500

Седемнайсета глава

Ани още беше будна, когато се върнах в „Ин“. Отидох право в банята и се изкъпах, измивайки засъхналата кръв от крака си. Влязох в стаята и казах на Ани, че съм уморен, но иначе съм добре, и че ще й обясня всичко сутринта. Беше тъмно и шевовете не изглеждаха твърде зле под бинта. Тя, разбира се, настоя да й кажа какво се е случило, но се смили, когато отвърнах, че се нуждая от сън.

На закуска, заобиколени от винаги отзивчивия и вездесъщ персонал на „Ин“, очевидно не беше мястото да обсъждаме поверителни въпроси. Това ми даде малка отсрочка за обясненията какво се е случило.

Седнахме в колата и аз веднага включих радиото. Ани ме гледаше и чакаше да заговоря, а аз бях вперил поглед право напред. След петнайсетина минути тя завъртя копчето и спря радиото.

— Майк, трябва да ми кажеш какво се случи. Кракът ти… Добре ли си? Някой пострада ли?

— Добре съм. Аз… — Гласът ми заглъхна. Бях се надявал, че дарбата ми да импровизирам ми осигури изход, но това не стана. Събитията от снощи имаха нереалните свойства на сън и опитите да намеря начин да реагирам на тях и да продължа по-нататък, парализираха мислите ми. — Трябва ми време да помисля… — Гледах как присвяткат белите линии на магистралата и поклатих глава. — Може ли да говорим по-късно?

Ани кимна, а после хвана ръката ми, докато се движехме по лъкатушещия път през дългите долини на Шенандоа. Изненадах се. Тя беше упорита като мен. Едва когато погледнах в огледалото, разбрах защо Ани не настоя. За пръв път от снощи се видях на дневна светлина. Тъмни сенки под безизразни и безчувствени очи и нездравословна бледност. Приличах на умиращ човек.

Изобщо не заспах. Гледах втренчено в тавана, слушах дишането на Ани и изпитвах лека утеха всеки път, когато се обърнех и видех нацупената муцунка, която тя правеше, докато спеше.

От време на време сядах на ръба на леглото в мрака и докосвах визитната картичка, която ми беше дал детектив Ривера. Твърде много ли беше за мен всичко това, за да се справя сам? Трябваше ли да говоря с ченгетата и да извърша единствения грях, който не може да бъде простен в семейство на крадци? Имаше ли начин да избягам от Хенри или да го надхитря?

— На нищо не приличаш — каза колегата срещу мен, когато в понеделник сутринта отидох на работа. — Изкарал си хубав уикенд, а?

— Страхотен — отвърнах.

Предположих, че катастрофалното положение, в което се бях забъркал, личеше на лицето ми и това беше лошо. Установената практика и хладнокръвната игра бяха единственият начин да преживея случилото се и да протакам нещата с Маркъс и Дейвис, докато реша какво да правя.

Двама убити, а във вестниците в неделя и понеделник не пишеше нищо. Може би знаеха само убийците и аз. Това обаче нямаше да продължи.

Електронната поща ме успокои. Седнах и се зарових в баналните задачи на ежедневието. Преструвах се, че уикендът не се е случил.

Донякъде.

През стъклото на вратата на кабинета си видях, че Уилям Маркъс зави по стълбите и тръгна по коридора към мен. Както винаги изглеждаше спокоен. В едната си ръка носеше чаша кафе, а в другата — кексче с боровинки.

Чух тихите му стъпки по килима.

Той мина покрай кабинета ми.

Сега бях в безопасност да прегледам пощата си. След няколко минути се осмелих да надникна в коридора, но не го видях.

— Майк. В кабинета на Дейвис. Веднага — чу се гласът на Маркъс зад мен. Сякаш наблизо отекна изстрел. Тялото ми мигновено се напрегна и юмруците ми се повдигнаха към гърдите. След това разперих пръсти и положих усилия да си поема дъх.

— Разбира се — отвърнах.

Докато се качвахме по стълбите, сърцето ми блъскаше в гърдите като разнебитена центрофуга. Обмислих всеки приемлив обичаен сценарий за такова повикване, но не се спрях на нито един. Единственото обяснение беше, че те знаят, че съм бил във вилата, когато бяха убити Хаскинс и Ирина. Въпреки това хрисимо вървях след Маркъс. Знаех, но не ми се вярваше, че отивам право в ръцете на убийците.

Дейвис седеше зад бюрото си и надничаше през очила за четене, докато преглеждаше имейл.

— Един момент — каза той, без да вдига глава.

— Добре ли мина уикендът ти? — попита ме Маркъс.

— Да. С Ани ходихме в „Ин“ в Малкия Вашингтон. — Говорех спокойно, въпреки че пулсът блъскаше в гърлото и слепоочията ми.

Маркъс и Дейвис се спогледаха и Хенри кимна.

— Опита ли телешкото? — додаде Дейвис.

— Да. Беше превъзходно. Трябва да намеря добра месарница наблизо…

Маркъс се приближи до мен.

— Изпразни джобовете си — прошепна в ухото ми и ми подаде пластмасов поднос.

Извадих мобилния си телефон, ключовете и портфейла.

Маркъс прокара ръка по джоба на сакото ми, напипа писалка и ми направи знак да сложа нея и часовника си на подноса.

— Е, добре — рече Дейвис. — Нищо необичайно?

Маркъс ми махна с ръка да стана. Подчиних се.

— „Ин“ беше специална почерпка, но освен това, не, нищо — отговорих.

Маркъс провери колана ми и прокара два пръста по гръдната ми кост. Почувствах ги като чук по костта си.

— Чудесно — каза Дейвис. — Маркъс, ти познаваш добър месар, нали?

Маркъс ровеше в подноса и оглеждаше вещите ми.

— Да. На Източния пазар. — Най-после изглеждаше доволен и направи знак на Дейвис, че всичко е наред.

Добре познавах това разгряващо бъбрене на тези срещи. Беше стандартна процедура. Но никога не го бяха правили, докато ме претърсват.

— Значи нищо необичайно, а? — повтори Дейвис.

— Не.

Той погледна Маркъс, който повдигна рамене.

Дейвис се усмихна широко.

— Е, фантастично.

— Страхотно — добави Маркъс.

Може би го бях изтълкувал погрешно. Претърсването беше странно, но те, изглежда, се забавляваха. Отпуснах се малко и дори се усмихнах.

— Прекрасно — рекох.

— Продължавай с тази история и няма да имаме проблем. Ти и останалият свят ще чуете за пръв път… — Дейвис погледна Маркъс, който провери часовника си.

— Вероятно около единайсет и половина.

— За злополучните смъртни случаи във Фокиър Каунти след няколко часа — продължи Дейвис. — Цялата история ще изтече постепенно през следващите няколко дни.

Те ме гледаха и преценяваха реакцията ми. Кимнах. Цялата постановка беше нагласена. Те искаха да се придържам към историята си и да се преструвам, че не знам за убийствата.

— Разбираш ли?

— Да — отвърнах.

Хенри погледна Маркъс.

— Виждаш ли? Схватлив ученик. Това ще ни спести много обяснения и неприятности.

— И не се притеснявай, че си замесен — каза Маркъс. — Погрижихме се за това. Няма да ти направят нищо. Полицаите са пристигнали по-късно вечерта и са открили нещастно убийство и самоубийство.

Дейвис се прокашля.

— Трябва да знаеш, че ние съжаляваме за случилото се като всички други. Безпокояхме се за връзката на съдията с онази млада жена, все по-лабилното му поведение и параноята му. Никога няма да разберем какво точно се е случило между тях. Опитахме се да го спрем, но закъсняхме. Не съм сигурен какво знаеш или си мислиш, че знаеш, но можеш да бъдеш спокоен. Ние не сме лошите, Майк.

— Не сме и добрите, но не сме хладнокръвни убийци. Това е лошо за бизнеса — допълни Маркъс.

— Ето какво се е случило — продължи Хенри. — Не е необходимо да ти казвам, че положението е опасно за всеки от нас. Ръцете ти не са чисти, Майк. Ще има изключително голямо внимание. Цирк, какъвто не сме виждали от… случая „Чапакидик“1. И убийството на Мери Майър2. Работата, която ти свърши с Уокър и Радомир, няма да изглежда добре при внимателно разглеждане под лупа.

— Държахте ме на тъмно и за двата случая.

— Или ти не искаше да знаеш. Парите притъпяват етичното любопитство. Това е съвсем естествено. От работата си с Маркъс добре знаеш, че ние не отправяме заплахи. Ще ти кажа, че докато всички мислят, че той е герой, малцина са такива. Хората се мислят за честни, но това е само защото никога не са били подлагани на изпитание и принудени да платят истинската цена на честността. Казвам ти го, защото си ми симпатичен. Виждам себе си в теб. И мога да те спася от много страдания. Знаех за миналото ти от самото начало, Майк. Ти си роден да живееш в сивия сектор. Затова те взех. Знам повече за миналото ти, отколкото ти знаеш. С Маркъс бихме предпочели да продължаваме постепенно да те инструктираме и запознаваме с цялата сложност на нашата работа тук, но се опасявам, че нещата се ускориха. Ти винаги си бил абсолютно талантлив. Можеш да бъдеш страхотен. Можеш да бъдеш на моето място един ден. Изборът е твой.

Той се приближи и застана над мен.

— А сега, кажи ми. Разговаря ли с Хаскинс, докато беше във вилата? Той каза ли ти нещо? Даде ли ти нещо?

Видях, че очите на Маркъс се втренчват в мен и преценяват всяко мигане, всяко трепване и всяка капка пот. Ако излъжех, предателското ми тяло щеше да издаде истината.

— Не — отговорих.

Той продължи да ме гледа.

— Добре — каза и аз предположих, че съм издържал проверката.

— И сме на едно мнение за уикенда, нали?

Играта им беше добра, но аз и не очаквах друго от Дейвис. Той ми беше дал история за прикритие — как те се опитвали да спрат нещата и не са успели, — достатъчно приемлива, за да успокои съвестта ми. Никой не се мисли за злодей. Вече виждах как си спомням погрешно и преигравам вечерта в мислите си, докато думите на Хенри станат истина.

Той правеше съгласието ми да прозвучи толкова лесно, само още една стъпка като всички други, които бях направил в „Групата Дейвис“. Всяка беше толкова малка, че не я забелязваш. И после един ден се обръщаш и не можеш да повярваш, нито можеш да направиш нещо, че си продал душата си. Въпросите му звучаха като двойна проверка на планове за вечеря, а не прикриване на двойно убийство и корумпиране на съдия от Върховния съд. Беше толкова лесно — само едно да. Очите на двамата отново бяха приковани в мен.

— Да — отвърнах. — Абсолютно.

— Отлично, Майк. И сигурно знаеш, че тук, в „Дейвис“, възнаграждаваме лоялността. Маркъс, кой е станал най-млад партньор тук?

— Колинс. На трийсет и шест години.

— Ти си първият на опашката, Майк.

— Благодаря.

— А сега спокойно, не бързай. Разбира се, ключът е дискретността, но не е необходимо това да е последният ни разговор.

Дейвис ми говори още двайсет и пет минути, като по заобиколен начин ми внушаваше гледната си точка. Преструвах се на добър воин, без да показвам страх, въпреки че стомахът ми се свиваше от всяка негова дума, докато започна да ме боли, когато говоря.

— Значи всичко е наред — приключи той.

— Да.

Хенри ми подаде подноса. Взех нещата си и той ме поведе към изхода. Точно преди да изляза, Дейвис ме обърна към себе си и сложи ръка на рамото ми.

— И ако си спомняш нещо, което може би си забравил да споменеш, направи го сега. Радвам се, че си тук достатъчно отдавна, за да оцениш сериозността на положението. Ще има огромен интерес и натиск. Идвай да говориш с нас. Защото ако решиш да се разприказваш, където не трябва, сигурно съзнаваш, че ще разберем, преди да си се усетил.

Абсолютно.

Те изчакаха благоприличен период за възнаграждението, за да не изглежда като компенсация за услуга. Получих премия на всеки три месеца и повишение на заплатата въз основа на заслугите си — общо двеста хиляди долара за следващата година. Маркъс ми каза, че има застой в случаите. Ако съм искал да си взема отпуск, можел съм да ползвам колкото искам дни.