Възмездие от гроба

2

Матю Грешам допи последната глътка от кафето си и остави чашата в умивалника. От преподавателите се очакваше да мият сами чашите си, но Матю беше на мнение, че рангът трябва да носи със себе си някакви изгоди, затова и откакто стана главен учител, започна да оставя мръсните съдове в умивалника, за да ги мие някой друг. Освен това го занимаваха далеч по-важни неща. Досега никой не беше коментирал на глас тази проява на арогантност, но бе забелязал неколкократно неодобрителния поглед на Марша Портър. Но Марша беше бита карта. Когато избраха Матю, а не нея на ръководната длъжност, тя престана с опитите си да се налага. Като че ли се беше предала. Може и да не харесваше постъпките на Матю, но беше престанала да се опитва да му иска обяснения. Не беше като преди, когато двамата теоретично бяха равнопоставени, но тя постоянно изтъкваше старшинството си. Но напоследък го избягваше — доколкото това беше възможно в селското училище, чийто персонал наброяваше петима учители и четирима помощник-учители.

Помощник-учители, как пък не! Бяха чисто и просто майки с повече свободно време, страдащи от заблудата, че е достатъчно да родиш, за да имаш ясна представа как се обучават деца. Но всички те бяха завършили образованието си, преди въвеждането на тестовете SAT и утвърждаването на националната образователна програма. Нямаха и най-смътна представа от натоварването, на което бяха подложени ежедневно истинските учители като него. Матю не пропускаше удобен случай да им напомня колко много се е променил светът. В резултат те, както и останалите му подчинени, правеха всичко възможно да не се мотаят излишно в учителската стая. Това напълно удовлетворяваше Матю, тъй като в неговите представи кабинетът му далеч не отговаряше на неговите нужди. Предпочиташе да работи в учителската стая, където винаги можеше да си свари кафе, ако му се приискаше.

Наложи му се да се приведе, за да се огледа в огледалото над умивалника, окачено така, че да отговаря на ръста на жените — учителки, а не на почти двуметровия директор. Отсреща в него се взираха тъмносини очи на лице, няколко нюанса по-тъмно от обичайното за местното население. По-тъмната окраска беше наследство от дядо му, родом от Корнуол, предадено през майка му на него и Джейн. Той зарови пръсти в непокорните си тъмни къдрици — те пък бяха наследство от другия род. На главата на сестра му изглеждаха великолепно, но него уподобяваха на някакво непълноценно копие на Харпо Маркс. Матю се усмихна иронично, мислейки за урока, който трябваше да изнесе в двата най-горни класа. Генеалогия и генетика, преплетени една в друга като двойната ДНК-спирала, заедно с всички чупки, които биха могли да имат непредсказуеми последици. Да, никой не би могъл да подложи на съмнение роднинската връзка между него и сестра му, както и произхода им. Баща им имаше точно същите спираловидни къдри, каквито бе имал и неговият баща.

Отекна звънецът, оповестяващ началото на следобедните занимания, и Матю излезе забързано от учителската стая. Наближавайки класната стая, той чу тихия ромон на разговори, които секнаха, когато петнайсетте деца го видяха да застава на вратата. Матю си каза, че това бе една от положителните страни на малките провинциални училища. Тук все още се учеха и на добри маниери, освен че покриваха изискванията на националната образователна програма. Никак не завиждаше на онези нещастници, които трябваше да преподават на децата от комплекса, в който живееше Джейн.

— Добър ден, деца — каза той, прекосявайки бързо с дългите си крака разстоянието от вратата до катедрата.

— Добър ден, господин Грешам — отвърна нестройният хор на учениците.

Той отвори лаптопа си и го включи. Незабавно на интерактивната дъска зад гърба му се появи надпис „Родословно дърво“. Матю приседна на ръба на катедрата, така че да може лесно да стига до клавиатурата.

— Днес започваме един много важен проект, който ще представлява част от подготовката на коледните празненства в селото. И така, всеки един от нас има прадеди. Кой от вас ще ми каже какво означава тази дума?

Дребно момченце с гъста черна коса и личице, напомнящо на лицето на малка маймунка, вдигна незабавно ръка. То подскачаше на стола си от нетърпение.

— Сам? — каза Матю, опитвайки се да не допусне в гласа му да се прокрадне отегчение. Както винаги, Сам Клулоу.

— Това е семейството на човек, господине. Не хората от семейството ви, които са живи сега, а тези, които са били преди тях. Като например бабите и дядовците ни, и прабабите и прадядовците.

— Така е. Нашите прадеди са хората, които са живели преди нас. Благодарение на които ние сме това, което сме. Всеки от нас е това, което е, поради начина, по който са се комбинирали гените ни през вековете. Е, знае ли някой от вас какво е родословно дърво?

Сам Клулоу отново вдигна ръка. Другите гледаха безразлично, видимо доволни, че Сам върши цялата работа и им спестява излишни усилия. Този път той дори не изчака да го назоват.

— Господине, това е нещо като карта на семейната история. Там са записани рождените дни на всички, и кой кога и за кого се е оженил, кога са им се родили деца, кога са умрели, всичко.

— Точно така е, Сам. А това, което ще правим през идущите няколко седмици, ще бъде да съставим карти на собствените си родове. За някои от вас това ще бъде по-лесно, отколкото за други — тези от вас, чиито семейства живеят по тези земи поколения наред, ще могат да проследят родовата си история в енорийските архиви. По-трудно ще бъде за тези, чиито семейства са се преселили тук сравнително отскоро. Но при всички положения, докато работим по този проект, едно от нещата, които ще правим, е да проучим многото различни начини, по които можем да проследяваме миналото си. Особеното при този проект е, че по него ще трябва да работите с други членове на семейството си, особено с по-възрастните от тях, с баби, дядовци, пралели и чичовци.

Матю отново бе обзет от благодарност, че не се бе озовал в някакво градско училище. На такова място не би било възможно изобщо да се мисли за осъществяването на подобен проект — в такова средище на разпокъсани житейски истории и алтернативни представи за това какво представлява семейството. Но във Фелхед хората живееха на големи родове от незапомнени времена, или пък, ако бяха пришълци, произхождаха предимно от средната класа, тоест дори да претендираха, че са привърженици на Новата епоха, най-често държаха на такива неща като брачни свидетелства.

— За да видите какво точно ще правим, сега ще ви покажа собственото си родословно дърво.

Той докосна бутона на мишката и на екрана се появи неговото име. Отдолу бе изписана рождената му дата. Натисна отново и този път името му се появи свързано със знак за равенство с името на Даян Бръдъртън.

— Можеш ли да познаеш какво означава в случая този знак? — обърна се той към едно набито червенокосо момче, пренебрегвайки нетърпеливо протегнатата ръка на Сам. — Джонатан?

Джонатан Брамли доби леко стреснат вид. После се смръщи съсредоточено, но накрая призна:

— Не знам.

Опитвайки се да прикрие раздразнението си, Матю обясни търпеливо:

— Означава „женен за“. Моминското име на госпожа Грешъм е Даян Бръдъртън.

Той натисна отново бутона и на екрана се появи отвесна линия, свързваща имената им с Гейбриъл Стивън Грешъм.

— Така се казва вашето бебе — изписука едно от момичетата, без да изчака въпроса.

— Точно така, Кайли — Матю натисна отново бутона и до всяко име се появиха малки снимки. — Можем дори да добавяме снимки. Така можем да проследяваме прехвърлянето на семейните прилики от поколение на поколение. А сега можем да се заемем с изготвяне на родословно дърво с данните, които вече са ни известни.

На екрана се появи нова картина — тук вече присъстваха родителите му и сестра му със снимки, под имената бяха изписани място на раждане и професия.

— Но ние ще направим и нещо повече. Ще се поровим в миналото и ще се опитаме да проследим родовата си история, докъдето е възможно.

На новата картина на родословното му дърво се появиха баби и дядовци — единият дядо пришълец, напуснал корнуолските калаени мини и дошъл по тези земи, за да копае шисти; другият — овчар от Къмбърланд; а после и лели, чичовци и братовчеди.

— Така едно от нещата, които ще научим, е как общност като нашата се е развивала през годините. Ще открием всевъзможни връзки между отделните семейства, за които може и да не сте подозирали. Можете дори да установите, че имате общи прадеди, и ще започнете да придобивате усещане за начина, по който живота на хората се е променял през вековете — дарбата на Матю да предава собствения си ентусиазъм на учениците си започваше да действа. Те следяха неотклонно думите му.

— Ще започнем с най-близките членове на семейството ви. Погледнете моето родословно дърво на екрана, за да ви бъде ясно как да разполагате вашето на страницата. А довечера, когато се приберете, разпитайте близките си, за да ви помогнат да попълните празните места. В процеса на работата ще откриваме най-различни начини за събиране на нови сведения за прадедите ви и за семейната ви история. А сега отворете нова страница в тетрадките си и започвайте.

Матю изчака, докато всички се заеха да изпълняват задачата, и после седна зад катедрата. Измъкна една купчина тетрадки по математика и започна да проверява работите на децата. От унеса го изтръгна плъзналият из стаята тих шепот и кискане. Когато вдигна поглед, видя пламналото лице на Сам Клулоу. Очите на момчето блестяха от непролети сълзи. По лицето на Джонатан Брамли бе изписано злорадство.

— Какво става? — попита Матю и се изправи. Всички избягваха погледа му. — Джонатан? Какво се е случило?

Джонатан стисна устни така, че устата му заприлича на тънка линия. Макар още да не го знаеше, той очевидно щеше да си пати до края на живота си от собствената си глупост и съпровождащата я неспособност да се преструва.

— Нищо — измънка той накрая.

— Можеш да ми отговориш сега или ако предпочиташ, да останеш след часовете, за да ми дадеш обяснение — каза строго Матю. Така и не можеше да разбере оплакванията на учители, които твърдяха, че не могат да овладеят децата. Трябваше просто да им покажеш кой е шефът, и никога да не преставаш да им го напомняш.

— Казах само… — гласът на Джонатан секна и той се огледа отчаяно за помощ, но тя не идваше.

— Какво каза?

— Казах, че поне на всички е ясно от кого произхожда Сам — промърмори момчето.

— Много интересно — каза Матю. — И кого точно имаше предвид?

Ушите на Джонатан бяха аленочервени, беше забил упорито поглед в пода.

— Човекът — маймуна от тресавището — отрони той едва чуто.

— Имаш предвид трупа в торфеното находище? — предположи Матю. Зловещата находка беше основна тема на разговорите в селото през изминалите няколко дни.

Джонатан кимна и преглътна.

— Беше само шега.

— От шегите се очаква да будят смях — каза Матю с потиснат гняв. — В обидите няма нищо смешно. Освен това не е редно да се шегуваме с покойници. Когато този човек е бил жив, е имал приятели и роднини, които са го обичали. Представи си как би се почувствал ти, ако човек, когото обичаш, почине, и някой несъобразителен човек започне да се подиграва с това.

— Но, господине, нали няма живи хора, които са обичали човека — маймуна — обади се неудържимата Кайли.

Матю изпъшка скрито. Очертаваше се поредният от „онези“ разговори. Вярваше в ползата от това, което вършеше, но понякога му се искаше да не се беше старал толкова да развива естественото им любопитство.

— Защо го наричате „човека — маймуна“? — попита той.

— Ми щото така изглежда — обади се едно от момчетата. — По телевизията даваха нещо за оня, дето го намериха в Чешър. Приличаше на голяма маймуна.

— Затова му викаме човека — маймуна — допълни друг.

Сам Клулоу изсумтя.

— Това е глупост — каза той.

— Защо смяташ, че е глупост, Сам? — попита Матю.

— Защото човекът, когото намериха в торфищата на Чешър, е починал през Каменната ера. Затова изглежда така. Но онзи, когото откриха при скалите, не е умрял толкова отдавна. Затова и не прилича на маймуна, прилича на нас — каза твърдо Сам.

Думите му бяха посрещнали с подигравателен кикот.

— На мен не прилича — изтърси Джонатан. — Нашият Джейсън разправяше, че в лицето приличал на стара кожена торба — а той не може да не знае, нали играе дартс с Пол Листър, който намери тялото.

Джонатан се облегна назад, забравил скорошното си унижение, наслаждавайки се на вниманието на съучениците си.

— Така че той може да е един от нашите предци — продължи мисълта си Сам.

— Да — допълни оживено Кайли. — Може някой да го е убил и да го е заровил при скалите.

— Точно така — защо иначе ще е заровен в торфището? — обади се друг.

— Може просто да е претърпял някаква злополука, когато е минавал оттам — намеси се Матю, опитвайки се да овладее морбидния им ентусиазъм. — Може да е отишъл да нагледа овцете си, да е паднал и да е умрял там.

— Но нали тогава някой щеше да тръгне да го търси и биха намерили тялото му — изтъкна съвсем основателно Сам. — Единственият начин да се озове под торфа е някой да го е закопал — някой, който не е искал да се разбере какво се е случило с него. Мисля, че Кайли е права. Някой трябва да го е убил.

— Е, докато учените не приключат с изследванията си, не можем да бъдем сигурни в нищо — каза категорично Матю.

— Също като в „Ням свидетел“ — каза Кайли. — Докторите ще разберат от какво точно е умрял, и после полицаите ще трябва да открият как е станало.

Матю неволно се усмихна.

— Не ми се вярва да стане точно така, Кайли. Ако съдя по това, което се говори, дори човекът в торфището да е бил убит, неговият убиец също е мъртъв отдавна. Все пак, докато не разполагаме с факти, бих предложил да се занимаваме с това, което ни е известно — той вдигна ръка, за да прекрати бърборенето им. — И кой знае, може пък някой от вас да открие сред предците си някой, който е изчезнал точно по онова време.

Сам Клулоу го гледаше със зяпнала уста.

— Би било фантастично — въздъхна той.

Бях погълнат от поетичните си усилия — работех върху голяма поема, описваща собствения ми живот, и обмислях как да намеря подходяща илюстрация на това, което ми е най-скъпо, когато забелязах някакъв силует край градинската порта. На пръв поглед ми заприлича на някой от онези странници, които понякога спират на прага ни и молят за храна. Сестра ми обикновено им дава да хапнат и да пийнат, преди да ги отпрати по пътя им. Понякога дори е успявала да измъкне от тях различни истории, на които аз придавах по-късно поетична форма — затова и никога не съм я упреквал за тази скромна благотворителност. Човекът, застанал на портата, сякаш беше един от тях, със захабени от дълъг път дрехи и широкопола шапка, чието предназначение явно бе да го пази и от дъжд, и от слънце. Тъкмо се канех да го упътя към кухнята, когато той проговори. За мое учудване се обърна към мен с кръщелното ми име, а в тона му се долавяше топлота — така разговаряме с близки хора. „Виждам, че работиш упорито, Уилям. Казаха ми, че си станал най-прочутият поет на нашето време, а сега и сам се убеждавам“. Все още не можех да разбера кой е този човек, но той отвори портичката без повече церемонии и тръгна да прекосява градината, идвайки към мен. Беше кривокрак и като ходеше, се полюшваше, както правят моряците. Колкото повече наближаваше, толкова повече в съзнанието ми се оформяше едно невъзможно предположение.