, която представляваше интерес за него.

Беше излязла от къщата, без изобщо да се огледа — очевидно предостатъчно неща занимаваха мислите й, за да забелязва нещо около себе си. Беше изчакал да извърви цялата уличка, преди да запали двигателя, давайки й по този начин цяла минута предимство, а после се мобилизира, за да пристъпи към действие. Колата потегли от мястото, което бе избрал за наблюдение, запълзя бавно по селската улица, после зави по малката уличка.

Фигурата й се открои в ярката светлина на фаровете — черен силует на фона на живия плат. Той си пое дълбоко дъх и превключи на втора. Моторът изрева, той натисна с все сила газта и насочи колата към Джейн.

Пътищата бяха пусти. Към девет часа вечерта в събота повечето жители на Езерната област си бяха у дома пред телевизорите — или вече бяха отишли по местата, на които възнамеряваха да прекарат вечерта. Докато шофираше, Ригстън продължаваше да подклажда раздразнението си от ненавременното събуждане. Само това му трябваше — да работи по чужди случаи. Поне онази инспекторка от столицата бе имала приличието да го предупреди, че случаят е събудил интереса на медиите.

Мислите му неминуемо се насочваха към собствената му дъщеря. Тя беше почти връстница на заподозряното в убийство момиче. Искаше му се да вярва, че такива неща не могат да се случат в неговия участък, но съзнаваше, че не е така. Припомни си Дюзбъри, спокойно малко градче в Западен Йоркшир, където никога нищо не се случваше. И въпреки това само в рамките на няколко месеца ченгетата от Дюзбъри си имаха работа с непълнолетно момиче, отвлякло петгодишно дете и обесило го на някакво дърво, и терорист — самоубиец, взривил влак в лондонското метро. Навремето се считаше, че такива неща се случват само в големите градове, които гъмжат от асоциални типове. Но Ригстън знаеше, че отровата вече се разпространява и извън тях и се боеше за собственото си дете.

А пък издирваното момиче съвсем не беше безпомощно. Колкото и да се държеше в сянка, бащата — гангстер не беше за пренебрегване. Сега, когато благодарение на магистралите и електронните комуникации светът бе станал толкова малък, разследването на едно престъпление не можеше да се ограничи с мястото, на което бе извършено. Човек можеше да вечеря в Лондон, докато престъплението, което е поръчал по телефона, се извършва в същия момент в Манчестър. Или пък в Езерната област — Ригстън не можеше да изключи такава вероятност. Мисълта беше доста обезпокояваща.

Ригстън зави по тесния път, който водеше към фермата на семейство Грешам. Видя далеч пред себе си стопове на кола, които изчезнаха в мрака, и веднага след това удари рязко спирачки, забелязал тялото, проснато край пътя.

Ригстън спря, скочи от джипа и извика:

— Аз съм от полицията. Какво ви е?

Никаква реакция — нито звук, нито движение. Ригстън забърза напред, изпъстряйки тялото със светлини и сенки, докато минаваше пред светлините на фаровете.

Когато приклекна, за да огледа тялото, то се раздвижи — млада жена с изпоцапано с кал лице и заплетени в косите листа се надигна на лакът и го загледа с разширени от ужас очи.

— Вие ли преследвахте този побъркан тип? — попита тя.

— Не, видях само стоповете на колата. Какво се е случило? — той подаде ръка на жената, за да й помогне да се изправи.

— Беше някаква кола, която се качваше с прекалено висока скорост нагоре по хълма — тя разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. — И после… — тя се намръщи невярващо. — Знам, че звучи налудничаво, но той като че ли се насочи право към мен. Трябваше да се хвърля встрани от пътя, в живия плет — тя потри едното си рамо. — Струва ми се, че под храстите има и стена.

— Сигурно е бил пиян — каза Ригстън. — Успяхте ли да забележите каква беше колата? Марка, регистрационен номер?

— Не, бях заслепена от фаровете. И после се озовах в храстите — тя се зае да изтупва дрехите си.

— След като нямаме представа от номера, няма и особен смисъл да съобщавам за него — изпухтя ядосано Ригстън.

— Е, поне съм жива и здрава.

— Далеч ли трябва да отидете?

— Не — жената посочи вляво от себе си. — Живея във фермата отсреща.

Ригстън се намръщи.

— Да не би да сте Джейн Грешам?

Тя отстъпи крачка назад.

— Откъде знаете името ми?

— Значи съм отгатнал правилно. Идвах да се видя с вас, госпожице Грешам. Ще се качите ли да ви откарам с колата, макар да не остава много път?

Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш искаше да се предпази от някого.

— Извинете, но как мога да бъда сигурна, че сте този, за когото се представяте? — беше ясно, че едва успява да съхрани присъствие на духа.

— Редно е да сте предпазлива — Ригстън извади картата, на която имаше и негова снимка, и отпусна ръката си надолу, за да може Джейн да види ясно документа на светлината на фаровете.

— Надявах се да успеем да поговорим.

— Минава десет — отвърна Джейн. — Разговорът не може ли да почака до утре сутрин? Нали виждате, току-що едва не ме прегазиха.

— Опасявам се, че не бива да отлагаме, въпросът е сериозен.

Странно, помисли си Ригстън, тя не попита веднага за какво искам да разговаряме — но веднага се опита да спечели време.

След няколко минути той влезе с Джейн в топлата, уютна кухня. Сега, на светло, забеляза, че тя е привлекателна посвоему — тъмнокоса, със силни черти. Такова лице не се забравя лесно — твърди, плътни устни, дълбоко поставени очи и характерен, но не прекалено голям нос. Тя хвърли мръсното си яке на един стол и тръгна към умивалника, прокарвайки пръсти през косата си, за да я почисти от заплелите се в нея листа и клонки.

— Почакайте само една минута — каза тя, пусна водата и изми лицето и ръцете си. После се облегна на печката, скръстила ръце пред гърдите си. Лицето й беше бледо.

— За Тенил ли искате да говорим?

— Защо мислите така?

— Ние тук също гледаме телевизия, господин главен инспектор. Чух поканата всеки, който е виждал Тенил, да се свърже с полицията. А и не мога да си представя друга причина, поради която високопоставен полицейски служител би могъл да иска да разговаря с мен по това време в събота вечер — тя го изгледа мрачно.

— Виждали ли сте Тенил Коул от сряда вечерта насам?

Джейн поклати глава.

— Пристигнах тук в сряда. Така че не съм я виждала.

— А опитвала ли се е да се свърже с вас? По електронната поща? Или по телефона, с писмо?

— Съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но Тенил изобщо не се е свързвала с мен. Което не е много учудващо, защото тя никога не ми е писала нито по електронната, нито по обикновената поща, откакто я познавам, дори не ми се е обаждала по телефона. Можете да се убедите сам, като прегледате лаптопа ми.

— Не мисля, че нещо такова се налага на сегашния етап. А как се свързва тя с вас тогава? — попита Ригстън.

— Просто идва у дома.

— Как бихте описали отношенията си с Тенил Коул?

— Вероятно бих могла да кажа, че съм нещо като неин ментор. И нейна приятелка.

— В какъв смисъл ментор?

Джейн въздъхна.

— Знам, че за хора като вас е трудно да повярват такова нещо за цветнокожо момиче на нейната възраст, но Тенил обича поезията. И не само я обича, но е в състояние да почувства идеята на произведението. Има такъв усет за поетите — романтици, че би могла да засрами повечето студенти по англицистика. А тъй като аз самата имам професионален интерес към романтиците, тя често остава при мен, чете поезия, литературна критика, понякога разговаряме за това, което е прочела.

— Разговаряте за поезия?

— И за критика — Джейн се усмихна снизходително. Юън имаше чувството, че това беше съзнателен опит да го подразни.

— И не намирате нищо странно в това?

— Напротив, много е странно, но наистина е така. Нищо нездраво, неморално или престъпно.

Ригстън поклати озадачено глава.

— Разговаряте ли за личния й живот?

— Много рядко. Тя идва при мен, за да загърби останалата част от живота си. Опитва се да го забрави поне временно.

— Следователно вие нямате представа защо може да е застреляла… — Ригстън хвърли поглед на бележките си — Джино Марли?

— Тенил не е застреляла Джино Марли — каза Джейн с добре познатия тон на вътрешно убеждение, който действаше потискащо на Ригстън. Прекалено често беше виждал как хората правят подобни трагични грешки.

— Как можете да бъдете сигурна? — попита той меко.

— Защото това не отговаря на характера й. Тя не общува с подрастващите гаменчета и непълнолетните майки. Презира този начин на живот.

— Доколкото разбирам, баща й е видна личност именно сред хората, които водят такъв начин на живот.

Джейн тръсна нетърпеливо глава.

— Тенил няма баща — поне не познава такъв. Отгледана е от леля си, майка й е починала. Никога през живота си не е имала баща.

— Следователно името Джон Хамптън не ви говори нищо?

— Разбира се, че ми говори, нали живея в Маршпул.

— А знаехте ли, че той е баща на Тенил?

— Чувала съм подобни клюки, но никога не съм забелязвала той да показва, че изобщо знае за съществуванието й — каза Джейн с натъжено лице. — Тенил казва, че няма баща и аз съм склонна да приема нейната версия.

Ригстън смени тактиката, надявайки се да изненада Джейн.

— Тук ли е тя, госпожице Грешам?

Джейн го изгледа стреснато.

— Разбира се, че не. Не би имала и най-малка представа как да стигне дотук.

— Следователно не бихте възразили, ако се огледам наоколо?

Изражението на Джейн беше едновременно гневно и объркано.

— Що за хора сте вие! — каза тя с горчивина. — Ако не ви разреша да претърсвате, ще решите, че крия нещо. Ако се съглася, за мен това ще бъде обида и натрапничество — после вдигна глава и погледна Ригстън в очите. — Така да бъде, гледайте, където искате.

Откровеният й поглед убеди Ригстън, че си губи времето. От друга страна, нямаше как да прояви слабост пред нея.

— Благодаря — отвърна той.

Тя сви рамене.

— В крайна сметка вие само си вършите работата. Но аз наистина нямам какво да крия.

В мечтите си виждах Тобуай като нова Райска градина, малък земен рай за тези от нас, които бяха преживели толкова тежки бури. Възползвах се от проявената този път поне привидно дружелюбност на туземците, за да започна преговори с тях за земя, на която да си построим укрепление. Първоначално отношенията ни бяха добри, но сред екипажа ни избухнаха разпри. Жените от Отахейте не бяха достатъчно за всички, а местните жени биха дошли при нас само по принуда — нещо, което не можех да приема. Някои от хората ми искаха да се върнат на Отахейте, други просто поставяха под съмнение авторитета ми, защото считаха, че сега са свободни хора и не можеха да осъзнаят нуждата от водач, който да осигури осъществяването на общата цел, докато успеехме да установим истинска колония. В крайна сметка реших да потеглим обратно към Отахайте, за да дам възможност на тези, които имаха такова желание, да останат там. Но още докато се подготвяхме за отплаване, между екипажа и туземците избухна истинска война. Стана ясно, че никога не бихме могли да се върнем на това място, за да се заселим тук. Бях горчиво разочарован и не можех да не считам, че аз нося вината за този провал.