500

Десета глава

Колумбия ми харесваше. С изключение на контролираните от бунтовници райони близо до Панама сега в страната е безопасно, съвсем не като стрелбището, което беше в дните на картелите. Жените бяха невероятно красиви, но мисля, че най-любимото ми нещо беше кафето. Колумбийците го пият непрекъснато. В полунощ във влажната тропическа жега, на някой безлюден градски площад, пак може да видиш човек, който се разхожда с термос, предлага тинто и намира клиенти. Обичам такива места.

Бях там от четири дни. С Хенри бяхме гости на Радо Драгович. Той беше сръбският тузар, който бе финансирал съблазняването на сенатора Уокър. Имаше хубава малка модернистична къща на карибското крайбрежие на Колумбия, близо до парк „Тайрона“. От едната страна беше Карибско море, леко набраздена синева, простираща се до хоризонта. От другата страна се извисява планина, висока пет хиляди и петстотин метра. Представете си Скалистите планини до Тихия океан, като Биг Сур на централно калифорнийското крайбрежие, само че десет пъти по-величествени, и ще разберете за какво говоря.

Колегите, включително Ани, едва прикриваха завистта си, че аз съм избран да отида в рая по работа с Хенри Дейвис.

Предполагах, че сме там, за да договорим със сърбите кои точно вратички искат затворени в предстоящия закон за външните отношения. Уокър се оказваше услужлив в това отношение, както беше предсказал Маркъс. Ала засега престоят ни беше само почивка. Бяхме настанени в хотел в старо риболовно пристанище, което богати европейски имигранти бяха превърнали в град на удоволствия.

Чувствах се странно по време на почивката и свободното време след близо една година работа по деветдесет часа седмично в „Дейвис“. Разбрах две неща — първо, Хенри се държеше добре с мен след бъркотията с Уокър (охлаждаше страстите ми) и второ, забавлението нямаше да продължи.

Засега най-трудното за мен беше да избягвам Ирина, дъщерята на Радо. Тя се беше появила на следващия ден от пристигането ни заедно с четири нейни сексапилни приятелки. Всъщност вече я бях виждал на купона в дома на Чип с Уокър, в онази безумна нощ, когато той ме заведе в къщата с метамфетамина. Ирина беше момичето, с което Уокър бе говорил за колежи. Тя беше на двайсет и една. Очевидно бе учила две години в Джорджтаун и сега си беше дала свободно време, за да се прави на балканска Парис Хилтън, докато избира между Йейл, Браун и Станфорд, за да завърши образованието си.

Със сигурност беше умна. Но първото, което забелязваш в нея и приятелките й, беше, че са купонджийки — големи слънчеви очила, маркови дрехи, пушене в стил „духай го“, характерен за младите хора. Ирина беше млада, но физически зряла — черни очи и много секси, добре оформена фигура на средиземноморска прелъстителка. Не беше най-красивата млада жена, която бях виждал, но поведението й говореше: „Вземи ме и прави каквото искаш с мен.“ Съблазнителността й се дължеше предимно на лицето, което беше страхотно — пълни, сочни устни и бадемови очи, но по-важното беше, че тя имаше онзи вид — пълни със сласт очи, които казват: „Изкарай ме оттук и ме заведи в леглото.“ Ирина правеше тази физиономия постоянно. Това беше обичайното изражение на лицето й. Много разсейващо.

Един ден на плажа се оказах обект на вниманието й. Тя ме попита с какво се занимавам и какъв бизнес имам с баща й.

— Работиш пряко с Хенри Дейвис? — изуми се Ирина.

Тя сякаш ме проучваше, за да разбере дали съм важна клечка. Седеше близо до мен по бански и срязани джинси и често се навеждаше да пропъди някоя буболечка, а гърдите й леко докосваха рамото ми. Изпълнението й беше много убедително. Ясно беше, че е умна, и очите й ме разтапяха като контролиращ съзнанието лъч. Аз обаче бях видял много през времето си, прекарано в „Групата Дейвис“, и бях нащрек с любопитни жени с големи „бомби“, затова правех всичко възможно да я отблъсна. Безразличието обаче се оказа недостатъчно. Ирина работеше като по наръчник за филм ноар да играе проститутка. След няколко минути шикалкавене тя се втренчи в очите ми.

— Страх ли те е от лоши момичета?

— Ужасявам се — отвърнах и отново се вглъбих в плажното си четиво („Теория на регулаторното улавяне“, невероятно увлекателно). Ирина отстъпи няколко крачки назад, все още вперила в мен онзи сластен поглед, а после се обърна и тръгна, със сигурност да си намери белята в сенчестия край на плажа.

Можеше да бъде комично, дори мило, да видиш как едно момиче се наслаждава на новооткритата си сила — начинът, по който може да използва секса като коз дори срещу най-хладнокръвните мъже. Само че Ирина не приличаше на игривата Лолита, а притежаваше заучената увереност на куртизанка. Но кой бях аз да я съдя? Трябваше да седя на вълнолома, да чета и да се правя на безразличен, докато чаках предателското си надървяне най-после да се откаже от всяка надежда.

Във Вашингтон вече се бях запознал с двама от подчинените на Радо — Мирослав и Александър. Те бяха долнопробни главорези, евробоклуци, затова се изненадах приятно, когато открих, че Радо е класика и има стил. Винаги носеше добре ушит костюм, сякаш нямаше потни жлези дори тук в тропиците, и говореше неща като: „Бихте ли ме извинили“… или „на когото“, а не „на който“, с лек акцент и правеше всичко възможно да изглежда представителен.

Къщата му се намираше на километър и половина над селото, където бяхме отседнали с Хенри. Мирослав, Александър, Радо, Хенри и аз пиехме пенливо бяло италианско вино „Просеко“ в градината на Радо и гледахме залеза. Радо набра няколко подправки, които да използва за вечерята, обясни свойствата им, леко ги докосна с връхчетата на пръстите си и ги помириса.

Цялата къща беше отворена към океана. Той ни заведе в кухнята и ни обясни тънкостите на бифтека тартар — най-важното било свежестта и яйцата, но предимно месото.

Съблече сакото си (за пръв път го виждах по риза), нави ръкави до лактите си и каза на Мирослав да извади парче говеждо от хладилника.

— Убили са Флор преди два часа — каза Радо и плесна месото на плота, а после с дълъг нож от дамаскинска стомана отряза филето от гръбнака и се залови да отстранява тлъстините и кожата. — Обичам да върша касапската работа — усмихна се той.

Нямах търпение да се заемем с работа. Ваканциите ме изнервят. Обичам да съм зает и след като видях уменията на Радо с ножа, не изпитвах голямо желание да бъде в мерника на Ирина. Тя беше слязла на долния етаж, издокарана в прозрачен саронг, и ме гледаше похотливо от отсрещната страна на масата, докато ядеше ябълка.

Радо говореше почти непрекъснато по време на вечерята, която се състоеше от шест блюда. Колкото и вкусни да бяха ястията, след като ядох най-сочно изпечения на скара средиземноморски фазан, изслушах най-язвителната критика за първите филми на Емир Кустурица („Ъндърграунд“) и пих най-добрия коктейл „Сазерак“ от коняк, ръжено уиски и абсент, не можах да се сдържа. Бях заложил задника си, за да хвана в нещо Уокър заради този човек, и държах да знам какво иска и колко е готов да плати.

— Е, господин Драгович, как можем да ви помогнем във Вашингтон? — попитах.

Малката група, събрала се на вечеря, реагира така, сякаш се бях изходил в пунша.

Хенри ме спаси, като смени темата.

— Знаеш ли кой прави най-хубавия абсент в днешно време? — обърна се домакинът към Дейвис и след като ми се усмихна снизходително, подхвана новата тема.

Проклети южноевропейци. Не обсъждат бизнес по време на обяд. След четири часа бяхме изяли десерта и изпили кафето. Радо извади бутилка с някакъв противен на вид черен алкохол с азиатски букви на етикета и напълни чашите. Не можах да определя вкуса на напитката, защото след всяка малка глътка имах чувството, че в устата ми е инжектирана двойна доза новокаин. Веднага ми призля.

Накрая Радо предложи мъжете да вземат питиетата си и да отидат в библиотеката. Какво облекчение. Най-после щяхме да обсъдим темата.

Той отново напълни чашите ни и ми се стори, че видях нещо да плува в бутилката алкохол от Далечния изток.

Хенри обясни условията на уговорката. Говореше по същество. Адски сериозно. Никакви адвокати и договаряния. Сделка само с ръкостискане — ти ни даваш двайсет милиона долара, ние записваме закона ти в кодекса — официален американски законодателен акт, приет от двете камари на Конгреса и подписан от самия президент. Ще бъде прикачен към по-голям закон, но така е със законите. Ако „Групата Дейвис“ не изпълнеше поетото задължение, Радо не ни дължеше нищо.

Той изглеждаше доволен от всичко.

— Колкото повече закони, толкова по-малко правосъдие — отбеляза и отпи от чашата си.

Започна се… Цитати на Цицерон. По-добре беше да се разположа удобно.

— Това е соджу от Северна Корея — продължи той. — Много е рядко. Отлежало е седем години и е запазено за партийния елит. — Радо пак напълни чашите ни и да, нямаше грешка — на дъното на бутилката имаше мъртва змия. — Пепелянка — добави той, когато забеляза втренчения ми поглед. — Отровата придава известна сладникавост.

Наздраве.

— Двайсет милиона американски долара — каза Радо и започна да крачи, гледайки няколкото светлинки, които леко се поклащаха в Карибско море.

И спря дотам. Предполагам, че беше част от стратегия за водене на преговори, но в случая нямаше да мине. Някой почука на вратата.

Влезе прислужник с бележка за Хенри. Дейвис я прочете, консултира се с Радо и после сърбинът каза:

— Разбира се, покани го.

Три минути по-късно се появи Маркъс. Извини се. Беше разрошен и измачкан и държеше цифров касетофон. Той трябваше да е с нас, но в последната минута нещо го задържа във Вашингтон. Маркъс прошепна нещо на Хенри и двамата излязоха.

Когато обсъждаше нещо важно или поверително, Маркъс имаше навика да го съобщава на фона на музика. Предполагам, че е дългогодишен страх от подслушване. И действително, скоро се чу ария от страничната стаичка, където двамата с Дейвис се бяха усамотили.

Върнаха се след десетина минута с адски сериозни изражения. Хенри помоли да остане за миг насаме с Радо. Не знаех какво става, но бях сигурен в едно — Радо трябваше да се съгласи на двайсетте милиона, защото цената, изглежда, се беше вдигнала.

Чакахме навън още двайсет и пет минути, докато те разговаряха в библиотеката. Въпреки високооктановото соджу изненадващата поява на Маркъс ме накара да изтрезнея. Запитах се дали не въртят номер на Радо с някаква извънредна новина, за да повишат цената.

Ако го правеха, аз не участвах. Когато излязоха от библиотеката, Хенри и Радо не пророниха нито дума какво са обсъждали, само продължиха да си шушукат в ъгъла. Маркъс даде касетофона на асистентката на Дейвис, вероятно за да направи препис.

Зачаках, колкото можах по-търпеливо, и накрая се приближих до Хенри и Маркъс.

— Какво става?

— Ще бъде строго поверително — отвърна Маркъс. С други думи — чупката.

Съвсем разбираемо. Не беше необходимо да знам всичко, въпреки че последния път, когато се озовах в ситуация абсолютно неинформиран, едва не ме изчука сто и четирийсет килограмов тип на име Готин и не свърших в затвора. Исках поне да знам как това засяга моята мисия в сделката Радо — Уокър.

— Добре — рекох. — Само ми кажете каква е следващата игра с Уокър.

Маркъс и Дейвис си размениха погледи, които казваха: „Лоша новина“. Предположих, че Хенри реши да поеме куршума. Той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Ще те изтеглим от тази мисия, Майк.

Останах стъписан и замигах като идиот.

— Какво? Наруших етикета веднъж на обяд и вече съм пътник?

— Изобщо не става дума за това — отговори Маркъс. — Не си направил нищо лошо.

— Вече не е само въпрос на добавяне на поправка към закона — поясни Хенри. — Нещата се промениха. Сега работим в съвсем различен порядък на величините. Ще бъде твърде много толкова скоро за теб, Майк.

Можех да изхленча, че са ме замъкнали в Южна Америка, когато във Вашингтон работата ми се трупа, че съм изгубил една седмица и че ми е писнало да ме държат в неведение, но нямаше да си направя услуга.

— Заслужих го — заявих. — Поех риска. Хванах Уокър. Готов съм за отговорността.

— Опитваме се да те предпазим. На път си да станеш играч. Остави този случай. За твое добро е. Работата е такава, че ако направиш един погрешен ход, ще бъдеш прецакан. Необратимо.

Замислих се за момент и после се отказах.

— Схванах посланието. Благодаря ви, че бяхте откровени с мен.

Оставих ги да си говорят и излязох навън да се разходя. Запитах се дали са повярвали на установената ми практика на добър войник. Защото ако мислеха, че ще зарежа случая — ще се откажа от дебненето и слухтенето, както бях правил цял живот, и да им позволя за втори път да ме изпратят на мисия, без да ми кажат нищо, — те знаеха много по-малко за човешкото поведение, отколкото показваха.

Трябваше да разбера какво става със случая на Радо и какво беше записано на касетофона, донякъде от любопитство и донякъде от себелюбие. Бях работил усилено и заслужавах участие в играта, която те планираха. Имаше и още нещо. Бях предпазлив с Дейвис и Маркъс, откакто ме пуснаха на сляпо в изработването на Уокър. Досега бях най-важната фигура в случая „Уокър — Радо“ и исках да съм сигурен, че ако новият им план се провали, няма да опера пешкира. Нямаше да навреди, ако намерех някоя мръсотия, малък коз срещу шефовете ми, застраховка, която да скрия в случай на критичен момент. Знаех, че Дейвис ме нае, защото съм потайно копеле, и определено не исках да го разочаровам.

Хенри и Маркъс щяха да останат в къщата на Радо и да измислят реакция на голямата новина, която промени плана на играта с Радо. Асистентката на Дейвис се връщаше в хотела ни в града с цифровия касетофон на Маркъс, вероятно за да препише на хартия аудиозаписа.

Естествено, предложих да я изпратя до хотела. Човек никога не знае какви съмнителни типове може да дебнат в град като този.

Прекарах я по заобиколен път, на една-две преки от доковете и автосервизите, което означаваше, че ще трябва да вървим покрай брега няколко минути, за да стигнем до хотела.

Асистентката на Дейвис — името й беше Маргарет — носеше касетофона в ръката си. Тя беше секретарка на Хенри от десетилетия, извън и в правителството. Беше на петдесет и пет години, винаги с кок и безупречно изгладени дрехи и човешкият еквивалент на сейф. Записът беше ключът за голямата новина, която Маркъс и Дейвис бяха получили, но Маргарет със сигурност нямаше да ми позволи да го чуя. Знаех, че щом записът стигне до Вашингтон, ще отиде право в трезора на Хенри, който беше непревземаема крепост.

Един ден го бях видял да излиза оттам. Трезорът беше скрит зад фалшив панел в кабинета му. Дори фактът, че ми позволи да надзърна, изглеждаше като грешка в сигурността, но нямаше значение, че знам къде е трезорът, защото беше чудовищен, пак „Сарджънт и Грийнлийф“. Необходими бяха експерт и двайсет необезпокоявани часа, за да бъде отворен. Ако исках да чуя записа, трябваше да го направя, докато бях в Колумбия.

Поддържах разговора, докато вървяхме, и скоро се сдобихме с компания. Маргарет погледна през рамо и после още веднъж. След това се втренчи напред и ускори крачка. Тялото й се напрегна.

— Някой ни следи — каза тя.

— Добре. Запази спокойствие. — Погледнах назад. Следеше ни висок, жилав, местен чернокож мъж на около четирийсет и пет години. Косата му беше чорлава, а брадата — прошарена.

Палмова горичка закри луната.

— Твърде тъмно е за мен — рекох. — Видя ли в какви цветове е облечен? Черно и синьо, нали?

Маргарет се поколеба за миг и се замисли.

— Да. Какво означава това?

— Може да е от някоя банда — отвърнах и се намръщих. — Вероятно няма да ни се случи нищо лошо, ако не размахваш нещо ценно.

Тя ми показа сребристия цифров касетофон за триста и петдесет долара в ръката си. Беше облечена с рокля без джобове и беше оставила чантата си в хотела.

— Можеш ли да го скриеш? — попита.

— Имам колан с портмоне.

Тя ми даде касетофона. Преследвачът се разбърза и ние се опитахме да се отдалечим от него. На петдесетина метра от хотела новият ни приятел започна да мърмори нещо. Маргарет едва не хукна към вратата.

Ужилването беше извършено. Предстоеше прекарването.

— Чудесно — рекох и посочих към ъгъла. — Мисля, че виждам няколко войници. — Колумбийската армия беше по цялото крайбрежие. Да видиш шестнайсетгодишни момчета да се разхождат с гранатомети и бронежилетки и щурмови пушки „Галил“, можеше да е малко озадачаващо, когато отидеш за пръв път в Колумбия, но бързо осъзнаваш, че те са там само за да попречат някой янки да бъде отвлечен и от време на време изнуден от местните жители. — Ще им кажа да си отварят очите. Ти се качвай горе.

— Сигурен ли си? — попита Маргарет.

— Да, всичко ще бъде наред. — Вечният мъченик Майк.

Тя влезе в хотела.

На ъгъла нямаше войници. Мъжът в черно и синьо беше на петнайсетина крачки. Приближи се до мен и прошепна:

— Ганджа. Кокаин. Ганджа. Кокаин.

— Не, благодаря, Рамон. — Дадох му песо на стойност три долара за главоболията и заобиколих към задното стълбище на хотела.

Не ми беше приятно, че извъртях номер на Маргарет. В края на краищата, измамата е лесна, когато си имал месеци, за да спечелиш доверието на някого. Исках обаче да чуя какво е записано на касетофона. Трябва да познаваш мишената си и аз знаех, че Маргарет ще изпълни заповедите на Хенри на всяка цена. Задачата й тази вечер беше лесна — да пази касетата. Това обаче правеше моята работа трудна. Можех да й я взема насила, но това не беше елегантен изход. Ето защо се наложи да въведа някаква външна опасност, нещо много по-страшно от мен, така че за да опази касетофона, Маргарет да го даде на по-малката заплаха — кроткия, любезен Майк.

Рамон беше местен образ и непрекъснато обикаляше плажа, облечен в дрипава черно-синя футболна фланелка. Излъгах Маргарет, че това са цветовете на някаква банда, за да я заблудя. Всъщност това бяха цветовете на футболния клуб „Бояка Чико“. Следобед Рамон продаваше фалшиви кубински пури, а щом се стъмнеше, търгуваше с наркотици и се опитваше да пребърква момичетата с раници. Ако го хванеш късно през нощта (а Рамон обикновено скиташе импулсивно под въздействието на наркотиците), той просеше за гладуващите си деца. Беше страшен на вид, но безобиден. Идеален за моите цели. Бях завел Маргарет на плажа, за да срещнем Рамон, който да я уплаши и да я принуди да ми даде касетофона.

Картата с паметта на касетофона беше надписана: „Обект 23: Стационарен телефон1“. Отне ми трийсетина секунди да копирам съдържанието й в лаптопа си и след това почуках на вратата на Маргарет.

— Да не забравим това — рекох и й върнах касетофона с картата вътре.

— Благодаря ти, Майк. Нямаш представа какви неприятности щях да имам, ако го бях изпуснала от погледа си.

Изчаках, докато другите гости заспят, включих слушалките в лаптопа си и се приготвих да изслушам записа.

— Близо съм да науча информацията, която ми трябва — каза някакъв глас. — Само се надявам да имам достатъчно време.

Говореше мъж, вероятно на средна възраст, обезпокоено, но в същото време уверено и красноречиво, сякаш беше свикнал да държи речи пред публика.

— Достатъчно време? — попита друг.

— Те може да знаят нещо за целите ми. Не знам колко. Мисля, че ме наблюдават. Кой знае на какво са способни. Други са изчезвали, когато са се доближавали до истината.

Вторият събеседник въздъхна:

— Кои са те?

— Имам доверие само на теб, но пак не мога да ти кажа всичко. Случиха се твърде много лоши неща. Ако ти кажа, ще те изложа на същата опасност. Не мога да те натоваря с такова бреме.

— Съзнаваш ли колко налудничаво говориш?

— Да. Бих искал всичко това да е параноя, но не е. Мисля, че открих човека с информацията. Трябва да се добера до него преди тях. Те биха направили всичко заради доказателството. Ако го имат, знам, че това ще бъде краят ми.

— Трябва да кажеш на охраната си. Може да те убият…

— Нито дума. Разбираш ли? Нямаш представа какъв е залогът.

Вторият събеседник се поколеба и накрая каза:

— Добре.

Първият въздъхна дълбоко:

— Ако дойдат за мен, ще бъда готов.

Бях толкова погълнат от разговора, че не чух почукването на вратата ми първия път. Разнесе се отново — три силни похлопвания, последвани от гласа на Маркъс:

— Там ли си, Майк?

Разбързах се, сложих компютъра и слушалките на бюрото в ъгъла на стаята и отворих вратата.

— Как вървят нещата? — попитах, лош опит да се правя на хладнокръвен.

— Исках да се уверя, че си добре след случилото се в дома на Радомир.

— Да, разбирам. — Усещах пулса си в гърлото. Надявах се, че Маркъс няма да забележи.

— Ако изиграеш правилно картите си, един ден ще станеш партньор във фирмата, ръководена от трима — Хенри, аз и ти. Този случай обаче има твърде много движещи се парчета. Не е подходящ за човек, който е започнал сравнително отскоро. Прекалено опасно е.

— Ясно. Предпазвате ме.

— Добре. — Маркъс погледна към лаптопа с включените слушалки. Този човек беше същински ястреб.

— Какво слушаш?

— Новия албум на Джони Кеш.

— Мислех, че той умря.

— Да, но измъкват стари парчета всяка година.

— Като Тупак Шакур.

— Да.

Маркъс обикновено не си падаше по празните приказки. Беше мъчително да го гледам как ме наблюдава. Не можех да кажа дали ме подозираше, или това беше само обичайната му шпионска особеност да се съсредоточава във всеки детайл и да проточва разговора, за да види дали ще може да надуши нещо за мен.

— Е, хубаво — най-после каза той. — Промяна в плана. Утре се връщаме във Вашингтон. Не стой до късно.

— Разбира се.

Маркъс излезе и аз затворих вратата, спуснах резето и се проснах в леглото като чувал с пясък.

След като се успокоих, пуснах записа за втори и после за трети път. Въпросите се увеличаваха с всяко прослушване. Кой беше Обект 23? Наистина ли Хенри и Маркъс бяха отишли толкова далеч, че да подслушват телефоните му? Разбира се. Нали слушах резултатите.

Какво беше доказателството, до разкриването на което той се бе доближил? Тайната, достатъчно опасна, че да го убият? Сигурно имаше връзка със случая на Радомир, с моето изтегляне и уверенията, че е твърде опасно за новобранци като мен.

Докато разсъждавах, аз се запитах дали Обект 23 се тревожи, че ще бъдат разкрити греховете му и ще стане поредната жертва на изнудване на Дейвис, или животът му наистина е опасност. Или страдаше от параноя? Беше ли склонен към насилие, достатъчно луд, за да нападне всеки, който се доближи до информацията, която криеше?

Това излизаше от рамките на обичайния бизнес и твърдата игра. Трябваше да разбера кой е този човек и какво искат от него шефовете ми. Исках го донякъде от професионална гордост, защото случаят беше мой и си бях спечелил участие в него по трудния начин. Имаше обаче и нещо по-дълбоко. Мръсните номера бяха едно, но не желаех да цапам с кръв ръцете си.