500

Първа глава

Закъснявах. Погледнах се в едно от грамадните огледала с позлатени рамки, които бяха окачени навсякъде. Под очите ми имаше тъмни кръгове от безсъние и прясна ивица от изгаряне на челото ми. Иначе изглеждах като всеки друг амбициозен, напорист, жадуващ за големи постижения студент, които се стичаха в Лангдъл Хол.

Семинарът беше на тема „Политика и стратегия“. Бързо се вмъкнах вътре. Беше само със заявления и по преценка — шестнайсет души — и имаше славата, че е ракетна площадка за изстрелване на бъдещи лидери във финансите, дипломацията, армията и правителството. Всяка година Харвард избираше няколко тежкари от Вашингтон и Ню Йорк и ги довеждаше да ръководят семинара. Той беше възможност за вечните студенти, които искаха да станат важни клечки — и в университета нямаше недостиг от тях — да покажат с уменията си да „мислят мащабно“ с надеждата, че някой институционен дон ще ги забележи и ще ги изтласка към бляскава кариера. Огледах масата. Имаше светила от правната сфера, икономиката, философията и дори двама доктори на науките по медицина. В стаята струеше себелюбие като въздух от парно отопление.

Следвах право трети курс, както и политология, и нямах представа как съм успял да си проправя път до Харвард или семинара. Това беше доста типично за последните десет години от живота ми и затова го отминах, като повдигнах рамене. Може би всичко беше само дълга поредица от чиновнически грешки. Обичайната ми нагласа беше да не задавам много въпроси.

Закопчано сако и панталони в цвят каки. Съумявах да изглеждам подходящо, макар и с поизносени и овехтели дрехи. Бяхме в разгара на дебата. Темата беше Първата световна война. Професор Дейвис ни гледаше в очакване и изтръгваше отговорите от нас като инквизитор.

— И така, Гаврило Принцип изскача и удря случаен зрител с малкия си пистолет „Браунинг 1910“. Застрелва австрийския ерцхерцог в югуларната вена и после съпругата му в корема, докато тя предпазва с тяло мъжа си. И с това си действие той слага началото на Първата световна война. Въпросът е защо? — Дейвис ни огледа гневно. — Не преразказвайте онова, което сте чели, а мислете.

Гледах как другите се въртят неспокойно на местата си. Дейвис определено можеше да се окачестви като тежка категория. Останалите студенти в групата бяха проучили кариерата му със завидна обсебеност. Аз знаех по-малко, но достатъчно. Той беше стара вашингтонска кримка. От четирийсет години познаваше всеки влиятелен човек, двете прослойки под влиятелните хора и най-важното, къде са скрити кирливите им ризи. Беше работил за Линдън Джонсън, след това за Никсън и после беше минал на свободна практика. Сега ръководеше баровската „консултантска“ фирма за стратегии „Групата Дейвис“, която винаги ме караше да се замисля за групата „Кинкс“ (това би трябвало да ви подскаже колко съм годен за безмилостен кариеризъм във Вашингтон). Дейвис имаше влияние и можеше да го изтъргува за всичко, което поискаше, включително, както подчерта един участник в семинара, за имение в Чеви Чейз, място в Тоскана и ранчо с десет хиляди акра на централното калифорнийско крайбрежие. Той преподаваше като гост на семинара вече от няколко седмици. Състудентите ми буквално вибрираха от вълнение. Не ги бях виждал толкова нетърпеливи да смаят някой лектор. Това ме накара да стигна до извода, че Дейвис има притегателната сила на слънцето в различните орбити на официален Вашингтон.

Обичайните му методи на преподаване бяха да седи спокойно и умело да прикрива отегчението си, сякаш слуша как група второкурсници бълват до болка познати баналности за динозаврите. Не беше много висок, вероятно метър седемдесет и пет, но някак се извисяваше застрашително над останалите. Обаянието му беше осезаемо. Хората спираха да говорят, приковаваха очи в лицето му и скоро се подреждаха около него като метални стружки около магнит.

Странното у него беше гласът му. Човек очакваше; че ще гърми, но Дейвис винаги говореше тихо. Той имаше белег точно където челюстта се срещаше с ухото. Колегите размишляваха дали някоя стара рана няма нещо общо с тихия му тон, но никой не знаеше какво се е случило. Това обаче нямаше голямо значение, защото повечето класни стаи утихваха, когато той отвореше уста.

Студентите му отчаяно искаха да бъдат чути и забелязани от преподавателя. Всеки беше подготвил отговора си на въпроса на Дейвис. В семинарите има изкуство — кога да оставиш другите да дърдорят и кога да се намесиш. Малко прилича на бокс или… предполагам, на фехтовка или скуош, или някое друго занимание през свободното време на студентите от „Бръшляновата лига“. Младежът, който винаги се изказваше пръв и никога нямаше теза, започна да говори нещо за движението „Млада Босна“, но втренченият поглед на Дейвис го уплаши и взе да мънка. Щом другите надушиха слабост, и започнаха да викат, сипейки остроумия за Велика Сърбия срещу южните славяни, босненци срещу бошняци. Тройното съглашение и двойния стандарт.

Онемях от страхопочитание. Не беше само заради фактите, които бяха събрали (някои момчета сякаш знаеха всичко), но и заради поведението им. Във всяко тяхно движение се виждаше самочувствие на избраници, сякаш порастваха, тичайки из кабинета, докато бащите им се наливаха с малцово уиски и обсъждаха съдбата на нациите, или от двайсет и пет години зубреха история на дипломацията само за да минава времето, докато на бащите им омръзнеше да управляват света и им позволяха да поемат кормилото. Бяха толкова… почтени, по дяволите. Обикновено обичах да ги наблюдавам, харесвах местенцето, което бях успял да си извоювам в този свят, и ми беше приятно да мисля, че най-после мога да мина за един от тях.

Но не и днес. Беше ми трудно. Не можех да достигна нивото на размяната на реплики, доводите и оборването им, още по-малко да ги надмина. В добрите си дни бих имал шанс, но всеки път, когато се замислях за микрополитиката на Балканите преди едно столетие, виждах една цифра — голяма, червена и проблясваща. Само това бях записал в тетрадката си — 83 359 долара, оградена и подчертана, и последвана от няколко други — 43 2365.

Не бях спал през нощта. След работа — често посещавам бар на юпитата „Барли“ — отидох при Кендра. Реших да се възползвам от погледа й, който сякаш казваше: „Ела ме изчукай“. Това щеше да ми се отрази по-добре, отколкото деветдесетте минути сън, които евентуално можех да си позволя, преди да се събудя и да прочета хиляда и двеста страници ситно изписана „Теория за международните отношения“. Кендра имаше черна коса, в която може да се удавиш, и тяло, което пораждаше похотливи мисли. Главното обаче беше, че момичетата на име Кендра, които работят за бакшиши и не те поглеждат в очите в леглото, са пълна противоположност на всичко, което си казвах, че искам.

Излязох от дома й и се върнах вкъщи в седем сутринта. Разбрах, че има нещо, когато видях едната от малкото ми на брой тениски на стъпалата и старото кресло на баща ми, преобърнато на тротоара. Входната врата на апартамента ми беше разбита, при това несръчно. Изглеждаше така, сякаш го беше направил злобен черен мечок. Бяха изчезнали леглото ми, повечето мебели, лампите и малки кухненски уреди. Нещата ми бяха разхвърлени навсякъде.

Хора ровеха в боклука ми на тротоара, сякаш беше раздаване на вещи без пари в края на дворна разпродажба. Изгоних ги и прибрах каквото беше останало. Креслото беше непокътнато. Тежеше колкото гардероб и двама души трудно биха го отнесли.

Докато оглеждах апартамента си, забелязах, че службата „Събиране на задължения „Креншоу“ не бяха съзрели стойността на „История на Пелопонеската война“ на Тукидид, нито дебелата тринайсет сантиметра купчина листове, която трябваше да прочета за семинара след два часа. Бяха ми оставили кратко любовно писмо на масата в кухнята: „Взехме мебелите като частична вноска. Неизплатен баланс: 83 359 долара“. Вече познавах законите и от пръв поглед видях около седемнайсет фатални грешки на „Креншоу“ в подхода към събирането на дългове, но те бяха безмилостни като дървеници и аз едва смогвах да платя образованието си, за да събера пари да ги съдя до дупка. Но и този ден щеше да дойде.

Предполага се, че дълговете на родителите умират заедно с тях, уредени от законите за наследството, но не и моите. Осемдесетте и трите хиляди долара са равносметката, дължима за лечението на рака на стомаха на майка ми. Тя почина. И ако позволите един съвет, ако майка ви умира, не плащайте сметките й с вашата чекова книжка.

Защото някои гадни кредитори като „Креншоу“ ще приемат това като претекст да ви погнат, след като тя умре. Ще кажат, че негласно сте поели дълговете. Това не е съвсем законно, но не е и нещо, от което знаеш как да се пазиш, когато си на шестнайсет години и започнат да пристигат сметките от радиологията, и се опитваш да спасиш живота на майка си, като работиш извънредно в „Замразена горчица Милуоки“, а баща ти излежава двайсет и четири годишна присъда във федералния затвор „Алънуд“.

Бях се озовавал в подобни препирни твърде често, за да губя време да се ядосвам. Щях да постъпя като всеки друг път. Колкото повече се мъчеха да ме теглят надолу нещата от миналото, толкова по-усилено се стараех да се издигна над тях. И това означаваше да издигна стена около това малко бедствие и да свърша колкото е възможно повече работа, за да не говоря като малоумник на семинара на Дейвис. Изнесох четивото си на тротоара и изправих старото кресло. Седнах и се вглъбих в есетата на Чърчил, докато покрай мен преминаваха коли.

След малко изпитах ужасна умора. Отприщилата се по време на секса енергия се изпари, премина и тръпката на въодушевление да се разправям с „Креншоу“, като не отида на лекцията. За да вляза на семинара, трябваше да прокарам личната си карта през четящото устройство на входа на Лангдъл Хол. Наредих се на дългата опашка от студенти, които пъхаха картите си в четеца, минаваха през въртящите се метални прегради и бързаха да си намерят място. Моята карта обаче накара екранчето да светне в червено, а не в зелено. Металната бариера се заключи и блъсна коленете ми назад. Горната половина на тялото ми продължи напред в едно от онези мъчително бавни падания, когато осъзнаваш какво става, но не можеш да направиш нищо през десетте секунди, през които сякаш продължава строполяването ти върху тънък мокет, постлан върху бетон.

Симпатичната студентка зад бюрото мило ми обясни, че вероятно трябва да проверя в отдел „Дължими суми“ за неплатени учебни такси, а после небрежно избърса ръцете си с влажна кърпичка. „Креншоу“ сигурно бяха запорирали банковите ми сметки и плащанията ми за образование бяха прецакани, а Харвард се грижи да им плащат така ревностно както на тях. Наложи се да заобиколя Лангдъл и да се вмъкна вътре зад младеж, който беше излязъл да пуши до страничната врата.

Предполагам, че разсеяността ми беше очевидна на лекцията. Имах чувството, че Дейвис гледа право в мен. И после усетих, че идва. Борих се с всички сили със себе си, но понякога не можеш да направиш нито. Трябваше да се прозея — широко, като лъв. Не можеше да се скрие зад ръката ми.

Дейвис ме прониза с поглед, остър като кама, с който се втренчваше в профсъюзни лидери и агенти на КГБ.

— Отегчаваме ли ви, господин Форд? — попита той.

— Не, сър. — В стомаха ми се надигна неприятно усещане за безтегловност. — Извинявам се.

— Тогава защо не споделите мислите си за политическото убийство?

Другите се помъчиха да прикрият задоволството си — един амбициозен кариерист по-малко, когото да стъпчат. Мислите, които ме обсебваха, бяха, че не мога да се отърва от „Креншоу“, докато не завърша университета и не си намеря свястна работа, и че не мога да направя нито едното, нито другото, докато не се отърва от „Креншоу“, и пак оставам с дълг от осемдесет и три хиляди долара и десет хиляди и шейсет към Харвард, и няма как да спечеля тези пари. Всичко, което бях изкарал с много труд за десет години, и уважението, което си бях извоювал, бяха на път завинаги да се изплъзнат от ръцете ми. И в дъното на всичко беше баща ми, затворникът. Той пръв се забърка с „Креншоу“ и дванайсетгодишен ме остави мъжа вкъщи. Той трябваше да направи на света услуга, като пукне вместо майка ми. Представих си го как се хили самодоволно и колкото и да не исках, мислех само за…

— Отмъщение — отговорих.

Дейвис допря рамките на очилата си до устните си в очакване да продължа.

— Гаврило Принцип е много беден, нали? Шестте му братя и сестри умират и родителите му го зарязват, защото не могат да го изхранват. И той си мисли, че причината да не му върви в живота, е, че австрийците са стъпили на врата на семейството му, откакто е роден. Мършав е и бунтовниците се изсмиват и го изгонват, когато се опитва да се присъедини към тях. Той е бил нищожество и се е помъчил да вдигне шум около себе си. Другите убийци са се уплашили, но Принцип… Ами, било му е писнало повече, отколкото на всеки друг. Искал е да докаже нещо. Двайсет и три години насъбирана омраза. Затова е извършил злодеянието — да стане известен, дори ако това е означавало да убие човек. Особено ако е означавало да убие човек. И колкото по-опасна е била мишената, толкова по-добре.

Колегите ми възмутено отместиха погледи от мен. Не говорех много на семинара и когато го правех, се опитвах да използвам изтънчен, високопарен харвардски английски като всички останали, а не обикновения разговорен език, с какъвто току-що бях изтърсил обяснението си. Зачаках Дейвис да ме изгони. Бях говорил като улично хлапе, а не като млад, перспективен кандидат за правителствена служба.

— Не е зле — отбеляза той, замисли се за миг и после огледа другите. — В Първата световна война има велика стратегия. Вие се увличате по абстракции. Не забравяйте, че в края на краищата става дума за хора. Някой трябва да натисне спусъка. Ако искаш да водиш нации, трябва да започнеш, като разбереш обикновения човек, желанията и страховете му и тайните, които няма да признае и дори вероятно не съзнава, че пази. И щом узнаеш това, ти го притежаваш, и тялото, и душата му.

След лекцията аз бързах да се измия и да оправя бедствието в апартамента си, но една ръка ме спря. Очаквах, че е Креншоу, готов да ме унижи пред добрите хора от Харвард.

И това може би беше за предпочитане, защото беше Дейвис с неговия пронизващ като кама поглед и шептящ глас.

— Искам да говоря с вас — каза. — В единайсет без петнайсет в кабинета ми?

— Страхотно — отвърнах и опитах да се успокоя. Може би Дейвис беше запазил конското за среща на четири очи. Класика.

Нуждаех се от храна и сън и кафето щеше да замени и двете за известно време. Нямах време да се върна в апартамента си и без много да мисля, отидох в „Барли“ — бара, където работех. Единственото, което се въртеше в главата ми, беше цифрата 83 359 долара и безкрайните жалки пресмятания как никога няма да мога да ги изплатя.

Барът беше претенциозна кубична сграда с твърде много прозорци. Вътре беше само Оз, управителят, който работеше и като барман няколко смени седмично. Осъзнах го едва когато изпих първата глътка горчиво кафе. Не бях дошъл заради кофеина. Изредих наум цифрите — 46 79 35, 43 23 65 и така нататък. Това бяха комбинации за сейфа „Сентри“.

Оз, зетят на собственика, го крадеше. И не само от време на време, обичайното обявяване на по-малко приходи. Той гепеше от напитките. От известно време наблюдавах играта му — продаваше питиета и прибираше парите в джоба си, пишеше сметки за половината консумация на редовните клиенти и не ги маркираше на касата. Укриването на откраднатите пари всяка нощ сигурно беше започнало да става трудничко, тъй като Оз го правеше, докато ние чакахме да бъдем изгонени. Ето защо бях абсолютно сигурен, че негодникът ги държи в сейфа. Чувствах го, вероятно защото действията му не бяха умели. На негово място щях да действам по-хитро. Научният термин е „буден опортюнизъм“ и означава, че ако имаш очите на престъпник, виждаш света различно — нищо повече от куп ненаблюдавани буркани с бонбони. Започвах да се тревожа за себе си, защото сега, след като отчаяно се нуждаех от пари, отново всичко изскачаше пред мен — незаключени коли, отворени врати, изпуснати портмонета, евтини ключалки, тъмни входове.

Колкото и да се стараех, не можех да забравя чиракуването си, придобитата си по нечестен начин компетентност. Не можех да пренебрегна многобройните покани да се отклоня от правия път. Хората, изглежда, мислят, че крадците разбиват ключалки, катерят се по водосточни тръби и се вмъкват през прозорци. Обикновено обаче крадците трябва само да си отварят очите на четири. Парите са там, оставени от почтени хора, които не могат да повярват, че наоколо дебнат такива като мен. Скритият ключ, незаключеният гараж, ПИН кодът с цифрите на годишнина. Всичко е там и чака да го вземеш. И най-странното е, че колкото по-порядъчен ставах, толкова по-лесно беше да бъда нечестен. Сякаш непрекъснато увеличаваха изкушенията, за да ме подложат на изпитание след годините на почтеност. Като безобиден студент в закопчано догоре сако аз вероятно можех да изляза от „Кеймбридж Сейвингс енд Тръст“ с чувал за боклук, пълен със стотачки, и револвер, затъкнат в колана, и пазачът да ми държи вратата и да ми пожелае приятна събота и неделя. Буден опортюнизъм. Така разбрах, че Оз не сменя комбинацията на сейфа и че трябва само да набера последната цифра, за да го отворя. Така разбрах, че цифрата е 65. Така знаех, че дори ако Оз смени комбинацията, сейфовете „Сентри“ идват от производителя с предварително въведени само няколко кода, които се наричат пробни, и че щом завършва на 65, почти сигурно е, че някой по веригата е бил твърде мързелив, за да промени фабричната комбинация 43-23-65. Така забелязах, че Оз не може да пресмята бакшишите, още по-малко да държи точна сметка на плячката, и че пиянството му се е влошило — в десет и половина сутринта той вече беше преполовил налято преди пет секунди уиски „Джеймисън“ в голяма порцеланова чаша с малко кафе. Дори да забележеше, че липсва нещо, на кого щеше да каже? Сред крадците няма честност, нали?

Оз беше извадил чекмеджетата на касата и ги беше оставил на тезгяха. След това ги занесе в кабинета. Чух, че сейфът се отвори и се затвори. Той се върна и рече:

— Ще отида да си купя цигари. Ще пазиш ли бара?

Шансът почука на вратата ми. Кимнах.

Вмъкнах се в кабинета и натиснах дръжката на сейфа. Беше отворен. Господи! Оз направо ме молеше да го обера. Погледнах съдържанието и преброих четирийсет и осем хиляди долара в банкови бандероли и може би още десет бона и нещо, натрупани на купчина. Доста беше закъснял да вложи парите в банката.

Имах две възможности. Можех да отмъквам по малко в стил „златната кокошка“ и да се отърва от Креншоу, докато завърша университета. Или да реша проблема с един удар — да дойда призори и да опразня сейфа. Задната врата беше като форт Нокс, но предната можеше да се отвори с „кози крак“ за минута и половина. Щом има следи от проникване с взлом, застрахователят плаща. Никой нямаше да пострада. Огледах горните чекмеджета на бюрото и после корковото табло и комбинацията — 43 23 65 — беше там, на забодена с кабарче бележка, написана с неграмотния почерк на Оз. Направо си го просеше.

Трябваше да платя поне обучението си в Харвард, при това тази седмица, иначе нямаше да завърша и целият ми труд щеше да отиде на вятъра. Кръвта ми бушуваше. Обзе ме вълнение. Чувствах се добре. Наистина ми беше приятно. Тръпката ми беше липсвала. От десет години бях чист и почтен предприемчив човек. Не бях се отклонявал от правия път и бях взимал бонбони само от буркани, с които супермаркетите черпеха клиентите си.

Чувствах се добре, докато стоях пред отворения сейф. Твърде добре. Мошеничеството беше в кръвта ми. И знаех, че ще ме унищожи — така както стана с баща ми и семейството ми, ако само му дам и най-малкия шанс. Погледнах внимателно изгладената си риза, мокасините си и Тукидид, който ме гледаше от корицата на книгата.

— Да си го начукам — измърморих.

Кого заблуждавах? Бях прекалено почтен, за да бъда престъпник. И някак все още твърде нечестен, за да бъда почтен. Допих кафето си и се втренчих в празната чаша. Отдавна бях избрал да бъда честен, за да оцелея, и щях да удържа, дори ако това ме убиеше.

Затворих вратата.

Представях си кабинета на Дейвис като снимачна площадка на филм за Втората световна война — стая с географски карти и огромни глобуси, а той — да мести насам-натам армии с лопатка на крупие. Харвард обаче го беше настанил в кабинет за гости в Литауер Хол, с черешов фурнир и без прозорци.

Седнах срещу него и почувствах странно дежа вю. Той сякаш се уголемяваше, докато ме гледаше, и си спомних нещо от миналото — какво е да си в съдебна зала със съдия, втренчил се в теб.

— Трябва да хвана самолета за Вашингтон след няколко минути — каза Дейвис, — но първо исках да говоря с вас. Вие бяхте сътрудник в „Дамрош и Кокс“ през лятото, нали?

— Да.

— Смятате ли да работите с тях, след като завършите?

— Не.

Това беше доста необичайно. Реалната работа в юридическия университет е през първата година и половина, когато се стремиш да станеш сътрудник през лятото в някоя фирма. Черпят те с ядене и пиене и ти плащат много, за да не правиш нищо и да компенсират за седемте години ад, които ще те накарат да платиш като сътрудник. Вземат ли те за лятото, малко или повече имаш гарантирана работа, след като се дипломираш, освен ако не си страхотен некадърник. „Дамрош и Кокс“ не ме поканиха отново.

— Защо? — попита Дейвис.

— Икономическа рецесия. И знам, че не съм типичният кандидат.

Той извади няколко листа и ги прегледа. Биографията ми. Сигурно я беше взел от отдел „Професионално ориентиране“.

— Шефът ви в „Дамрош и Кокс“ каза, че сте много добър, същинска природна стихия.

— Много мило от негова страна.

Дейвис подреди листовете и ги остави на бюрото.

— „Дамрош и Кокс“ са двама шибани сноби с бели обувки — отсече.

Това беше и моята теория защо не ме наеха, но ми отне секунда да я възприема от устата на преподавателя. Фирмата му имаше славата, че лесно може да прецака и най-добрите шибани сноби с бели обувки.

— Отишли сте във флота на деветнайсет, когато повечето ви колеги от семинара вероятно са се напивали в Европа през академичния си отпуск. Отличен кадет. Година в колежа в Пенсакола, а после сте се прехвърлили в Държавния колеж на Флорида и сте завършили пръв в групата за две години. Един от най-високите резултати на кандидатстудентския изпит по право. В момента следвате и политология в „Кенеди“, и право в Харвард. И… — той погледна в друг лист — взимате четири години за три. Как плащате образованието си?

— Със заеми.

— Около сто и петдесет хиляди долара?

— Горе-долу. И работя в един бар.

Дейвис погледна тъмните сенки под очите ми.

— Колко часа седмично?

— Четирийсет-петдесет.

— Плюс лекциите. — Той поклати глава. — Ще ви питам нещо, защото се справихте добре с мотивите на Гаврило Принцип. Какво ви мотивира?

Това очевидно беше събеседване за работа. Опитах се да се сетя за обичайните изтъркани фрази за етичната ми работа и да призова напористия амбициозен студент в себе си, но всъщност не знаех какво да кажа. Дейвис улесни нещата:

— Предпочитам да не ме омайвате с тъпотии. Повиках ви тук, защото въз основа на онова, което казахте на семинара, ми се струва, че знаете нещо за реалния свят и какво мотивира хората. А вас какво ви мотивира?

Рано или късно щеше да разбере, затова реших да му кажа истината. Не беше посочено в биографията ми, но всъщност никога нямаше да го залича. Хора като партньорите в „Дамрош и Кокс“ винаги успяваха да открият такива неща. Сякаш ги надушваха в мен.

— Забърках се в неприятности. Съдията ми предостави лесен избор — да се поправя или да свърша мъртъв или в затвора. Военноморската флота ме превъзпита и дисциплинира. Харесваха ми рутината и мотивирането и ги приложих в университета.

Дейвис взе папките от бюрото, прибра ги в дипломатическо куфарче и стана.

— Добре. Обичам да знам с кого работя.

Погледнах го озадачено. „С кого работя“? Обикновено когато разбираха какъв съм всъщност, хората ми показваха вратата („икономическа рецесия“ или „не сте нашият човек“), но не и Дейвис.

— Ще работите за мен — заяви. — Ще започнете с двеста хиляди годишно. Трийсет процента премия в зависимост от представянето.

— Добре — чух се да казвам още преди да съм имал възможност да си помисля.

През нощта спах на надуваем дюшек в празния си апартамент. Трябваше да ставам през два часа да го напомпвам, защото издишаше. До разсъмване оставаше още много време и в един момент осъзнах, че когато ми каза да отида във Вашингтон, Дейвис не ме попита, а ми заповяда.