500

Пролог

Мирослав и Александър изпълваха предните седалки на рейндж роувъра в отсрещната страна на улицата. Двамата сърби бяха облечени в обичайните си дипломатически униформи — тесни черни костюми „Бриони“, но изглеждаха по-ядосани от обикновено. Александър вдигна дясната си ръка, за да ми покаже зиг зауера си. Много изискано! Ала не се тревожех особено много за двамата главорези на предната седалка. Най-лошото, което можеха да направят, беше да ме убият, а в момента това изглеждаше една от по-добрите ми възможности за избор.

Задното стъкло се смъкна и оттам гневно погледна Радо. Той предпочиташе да отправя заплахите си със салфетка за хранене. Вдигна една и леко избърса ъгълчетата на устата си. Наричаха го Краля на сърцата, защото… ами ядеше човешки сърца. Бях чувал, че прочел статия в „Икономист“ за деветнайсетгодишен либерийски диктатор с подобни вкусове. Беше решил, че този вид скандално злодейство ще придаде на престъпната му дейност необходимата атрактивност в претъпкания глобален пазар, и затова бе усвоил навика.

Дори не се безпокоях, че ще бръкне в сърцето ми. Това обикновено е фатално и както вече споменах, много би опростило дилемата ми. Проблемът беше, че Радо знаеше за Ани. Ето защо вилицата и ножът изглеждаха лесен изход пред вероятността да убие още един любим човек заради моите грешки.

Кимнах на Радо и тръгнах по улицата. Беше хубаво майско утро в столицата на нацията, с небе като син порцелан. Кръвта, която течеше от главата ми, засъхваше, втвърдяваше се и ме сърбеше. Левият ми крак се влачеше по асфалта. Коляното ми беше подуто като топка за ръгби. Опитах да се съсредоточа върху него, за да забравя за раната в гърдите си, защото ако мислех за нея — не толкова за болката, колкото за това колко е страшна, бях сигурен, че ще припадна.

Докато се приближавах, офисът изглеждаше стилен както винаги — четириетажна федерална къща, построена в гората в Калорама, сред посолства и консулства. Там се помещаваше „Групата Дейвис“, най-уважаваната правителствена консултантска фирма за стратегии във Вашингтон, окръг Колумбия, на която предполагам, че все още бях служител. Извадих ключовете от джоба си и ги размахах до ключалката на вратата, но без резултат.

Дейвис обаче ме очакваше. Погледнах към камерата и ключалката забръмча.

Влязох във фоайето, поздравих шефа на охраната и забелязах малкия пистолет „Глок“, който беше извадил от кобура и държеше до крака си. След това се обърнах към шефа си Маркъс и му кимнах за поздрав. Той стоеше от другата страна на детектора за метал, махна ми с ръка да мина и ме претърси от главата до петите. Проверяваше за оръжия и подслушвателни устройства. С ръцете си Маркъс беше направил хубава, дълга кариера от убийства.

— Съблечи се — заповяда.

Подчиних се и изхлузих ризата и панталоните си. Дори Маркъс трепна, когато видя кожата на гърдите ми, която се беше набръчкала около телчетата от телбода. Той надникна набързо в гащите ми и, изглежда, остана доволен, че нямам „бръмбари“. Облякох се.

— Плика — рече и посочи кафявия плик, който носех.

— След като се договорим — отвърнах. Пликът беше единственото нещо, което ме пазеше жив, и затова не изпитвах голямо желание да се разделя с него. — Информацията ще бъде оповестена публично, ако изчезна.

Маркъс кимна. Подобни застраховки бяха стандартна практика в занаята. Самият той ме научи на това. Поведе ме нагоре по стълбите към кабинета на Дейвис и застана на пост до вратата, докато влизах.

Там до прозореца стоеше и гледаше към центъра на Вашингтон единственият човек, който ме притесняваше, възможността за избор, която беше много по-лоша от вероятността Радо да изтръгне сърцето ми — Дейвис, с бащинската си усмивка.

— Хубаво е, че те виждам, Майк. Радвам се, че си решил да се върнеш при нас.

Той желаеше сделка. Искаше да чувства, че отново ме притежава. И най-много от всичко се страхувах, че ще се съглася.

— Не знам как се объркаха толкова много нещата — добави Дейвис. — Баща ти… Съжалявам.

Баща ми беше мъртъв от снощи. Дело на Маркъс.

— Държа да знаеш, че ние нямаме нищо общо с това.

Не казах нищо.

— Може би трябва да попиташ сръбските си приятели. Ние можем да те защитим, Майк — теб и хората, които обичаш. — Той се премести малко по-близо до мен. — Само кажи и всичко ще свърши. Върни се при нас, Майк. Необходима е само една дума — „да“.

И това беше странното на всички игри и мъчения. След случилото се Дейвис наистина мислеше, че ми прави услуга. Искаше ме обратно и ме смяташе за свой син, по-млад вариант на себе си. Трябваше да ме поквари и да ме притежава или всичко, в което вярваше, целият му жалък, користолюбив свят щеше да бъде лъжа.

Баща ми предпочете да умре, отколкото да играе с Дейвис. Да умре гордо, вместо да води корумпиран живот. Измъкна се. Чисто и просто. Аз обаче нямах този лукс. Смъртта ми само щеше да бъде началото на болката. Нямах по-добър избор. Затова дойдох тук и се готвех да стисна ръката на дявола.

Вдигнах плика и се приближих до прозореца. Вътре беше единственото нещо, от което се страхуваше Хенри Дейвис — доказателство за едно почти забравено убийство. Единствената му грешка. Единствената небрежност в дългата му кариера. Част от него, която бе изгубил преди петдесет години, и сега искаше да му бъде върната.

— Единственото истинско доверие е, когато двама души знаят тайните си, Майк. Когато един друг са се притиснали в ъгъла. Взаимно гарантирано унищожение. Всичко друго са сантиментални глупости. Гордея се с теб. Ти играеш същата игра като мен, когато започвах.

Хенри непрекъснато повтаряше, че всеки има цена, и беше открил моята. Ако приемех, щях да си върна живота — къщата, парите, приятелите и почтената фасада, която винаги съм искал. Откажех ли, за мен и Ани всичко свършваше.

— Кажи си цената, Майк. Можеш да я имаш. Всеки, който се е издигнал, е сключвал такава сделка по пътя си нагоре. Такава е играта. Е, какво ще кажеш?

Сделката беше стара. Заменяш душата си срещу всичките царства на земята и славата им. Разбира се, щеше да има пазарене за детайлите. Нямах намерение да се продам евтино, но това бързо беше изгладено.

— Ще ти дам доказателството — рекох и почуках с пръст по плика — и гаранция, че никога повече няма да се тревожиш за него. В замяна Радо ще се махне. Полицията ще ме остави на мира. Ще си върна живота. И ще стана пълноправен партньор.

— И отсега нататък си мой — каза Хенри. — Пълноправен партньор и в мокрите поръчки. Когато намерим Радо, ти ще прережеш гърлото му.

Кимнах.

— Тогава се договорихме. — Дяволът Хенри протегна ръка.

Стиснах я и му дадох душата си заедно с плика.

Това обаче бяха глупости, поредната хазартна игра. Умри безславно с чест или живей славно и корумпирано. Не избрах нито едното от двете. В плика нямаше нищо. Опитвах се да търгувам с празни ръце с дявола и затова всъщност нямах избор — трябваше да го победя на собствената му игра.