500

Осма глава

Дългогодишните ми усилия да стоя далеч от затвора ме върнаха пак там. Това, разбира се, повдигна важния философски въпрос, дали ако използваш тоалетната в средата на килията и няма кой да гледа, пак е унизително.

Да. И трудно за четириглавите бедрени мускули.

Намирахме се в съвсем нов участък близо до Пулсвил, боядисан в основните цветове и с мокет на пода. Приличаше повече на начално училище, отколкото на арест. Нямаше дори решетки, само метални врати с прозорчета от бронирано стъкло. Съзнавах, че животът ми пропада в тоалетната чиния без капак, но някак случващото се не ми изглеждаше толкова страшно, колкото първия път, когато бях в затвора на деветнайсет години. Вероятно ми помогна фактът, че този път съучастник в престъплението ми беше американски сенатор, а не тъпият ми брат.

Във „Фоксуд Чейс“ ченгетата бяха качили Уокър, възрастния мъж и мен в кола „Краун Виктория“ без опознавателни знаци вместо в обичайната патрулна кола с решетката на задната седалка. Не ни взеха мобилните телефони. Държаха се с нас като с важни личности.

След като ме въртяха на шиш два часа, по коридора се зададе заместник-шериф.

— Да вървим — каза той и ме заведе в открит офис, малък лабиринт от бюра.

— Може ли да се обадя по телефона? — попитах. — Бих искал на разпита ми да присъства адвокат.

— Може, но…

— Имам право на защитник.

Заместник-шерифът завъртя очи и бутна към мен телефона на бюрото си. Първо се обадих на Маркъс. Този нещастник ме беше забъркал в тази каша и той и Дейвис трябваше да ме измъкнат оттам. Нямаше да им мълча. Сетих се за друга класическа вашингтонска поговорка, докато слушах телефонът да звъни — единственият скандал, от който не можеш да се оправиш, е ако те хванат в леглото с мъртво момиче или живо момче. Не бях мислил, че ще ми се случи нито едното, нито другото, но нощта беше безумна.

Телефонът иззвъня три пъти и после Маркъс каза:

— Ало.

— Слушай. Арестуваха ме… — Млъкнах. Нещо не беше наред. Гласът му се чуваше по телефона и…

Обърнах се и го видях. Беше допрял телефона до ухото си и се усмихваше.

— Може ли? — попита той заместник-шерифа, който излезе. Маркъс седна на стола му.

— Какво става, по дяволите? — попитах.

— Само се успокой.

— Вестниците надушиха ли вече? Дейвис знае ли?

— Успокой се, Майк.

— Как дойде толкова бързо? Обадиха ли ти се?

— Казах ти, че ще те пазим, Майк. Между другото, как е Тина? — ухили се той.

Затворих очи, стиснах зъби и преброих от пет до едно. През цялото време си напомнях, че ако се опитам да удуша Маркъс, вероятно той ще ме убие пръв, и дори ако успея, бях в полицейски участък, не най-подходящото място за убийство.

— Знаел си какво си е наумил Уокър — рекох. Изведнъж ми избиха бушоните. — Нагласено ли беше? Ти ли повика ченгетата?

— Не — отвърна Маркъс. — Не прибързвай. Докато наблюдавахме Уокър, имахме чувството, че тази нощ той може да се забърка в деликатна ситуация. Напоследък е… в стрес, така да се каже. Освен това случайно научихме, че полицията може да прибере… — Той щракна с пръсти, опитвайки да си спомни. — Онзи едрия?

— Готин.

— Точно така. Затова си отваряхме очите, поискахме една-две услуги и се погрижихме, ако, не дай Боже, с Уокър се случи нещо, да бъдем на позиция да му помогнем. Добрата старомодна размяна на услуги.

— Но защо ме изпрати на онова изродско шоу? Защо ме предаде? Какво ще стане сега?

Маркъс избърса ръцете си.

— Това никога не се е случило. Няма нищо черно на бяло. Не се тревожи. — Той кимна към заместник-шерифа. — Погрижихме се за местните. Всички са свободни да си ходят. Ще кажеш на Уокър, че си се обадил на шефа си и той е успял да ви измъкне и двамата. — Маркъс се усмихна и поклати глава. — А възрастният господин, който беше хванат на малката ви оргия, е шеф на коалиция „Семейни ценности“. Голяма риба. Надмина очакванията ни. Чист късмет. На точното място в точното време.

— И сега какво? Ще кажем на Уокър, че искаме вратичките в закона за сръбските ти приятели или ще го разкрием в медиите? Нали каза, че избягваме директната принуда, защото има навика да избухва в лицето ти?

— Така е. Ще отидеш при Уокър и ще му кажеш, че ние сме му направили тази малка услуга. И знаеш ли какво ще поискаш?

— Не знам.

— Да посетиш крайградския клуб на Конгреса.

— Какво? Можеш да накараш асистентката си да му се обади.

— Именно. Започни, като го помолиш за лесна услуга, приятелска, за да разбере, че не се опитваш да го използваш. И двамата си изпатихте, затова сте заедно в кюпа. Съжалявам, че те накарахме да преживееш всичко това, но затова трябваше да бъдеш в къщата. Той няма да заподозре нищо. Ако се бяхме появили в полицейския участък и му бяхме предложили сделка, щеше да бъде откровено изнудване. Ако се опитаме да го принудим насила, Уокър ще се настрои враждебно, ще се обърне срещу нас и ще ни ухапе.

— Значи не искаме нищо и накрая той ни дава всичко.

Маркъс кимна.

— Златна звезда за Майк. Ще продължаваме да му правим услуги и Уокър постепенно ще започне да ни ги връща. Вероятно дори ще го прави доброволно. Всеки път искаш нещо малко повече и накрая притежаваш човека. И най-хубавото е, че той дори няма да се усети. Няма да се съпротивлява. Защото не го наръгваш направо с ножа. Убиваш го бавно, с хиляди порязвания. И щом премине границата, макар и несъзнателно, ти го притежаваш. В малко вероятния случай, че се опита да се измъкне, подчертаваш, че отдавна е продал душата си и че имаш доказателства да го унищожиш, ако не съдейства. Това е дългата игра, Майк. Висша лига.

— Можеше поне да ме предупредиш да внимавам.

— Какво ти казах за контраразузнаването?

— За Бога, часът е четири сутринта и прекарах доста необикновена нощ. Би ли ми спестил теста?

Той ме изчака да продължа.

— Непрекъснато ли проверяваш надеждността на агентите си? — попитах.

— Гениален си. Един ден всички ще работим за теб.

— Дрън-дрън. Изпитваш ме, бъзикаш се с мен ей така, за развлечение.

Марк вдигна ръце в жест никога не се знае. Великият сфинкс от Калорама беше проговорил.

Групата от къщата — наркоманчето, Готин и Уокър — чакаха с глуповати изражения във фоайето на участъка. Момичетата и възрастният тип ги нямаше. Вече бях обяснил на Уокър, че Маркъс ни е отървал.

— Мислиш ли, че… ще може ли да ни закарате? — попита Уокър.

— Разбира се — весело отговори Маркъс, сякаш бяхме играли софтбол, а не ужилване. Всички се натъпкахме в мерцедеса на Маркъс и потеглихме обратно към къщата с метамфетамина. Очевидно ми ставаше навик да се връщам на местопрестъпленията.

Имал съм неприятни пътувания, но това беше върхът. Уокър все още беше надрусан, имаше лилави кръгове около очите и се мъчеше да не скърца със зъби, но не успяваше. Маркъс включи радиото. Това помогна малко, докато пуснаха песента „Синът на проповедника“. Изключих радиото и пътувахме мълчаливо през остатъка от пътя.

Когато Уокър слезе, видях, че за пръв път му липсва характерният чар. Имаше пораженски вид.

— Не знам какво да кажа — обърна се към мен той.

— Благодаря ти. Ако мога да направя нещо, за да ти върна услугата, кажи ми.

— Хмм… — измънках. Видях го как се подготвя, почти трепва, сякаш щяха да го ударят, вероятно очакваше изнудване. Имахме достатъчно мръсотии за него с наркотици, момчета и курви, за да го унищожим четири пъти. — Няма проблем. Грижа се за приятелите си. Хей, защо не ме заведеш да разгледам Клуба на конгреса и ще бъдем квит?

Уокър се втренчи в мен. Видях как го обзема облекчение. Той засия, хвана ръката ми и я стисна.

— Абсолютно — рече сенаторът и после се приближи до колата си. Отвори вратата и докато аз отминавах, добави: — Не се колебай да ми кажеш, ако мога да направя нещо за теб. Говоря сериозно. Каквото и да е.

Маркъс наблюдаваше сцената, седнал в колата си, и ме потупа окуражително по рамото, когато се настаних до него. Уокър си мислеше, че току-що е бил приятно изненадан, но капанът само се затваряше около него. Горкото копеле вярваше, че е намерило истински приятел във Вашингтон.

Докато пътувахме, все си мислех защо Маркъс не ме беше предупредил какво ще се случи тази нощ в къщата с метамфетамина. Имаше няколко вероятни обяснения. Да убеди Уокър, че двамата сме заедно. Това звучеше логично. Да ме подложи на изпитание и да хвърли прах в очите ми? Може би. Мислите ми обаче се връщаха към Парите, Идеологията, Компрометирането, Принудата и Егото и как Маркъс беше толкова потаен и необщителен, когато го попитах за К и П — компрометиране и принуда — или какво има срещу мен. Като странична придобивка за безумията през нощта сега той разполагаше с доста убедителни гадории.

Историята остави горчив вкус в устата ми. Когато разкрих Гулд с подкупите в кафявия плик, по принцип ставаше дума да хвана някого, който върши непочтени неща, да го принудя да престане и да предам послание за добра политика. Имаше обаче нещо обезпокоително в лекотата, с която Маркъс заобиколи закона тази нощ (въпреки че го направи, за да ме измъкне от ареста). Струваше ми се, че съм насърчен да не преча и дори да помогна на Уокър към самоунищожението му, и после да атакувам изненадващо, за да извлека печалба.

И историята на Маркъс беше прекалено удобна — знаел, че Уокър ще купонясва, че ченгетата ще погнат Готин и че всичко се е случило така, че идеално да отговаря на целите на „Групата Дейвис“. Не знам дали Маркъс беше повикал ченгетата, но за мен това беше едно от многото случайни съвпадения. Ясно ми беше, че твърдата игра е част от работата и че от време на време трябва да си запушиш носа, когато сключваш сделка. Започвах обаче да се питам докъде биха стигнали шефовете ми, за да получат онова, което искат, и дали има зрънце истина в предупрежденията на баща ми.

Благодарих на Маркъс, че ме докара до дома ми, тръгнах към малката къща на мечтите ми, която си бях купил благодарение на работата ми, и престанах да се тревожа. Бях капнал от умора и главата ми още бе замаяна от фиаското. То само потвърждаваше онова, което всички ми казваха за Вашингтон. Ако искаш приятел, вземи си куче и никога не се забавлявай на купон, особено когато там е „Групата Дейвис“.