Възмездие от гроба

23

Това катерене по планините беше доста по-трудна работа, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Така си мислеше Тенил, докато се изкачваше с усилие по поредния стръмен склон. Винаги беше смятала, че е в добра физическа форма, но гъвкавостта и способността да тичаш бързо не вършеха работа по тези убийствени стръмнини. Слизанията бяха дори още по-неприятни. Имаше чувството, че през бедрата й са прокарани нажежени до червено железни пръчки. В сърцето си бе започнала да изпитва още по-дълбоко уважение към Уърдсуърт, който беше вървял цели мили из тези хълмове, сякаш е ставало дума за разходка в парка.

Разбира се, Уърдсуърт е нямал други грижи, освен да мисли за своята поезия. Не са го преследвали ченгета, не е страдал от недостиг на сън, не е бил гладен, уплашен, мръсен от дългия път. Тенил отново извади картата от джоба си и се опита да намери съответствие между заобикалящия я пейзаж и странните линии и сините петна по нея. Картата беше за нея също толкова непонятна, колкото и заобикалящите я хълмове и долини. Беше я купила на автогарата в Кендал, когато разбра, че в събота няма автобуси за Фелхед. Един от шофьорите й бе казал, че ако се качи на автобуса за Кезик, може да слезе от него при отклонението. Вече беше установила със сигурност, че с тъмната си кожа се набиваше на очи като свинска глава в арабска месарница. Можеше хората да си спомнят, че някакво цветнокожо хлапе е слязло от автобуса на това място, и ако междувременно ченгетата бяха разбрали къде е Джейн, някой сигурно щеше да успее да направи връзката. Затова Тенил купи картата и започна да измъчва мозъка си над нея. Все едно че решаваше някой от тестовете за интелигентност, които им даваха в началното училище. Каква, по дяволите, беше разликата между пътека, туристическа пътека и конска пътека? И имаше ли някакво значение коя пътека каква е?

Най-накрая успя да си изясни, че ако слезеше при Дъв Котидж, както правеха туристите, тръгнали да обикалят местата, свързани с живота и творчеството на Уърдсуърт, можеше да тръгне по една туристическа пътека, прекосяваща общинските земи край езерото Грасмиър, която щеше да я отведе до десния склон на Лангмиър. Оттам можеше да прехвърли възвишението и щеше да се озове право във Фелхед. Там смяташе да намери място, в което да се скрие, докато падне мрак, и тогава да се промъкне във фермата.

Според нея планът беше добър. На първо място беше благодарна, че е далеч от Ланкастър. Като си спомнеше какво й се случи там, всеки път потръпваше. Когато след дълго скитане попадна на малък парк близо до центъра на града, беше решила, че това решава проблемите й. Беше почти полунощ, когато успя да открие пейка, оградена от три страни с висок жив плет — като тайна беседка. Макар да й беше студено и да беше още гладна въпреки изядения сандвич, Тенил се сви на кълбо и потъна незабавно в дълбок сън.

Не знаеше какво точно я събуди, но когато отвори уплашено очи, видя пред себе си някакъв мъж, чийто силует се очертаваше на светлината от далечните улици. Беше нисък, набит, и миришеше на алкохол. Тенил изпадна в паника, отдръпна се към облегалката на пейката и започна да преценява шансовете си за бягство, които в момента не бяха добри.

— Работиш ли, синко? — попита мъжът. Северняшкият му акцент беше още по-подчертан от пиянското фъфлене.

За миг Тенил не можа да разбере мисълта му — в съня беше забравила ролята си на момче. Разбира се, беше чувала за такива неща, но не беше й минало през ум, че може да стане обект на сексуални посегателства и в новата си дегизировка. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега?

— Не — отвърна тя, опитвайки се да направи гласа си по-груб и по-плътен. — Спя, ясно ли е?

Мъжът изсумтя.

— Нямаше да си тук, ако не беше на работа. К’во става, не ти ли харесвам? — Той плъзна ръка надолу и Тенил чу как отваря ципа на панталона си. Не можеше да види лицето му, за да прецени дали заплахата е сериозна. — А гледай тук!

Бледото петно на пениса се очерта на фона на джинсите му. Тенил се сви още по-назад, качи и краката си на пейката, готова да скочи и да побегне при първа възможност. Усети, че от паника по тялото й избива пот и се стича на струйка по гърба й, долови специфичния й мирис. Мъжът дойде по-наблизо и продължи:

— Хайде, мърльо, искам само да ми духаш, ще си платя, да му се не види — той протегна ръка към главата й, но тя се измести рязко встрани и едва не падна. Той пъхна ръка между краката й и стисна силно, после внезапно я пусна и отскочи назад. — Кучко, ти на идиот ли искаш да ме правиш!?

Посегна да затвори ципа на панталоните си и Тенил разбра, че сега бе моментът да бяга. Когато скочи от пейката и се опита да мине покрай него, той замахна с юмрук и я удари по рамото, но ударът не беше достатъчно силен, та да я спре. Тя хукна в мрака, хлипайки от ужас, и се хвърли в първия гъсталак от рододендронови храсти, който се изпречи на пътя й. Проправи си път към средата на храсталака и се сви на кълбо. Сърцето й биеше ускорено, дишаше тежко, сълзи пареха в очите й. Мина доста време, докато се успокои, но най-сетне успя отново да заспи.

Сънят й беше лек и неспокоен. Всеки нощен шум проникваше до съзнанието й, и в повечето случаи я разбуждаше. Когато небето започна да просветлява, Тенил вече гореше от нетърпение да напусне Ланкастър колкото можеше по-бързо. Качи се на един от ранните автобуси за Кендал, а после на автобус от вътрешните линии на графството, който я въведе в Езерната област, изправяйки я пред истинско откровение. Беше гледала снимките на Джейн, беше чела стихове и проза за Езерната област, но въпреки това не беше подготвена за нещо такова. Винаги й се беше струвало съмнително, че някаква природна гледка би могла да събуди дълбоки чувства. Рядко бе напускала Лондон, и бе ходила само в големи курорти по крайбрежието, като Саутенд и Клактън. Собственият й ограничен житейски опит не бе предложил на очите и сърцето й особено вдъхновяващи гледки. Но сега, докато през очите й се разгръщаше истинска красота, миля след миля, тя започваше да добива смътна представа от насладата, която можеш да изпиташ от простичкия факт, че си жив и се намираш на такова място. Бе обзета от нетърпелив копнеж да напусне по-скоро автобуса, да потъне сред природата и да я приеме в себе си. Гледките бяха достатъчни, за да я накарат да забрави глада, умората и мръсотията.

Но сега, няколко часа по-късно, първоначалният възторг, събуден от красотата, бе попреминал и уморените й крака подсказваха, че е изминала много мили. Седна да почине на една плоска скална издатина и отново се зачуди как бе възможно тези места да бъдат толкова пусти. Селото Грасмиър гъмжеше от туристи, но след като се отдалечи само на десетина минути път от него, бе обзета от усещането, че е загърбила всякакви следи на цивилизация. Никога не бе разполагала с такова огромно пространство около себе си. Беше срещнала само двама души, докато се изкачваше нагоре — те идваха насреща й и тя не успя да измисли начин да избегне срещата. Беше много учудена, когато те просто й се усмихнаха и единият каза:

— Чудесен ден за разходка, нали?

Тя кимна в отговор — нямаше никаква представа как да реагира в такава ситуация. Какво трябваше да отговори? И ако отговореше, дали това нямаше да се приеме като покана за по-продължителен разговор? Но те вече я бяха подминали, зад нея се чуваше само хрущенето на камъчета под тежките им обувки. Сега Тенил отново беше съвсем сама, ако изключим птиците, които кръжаха от време на време в небето над нея. Започна отново да разглежда картата, опитвайки се да определи къде се намира. Постепенно бе започнала да прави връзка между изображенията и реалната местност. Пред нея се виждаше малко възвишение. Прецени, че когато прехвърли и него, ще може да види Фелхед в подножието на склона.

Натъпка картата обратно в раницата си. Беше й горещо и съжаляваше, че парите не й стигнаха, за да си купи вода и нещо за ядене. Преди време бе минала покрай един поток, чудеше се дали да не пие от него, но се уплаши, че водата може да не е чиста. Откъде да знае — някъде нагоре по течението в потока можеше да има и умряла овца. Сигурно си имаше причини да слагат разни химикали във водата, преди да я обявят за годна са пиене.

Тенил се изправи уморено и тръгна нагоре по малкото възвишение, от чийто връх се надяваше да види Фелхед и фермата, в която живееше Джейн. Когато се изкатери на скалистия връх, забеляза някакъв човек, който стоеше на пътеката малко по-долу от нея. Беше вдигнал бинокъл към очите си и се взираше надолу, към долината. Тенил спря, защото не й се искаше той да я забележи.

Човекът свали бинокъла от очите си и Тенил ахна. Излизаше, че когато Джейн реши да се върне в Езерната област, не само Тенил бе тръгнала подир нея. Но какво, по дяволите, правеше тук Джейк, и защо следеше бившата си приятелка?

Джейн вървеше бързо нагоре по склона, обзета едновременно от ликуване и раздразнение. Разбира се, Даян веднага бе защитила Матю. Проектът, по който работеше с учениците си, беше в ход доста преди Джейн да се върне у дома. Защо би трябвало да запомни едно име сред стотиците, които фигурираха в родословните разклонения? Очевидно Матю бе отделил работите на двете момчета, защото от тях ставаше ясно, че те имат общи предшественици. Ако възнамеряваше да скрие от нея тези сведения, защо бе оставил работите на масата така, че всеки да може да ги види? Джейн ставаше параноична. Матю никога не би се опитал съзнателно да пречи на работата й, а предположението й, че той възнамерява да узурпира постиженията й, бе направо възмутително. Как би могла изобщо да помисли, че родният й брат ще се опита сам да открие ръкописа, измъквайки го под носа й?

В известен смисъл Даян беше права. Наистина такова нещо бе немислимо. Но в случая ставаше дума за Матю, а Джейн можеше много лесно да си представи как брат й е решил да запази за себе си наученото, за да се заеме сам с търсенето. Ако не е възнамерявал да я измами, защо запази в тайна това, което бе научил за Доркас Мейсън?

Джейн се бе опитала да не насочи обзелата я ярост към Даян, но все пак не можа да я потисне напълно. До коктейли така и не се стигна, а тя настоя да прекопира двете родословни дървета, преди да си тръгне. Действително, децата се бяха съсредоточили в работата само върху преките си предшественици. Но благодарение на усилията, положени от учениците на Матю, сега тя можеше да отиде отново при Барбара Фийлд, за да се опитат да проследят всички живи потомци на Доркас Мейсън. А после можеше да се заеме с обстоятелственото организиране на срещи, за да види какво ще успее да открие при разговорите с всички тях.

Дори мисълта за това положително развитие не можеше да уталожи гнева на Джейн. Но гледката, която я посрещна, когато влезе в двора на фермата, пропъди поне на първо време всякакви мисли за двуличието на Матю. На пейката край стената на фермата седеше и се грееше на слънце последният човек, когото бе очаквала да види. Тя се закова на място, после възкликна:

— Дан! Какво правиш тук, за Бога?

Дан стана и се ухили.

— Две глави вършат по-добра работа от една, дори когато се опитват да разбият стена — отвърна той. — Казах си, че можем да опитаме една съвместна мозъчна атака, и да се опитаме да изградим нов план на действие, след като моите усилия се оказаха толкова безрезултатни — той тръгна към нея, и двамата се прегърнаха насред двора. Внезапно Джейн се почувства ободрена. Брат й може и да беше безполезен боклук, но пък тя имаше приятели, които държаха достатъчно на нея, за да не жалят усилия да й помогнат.

— Къде е колата ти? — попита Джейн.

— Оставих я долу при селската кръчма. Не исках да се натрапвам на родителите ти, затова си запазих стая там.

— Глупости, разбира се, че ще спиш тук. Ще откажем резервацията, но първо ще обядваме — тръгнаха към фермата, Дан беше прегърнал Джейн през раменете. — Знаеш ли, не мисли, че усилията ти са били безрезултатни. Много съм ти благодарна, задето се опита, а и ужасно се радвам да те видя — продължи Джейн. — Особено точно сега. Не можеш да си представиш какво открих.

Дан отвори широко очи, чертите на хубавото му лице се изостриха от изненада.

— Да не би да си открила ръкописа?

Джейн се разсмя.

— Де такъв късмет! Не, току-що разбрах защо не сме могли да открием нищо в семейните регистри.

— Какво искаш да кажеш?

Джейн спря и извади копията на родословните дървета на Сам и Джонатан.

— Защото някой по онова време не е изписвал правилно имената — и тя посочи интересуващата ги клонка от родословното дърво. — Майсън вместо Мейсън.

Дан беше удивен.

— Но това е фантастично, Джейн! Как разбра?

Джейн описа набързо предателството на Матю.

— Не мога да повярвам — каза той. Потиснатият гняв помрачи лицето му, от двете страни на устата му се вдълбаха дълбоки гънки.

— Налага се да повярваш. Но така или иначе, вече разполагам с това, което ми трябваше. Вече ще бъде много по-лесно да попълним останалите неясноти.

Дан разпери ръце, после отново я притисна към себе си.

— Излиза, че съм улучил най-подходящия момент за пристигането си. А сега, след като вече съм тук, можем да се заемем и двамата с разговори с наследниците.

— Но можеш ли да останеш? — Джейн се смръщи. — Не трябваше ли през почивните дни да отидеш в онзи старчески приют?

Дан повдигна едната си вежда.

— Виж ти, не мислех, че ще си спомниш. Да, трябваше да отида в приюта, за да чета на умиращите, но реших, че точно сега живите имат по-голяма нужда от мен. Помолих Себ да отиде вместо мен — той и без това ми дължеше един уикенд, така че всичко се нареди чудесно.

— Като изключим това, че Хари не е тук — додаде Джейн, докато отваряше входната врата.

Дан й отправи познатия й лукав хлапашки поглед изпод вежди.

— Всъщност не съм казал на Хари, че ще дойда тук. Той мисли, че ти продължаваш да строиш въздушни замъци, а честно казано, точно тази седмица сарказмът му щеше да ми дойде в повече. Така или иначе, той замина за Йоркшир — там е организирана една от онези военни игри, нали се сещаш. Правят възстановка на битката при Марстън Мур8 — за пореден път — той обърна очи към небето. — Кой знае, може би този път изходът ще бъде различен?

— Признай си, Дан, конспирациите са твоя слабост — Джейн го въведе в кухнята, където Джуди се опитваше да се ориентира в куп фактури на кухненската маса. — Мамо, това е Дан, мой приятел.

— Вече се запознахме — каза Джуди, събра хартиите и стана. — Заповядай, Дан, седни. Чаках Джейн, за да сервирам яденето — тя додаде през рамо, обръщайки се към Джейн. — Баща ти отиде да види един овен в Бороудейл. Счита, че стадото се нуждае от млада кръв. Така че ще обядваме само тримата — тя извади от фурната пай с месо и го сложи на масата, а после и чиния със задушени картофи и друга със стъргано цвекло.

— Да му се не види — възкликна Дан. — Винаги ли се храните толкова добре тук?

— Да — отвърна Джейн. — Майка ми се опитва да ме подкупи с ядене да не се връщам в Лондон.

Дан опита пая.

— Господи, госпожо Грешам, това в чинията е същинска амброзия.

— Благодаря, Дан, винаги се радвам, когато гостите ни ценят добрата храна. Ще останете у нас, нали? — Джуди се усмихна дружелюбно.

Дан кимна, задъвка ожесточено, после проговори.

— Ако е удобно — канех се да се връщам утре, но сега… е, мисля, че ще мога да остана няколко дни, за да помогна на Джейн.

— Имаме да проведем доста разговори — Джейн се усмихна мрачно. — Успях да постигна някакъв напредък по съвсем неочакван начин. Излиза, че Матю през цялото време е знаел къде могат да бъдат открити потомците на Доркас Мейсън. Просто не е намерил за необходимо да ми го каже. Даян ме помоли тази сутрин да отида в дневната, за да взема нещо оттам, и на масата видях това, което ми трябваше — две много съществени части от родословното дърво на Доркас Мейсън. В работите на учениците на Матю от проекта за изучаване на родова история — каза тя сухо, с остър тон.

— Какъв невероятен късмет, скъпа — каза майка й. Топлотата на гласа й прикриваше безпокойството, което се долавяше в погледа й. — И колко мило от страна на Матю да ги отдели, сигурно е имал предвид да ти ги покаже.

Джейн въздъхна дълбоко.

— Както и да е — каза тя, — ще трябва да се видя отново с Наперената Барбара. Не разполагам с пълното родословие, но се надявам, че тя ще ми помогне да попълним празнотите. Ще й звънна, след като се нахраним, за да разбера кога може да се видим.

— О, млъкни, сърце! — отбеляза Дан.

— Толкова се радвам, че дойде — поде Джейн. — Сега поне ще имам възможност да те поразведа наоколо. Можем да се разходим из хълмовете, ще ти покажа овцете на баща ми.

Дан сведе поглед към марковите си маратонки.

— Ура. Умирам от нетърпение.

— Можеш да вземеш от някого едни гумени ботуши. Ще ти хареса — настоя Джейн.

— А после ще може ли да отидем и до Дъв Котидж?

Джейн кимна доволно.

— Разбира се. Ако се държиш като добро момче, дори ще те запозная с Антъни Катоу, най-големия жив специалист по творчеството на Уърдсуърт.

Дан се престори на уплашен.

— Чудесно, сега вече ще бъда разобличен за неоснователните си претенции в областта на литературната наука.

Джейн се разсмя.

— Не се бой, няма да те изяде. Можеш да ми вярваш, Дан, гостуването ти тук ще бъде незабравимо.

Пуснахме котва край Отахейте, в залива Матавай, на шести юни. Тревожех се как ще ни приемат там, но нуждата ни дарява с необходимите за оцеляване умения. За свое учудване установих, че лъжа достатъчно убедително, за да разчитам туземците да ми повярват. Припомних си как Блай беше убедил местните жители, че капитан Кук е още жив и плава из Южните морета. Затова казах на вожда Тейна, че съм дошъл по заповед на самия Кук, за да осигуря някои неща, необходими за новото поселище, което Блай вече уж започнал да гради заедно с Кук. От туземците купихме 312 прасета, 38 кози, 8 дузини кокошки, един бик и една крава. Освен това и девет от местните жени решиха да се присъединят към нас, включително моята Изабела. С нас потеглиха още осем мъже и десет момчета. И така, отново вдигнахме платна към Тобуай, където пристигнахме на 26 юни. Този път, за моя изненада, ни посрещнаха привидно дружелюбно.