500

Четвърта глава

Добре дошли във Вашингтон, където забавленията никога не започват. Не мога да преброя колко пъти през първата ми година в този град някой баровец на някой шибан купон ми казваше: „Ако искаш приятел във Вашингтон, вземи си куче.“ Предполагаше се, че цитатът е на Труман. Щом го чуех, осъзнавах две неща — първо, във Вашингтон светският финес липсва до такава степен, че това извратено се е превърнало в основание за гордост. Второ, човекът, с когото разговарях, намираше за смешно да обяви, че винаги ще ме прецака, ако му дам възможност.

Е, поне тези хора бяха откровени. Лесно е да си намериш приятели в столицата, но е трудно да откриеш истински, защото градът е пълен с невзрачни, преходни двайсет и няколко годишни хора, които работят в една и съща индустрия или политика, където основните умения са сърдечно ръкуване и фалшив чар. Тък, стипендиантът на „Роудс“, който работеше с мен в „Дейвис“, се отличаваше от шествието от познанствата ми във Вашингтон.

Той беше от историческия квартал Джорджтаун, потомък на династия, служила в публичната администрация. Дядо му беше бивш директор на ЦРУ, а баща му заемаше висок държавен пост. Тък също беше приет бързо в „Групата Дейвис“, но може би защото беше роден в тези среди, изглеждаше по-малко обсебен от политиката и властта от останалите. Работихме заедно по няколко проекта и късно през нощта изпускахме парата, като си почивахме малко и си подавахме топка на моравата на „Групата Дейвис“. Веднъж около полунощ той ритна топката в двора на сирийското посолство. Аз имах опит в прескачането на огради и затова не беше голям проблем. Двамата се прехвърлихме. Само в Калорама можеш да влезеш на територията на вражеска страна, за да си вземеш топката. Тъкмо я грабнахме, когато иззад гаража блесна фенерче. Повдигнах очи и после точно навреме прескочихме оградата.

След този случай започнахме да се виждаме по-често извън работа. Той познаваше всичко — говореше се, че спи с дъщерята на вицепрезидента — и ме представяше на разни хора.

Когато отидох във Вашингтон, купоните бяха като навсякъде другаде. Ако се събереш с подходящи хора и си паснете, ставаха вълшебни неща — хората започваха да танцуват, да се целуват на аварийните стълби и всички разговаряха край камината, докато изгрееше слънцето. С една дума, забавлявахме се. Купоните на двайсет и няколко годишните във Вашингтон се посещаваха дори от петдесетгодишни. Една събота и неделя Тък се грижеше за къщата на родителите си и ме покани на барбекю. Дворът беше огромен и зад голямата къща в Джорджтаун имаше басейн. Беше късно вечерта и пиехме от ранния следобед. Не си спомням кой от двамата предложи да се изкъпем, но се съблякох по гащета и се гмурнах. Спомням си, че идеята беше чудесна, докато летях във въздуха, и освежаваща половин секунда по-късно. Когато обаче се показах на повърхността да си поема дъх, мокър и сам в дълбокия край, не видях други плувци, а скандализирана група, която включваше половината персонал на Съвета за национална сигурност за Европа. Така разбрах посланието — никога не се забавлявай на купон.

Имах предвид това прозрение, докато отивах на коктейла тази вечер. Домакинът беше издател, човек с връзки на име Чип. Той беше водещ в ожесточената надпревара за най-снобско име на бял протестант от англосаксонски произход, което бях чувал в Харвард или Вашингтон. (Тък всъщност се казваше Евърет Тъкър Строс IV. Общоприетото при модерните млади богаташи от номенклатурата е да започнеш с нещо непоносимо старомодно като Уинтръп и после да го съкратиш на нещо смешно като „Уини“.)

Когато пристигнах пред вратата на дома на Чип — близо до Военноморската обсерватория и британското посолство, друго огромно имение в Джорджтаун, изпитах познатото чувство, че съм натрапник. Натиснах звънеца и сякаш отново бях тийнейджър с качулка, който проверява дали има някого вкъщи, ослушва се за кучета и стиска шепа строшена керамична автомобилна свещ в ръката си. (Наричат се „нинджа камъчета“ в занаята. Въпреки че са леки като фъстъци, ако ги хвърлиш по прозорец, твърдата керамика разбива стъклото като сгурия, но тихо като ръмящ дъжд. Магия.)

Разбира се, онези дни бяха отминали отдавна. Детегледачката от Филипините, която отвори вратата и ме огледа, не видя старите ми дрехи на крадец — брезентови панталони и качулка, а безупречно ушития ми сив костюм „Канали“ на тънко райе.

Може да си помислите, че като се има предвид заетостта ми да присъствам на събирания на богати сноби, да си броя питиетата и да внимавам какво говоря, ще съм отегчен до смърт. И отначало наистина беше така, но постепенно се научих, че в тези тихи салони има съвсем различен вид забавления. Зад поднасяните ордьоври и учтивия смях истинската игра е определяне на слабости, изтръгване на обещания, събиране на информация, избягване на обвързване, внушаване на съмнения и подбуждане към съперничества. Добрите обноски и любезното бъбрене са светски спорт. Играта се свежда до определяне кой е матадорът и кой е бикът и аз я усъвършенствах с всеки изминал ден. Не беше забавно като къпането на лунна светлина, но очарованията й започваха да ми харесват.

Сбирката на вашингтонски донове и знаменитости отначало може да е малко плашеща, но докато се разхождах сред гостите, видях няколко познати лица и скоро бъбрех и се шегувах, слял се напълно с тълпата. Вече беше април, бях във Вашингтон от десет месеца и в това време „Групата Дейвис“ беше отворила много врати. Този разнообразен свят сега беше моята сцена.

Всъщност настоящата компания предлагаше не лошо обобщение на краткото ми и предимно щастливо издигане в „Групата Дейвис“. Така например между група млади дами стоеше сенаторът Майкъл Рьоблинг и съобщаваше с почти убедителна скромност, че когато видиш израза в детските очи, това е достатъчна благодарност.

Сигурно говореше за фондацията „Децата на Хартланд“, която му бяхме помогнали да основе. Има хиляди начини да купиш законно политици — да дариш пари за кампанията им, да им пробуташ тайно пари… Мога да изброявам с часове. Те обаче не бяха достатъчни за Рьоблинг. Повечето пари трябваше да отидат за разходи по кампанията му, което можеше да се тълкува свободно, но не достатъчно свободно за апетита на добрия сенатор.

Когато той остана неудовлетворен от законния подкуп, ние му предложихме съвет и насоки за създаване на организация с идеална цел, която да прави различни малки добрини — летни лагери за непълнолетни престъпници, пътувания до „Дисниленд“ за болни деца, зоопаркове, където хлапета с умствени увреждания могат да галят животните и така нататък. Даренията за фондациите с идеална цел са неограничени и освободени от данъци, които са направили събирането на средства такова бреме през последното десетилетие. И тъй като управителният съвет и персоналът на „Децата на Хартланд“ се състояха от приятели на Рьоблинг, сенаторът беше свободен да харчи за децата колкото пари изисква съвестта му и да оставя останалото за добре платени работни места за роднини, почивни центрове близо до любимите му места за риболов, пътувания с всички платени разноски и други. Оказа се, че съвестта му не изисква много.

Това вероятно не е гордостта на живота ми, но поне децата (и „Групата Дейвис“, и аз) получиха дела си от печалбата, която сенаторът без това се готвеше да присвои. В това време „Групата Дейвис“ го накара да прави добра политика. Бях се научил, че така се действа във Вашингтон. Не можеш да направиш нищо, ако си само хорист.

Рьоблинг извади снимка на малко хлапе в инвалидна количка. Сенаторът, истински хуманист, се задави от сълзи. Млада жена го утеши и той я прегърна. Трябваше да се извиня, преди да повърна.

И така продължи коктейлът — един искаше да измъкне сина си от незаконно притежание на марихуана (Уини Младши се мъкнеше подир рокбандата „Фиш“), друг се стремеше към членство в „Пойнт Вали“, жена трябваше да запише тъпото си дете в „Сейнт Олбънс“, а нещастно прегърбено копеле имаше съпруга, непосилна за него, и продаваше принципите си за емиграционен проектозакон, за да докара Селин Дион да пее на петдесетгодишнината й.

Това са забавните, безобидните, така да се каже, анекдоти. По-често е тежка, отегчителна работа да разбереш кой — законодатели, регулатори, изпълнителни директори на големи фирми, групи по специални интереси, чужди правителства — от каква услуга се нуждае и кой на каква цена може да му я предостави. През половината време дори не се налагаше да търсим влиятелни личности. Те идваха при Дейвис, защото знаеха, че ние можем дискретно да изработим сделки между групи, които никога не биха признали, че са били свързани. „Групата Дейвис“ беше като огромен търговски подиум, свързваше желанията и потребностите във Вашингтон и взимаше малък процент за услугите си.

След известно време всички тези машинации, безскрупулни действия и разголени себелюбиви интереси може да те направят малко циничен към този град и да почувстваш, че се нуждаеш от дълга, гореща баня. Ето защо се зарадвах, когато огледах залата и видях хубав мъж на петдесет и пет години с палто и шапка в ръка, който съвсем не се чувстваше удобно сред бъбрещите класи.

Човекът беше Малкълм Хаскинс, асоцииран съдия във Върховния съд, който имаше определящ глас в критични решения. Той много рядко можеше да бъде забелязан на светските събирания във Вашингтон. Изглеждаше непретенциозен като гимназиален учител по химия. Отбягваше коктейлите в Джорджтаун и беше толкова съвестен за безпристрастността си, че не хапваше нито залък на спонсорирани приеми.

Да го видя беше приятно и стимулиращо. Размяната на услуги, която правехме в „Дейвис“, беше неизбежна част от политиката. Ала въпреки че бях погълнат от сключването на сделки, харесваше ми да знам, че има хора и институции, които се различават и не са корумпирани.

Чаках да намалее опашката пред бара и разглеждах модернистична творба на изкуството на стената — жена с четири гърди. Отнякъде се появи къдраво кафяво кученце и започна да лае и да скача по мен.

Не че мразя кучетата, но не съм свикнал с тях. Мога да заблуждавам всички хора през част от времето и някои хора през цялото време, но кучетата някак винаги ме надушват като неканен гост по душа.

Приближи се жена с напрегнато лице, хвана каишката на звяра и ми хвърли извиняващ се поглед.

В същия миг усетих тайно присъствие до мен. Беше Маркъс, който много се забавляваше на шоуто, докато кучето продължаваше с пристъпите си на необуздан бяс.

— Лабрадор ли е? — попита той.

— Шнудъл — отвърна жената.

— Прелестен е — усмихна се Маркъс.

Тя задърпа кучето, което все още чаткаше със зъби, и се отдалечи.

— Умно куче — отбеляза Маркъс.

— Какво мога да направя за теб, шефе?

— На твое осем часа — отговори той.

Погледнах и видях конгресмена Ерик Уокър от Мисисипи, който на трийсет и две години беше най-младият член на Камарата на представителите.

Неприятно. Маркъс ме беше поканил на купона, но не ми беше казал, че ще работя. Бях се зачудил защо ме помоли да дойда, тъй като присъстващите бяха няколко стъпала над мен в социалната йерархия, но сега ми стана ясно.

— Мислеше, че те доведох тук заради бляскавата ти личност?

— Реших, че може би ти липсвам. — Отново погледнах Уокър. — Не се тревожи. Залавям се.

Отидох в зимната градина, където беше барът, и застанах близо до Уокър, без да се набивам на очи. Със съжаление смених питието си от бърбън „Мейкърс Марк“ на тоник и лимонов сок, официалната напитка на „Групата Дейвис“, за да запазиш здравия си разум, докато другите се наливат с алкохол.

Някой ме потупа по гърба. Обърнах се и видях Уокър със заученото му ръкостискане. Бикът влиза на арената.

— Как вървят нещата? — попитах.

— Не мога да се оплача.

— Пък и да се оплачеш, кой ли ще те чуе?

— Амин.

Чукнахме чаши.

Торо!

Срещах се с Уокър от няколко месеца. Той играеше покер със средно големи залози и в събота и неделя обичаше да прибира курвите от приемите за набиране на средства в Джорджтаун.

Докато двамата си приказвахме, забелязах, че Маркъс минава през входа от другата страна на зимната градина и ни поглежда. Маркъс ме ръководеше в бизнеса и непрекъснато досаждаше в задълбочаващото ми се приятелство с депутата от Мисисипи. Уокър показваше изтънчени обноски пред повечето вашингтонци, но Маркъс го беше наблюдавал дълго и знаеше, че обича да се отпуска пред по-младите хора. Така бях избран.

Уокър бързо се издигаше, беше обещаваща звезда и на път да се включи в „Петстотинте“ — жаргон, който използваха в „Групата Дейвис“. Чувах думата само когато някой се изпуснеше, защото официално не съществуваше. Не ми беше много трудно да се досетя, че това е списък на петстотин души във Вашингтон с реална власт, избраните, които управляваха Вашингтон и съответно страната. „Групата Дейвис“ много държаха да бъдат приятели с всеки един от тях. Издигах се във фирмата и получавах все повече риск, отговорности и свобода. Уокър беше следващата ми мисия.

Каква по-точно беше мисията? Истината беше, че работата, която вършех за Маркъс, беше игра на измама.

Той ме беше извикал в кабинета си няколко дни след като ме направиха старши сътрудник.

— Не се главозамайвай — каза ми.

— Няма — отвърнах. — Съдбата обича глупаците и извадих голям късмет, че спипах Гулд.

Той сякаш изпита облекчение.

— Тогава мога да пропусна частта, когато те убеждавам в това. Нашият бизнес е да променяме мисленето на хората. Как смяташ, че го правим?

— Хвърляме се с главата надолу в купища мръсни пари?

— Когато е уместно. Но през повечето време е трудна, отегчителна работа.

И така започна дългото ми обучение в занаята. Всъщност беше по-скоро опресняване на знанията. Баща ми вършеше измами. Отиде в затвора, когато бях дванайсетгодишен, затова онова, което получих от него, беше малко — подслушани разговори, преди той да затвори вратата, бегли погледи към фалшиви документи, преди да ме изгони от стаята с вдигната ръка да ме удари, въпреки че никога не го направи.

Престъпността се предава по наследство, но не познавам човек, който съзнателно да иска да я предаде. Както казваше майка ми, баща ми правеше съмнителни неща, за да мога аз да имам законни възможности и да не се изкушавам да тръгна по неговите стъпки. Ала порокът се прилепва и се просмуква в дома ти като цигарен дим. Колкото и добри да са били намеренията му и колкото и да се е опитвал да крие от нас грозната страна на живота си, с големия ми брат Джак попивахме всичко. И щом прибраха баща ни, вече нямаше какво да ни спре.

Подрастващите момчета са склонни да вършат престъпни пакости и би било трудно да се каже дали щяхме да направим нещо по-различно от огън в градината, дребна кражба от магазин или да се промъкваме в строежи или училището след часовете. Бандата ни беше съставена само от момчета, повечето деца на приятели на баща ми, които вечно се надпреварваха. Ако петнайсетгодишният Смайлс вземеше линкълна на баща си, за да се поразходи, тогава Луис отмъкваше беемвето на съседа. Разбирате как нещата може да загрубеят много бързо. Докато станах на шестнайсет, а брат ми и приятелите му — на двайсет и две, вече нямаше съмнение, че по-коравите навлизаха в престъпността и че няма да се поправят. Колеж? Управител на щанда за деликатеси във „Фуд Лайън“? Не. Те имаха коли и гаджета, навика да употребяват наркотици и хазартни страсти, които изискваха бързо и лесно спечелени пари, без профсъюзни задължения или данък общ доход.

Отначало се опитах да стоя настрана от всичко това, тъй като не притежавах маниакалния импулс, споделян от останалите момчета (въпреки че когато ме предизвикаха да направя нещо, например да скачам от покриви и други, не отказвах. Повече се страхувах да не загубя уважението им, отколкото че може да си счупя врата.) Тайно винаги съм мислил да разочаровам баща си. Влачех се с тях, когато ми разрешаха, и предимно с наведена глава. Ако ме избираха или притискаха, се включвах във всяка мисия (наричахме ги „мисии“, сякаш бяхме екип от специалните части, а не шайка хулигани). През по-голямата част на съзряването си обаче бях по-скоро техник, отколкото престъпник. Главната ми престъпна страст беше да разглобявам и сглобявам ключалки и резета. Беше забавно, повече от любопитство, отколкото за печалба, и приличаше на лабораториите в училище.

След като баща ми отиде в затвора, брат ми затъна още повече в измами и мошеничества. Може би това беше начин да установи връзка с татко. И аз обичах измамите, логиката в тях, изпипания механизъм на добре организираната измама, същинска заредена пружина зад стръвта в капан за мишки. Джак обаче притежаваше дързостта, която ми липсваше, а това беше необходимо, за да изръсиш някого. И баща ми я имаше — готовността да направи сцена, да застане насред ресторант и да се разкрещи, да се прави на възмутен и измамен, когато той е възмутил и измамил някого. Щом брат ми решеше да ме вземе на някой удар, аз криех треперещите си ръце, защото отчаяно исках да го смая, да изиграя ролята си и да се развикам пред всички в ресторанта, че съм дал на някого петдесет долара и мога да го докажа.

Бях типичният малък брат и бих направил всичко, което Джак поискаше. След като майка ми се разболя, всичките ми угризения да крада се изпариха. Нямаше съмнение, че ще сторим всичко, за да платим лекарствата. И една нощ, когато бях на деветнайсет и най-добрият майстор на шперца, когото брат ми и приятелите му познаваха, той ме помоли да му свърша една малка работа. Съгласих се. Това толкова разби живота ми, че едва сега, десет години по-късно, най-после започвах да го оправям.

Колкото повече ме учеше Маркъс, толкова повече осъзнавах, че новата ми работа много прилича на фамилния бизнес.

Тук в „Дейвис“, вместо да „оглеждаме“, ние преценявахме обектите си. „Примамката“ се наричаше „развитие“, „въжарят“ и „подставеното лице“ — „внедрени агенти“, „гепенето“ — „питането“ и „охлаждането на мишената“ — „отсвирване“ — премахване.

Трябва да отбележа, че жаргонът не го биваше. Вместо „ямайска подмяна“, кинти и стария номер „котка в торба“ имахме нестопански организации, комитети за политически действия и комисии.

Но въпреки старомодния мошенически жаргон, който обичах да колекционирам като хлапе, истината беше, че не знаех нищо за истинската същност и на двата занаята, какво печели доверието на хората и ги кара да правят каквото искаш. Баща ми се стараеше да ме предпази от тези неща. Вероятно мислеше, че ако е достатъчно нечестен, ще може да си позволи да ме опази чист. Това ме превърна в жаден за знания ученик, докато Маркъс ме учеше на вариантите в почтения свят на всичко, което баща ми криеше от мен.

Ето например „вербуването на човешка придобивка“ — жаргонът, който Маркъс от време на време изпускаше за онова, което правехме, е П.И.К.П.Е. Инициалите означават Пари, Идеология, Компрометиране, Принуда и Его. За нашите цели това са единствените причини, поради които някой прави нещо. Това беше основата на всичко, в което ме въвеждаше Маркъс, тънкостите в думите на Хенри за козове и притежаване на хора.

Маркъс го написа на бялата дъска в кабинета си и ме попита дали го разбирам. Гледах написаното една-две минути, а сетне повдигнах рамене и отвърнах, че ще се опитам да го обясня.

— Да речем, че човек на име… Хенри иска да контролира наивник на име Майк. — Крачех напред-назад пред дъската. — Пари, това е лесно. Майк е израснал беден като църковна мишка и е затънал в дългове. Идеология — горкият Майк все още вярва в американската мечта на Хорейшо Алджър, че меритокрацията винаги възнаграждава усиления труд и ума. Унижението на Майк от скромния произход е само прикритие за убедеността му, че е най-умният сред колегите си. На всичкото отгоре той носи дамгата на осъден на затвор баща и тъмно минало, което го дърпа назад от добрия живот, който заслужава. Накратко, Майк е шибан лесен прицел за критика.

Маркъс се засмя:

— Забрави нещо.

— Компрометиране и принуда. Какво имаш срещу мен, Маркъс?

Той си спести отговора и избърса дъската.

— Преминаваме към поправката Маккейн-Фейнголд за финансирането на политическите партии от 2002 година…

Оказа се, че Маркъс има срещу мен много неща.

П.И.К.П.Е. — тези четири точки станаха моята Библия.

Парите са нещо ясно и разбираемо и въпреки че говорим за житейска философия, парите могат да купят на хората почти всичко, което искат, когато става дума за постижения и обществено положение. Идеологията кара хората да вярват в каквото ти искаш. Би било хубаво да си мислиш, че парите са най-силният мотив (и американците винаги са го вярвали, обясни Маркъс), но те се включват в играта предимно в негативен план. Не можеш да накараш някого да направи нещо, ако самият той не намира логика в него. Злодеят във всеки филм трябва да си мисли, че той е героят.

Компрометирането и принудата означават да използваш доказателство, че някой е сгрешил. По правило американците се опитват да избягват тези подходи, защото те нарушават някои основни представи за честната игра (янките мислят, че могат да спечелят всеки с пари и идеология), но за китайците и руснаците това са хлябът и маслото.

Егото е заиграване с убедеността на хората, че някак са прецакани от живота, че са по-умни от другите или по-трудолюбиви, или по-честни и затова заслужават по-добра работа, повече пари и уважение, по-красива съпруга и така нататък. Смятам, че това включва 99,99 процента от населението.

Може би и вие като мен сте забелязали, че голяма част от тази теория — за китайците и руснаците, внедрени агенти и премахване — звучи малко грубо за правителствена организация. Мислех, че лобирането е по-скоро спорове за вратички в закона, докато хапваш пържоли. Всъщност долавях ясни вибрации за Уилям Маркъс, човека без минало.

Един ден реших да ги потвърдя. Маркъс беше зад офиса и пушеше. Трябваше да го приема като знак да не го закачам, защото той отваряше пакета „Кемъл“ само когато беше много зает. Приближих се безшумно зад него на пръсти, както ни бяха учили във флота в учение за премахване на постове (не че бях прекарал много време в убиване на часови — спомням си, че предимно гледахме „Осма миля“ и се опитвах да поспя въпреки шума от мастурбирането на другите).

Бях сигурен какво ще стане и не очаквах да се приближа много до Маркъс, но въпреки това бързината му ме изненада. В един момент се промъквах на пръсти зад него, а в следващия — толкова бързо, сякаш някой изряза няколко секунди от филм — бях по лице на чакъла, а той стоеше над мен и държеше дланта ми с палеца и показалеца си. Беше извил ръката ми под особено мъчителен ъгъл, което правеше всяко движение, дори дишането, толкова болезнено, че за миг си помислих да се откажа да си поемам дъх. Погледнах го. Той беше крайно отегчен, цигарата висеше между устните му и макар и с една ръка, ми нанасяше болка с такава лекота, сякаш сменяше телевизионни канали с дистанционно.

Пусна ръката ми.

— Извинявай, приятелю. Стресна ме.

— Няма проблем — отвърнах, омаловажавайки болезнената зачервена подутина между дланта и рамото ми. — Мисля, че разбрах онова, което исках да знам.

— Умно.

Станах.

— Какво каза, че си работил, преди да се включиш в „Групата Дейвис“?

— Търговски съветник — абсолютно невъзмутимо отговори той и ме изтупа от праха.

— Разбира се.

Какво получаваш за хладнокръвен бивш директор на ЦРУ, който има всичко? Започнах да възвръщам разходите си навреме, това е сигурно, и точно като по учебник.

Беше хитро от страна на Хенри Дейвис да доведе стари шпиони и да използва уменията им не за да вербува руснаци, а да вразумява политици. Това определено обясняваше голяма част от жаргона на Маркъс. Във военноморската флота имаше много разузнавачи, но не бях срещал оперативни агенти, „тюлените“ от специалните части, и затова беше страхотно, че взимам уроци от Маркъс.

— Ще ме научиш ли на… Знаеш какво — попитах го един ден.

— Номера с пари? Да убиваш хора с найлонов плик? Такива гадости?

Предполагам, че това имах предвид.

— Не — отвърна Маркъс и ми даде копие на статия от списание, озаглавена „Адаптивен и неадаптивен нарцисизъм сред политиците“, и учебна програма по психология от дванайсет страници, защото всички привлекателни неща бяха разсейване, номера за увеселения. Работата изискваше добро разбиране на човешката природа и желязно търпение да се подготвиш и да наблюдаваш жертвата си.

Очевидно някой в „Групата Дейвис“ беше свършил добра подготвителна работа със сенатора Ерик Уокър. Преди да се запозная с него, аз го познавах от психологическия профил, който ми даде Маркъс — хазарта, каузите в Джорджтаун, които „подкрепяше“, хората, с които дружеше, и любимите му занимания.

Маркъс ме попита какъв е планът ми, за да получа контрол над Уокър.

— Няма ли да изчакаме още някаква информация?

— Не — отговори той.

— Някакви предложения?

— Сприятели се с него. — Маркъс ми даде хиляда и петстотин долара в дребни банкноти и ме изпрати да се сближа с Уокър. Нямаше да уча за тайници, незабележими докосвания или други страхотни шпионски трикове. След всичката психология и жаргон нещата се свеждаха до следното — убеди го да ти се довери, да иска да ти помогне и да ти стане приятел. Това е работата. Да се мотаеш с умни млади хора. Животът е труден, нали?

Първия път, когато направих сериозен пробив с Уокър, беше в едно свърталище на сноби на Уисконсин Авеню в Джорджтаун, бар само за членове. Тълпата се състоеше предимно от богати момчета от бивши колежански братства от Юга, с имена като Трип и Рийд, с разрошени коси и джапанки. Те бяха по къси панталони и сака, караха открити джипове и чукаха русокоси суперкучки, които изглеждаха като от „фокс Нюз“.

Политиците и главните изпълнителни директори в по-малка степен не са като вас и мен. Ако искате да разберете как мислят, отидете в секцията за самоучители за лидери в книжарницата и ще видите триметрова лавица с книги на тема как да се правиш на такъв, какъвто не си. Политиците носят една маска за масова консумация — телевизията и гласоподавателите — и друга за приятели и познати. Под фасадата може би има скрита някаква реална личност, но аз съм склонен да мисля, че след всичките години на проучване на общественото мнение и простонародни анекдоти самите те са я забравили.

Засега познавах само професионалната маскировка на Уокър — очарователен джентълмен от Юга и добър християнин, но не чак дотам, че да удря силно с Библията и да отчуждава умерените избиратели. Папката за Уокър, която ми беше дал Маркъс, беше пълна с психологически брътвежи — проблеми със самооценката на ранна възраст, свръхкомпенсация, хиперсексуалност. Този профил не е необичаен сред политиците. Бях чувал подобни слухове за Уокър. Двамата с него затворихме бара онази нощ и след като няколко часа пихме, започнах да мисля, че може би хипотезата за него, че е женкар, е малко преувеличена.

И после го видях да оглежда колежанка — най-много двайсетгодишна. След последното питие го попитах къде отива.

— Уреждам си да затъна до кръста във влагата — отвърна той с непринудения си провлачен говор от Мисисипи и тръгна след нея.

Не знаех, нито исках да знам какво означава това, но имах известна представа.

Тогава за пръв път Уокър се отпусна пред мен и оттам нататък стана по-лошо. Не можех да проумея грубия, шокиращ за секса жаргон, който той използваше, и вероятно беше по-добре. Предположих, че това са предимно празни приказки. Кипвах, когато някой не се държеше галантно с жените — единственото хубаво нещо, което наследих от баща си. Половината неща, които Уокър говореше, нарушаваха законите на издръжливостта или основите на анатомията. Ала освен че прекаляваше в бъбренето, той беше забавен тип и разнообразие от веригата на бюрократични коктейли.

Тази вечер в дома на Чип Уокър беше очарователен както обикновено. След леко заяждане с друг сенатор за шансовете на партията му в средносрочен план той понижи тон, огледа стаята и ме попита дали съм готов за нещо „необикновено“. Без да губи нито секунда, защото към нас се приближи привлекателна млада жена, Уокър насочи чара си към нея и я въвлече в абсолютно целомъдрен разговор за достойнствата на Йейл и Браун.

— Ще кажа някоя добра дума за теб — завърши той, изпрати я с лек поклон и възобнови разговора за подробностите на венерическа тема, която дори няма да спомена. Уокър мислеше, че говори тихо. Виждах, че той се напива.

Маркъс ме пресрещна по пътя към тоалетната.

— Стой с Уокър тази вечер, каквото и да се случи — заповяда той.

— Защо? Какво става?

— Най-добре е да си близо до него. Вярвай ми.

Типични глупости, произнесени с каменно изражение от шефовете ми в „Дейвис“. Не знаех какво точно искаме от Уокър. Беше ми ясно само, че той е на път да стане важна клечка и ще бъде добре да го познавам. Бях доловил няколко намека, неща, които може би не трябваше да знам, и някои подробности, които изтръгнах от Маркъс, все едно му вадех зъби. Имали сме клиент, някакъв тип от Босна или Косово — не различавам онези разкъсвани от войни през деветдесетте години адски дупки, — който искал да се внесат няколко поправки в предстоящ за приемане закон за външните отношения, така че да изнася стоки по-евтино или нещо такова. Това беше поредната скучна вратичка в закона, която никой нямаше да забележи. Номерът беше да изчакаме, докато Камарата на представителите и Сенатът предложат различните варианти на закона и комисията за обсъждане ги комбинира. Това е истинското правене на наденици в Капитолия и най-близкото, което може да намерите в легендарните опушени стаи. Уокър вероятно щеше да бъде младши член на предстоящите обсъждания за външните отношения, затова имаше логика да го привлечем на наша страна.

Случаят беше абсолютно типичен, с каквито се занимавахме в „Дейвис“ всяка седмица. Не можех обаче да разбера защо се държаха така, сякаш беше държавна тайна. Не бях виждал толкова засекретено нещо.

Но аз бях само войник и трябваше да си мълча и да се срещам с Уокър. Той вече имаше напрегнатия, съсредоточен вид на дебилен пияница, отдал се на гуляй. Не ми харесваше накъде вървят нещата и бих се махнал, ако не беше работата. Уокър грубо нарушаваше първото правило на нощния живот във Вашингтон — никога не се забавлявай на купони. Той измърмори нещо, втренчен в празното пространство.

— Какво? — попитах.

— Как си с Тина?

Не можах да си спомня коя е Тина — тефтерчето с женски имена на Уокър беше препълнено, но исках той да продължава да се размеква. Определено нямах проблем с нея, затова кимнах.

— Добре — отвърнах и насочих Уокър към безлюдна приемна. Той търсеше в джоба си ключове — лоша новина.

Още не беше станала сцена, въпреки че няколко души проявиха интерес, докато влизаха. Видях Маркъс, който разговаряше с двама мъже с четвъртити челюсти и кози брадички. Оставих Уокър за минута и се приближих до Маркъс. Надявах се да се измъкна от задачата тази вечер — да натоваря на такси Уокър, да го изпратя вкъщи и да пропусна приключението, което бе планирал за мен Маркъс.

— Майкъл Форд — рече той, — позволи ми да те представя на двама скъпи приятели на „Групата Дейвис“. — Това беше парола. Само приятели означаваше клиент и от В-списъка, близки приятели — от Б-списъка и скъпи приятели — от А-списъка. Те бяха приоритетни. — Това са Мирослав Гузина и Александър Сребов от сръбската търговска мисия.

Търговските съветници се оказаха интересна шайка. Мирослав разкъса със зъби парче филе от ордьовъра и после протегна ръка.

— Приятно ми е — казах. Ръката му беше като камък.

— Може ли да ви отнема Маркъс за момент?

Маркъс се извини и се дръпнахме настрана.

— Каква е играта с Уокър?

Той ми отправи тъп и невинен поглед, на който можех да отговоря само с дълга въздишка.

— Прави го щастлив — заръча ми. — И не забравяй, че „Групата Дейвис“ винаги се грижи за теб.

По дяволите. Тези балканци сигурно бяха хората, които финансираха съблазняването на сенатора Уокър, и това ме поставяше натясно. Уокър ми махаше с ръка нервно, готов да тръгне. Върнах се при него.

— Нали имаш нов кадилак CTS?

— О, да — отговори той.

— Може ли да го покарам? — Знаех, че не трябва да се намесвам между пияница с южняшко чувство за чест и ключовете за колата му, поне без да имам убедително обяснение.

— Знам ли.

— Хайде.

Уокър повдигна рамене, протегна длан с ключовете и ми позволи да ги взема, без да се съпротивлява. Отначало това ме изненада.

— Престани, мой човек. Да зарежем това събиране на момичета скаути. Знам едно място, където ще се погрижат за нас.

Това изобщо не ми хареса. Прозвуча ми като публичен дом. Осъзнах, че той ми е дал ключовете не защото мисли, че така е благоразумно да постъпи заради безопасността на обществото, а защото наистина иска да стигнем дотам, където ще ни води.

Тъй като Маркъс и сърбите ме плашеха до смърт и защото бях добър млад корпоративен подмазвач, обикновено бих изпълнил заповедите на Маркъс и бих тръгнал с Уокър.

Имах обаче ясно предчувствие, че епизодът с Уокър няма да завърши добре и отгоре на всичко трябваше да се справя с един много особен проблем — огромният мъж, който в момента ни наблюдаваше с Уокър от коридора и изобщо не изглеждаше доволен, че се готвя да купонясвам с прословут женкар. Но защо ли ми пукаше?

Защото този човек беше Лорънс Кларк — простете, сър Лорънс Кларк, когото може би познавате като председател на хедж фонд, който контролира трийсет милиарда долара в столицата. И нещо по-важно, той беше бащата на Ани Кларк, бивш играч в английския национален отбор по ръгби. Ани беше в дома ми в момента, тъй като това беше по-лесно, отколкото да се връща в жилището си на Глоувър Парк. И спомняте ли си как цялата история с Ани беше прекалено лесна, сякаш някъде имаше уловка? Лорънс Кларк беше първата уловка, която открих. Естествено, че не исках да ме види да отивам в публичен дом с Уокър. Баща й ме беше приковал с гневен поглед, Уокър ме молеше да тръгваме, а Маркъс стоеше и ме гледаше как се въртя неспокойно, докато се опитвам да избера една от няколко неприятни възможности.