Възмездие от гроба

14

Първоначално гледката не беше кой знае колко обещаваща. Пет-шест архивни кутии, това беше всичко. Но Джейн знаеше какво да очаква. От всяка една от тези кутии щеше да се изсипе лавина от хартия, станала трошлива с годините, понякога недокосвана поколения наред. Писма, писани с всевъзможни почерци, калиграфски или неуверени; набързо надраскани бележки и откъси от текстове, писани с избеляло вече мастило; неразгадаеми чернови, целите изпонадраскани, с допълнения и редакции; всичко това беше нахвърляно там хаотично и щеше да я кара да напряга до крайност очите си и да влага в търсенето всички свои познания.

Антъни я беше уверил, че фондацията не притежава абсолютно никакви други неописани материали.

— Разбира се, из страната все още могат да бъдат намерени значителен брой материали, свързани с Уърдсуърт, но ние нямаме начин да узнаем какви са те и чие притежание са — бе казал той. А като видя потиснатото изражение на Джейн, се засмя и добави: — Не се предавай. Все пак ние притежаваме много повече материали от който и да било друг. Да не забравяме освен това, че си открила първата следа именно тук.

Усмивката на Джейн беше мрачна като зима във Фелхед.

— Тази мисъл ще ме крепи — каза тя, вдигна с усилие първата кутия и я тръсна върху масата в малкия кабинет, който Антъни беше освободил за нея. — Ама че проклето семейство. Как мислиш, дали изобщо някога са изхвърляли макар и късче хартия?

— Това е доста добра стратегия, ако искаш да скриеш неща, които би предпочел хората да не узнават — каза Антъни, сваляйки на пода една купчина книги, за да освободи повече работно пространство за Джейн. — Създаваш впечатлението, че не криеш нищо, просто поради огромното количество предоставени документи. И тъкмо защото те са толкова много, никому не хрумва да провери дали нещо не липсва. Едва когато се доберем до старателно укривани тайни като връзката му с Анет Валон, започваме да осъзнаваме колко лесно сме се хванали на въдицата — той се усмихна. — Все пак, и най-ефикасната система зависи от хората, които я прилагат. Затова и от време на време нещо се промъква през защитната преграда — какъвто е случаят с писмото на Мери. Ако предположенията, на които то те наведе, се окажат основателни, ще влезеш в аналите на литературната наука.

Джейн сви рамене.

— Не за това съм се заела с тази работа.

— Знам — очите на Антъни блеснаха закачливо, а усмивката му стана по-широка. — Искаш да прочетеш поемата, нали?

— Да. Историята на бунта на „Баунти“ е много вълнуваща. А Уилям е получил сведения за нея, когато е бил на върха на творческите си възможности. Искам да разбера какво е постигнал — тя разпери ръце. — Това е работа точно като за мен. Личността и поетическият талант на Уилям, насочени към една толкова взривоопасна история. И цялата тази потайност, толкова типична за него.

— Вълнуващо е да си го представиш, нали? Такова въображение в съчетание с такъв драматичен суров материал. Възможно е да се окаже, че е най-хубавото, което е писал някога.

Джейн потръпна.

— Недей, Антъни. Не мога да си позволя да мисля така. Може да се окаже, че греша. А може да съм права, но поемата отдавна да не съществува. Не бива да допускам да се отдавам на фантазии.

— Разбирам. Желая ти успех, Джейн. Тук съм цял ден, ако ти трябвам за нещо. Ще бъда или в музея, или в кабинета си.

Той излезе от стаичката, оставяйки Джейн насаме с документите. Тя вдигна капака на първата кутия, надникна вътре и видя куп кафяви пликове и претъпкани картонени папки. Някой бе предприел поне най-необходимото, за да съхрани материалите, макар те да не бяха описани. Джейн въздъхна, измъкна първия плик и се зае с уморителната задача.

Криминален инспектор Дона Блеър хвърли поглед назад, за да се убеди, че полицейската кола с униформените полицаи паркира зад нея. Знаеше, че колегите й — мъже се присмиват зад гърба й, задето отказваше да посещава адреси в Маршпул, ако не е съпроводена от униформени полицаи, но не се впечатляваше особено. Освен това й беше ясно, че и те не биха отишли без подкрепления в тези съмнителни квартали. Единствената разлика беше там, че мъжете обикновено се прикриваха, представяйки случая за по-опасен, отколкото беше в действителност, измисляха си например някакви несъществуващи доноси, че човекът, когото търсеха, бил въоръжен. Дона нямаше намерение да си губи времето с такива постановки. Вероятно именно това ги дразнеше най-много, мислеше тя, докато излизаше от колата и подръпваше надолу краищата на сакото си, за да възстанови елегантната му линия.

Сержант Лиам Чапъл тръгна след нея, когато тя се упъти към четиримата униформени. Изпитото му лице беше жизнерадостно като дъждовна неделя в лондонско предградие.

— Няма нищо драматично, момчета — каза Дона, но резкият й тон издаваше напрежението, което бе обзело всички. Това, че бе изгубила няколко часа, докато открие търсеното име и адрес в общината, не беше подобрило настроението й. Един куп тъпи бюрократи й се пречкаха с някакви дивотии за защита на личните данни, но Дона настоя, че изборните списъци така или иначе са обществено достояние, и че така или иначе може да получи оттам необходимите й сведения.

— Моля ви само да ме улесните, като ми позволите да погледна списъка на наемателите в общинските жилища — беше изръмжала тя. — И вие, и ние получаваме заплатите си от едно място, и се предполага, че е редно да си сътрудничим.

В крайна сметка успя, но похаби повече нерви и енергия, отколкото си струваше, за да се справиш с някакъв си нафукан чиновник.

Дона размаха разпечатката с данните, които най-сетне бе успяла да измъкне от мърморещите общински служители.

— Това не ви е обичайната операция в Маршпул. Джейн Грешам не е някоя от тукашните мърли. Тя е почтена гражданка, ходи дори на работа, което я превръща в рядкост за квартала — нещо като училищна награда за добро поведение. Затова сега трябва да се представим на госпожица Грешам и да поговорим учтиво с нея за Тенил Коул, а не да разбиваме вратата на апартамента й.

— Ами ако се окаже, че е от онези радикални феминистки, лесбийки и боркини за човешки права, и откаже да ни приеме, за да си поговорим учтиво? — осведоми се сержант Чапъл.

— Тогава ще разбием вратата — заяви Дона, обърна му гръб и се загледа нагоре към бетонния блок, надвиснал като скала над тях. — Хайде, момчета, да не забравите тарана. — Тя тръгна първа, но добави: — Ако искате, можем да се обзаложим дали асансьорът работи.

Странно, мислеше си Тенил, как нещо, което ти се струва толкова желано, когато рядко имаш достъп до него, губи целия си чар, когато се превърне в единственото, което ти се предлага. Обикновено тя никога не се отегчаваше да виси в различните чатове и да общува с хора, които споделяха интересите й. Но днес, когато имаше неограничен достъп до компютър и никакви други ангажименти не я откъсваха от него, чарът на интернет избледня неимоверно. Прииска й се да погледа телевизия, дори само за да види местните новини. Но телевизорът беше в дневната и светлината от екрана сигурно можеше да бъде забелязана през тънките завеси, които Джейн бе сложила на прозореца, гледащ към галерията. Ако някой погледнеше, веднага щеше да разбере, че в апартамента има човек.

В крайна сметка тя пренесе меката отоманка и радиото в кабинета, включи радиото, намали колкото бе възможно звука и легна на пода, опитвайки се да се съсредоточи достатъчно, за да чете. Но не можеше да се успокои. Безпокойството я гризеше и колкото повече се опитваше да се убеди, че всичко е наред, толкова по-трудно й беше да си повярва.

Когато някой затропа ожесточено по входната врата, тя реагира почти с облекчение. Застина на място с разширени очи, стиснала книгата така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Чукането продължи, после се разнесе женски глас.

— Госпожице Грешам? Полиция! Моля, отворете.

После настана мълчание, което се стори на Тенил безкрайно.

Тракна капакът на пощенската кутия. Разнесе се същият глас, този път се чуваше доста по-ясно.

— Госпожице Грешам, предупреждавам ви, че ако не отворите доброволно, ще се наложи да разбием вратата.

Тенил изпита чувството, че езикът й набъбва в устата и залепва за небцето. Страхът притисна пикочния й мехур — имаше чувството, че ще се напикае. Какво, по дяволите…? Защо дрънкаха за разбиване на врати? Дори да бяха направили връзката между Джейн и нея, полицията не разбиваше вратите на свидетелите.

Преди да продължи нататък с разсъжденията си, по вратата отново заваляха удари, този път съпроводени с викове. После настана тишина, която бе нарушена от хрипкав глас — несъмнено беше лудата ирландка от съседния апартамент.

— Господи Иисусе, каква е тази дандания? — въпросът бе съпроводен от обичайната тежка, хриплива кашлица.

— Коя сте вие?

— Аз съм Норийн Галагър и се опитвах да поспя пред телевизора, докато не дигнахте такъв шум, който може да събуди и мъртвец.

— Търсим Джейн Грешам — каза жената — ченге. Тенил присви очи в стремежа си да не пропусне нещо от разговора.

— Е, очевидно няма да я намерите тук — заяви презрително Норийн.

— Това е нейното жилище, нали?

— Разбира се, че е нейното шибано жилище, но тя не е тук. Замина при родителите си, в Езерната област, за две седмици. Замина вчера, почука на вратата ми, за да ми каже, че тръгва. Беше с голяма раница на гърба и така нататък. Така че няма да намерите Джейн Грешам тук. И за какво ви е тя всъщност?

— Това е наша работа, госпожо Галагър. Никой друг ли не живее в апартамента на госпожица Грешам?

Норийн се покашля изразително.

— Никой, откакто тя се отърва от онзи безполезен дръвник, гаджето й. Казвах й, че заслужава нещо по-добро, но младите не обичат да ги поучават, нали знаете? Държат да правят собствените си грешки.

— Сигурни ли сте, че никой друг няма ключ от апартамента?

Норийн подсмръкна толкова силно, че Тенил чу хрипливото й дишане.

— Можете да ми вярвате, ако вътре имаше някой, щях да зная — стените са толкова тънки, че мишка да пръдне, и се чува.

Настана кратко мълчание. После полицайката продължи:

— Познавате ли Тенил Коул?

— Познавам Тенил. Свястно момиче е, не е устата като някои от онези черни кучки.

— Виждали ли сте я днес?

— Ама нали ви казвам, че Джейн я няма. Какво да търси Тенил тук, след като Джейн не си е у дома?

— Значи тя няма ключ от апартамента?

Норийн се изкашля шумно и с все сила.

— Джейн не е толкова загубена. Грижи се за Тенил, но не би направила такава грешка. Казвам ви, никога не съм виждала или чувала Тенил в апартамента, когато Джейн не си е у дома. О, я чакайте — подвикна тя оживено. Явно й беше хрумнало нещо. — Не ми казвайте, че ще се опитате да обвините Тенил за убийството на онзи нафукан черньо, с когото живееше леля й?

— Не мога да обсъждам с вас работата на полицията, госпожо Галагър — полицайката не беше от хората, които се поддават на натиск, това поне беше очевидно.

— Странно — не ми изглеждате толкова тъпа — отбеляза Норийн. — Но външният вид понякога лъже. Искам само да ви кажа, че ще се изложите като последна глупачка, ако тръгнете по такава следа. Тук наоколо има доста хора, които биха пречукали човек за едното нищо, но Тенил не е от тях. Хайде, тръгвайте си по пътя, стига сте ми губили времето.

После заговориха едновременно няколко души, но след миг гласът на Норийн Галагър се извиси в крясък:

— Няма да разбивате никаква врата! Вие какво си въобразявате? Казвам ви, вътре няма никой! Джейн Грешам е почтена жена, в жилището й сигурно има неща, на които държи. Няма да допусна да разбиете входната й врата без никакво основание, та после разните отрепки от квартала да влязат и да отмъкнат всичко. Да не говорим пък, че тя сигурно има познати адвокати, които ще ви съдят до дупка, ако го направите.

— Отмести се от вратата! — този път гласът беше мъжки. — Нали не искаш да те арестуваме, скъпа?

— Оставете, сержант — полицайката отново пое нещата в свои ръце. — Госпожа Галагър има основание да възразява. Ето какво ще направим, госпожо Галагър. Ще оставя тук полицай, който ще следи жилището на госпожица Грешам, а междувременно ние ще се свържем с нея и нещата ще се изяснят. А сега бихте ли ни казали къде точно в Езерната област е отишла?

— Откъде да знам. Там, където живеят родителите й. Някакво село, не е град. Нищо повече не знам. Опитайте да разберете там, където работи.

— Ще опитаме. Много благодаря, госпожо Галагър.

— И следващия път действайте малко по-тихо — тя се оттегли, кашляйки. Тенил дочу финалния пристъп на кашлицата вече през стената.

„Майната му, майната му, майната му“, повтаряше на ум Тенил. Ами сега какво? Не можеше да остане тук, това беше ясно. А докато ченгето висеше пред вратата, не можеше и да излезе. Накратко казано, беше прецакана отвсякъде.

Джейн се прозя и се протегна. Беше се схванала, след като прекара дълги часове, ровейки се в едни от най-досадните писания, на които бе попадала някога. Очите я бяха заболели от взиране, докато се опитваше да разшифрова най-различни почерци, датиращи отпреди сто и петдесет години. Бяха семейни писма, откъси от пътеписи, имаше дори писмени инструкции, отправени към някакъв строител, комуто бе възложено изграждането на доячно отделение към обора на някаква ферма. Но дотук не беше попаднала на нито един документ, писан с ръката на Уърдсуърт, нито пък на нещо, свързано със загадъчното писмо на Мери Уърдсуърт. Нищо — само отчайващо скучни теми от ежедневието, описвани от хора, които не са били надарени с таланта за изказ на поета или на сестра му Дороти, автор на многобройни дневници.

Джейн погледна часовника си. Реши да поработи още четвърт час, а после да провери дали една чаша кафе ще възстанови силите й достатъчно, за да продължи. Въздъхна, бръкна в третата кутия и извади една картонена папка, в която имаше половин дузина листа пожълтяла хартия, покрити с добре познатите й кафяви петна, характерни за много стари документи. Листата бяха изписани със ситен, наклонен почерк, който Джейн разпозна като принадлежащ на Джон, най-големия син на Уилям. Всички писма като че ли бяха адресирани до брат му Уили, писани на различни дати през лятото и есента на 1850 година, месеци след смъртта на Уилям. Първите три съдържаха само обичайните новини, засягащи семейството. Но когато започна да чете написаното на четвъртия лист, Джейн осъзна, че е попаднала на нещо съвсем различно. Това като че ли беше втора страница от писмо, и докато Джейн четеше, почувства как лицето й пламва, а по челото й избива пот.

Първоначално не можа да повярва на очите си. Почти се беше убедила, че страстното й желание да открие нещо е създало някакъв въображаем образ на търсеното. Но това не беше зрителна измама. Колкото повече четеше, толкова по-ясно й ставаше, че държеше в ръце още едно доказателство в полза на своята теория.

С треперещи пръсти тя пъхна трошливата стара хартия в найлонов джоб. Продължи да се взира в нея в продължение на няколко минути, а после стана. Краката й вече почти не трепереха. Трябваше да открие Антъни.