Възмездие от гроба

35

Този четвъртък времето беше точно такова, за каквото копнееше Джейн, когато беше в Лондон — високо в синьото небе се пилееха тънки късчета облаци; листата на дърветата бяха зелени, златисти, ръждивочервени, тъмночервени и кафяви;, неравната линия на хълмовете се очертаваше ясно като гравирана на хоризонта; във въздуха се носеха птичи песни и ухаеше на есен. Тя все още не можеше да повярва, че е жива и може да се наслаждава на всичко това. Беше цялата насинена и схваната, по дължината на едната й ръка имаше голяма рана, имаше и огромна цицина на тила. Но като изключим това, сякаш беше преживяла изпитанието с цената на удивително малко физически травми.

Истинската травма беше нанесена на душата й — така подозираше Джейн. Никога досега не бе ставала жертва на насилие, не бе опознала дълбоко заседналия страх, породен от съзнанието, че някой иска да ти причини зло — а това, че нямаше никаква представа кой би могъл да бъде нападателят, още повече я затрудняваше да се пребори със страха.

Дължеше живота си на един овчар и кучето му. Също като баща й човекът познаваше всяка извивка на хълмовете като линиите на дланта си. Тъкмо отивал с кучето към ленд роувъра си, когато видял Джейн да пада в езерото. Човекът и кучето хуквали напряко по склона, а когато стигнали езерото, той накарал кучето да скочи във водата. Джейн не помнеше как кучето е стиснало със зъби яката й. Помнеше само паниката, която я обзе с излизането на повърхността и как се боричкаше с кучето, убедена, че именно то я е нападнало. Едва след като и овчарят нагази във водата, тя спря да се бори и позволи да я извлекат на брега. Беше като пребита, но в съзнание и силите й стигнаха да се довлече до ленд роувъра, подпирайки се на мъжа, чието лице си спомняше смътно — беше го виждала по продажби на овце и летни празници.

Майка й се бе ориентирала в кризисното положение с обичайното си спокойствие. Джуди нервничеше само по абстрактни поводи — когато й се налагаше да се справя с реален проблем, просто се заемаше да свърши това, което трябваше да бъде свършено. Тя съблече Джейн, сложи я да полежи в топла вана, после й даде да пие силно подсладен чай с мляко. Почисти раните й, уви я в топла хавлия, а после я сложи да си легне, като преди това я облече в мека вълнена пижама, която Джейн не беше виждала през живота си. Едва тогава майка й се поспря и попита какво всъщност се е случило.

— Не знам — отвърна предпазливо Джейн. — Трябва да съм се подхлъзнала.

Сега, когато цялата суматоха беше приключила, не й се искаше да каже истината на майка си — първо защото разказът й би ужасил Джуди, но и защото на нея самата не й се искаше да преживява отново миговете след като й бе нанесен ударът, когато падаше надолу, зашеметена, с пълни с вода уста и нос, без да разбира кое е горе и кое — долу, подмятана в плътната водна колона. Но когато Дан пристигна в отговор на обаждането й, тя му разказа всичко в момента, когато останаха сами.

— Имаш ли някаква представа кой беше? — попита той, свил ръце в юмруци.

— Никаква. Нали ти казах, все имах чувството, че някой ме следи, но не мога да си представя кой би направил такова нещо. Не може да е Джейк, нито пък Матю.

— Който и да е бил, не го е направил на шега — каза Дан. — Най-добре ще е да уведомиш полицията.

— Но каква полза би имал някой от смъртта ми? Не съм открила ръкописа!

Дан посегна и хвана ръката й.

— Може би елиминират конкуренцията.

— В такъв случай ще се опитат да премахнат и теб.

Лицето му застина от изненада.

— Господи, не ми беше минало през ума! — той издиша шумно.

— Е, отсега нататък край на самостоятелните интервюта. Няма да се шляеш насам-натам сама. Ще посещаваме хората заедно, нали така?

Джейн кимна, уморена от мислене и гадаене.

— Може би си прав. Може би трябва да поговоря с Ригстън.

— Първо се наспи — посъветва я той. — Утре ще поговорим отново.

Сега утринта беше дошла и тревогите продължаваха да я измъчват. Имаше чувството, че в целия й живот цари пълна бъркотия. Джуди се бе опитала да я поразвесели, докато закусваха, но на сърцето й тежаха много тайни. Пристигането на Дан беше истинско спасение.

Джуди се опита да убеди Джейн да не излиза, но Джейн беше категорична. Двамата с Дан бяха решили да отидат в Конистън, където живееше Джени Райт, по-млада сестра на Лети Браунриг, чието моминско име беше Феърфийлд. Изпита облекчение, когато излезе от къщи и се почувства свободна от задушаващите грижи на майка си.

— Как се чувстваш? — попита Дан, докато изкарваше колата от двора на фермата. — Ама наистина.

— Отвратително — отвърна Джейн. — Всичко ме боли. Но нямам никакво намерение да се предавам.

— Какво реши, ще се обадиш ли на Ригстън? Помисли ли по този въпрос?

— И аз не знам — ами ако не ми повярва?

„Или — което е по-лошо, ако ми повярва и предложи да постави пост край фермата, за да осигури безопасността ми? Тогава Тенил вече няма да може да се укрива при мен“.

— Че защо да не ти повярва?

Джейн въздъхна.

— Ако наистина около всички тези смъртни случаи има нещо съмнително, в неговите очи аз също съм заподозряна. Може да реши, че съм измислила това предполагаемо нападение, за да отклоня подозренията от себе си.

Дан я погледна за миг.

— Много сложно разсъждаваш — отбеляза той.

— Същото важи и за полицаите — отвърна сухо Джейн.

Известно време пътуваха в мълчание — заобиколиха Амбълсайд, минаха през Клапъргейт и моста Скелуит. Върхът Олд Ман ъв Конистън се издигаше точно пред тях. Джейн винаги беше харесвала селцето Конистън. То беше някак скромно, у него нямаше нищо демонстративно. Беше си обикновено село от постиндустриалната епоха. Беше възникнало след откриването на пластове медна руда в планината зад него. Повечето му сиви каменни къщички бяха малки и непретенциозни. По някакъв начин Конистън съумяваше да избегне превръщането в туристическа атракция с по-голям успех от останалите села в областта — то имаше вид на село, в което все още живеят и работят местни хора.

Джейн накара Дан да се отклони от главното шосе и те поеха по тесния път, който водеше към долината на медните рудници. Прииска й се да бяха взели ленд роувъра на баща й, защото голфът на Дан подскачаше и скърцаше, докато се изкачваха нагоре и минаваха по Майнърс Бридж. Пред себе си видяха редица малки къщички, строени първоначално, за да приютят миньорите и техните семейства. Когато мините били закрити, „Ирландската уличка“ запустяла и къщите били оставени да се рушат. Но после, след прокарването на модерни пътища и с постепенното увеличаване на свободните средства в семействата, жилищата в Езерната област станали напълно осъществима цел за хората, които искали да прекарват тук почивните си дни и отпуските си. Цената на недвижимите имоти в региона отново се покачила, а каменните къщички били изтърбушени и превърнати в много търсени вили, продавани на цени, които никой местен жител не би могъл да си позволи. Джейн си припомни излетите от детските си години, когато изследваше останките от някогашните мини под бдителното око на баща си. Нямаше никакъв спомен за „Ирландската уличка“, но помнеше къщата на Джени Райт, която се намираше на стотина ярда по-нататък.

Споменът беше толкова траен не поради естетическото въздействие на къщата. Копърхед Котидж беше висока сграда с тясна фасада, каменните й стени бяха покрити с мазилка, сива като цвета на бойните кораби. Имаше нещо зловещо в постройката, която клечеше като жаба, а слепите очи на прозорците й бяха покрити с дантелени пердета. Когато навремето дойдоха тук за първи път, двамата с Матю тичаха пред родителите си. Когато минаха завоя, той я стисна за ръка, накара я да спре и прошепна:

— Ето, тук живее вещицата. Тя обича да яде малки момиченца. Ако тръгнеш нанякъде сама, ще дойде при теб, преоблечена като овца, и ще те нагълта.

Доколкото си спомняше, по онова време тя беше едва петгодишна и думите на Матю й бяха прозвучали крайно убедително. Затова и всеки път, когато семейните излети ги отвеждаха в Конистън, удоволствието й малко се помрачаваше. И сега, въпреки прекрасното време и разсъжденията си на зрял човек, Джейн изпита лек трепет, когато тръгна пред Дан по пътеката, която водеше към Копърхед Котидж.

Когато вратата най-сетне се отвори след нейното почукване, Джейн отново долови надигането на детския си страх. Жената, която застана на прага, имаше зловеща прилика с детските й представи за вещица. Сивата й коса беше разчорлена, тъмните й очи бяха хлътнали, кривият нос се извиваше надолу към силно издадената напред брадичка. Едното й рамо беше по-високо от другото, тя се подпираше на чвореста тояга. Сякаш за да допълни картината, една сива котка се търкаше в краката й.

— Това е частен дом — заяви жената. — Не предлагам нощувки, не сервирам чай със сметана, и не позволявам на непознати да ползват тоалетната ми.

— Госпожа Райт? — попита Джейн, чувствайки как оптимистичното й настроение се изпарява.

Жената я изгледа внимателно през очила с малки, кръгли стъкла.

— Коя сте вие?

— Казвам се Джейн Грешам. Приятелка съм на Джими Клулоу — внука на Дейвид и Едит — поясни Джейн, инстинктивно изтъквайки връзката си със семейството. След като бе така враждебно настроена към непознати, жената надали би се впечатлила от положението й на университетски преподавател. — А това е Дан Сийборн, мой приятел.

— И също приятел на Джими, госпожо — добави Дан, и незабавно пусна в действие очарователната си усмивка.

— Подранили сте с цял ден, ако сте дошли да ме закарате на погребението — каза недружелюбно жената.

— Не сме тук затова, госпожо. Джейн се надяваше, че ще можете да й помогнете във връзка с един неин научен проект. Ние двамата с Джейн работим в един лондонски университет — Дан реши да поеме инициативата в свои ръце, разгръщайки чара си.

Джени Райт се намръщи.

— Какъв е този научен проект, който ви е довел чак тук?

— Аз съм родена тук — израснах във Фелхед — каза Джейн и продължи с представянето си.

— Глупаво сте постъпили, че сте напуснали тези места. Е, и какъв е този проект, за който аз мога да ви помогна според Джими Клулоу?

— Може би ще е по-удобно да влезем и да ви разкажем, вместо да стоим тук навън, на студа? — предложи Дан.

Старата жена поклати глава.

— Няма да влезете току-така у дома, просто защото сте споменали едно-две имена. Откъде да знам, че сте тези, за които се представяте? Как да съм сигурна, че не сте дошли да оберете една старица?

Дан прикри умело раздразнението си.

— Можете да се обадите на Джими и да го попитате.

Джени изсумтя презрително.

— Нямам телефонния му номер.

— Но аз го имам.

— И откъде да знам, че това ще е наистина той? Не, можете спокойно да ми обясните и тук по каква работа сте дошли.

— Както предпочитате — каза учтиво Джейн. — Работата ми по специалността е свързана с произведенията на Уилям Уърдсуърт. Научих, че една от вашите прапрабаби, Доркас Мейсън, е работила за семейство Уърдсуърт в Дъв Котидж. Имам основание да вярвам, че тя може да е притежавала неща, писани от поета.

— Да не искате да кажете, че ги е откраднала? — тонът на жената стана още по-враждебен.

— Съвсем не. Смятаме, че те са й били предадени на съхранение.

— Е, ако е било така, тя сигурно ги е съхранила. Хората от нашия род знаят какво значи дълг — тя изду устни и кимна самодоволно.

— Точно на това се надяваме и ние. Опитваме се да разберем дали тези документи са оцелели до днес, и ако е възможно, да ги разгледаме?

— И на какво се дължи интересът ви?

Джейн се усмихна.

— Ако преценката ми е правилна, става дума за непубликувана поема на Уилям Уърдсуърт. Дълга поема. Иска ми се аз да бъда първият човек, който ще я прочете. Иска ми се да имам и възможността да я разучавам, за да мога после да пиша за нея — тя се опита да заговори още по-убедително. — Ръкописът може да се окаже много ценен, и този, който го притежава, да забогатее от него.

— Ето на, знаех си аз, че сте дошли да ме оберете. Е, млада госпожице, аз не разполагам с нищо интересно за крадене — нито ръкописи, нито скъпоценности, нито дори пари. Вие и вашият приятел си губите времето. Нямам какво повече да ви кажа — тя започна да притваря вратата, но внезапно я отвори отново и добави: — И предайте на Джими Клулоу да уреди някой да дойде утре да ме вземе. Не искам да пропусна погребението на Едит, само защото са забравили, че съществувам.

Този път вратата се затвори докрай и двамата останаха пред нея, вперили погледи в черно боядисаното дърво.

— И аз ви желая приятен ден — измърмори под нос Джейн и се обърна гърбом към къщата. Когато си тръгна, я обзе чувството, че прозорците се взират в нея също като очи. Още един изгубен ден. Още едно безсмислено посещение. Ако всичко продължаваше така, щеше да се наложи да се върне в Лондон, без да може да представи какъвто и да било резултат от двуседмичната научна командировка. Нищо, освен една болезнено пулсираща цицина на тила, няколко рани, синини и драскотини, и опънати до скъсване нерви.

След като Дан я остави във фермата, Джейн реши да се възползва от възможността да провери какво прави Тенил. Намери я свита на кълбо в един ъгъл — напрегната, с ококорени очи.

— Какво ти е? — попита тя, седна до момичето и обви раменете му с ръка.

— Лоша работа — измърмори Тенил.

— Да не би да си се изнервила от постоянното стоене тук?

Тенил се облегна на Джейн.

— Нали помниш, че ти обещах да не излизам?

Джейн настръхна при мисълта, че са възникнали нови неприятности.

Споменът за нападението сякаш бе оголил нервните й окончания.

— Какво е станало?

Тенил се сгуши в закрилящата прегръдка на Джейн.

— Тази нощ отидох до къщата на онази Летиша Браунриг. Когато стигнах там, беше около един часа сутринта. Вратата беше отключена и аз просто си влязох. Само че в дневната заварих някакъв човек.

— О, по дяволите, Тенил! Ами ако се е обадил в полицията?

— Не, ти не ме разбираш. Той беше крадец — държеше фенерче в уста, и ровеше с две ръце в бюрото, което е в дневната. Преглеждаше документи — също както щях да постъпя аз, ако бях стигнала там първа.

Джейн веднага си припомни думите на Джейк. Някой, който бе значително по-безскрупулен от нея, бе твърдо решен да се добере до ръкописа. А Тенил се беше озовала на сцената на престъплението. Сърцето й се качи в гърлото — възможно ли бе това да е същият човек, който се опита да я убие?

— Той успя ли да те види?

— Е, видял е просто някакъв човек. Не мисля, че е успял да ме разгледа добре, поне не достатъчно, за да е сигурен, че аз съм аз, ако разбираш какво имам предвид.

— А на теб стори ли ти се познат?

Тенил направи гримаса.

— Не можах да видя лицето му. Имам само някакви общи впечатления, нали разбираш. Беше доста висок, нито дебел, нито тънък. Струва ми се, че носеше плетена шапка. Ами просто някакъв човек — можеше да е всеки.

— А може ли да е бил Джейк?

Налагаше се да зададе въпроса, макар да не й се искаше да чуе отговора.

— Като че ли не беше той, но не мога да кажа със сигурност. Нали ти казвам, може да е кажи-речи всеки.

— И какво направи ти?

— Избягах. Не спрях да въртя педалите, докато не стигнах тук. Майчице, колко се уплаших! Питах се дали ме е видял достатъчно ясно, за да разбере, че съм чернокожа. Защото, нали разбираш, тук наоколо няма кой знае колко много чернокожи хлапета. А освен това, ако търси същото, което търсиш и ти, най-вероятно те познава. Което пък означава, че най-вероятно има някаква представа коя съм аз. Защото ти вероятно говориш за мен пред хората, нали?

Гласът й изтъня — вече не прикриваше страха си.

— Така е, говорила съм за теб. Но дори ако този човек е могъл да се досети, че си ти, не би могъл да знае къде да те намери.

Тенил изсумтя.

— Разбира се, че ще знае — ще съобрази да ме търси там, където си ти.

Трудно бе да се обори логиката й.

— Това е още една причина да не излизаш навън — каза Джейн, опитвайки се да прикрие собствения си страх. — Нищо повече не можем да направим по този въпрос. Просто ще гледаме да не привличаме вниманието. Ще се свържа с Джими и ще опитам да разбера дали знае нещо за някакъв взлом в къщата на Лети — тя притисна още веднъж Тенил към себе си и стана. — Нека това ти бъде за урок. Не излизай никъде — този път те предупреждавам съвсем сериозно.

— Да, да, ясно — Тенил се прозя. — Така или иначе съм прекалено уморена за каквито и да било приключения. Имам чувството, че снощи съм участвала в маратон.

Джейн тръгна обратно през ливадата, погълната от обърканите си мисли. Кой беше загадъчният мъж? Появата му би трябвало да е свързана по някакъв начин с това, което тя търсеше. Всичко друго би било прекалено невероятно съвпадение. Но тя не можеше да си представи Матю или Джейк като способни да извършат обир, камо ли пък убийство — колкото и много да им се искаше да се доберат до ръкописа. Може пък да беше друг, непознат за нея човек, за чието съществуване да е намеквал Джейк? Преди да успее да се оплете окончателно в разсъжденията си, звънът на мобилния й телефон я върна към действителността.

— Ало? — каза тя.

— С Джейн Грешам ли разговарям? — гласът й се стори някак познат.

— Да, кой е?

— Главен инспектор Юън Ригстън — дойдох във фермата на родителите ви в събота вечерта.

— Главен инспектор Ригстън — за какво ме търсите? Да не би да сте открили Тенил?

— Не, обаждането ми няма никаква връзка с Тенил. Трябва да поговоря с вас във връзка с една внезапна смърт.

И все пак, въпреки старателните ми приготовления, когато краят дойде, той бе за мен също тъй неочакван, както и за всички останали. Черен беше онзи ден през септември 1793 година, когато един от прислужниците туземци помоли да му дадем пушка, обяснявайки, че иска да застреля някое прасе за вечеря на белите мъже. Само по себе си това не беше нещо необичайно. Неведнъж преди им бяхме позволявали да ползват огнестрелни оръжия по подобни поводи, и това не бе довело до неприятни последици. Жените напуснаха селото, за да събират яйца от морски птици, както правеха често. Белите мъже работеха в плантациите си, аз обаче предпочетох да остана близо до дома. Жена ми беше в напреднала бременност — очаквахме третото си дете и на мен ми се искаше да бъда около нея. Работех по шамовите насаждения, когато чух изстрел и се зарадвах като последен глупак, защото реших, че ни е осигурено печеното за вечеря. Но радостта ми беше краткотрайна. Скоро след това разбунтувалите се туземци се прокраднаха зад мен и стреляха в гърба ми. Куршумът мина през рамото ми, аз извиках и паднах. Почувствах силен удар по главата и пред очите ми се спусна мрак.