500

Двайсет и пета глава

Медикът ме заведе в университетската болница „Джордж Вашингтон“, фоайето на спешното отделение беше претъпкано с хора, цареше хаос и аз успях да се измъкна, докато чаках да дойде някой да ми направи електрокардиограма. Върнах се на местопрестъплението (това очевидно беше новата ми специалност), взех колата си, паркирана близо до Министерството на правосъдието, и потеглих да видя в какво се е забъркал баща ми.

Преди да изляза сутринта, двамата бяхме сключили споразумение — аз щях да свърша тежката работа, а той щеше да стои на заден план.

Но трябваше да се досетя. Никога не вярвай на думата на измамник. Вярно, той спаси задника ми, но сега не бях сигурен дали аз ще мога да спася неговия.

Отидох до сградата на „Групата Дейвис“ и минах покрай нея, надничайки през прозорците на Хенри. Когато той ме беше оковал там, щорите бяха спуснати. Сега бяха широко отворени. Кабинетът беше празен.

Какъв точно беше планът ми? Да атакувам крепостта, да взема главата на Хенри и да спася баща си като рицар в лъскави доспехи? Малко вероятно. Замислено загризах нокти, когато телефонът ми иззвъня.

— Майк — каза баща ми.

— Къде си? — попитах. — Добре ли си?

— В мотела за шофьори на Ню Йорк Авеню. Бил съм и по-добре, но поне се измъкнах. Имаш ли кола?

— В момента пътувам. Преследват ли те?

— Струва ми се, че не. Колкото по-скоро дойдеш, толкова по-добре.

Знаех, че баща ми е стоик, затова безпокойството в гласа му и нотката на напрежение ме разтревожиха.

Отправих се към Ню Йорк Авеню. Познавах мястото. Районът беше входната врата на Вашингтон по Балтимор-Вашингтон Паркуей и беше грозен и гаден — само наркомански хотели и изоставени индустриални сгради.

Мотелът беше спирка от световна класа — проститутки, работещи навън, чаршафи на прозорците, наркомани, които просеха или продаваха крадени боклуци — неизменно чорапи — на хората в коли, попаднали в задръстване.

Но имаше безплатно НВО. Няколко наркодилъри ме изгледаха мръсно, докато вървях по паркинга към стаята, където баща ми каза, че се крие. Вратата беше отворена и ключалката — разбита.

Намерих го вътре, насочил към мен пистолет. Свали го веднага щом видя лицето ми. Лежеше на леглото на лявата си страна. На дясното му рамо беше притисната купчина салфетки, обагрени в червено.

В стаята ухаеше на кафе. Какъвто бащата, такъв и синът.

— Искаш ли малко? — попита той. — Направих една каничка, докато чаках. Освежи ме.

Помогнах му да седне. От ухото му изтече капка кръв.

— Дейвис ли ти го направи?

Татко кимна.

— Той тук някъде ли е?

— Може би. Бяха ме затворили в някакъв склад, но избягах.

— Можеш ли да вървиш?

— Тичал съм, когато се е налагало, но в момента краката ми треперят. Може да ми помогнеш да сляза по стълбите.

Преметнах ръката му на раменете си, излязохме през задния вход и тръгнахме към колата ми. Ризата му се повдигна. Видях червени белези на гърба му, над бъбреците.

— Ще те закарам в болница.

— Мисля, че съм добре, Майк — изрече с усилие той. — Картрайт познава един лекар, всъщност е ветеринар, добър хирург, лош комарджия, който му е длъжник. Той ще се погрижи за мен.

Помогнах му да се настани на предната седалка. Нямаше следа от Дейвис или Маркъс. Излязохме от Ню Йорк Авеню, поехме по странични улици и се отправихме към водохранилището и вашингтонския Болничен център.

— Ще те хванат, ако ме закараш в болница, Майк. Там винаги има ченгета. По-добре съм, отколкото изглеждам. Не се тревожи.

Продължих да карам към болницата. Нямаше да споря с него.

— Какво се случи? — попитах.

— Видях, че те отиват за теб, и се намесих. Казах им, че вече си взел доказателството.

— Изпуснах го, татко. — Поклатих глава от срам. — Маркъс го изгори.

— Добре. — Той изобщо не изглеждаше развълнуван. — Казах го само за да ги разкарам от сцената и да ти осигуря глътка въздух. Дейвис има същата слабост, присъща на всички нас. Той мисли онова, което иска да мисли — че всеки има цена и желае да сключи сделка. Може да го използваме срещу него. Затова му казах, че искаме да се пазарим.

— Каква е сделката?

— Никаква. Щом излязохме от Министерството на правосъдието, му затворих устата. Той говореше, че ще ме изпрати в затвора и че ще ми сложат смъртоносна инжекция за убийството на Пери. — Баща ми раздвижи пръсти, за да покаже, че Дейвис говори много. — Не се хванах. Нямаше да му позволя да ме използва като коз срещу теб. Закараха ме в някакъв стар товарен склад и Маркъс се залови за работа. — Той изкриви лице в гримаса и се размърда неспокойно на седалката. — Този човек е истински творец.

— Какво щяха да правят?

— Казаха, че ще ме убият, ако не ги заведа при теб да сключите сделка за доказателството. Рекох им да го направят. Това адски ги ядоса. Лесно избухва.

— Дейвис не е свикнал да му отказват.

— Можех да кажа на Маркъс кара по-полека, но Дейвис непрекъснато му крещеше: „Още! Още!“ Почти бях изпаднал в безсъзнание… — Баща ми повдигна рамене. — Не беше много зле. Ох, мамка му!

— Какво има?

— Тук и тук отзад. — Той посочи точно над хълбока си и надолу към слабините. — Направо ме убива. Остави ме пред болницата и бягай. Обади се на Картрайт. Кажи му, че ветеринарят не ми трябва и че си ме оставил пред спешното отделение.

Лицето му беше пребледняло и татко не спираше да трепери.

— Близо сме. Дръж се.

— Избягах оттам. — Той затвори очи. — Разбрах, че съм единственият им коз срещу теб, затова ако ме няма на масата, ти можеш да видиш сметката на Дейвис, без да сключваш сделка. Побягнах. Или щях да се измъкна, или да умра. Нямаше да има значение в голямата картина.

— Не и за мен. Как се измъкна?

Баща ми бръкна в джоба си и ми подаде зъб, кучешки, изпръскан с кръв. Погледнах устата му. Не беше негов.

— Все още знам някои номера — добави той. — Хубавото е, че Дейвис се страхува от онази папка. Предполагам, че много хора искат да му отмъстят, но никой не притежава доказателството.

— И аз го нямам, татко. Доказателството изгоря. Оплесках нещата. Не разполагам с нищо.

Баща ми махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение. Дейвис мисли, че доказателството е в теб. — Побоят, който му бяха нанесли, го беше уверил в това.

Спрях пред болницата и се развиках на сестрите пред вратите на спешното отделение. Едната погледна баща ми и бързо го сложиха на носилка. Влязох вътре с тях.

— Не трябваше да го правиш, татко. — Той се беше предал в ръцете на Хенри, за да ме измъкне.

— Номерът с цигулката — усмихна се баща ми. — Да замениш нещо без никаква стойност срещу нещо ценно.

— Не, татко. Съвсем не е така. Не трябваше да се предаваш. Това беше прекалено много.

— Това прави човек за семейството си.

Той ме държеше за ръката, докато го приемаха. Думите му и звънящите телефони в спешното отделение ми го напомниха, но аз мисля, че вече го знаех. Баща ми се беше пожертвал за мен, така както се бе пожертвал и за майка ми.

Ясно си спомнях нощта, когато го арестуваха за влизане с взлом в онази къща в Палисейдс. Бях разиграл наум всяка подробност хиляди пъти, опитвайки се да намеря логика. Знаех, че нямаше телефонно обаждане, с което мама е повикала татко. От съдебния процес си спомнях, че в къщата дори не е имало телефон. Майка ми се беше върнала най-малко един час преди татко да излезе „да гледа бейзбол“, както ми каза.

Не. Пери вече е бил мъртъв, когато баща ми е отишъл там. Мама беше борец и когато Пери се е опитал да я насили, го е блъснала в камината и го е убила. Всичко, което татко беше направил — да не пророни нито дума в своя защита по време на дългия процес, да остави семейството си за шестнайсет години и да оцелее от онзи ад — беше заради майка ми, за да поеме нейната вина, също както се бе пожертвал и сега пред Хенри Дейвис заради мен.

Когато бях малък, не можех да скрия нищо от татко. Не можеш да надхитриш измамник. И когато ме погледна, и видя прозрението, изписано на лицето ми, той разбра, че знам.

— Благодаря ти, татко. Обичам те.

— И аз. Но не се размеквай. След час ще изляза оттук чисто нов.

Ръката му беше студена.

Лекарят вдигна телефона и поръча ударна доза от нещо и 8 мерни единици кръв, нулева група положителна.

— Изпуснах доказателството. Разочаровах те, татко. Съжалявам.

— Няма значение, Майк. Уплашихме ги. „Да купиш котка в торба“. Изиграй го не с онова, което държиш в ръката си.

Вероятно съм казал още едно-две сантиментални неща. Татко ми се присмя. И после го закараха в операционната.

Едното ченге в чакалнята непрекъснато се мотаеше около нас и ме поглеждаше. По едно време се приближи до колегата си и последва кратък разговор. Нямах намерение да ходя никъде, докато не разбера какво ще стане с баща ми.

След половин час дойде Картрайт.

— Как е той?

— В хирургията. Не знам.

— Тук гъмжи от полиция. — Той кимна към вратите в дъното на коридора.

Поразходих се и огледах коридора. Естествено, там беше моят приятел детектив Ривера, ченгето, което ме беше предало. Един Господ знаеше още колко други главорези бяха изпратили тук Дейвис и Маркъс.

Върнах се при Картрайт.

— Трябва да се махнеш оттук.

— Няма да го оставя.

— Безсмислено е да се предаваш на полицията, Майк.

— Няма да тръгна.

— Аз ще се погрижа за него. С баща ти сме приятели много отдавна. Ще му помогна.

Чух, че в дъното на коридора се отвори врата. Ривера поведе глутница цивилни ченгета към нас и ние се скрихме зад ъгъла.

— Изчезвай, по дяволите! — настоя Картрайт. — Аз ще се погрижа за баща ти. Ти намери онзи, който му е сторил това.

Бях изпуснал единственото средство да разгоня фамилията на Хенри, но това нямаше значение. Трябваше да намеря друг начин да го спра.

Полицаите се приближаваха. Стоях там и отказвах да избягам. Картрайт ме сграбчи за раменете.

— Тръгвай!

Хукнах и се изплъзнах от ченгетата, като се шмугнах през служебната врата. Болницата гъмжеше от полицаи. Отне ми половин час да се промъквам и да се крия в празни стаи, за да не се сблъскам с тях, докато те претърсваха хирургичното отделение.

Но все още не можех да тръгна. Не можех да оставя татко да умре. Трябваше да го видя още веднъж и да разбера дали ще оцелее. Намерих кабинет на дежурен лекар, разбих ключалката и откраднах престилка и стетоскоп. Отправих се обратно към хирургичното крило с наведена глава, забил лице в книжата, които извадих от джоба на престилката.

Минах по вътрешен коридор, крачейки покрай две ченгета, които оглеждаха всички цивилни, но изглеждаха слепи за хората в бяло, и стигнах до стая на медицински сестри. Към мен се приближи възрастна сестра със строго изражение и попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Трябва ми картона на Робърт Форд.

Стетоскопът очевидно свърши работа. Тя не попита нищо, само прерови папките на бюрото.

— Вероятно вече е при тялото в патологията — каза жената.

Невъзможно.

— Бихте ли проверили пак? — настоях и кимнах към компютъра.

Тя написа името. Пристъпих до нея и надникнах над рамото й. Екранът проблесна и се появи текст с черни букви на зелен фон. Не можех да повярвам на очите си, докато четях медицинския картон на татко. На последния ред пишеше: „Прехвърлен в моргата“.

— Той е във фризера — добави сестрата.