500

Двайсет и трета глава

Изпратих съобщение на татко чрез Картрайт и му написах да ме намери там, където някога ме беше изгубил. Автомобилът „Кътлас“ изръмжа по черния път и спря до бейзболното игрище. Поемах риск и за двама ни, като се срещах с него, но исках да се уверя, че той е добре, и да го предупредя, че Дейвис ще го погне.

Подпрях „козия крак“ на телената ограда. Когато бях на десет, баща ми ме остави на това игрище, като мислеше, че мама ще ме вземе след мача. Свечери се. Бях намерил няколко местни хлапета и играехме на „Стражари и апаши“, и после се редувахме да пръскаме с малък воден пистолет. Не бях виждал татко уплашен, той беше блед като призрак в онази пролетна вечер, когато дойде, търсейки сина си.

Сега също беше разтревожен.

— Добре ли си? — попита. Очите му огледаха последиците от лошата ми седмица — охлузванията от въздушната възглавница на лицето ми, шарена тъмна синина на гърлото ми (което все още не функционираше добре) и видимо накуцване от блъскането на волвото в стената. Раната на бедрото ми, която получих във вилата на съдията, май беше хванала коричка. Адски ме сърбеше, но това беше добре, знак, че заздравява.

— Да — отвърнах.

— Но си бил по-добре?

Кимнах. Татко ме прегърна.

— Някой следи ли те? — попитах.

— Не. Отдавна не съм се изплъзвал от преследвачи. Това малко ми липсва. Ти ли уби онези двамата, които показват по новините?

— Не. — Името ми все още не беше публично оповестено като главен заподозрян за убийствата. Предполагах, че Дейвис има нещо общо с това и пази в тайна самоличността ми, за да ме примами да се върна, като обеща да изчисти името ми, ако се предам. Поредният коз.

— А ти ли стъпка ченгето?

— Да, но само за да се измъкна. Останалото е постановка.

Баща ми не изглеждаше изненадан.

— Наблюдават ли те? — попитах.

Той кимна.

— Ченгетата от време на време и някакви типове, които мисля, че са частни охранители, са паркирали срещу караваната. Обадих се на властите, че са воайори, чекиджии, и се измъкнах отзад, когато местните полицаи дойдоха да проверят. И твоите приятели Маркъс и Хенри ми идваха на гости.

— Заплашиха ли те?

— По класически начин. Поискаха да ти предам, че ако им сътрудничиш, ще те отърват от неприятностите ти. Искаха да им помогна.

— Какво им отговори?

— Казах им, че не съм разговарял с теб, но ще видя какво ще мога да направя. По-добре беше да ги размотавам, докато се ориентирам в ситуацията, вместо веднага да им кажа да го духат. Трябва да поддържаме интереса им в случай, че поискаме да ги изпързаляме.

— Ти ли уби Джеймс Пери?

— Да — без колебание отвърна той. — И това споменаха. Срещу теб ли се опитват да го използват?

— Да. Искат да им помогна да прикрият убийството на съдията от Върховния съд и момичето.

— Тогава ме предай. Свикнал съм с пандиза.

Погледнах белега на лицето му. Някой затворник беше разрязал устата му със саморъчно направено острие. Не. Баща ми нямаше да поема удари заради мен. Той беше излежал присъдата си.

— Сам се забърках в тази каша, татко. Ако има провал, аз ще го отнеса. Защо уби Пери? За Дейвис ли работеше?

— Не. Запознах се с него тази седмица.

— Тогава защо?

— Не исках да го правя. Помниш ли Пери? Може да си го виждал, когато беше малък.

— Смътно. — Имах някакъв неясен спомен за фирмен пикник. — Дебел? С оредяла коса?

— Да. Той беше невъздържан и безцеремонен, подиграваше се право в лицето ти. Не знам как майка ти се беше запознала с него, може би в съда, но Пери беше важна политическа фигура. След като излязох от затвора първия път, тя мислеше, че е полезно да има приятел като него. Той й предложи работа като секретарка и тя прие. Не ми го каза никога, но мисля, че Пери… си падаше по нея. И какъвто е случаят с повечето почтени хора, добротата му се оказа измамна. Той разиграваше майка ти с условното ми освобождаване, наруши обещанието си и се опитваше да я… — Татко разрови с крак пръстта на игрището. — Нали разбираш?

Разбирах.

— Не знаех много за тази история. Може би не съм обърнал внимание. Една вечер тя ми се обади у дома. Работеше до късно. Двамата с Пери се връщали от митинг. Той казал, че трябва да подпише някакви документи в къща в Палисейдс. Влезли вътре и предполагам, че е станал доста нахален. Тя някак отвлякла вниманието му и ми се обади. Не искаше да вика ченгетата и това беше разбираемо. Отидох там страшно ядосан. Пери беше пиян и отвратителен. Нападна ме. Блъснах го. Той се спъна в стъпалата и падна. Удари слепоочието си в ръба на камината. Имаше много кръв. Направо извираше от него. Изпратих майка ти вкъщи да се грижи за теб и изнесох Пери. Оставих трупа в Саутийст. Нагласих го така, че да изглежда като убийство с цел грабеж. След няколко дни някой откри тялото. Същата нощ се върнах в къщата с белина. Чистих часове наред. Щом приключих и изхвърлих боклука, огледах мястото за последен път и чух сирените. Някой беше извикал ченгетата. Мотах се там цяла нощ с таратайка, която не се вписваше в квартала. Нямаше как да избягам. Разбих ключалката и го изиграх като лошо планирана взломна кражба. Мисля, че знаеш останалото.

Татко ми разказа историята със спокоен глас, отправил поглед към гората около игрището, и после се обърна към мен.

— Не искам да мислиш, че съм убиец, Майк.

Като измамник той си изкарваше прехраната, карайки хората да му вярват. И аз му повярвах, че е защитил майка ми и че не е хладнокръвен убиец. Въпреки това нещо в разказа му не се връзваше, нещо, което не можех да определя.

Не казах нищо. Какво можеш да кажеш, когато откриеш, че определящите факти в живота ти са фалшиви и че си мразил баща си и си го измъчвал шестнайсет години, защото не си знаел как стоят нещата, всъщност си знаел точно обратното? Той не прикриваше никого. Нямаше честност между крадци. Татко беше мълчал, за да предпази майка ми и мен и за да се спаси от доживотна присъда или може би по-лошо, защото бе убил влиятелен човек.

Не беше необходимо да го питам защо не ми е казал. Той се обвиняваше за онази нощ и не искаше да ме замесва. Пък и какво би казал? „Аз бях загубеняк и когато лайка ти се опита да ми помогне, лошите ми решения — предишните престъпления и условната присъда — я направиха уязвима за отрепки като Пери?“ За отрепки като мен? В края на краищата, Пери беше специалист по изнудването — същият какъвто бях аз, докато работех за Дейвис.

Нищо не можех да кажа.

Не че това имаше значение, защото и без това нямахме време да разговаряме. Проблясващи светлини кръстосаха парка. Не знам как ни бяха намерили. Някъде в далечината чух затръшване на врати на коли и тракане на вериги — кучета. Преследвачите бяха на неколкостотин метра, близо до мястото, където бях спрял колата. Бяха много и не приличаха на полицаи. Проблесна лъч светлина. С баща ми вече бягахме в гората, но видях няколко лица. Маркъс беше там.

Тичахме, докато почувствах пареща болка в краката и белите дробове. Изправяхме се един друг, когато се спънехме, и препускахме слепешком в гората. След около осемстотин метра татко ме поведе към леденостуден поток. Прегазихме го и завихме на деветдесет градуса. Надявах се, че сме се изплъзнали. Имахме прилична преднина.

И после ги чух — шумолене зад нас, задъхано дишане и подрънкване на верига. Шумът се приближаваше. Знаех, че са кучетата, но не чувах лай. Глутницата се появи от мрака. Заобиколиха ни десетина блестящи очи. Челюстите им щракаха и зъбите им бяха остри като бръсначи, но не издаваха звук. Гласните им струни бяха прерязани.

Сър Лари Кларк, винаги отзивчив, сигурно бе услужил на Дейвис с кучетата си. Бях ги виждал да се подчиняват на заповед за убийство през уикенда, когато се запознах с Лари. Бяха обградили заек в къщичката му. Лари издаде командата. Доберманите вече не приличаха на кучета, а представляваха неясно размазано петно от мускули и остри бели зъби. Когато приключиха и се изнизаха с окървавени муцуни, заекът изглеждаше така, сякаш го бяха хвърлили в миксер.

Настъпи странен момент на затишие. Кучетата стояха в кръг. Помръднеше ли едно, останалите щяха да се присъединят. Държах „козия крак“ и вероятно щях да ги отблъсна за една-две минути, но дотогава щяха да ни намерят. Стисках лоста в двете си ръце. Острият край беше готов за удар.

Единият доберман тръгна към мен.

— Остави — каза някакъв глас зад мен и кучетата седнаха.

Обърнах се. Ани стоеше на отсечено дърво. Очевидно и тя участваше в хайката.

— Коя е тя, по дяволите? — попита баща ми.

— Гаджето ми — отвърнах.

— Хубава е.

— Благодаря.

— Между другото, как вървят нещата?

— Не много добре.

Можех да понеса Ани да ме предаде и да открадне работата ми, дори вероятно да ме разкъсат глутница добермани, но бившата ми приятелка да ръководи и да се наслаждава на кръвопролитието? Е, добре, живот, ти печелиш. Хвана ме. Колко ли по-объркани щяха да станат нещата?

Ани мина през кръга от кучета и се приближи до мен. Може би трябваше да я ударя, но тя погледна одобрително „козия крак“, хвърли се в обятията ми и ме целуна.

— Добре си!

Всъщност бях повече объркан, отколкото добре.

— Те ще дойдат всеки момент — добави тя, отстъпи назад и хвана ръката ми.

— Ами записът с теб, който Хенри ми показа? Не работиш ли за него?

— Не, Майк! — Ани сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите. — Играех по свирката на Хенри само за да разбера дали онова, което ми казват, е истина.

— Е, и?

— Наблюдавам го. Сега ти вярвам, Майк. Трябваше да се уверя сама. Всичко беше адски объркано. Не можеше да очакваш да повярвам на историята за убийствата и набеждаването ти, без да проверя как стоят нещата. Ти си страхотен, но има много откачалки.

Не можех да я обвиня.

— Включих се в издирването, за да те намеря, преди те да те наранят. С теб съм, Майк. Мога да ти помогна да ги спреш.

— Има доказателство срещу Хенри — рекох. — И аз знам къде е. В папка, но трябва да знам името, което е написано на нея, за да я намерим и да разобличим Дейвис. Без да знаем името, нямаме шанс.

Баща ми огледа сенките.

— Приятно ми е да се запознаем, Ани. Виждаш ми се прекрасна, но се боя, че трябва да тръгваме.

Тя стоеше и се взираше в гората. Хванах ръката й.

— Не мога да ти позволя да се върнеш при Дейвис — заявих. — Той е чудовище.

— Не можеш да го разобличиш, без да имаш вътрешен човек — отговори тя. — Това е единственият ти шанс.

— Ани…

Отместих очи от нея и погледнах татко. Това беше вярно. И ако тя избягаше с нас и нямаше кой да подведе Хенри, той щеше да ни залови всичките. Казах й да си купи телефон с предплатена карта, да ми се обади, когато е в безопасност, и че ще я намеря.

— Тръгнете към магистралата — посъветва ни тя. В далечината се виждаше слаба жълтеникава светлина.

— Аз ще поведа кучетата в противоположната посока.

— Ани ме целуна отново и тръгна, но после спря.

— Почакай! Те няма да повярват, че си избягал по чудо.

Тримата се спогледахме.

— Удари ме — заповяда тя.

— Какво?

— Ти или баща ти. Да остане следа. Иначе ще изглежда, че сте се измъкнали твърде лесно. Те ще се досетят. И после с всички ни ще бъде свършено.

По изражението на татко видях, че той изпитва страхопочитание към Ани.

Тя ме погледна.

— Ани, не мога.

— Мамка му! — рече тя, затвори очи и се удари с юмрук по устата и носа.

— Господи! — възкликнах и понечих да й помогна.

— Как изглеждам?

Между предните й зъби течеше кръв и оросяваше ноздрите й.

— Ужасно.

— Чудесно.

— Добре ли си? — попитах.

— Да — отвърна тя. — А сега вървете.

Баща ми ме дръпна. Двамата хукнахме към магистралата.

— Ожени се за това момиче! — каза той, докато бягахме. — Не се шегува.

След около осемстотин метра скочихме в канавката и после изпълзяхме до далечния заден ъгъл на полупразен паркинг на търговски център.

— Знаеш ли да крадеш коли? — попита татко.

— По нежния начин. — Завъртях „козия крак“ в рамката на стъклото на фолксваген седан. Пъхнах острия край в жлеба около жабката и я отворих. След това прелистих наръчника. Нищо. Разбих стъклото на едно ауди и повторих процедурата.

— В наръчника? — недоверчиво попита татко с онзи отличителен бащински тон, който казваше: „Мисля, че не го правиш както трябва.“

— Да — отговорих и извадих резервния ключ от задната корица на наръчника на колата. Когато купиш автомобила, ключът е залепен там и хората все забравят да го извадят. Всъщност кой чете инструкциите за кола?

Отключих вратите.

— Качвай се.

Излязохме от паркинга и се отправихме към фермерския район. И двамата бяхме задъхани и пулсът ни препускаше, заредени с адреналин от преследването.

— Странно. Тръпката ми липсва — отбеляза баща ми.

— И на мен.

— Въпреки че съжалявам, че всички се опитват да те убият.

— Оценявам го. Благодаря ти, че ми каза какво се е случило с Пери. Много съжалявам за всичко.

— Радвам се, че сега знаеш защо мълчах. Сърцето ми се късаше, че не можех да ти кажа.

След като най-после се разбрахме, ние се заловихме за работа като стари съучастници.