500

Втора глава

Махагоновата кутия не беше ковчег, но след като бях затворен вътре четири часа, започнах да я усещам като гробница. Трудно ми беше да се отпусна. Това може би имаше нещо общо с факта, че повечето хора в подобно положение лежат по гръб и са мъртви. След известно време обаче разбрах, че ако наведа глава напред и я подпра в ъгъла, мога да подремна.

Историята как се озовах в дървената кутия е малко сложна. Кратката версия е, че дебнех човек на име Рей Гулд, защото бях влюбен в момиче на име Ани Кларк и в новата си работа.

Бях в „Групата Дейвис“ от четири месеца, фирмата беше странно място, непрозрачна по проект. Ако попиташ, казваха ти, че се занимават с правителствени дела и стратегическо консултиране. Обикновено това е евфемизъм за лобиране.

Сетете се за някой лобист и вероятно ще си представите купената и платената паплач с мокасини с пискюли, която пробутва подкупи с корпоративни и специални интереси на политици, взима щедри комисиони за себе си и накрая прави по-безопасен света от рак на белите дробове и отровени реки. Има много такива хора. Но дните на спекулации през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век, когато процъфтяваха рушветите и пороците, отдавна са минали. Сега повечето лобисти прекарват дните си, като показват диапозитиви за някаква неясна политика, а отегченият младши персонал на Конгреса гледа своите блекбърита под масата.

Тези хора са простолюдие. Да ги сравняваш с „Групата Дейвис“ е все едно да сравняваш диаманти „Зейл“ с „Тифани“ или „Картие“. „Дейвис“ беше една от малкото фирми, които официално почти не се занимаваха с лобиране. Тези организации се ръководят от тежката артилерия във Вашингтон — бивши говорители на Конгреса, бивши държавни секретари, бивши съветници по националната сигурност — и упражняват далеч по-голямо и доходно влияние по черните канали във Вашингтон. Те не са регистрирани като лобисти. Не вдигат шум. Не се рекламират. Имат връзки. Дискретни са. И са много, много скъпи. Ако искаш да ти свършат някоя работа във Вашингтон, имаш пари и познаваш подходящите хора дори само за да те препоръчат в някоя първокласна фирма, отиваш при тях.

„Групата Дейвис“ беше на върха на този уютен малък свят. Помещаваше се в голяма сграда в Калорама, разположена сред дървета и стари европейски посолства, далеч от Кей Стрийт в центъра на града, където се съревноваваха повечето лобисти.

В първите си дни във Вашингтон започнах да осъзнавам, че „Групата Дейвис“ се смята не толкова за занимаваща се с бизнес фирма, а по-скоро за тайно общество или правителство в сянка. Хора, които бях свикнал да виждам на първата страница в „Поуст“ или в учебниците по история, се разхождаха по коридора или ругаеха задръстил се лазерен принтер.

Дейвис вършеше работа, с каквато би се занимавал, ако беше член на правителството. Той бе преминал десетилетия на бюрократично майсторство и знаеше точно кои конци да дръпне и кой функционер да притисне. Беше истинско чудо да го гледам как кара този муден, тромав и всемогъщ, но едва функциониращ апарат — федералното правителство — да се съживява и да превръща в реалност приумиците му.

Някога Дейвис е трябвало да отговаря пред гласоподаватели, дарители и политически партии. Сега отговаряше само пред себе си. Предлагаха му много повече работа, отколкото можеше да поеме, и затова разполагаше с лукса да приема само онези клиенти, чиито случаи съвпадаха с целите му.

Разбира се, за това не се говореше открито. Човек трябваше да научи установените практики и ритуали само като си отваря очите и задава правилните въпроси. „Групата Дейвис“ беше стара школа. Повечето фирми са запазили малко джентълменска патина — костюми, библиотека, паркета. Но всяка аристократичност отдавна беше изстискана от счетоводителите. Всеки измерва живота си в графи на таблица и пресмята часовете в пари. Трябва да си правиш сметката. Още от първия ден си в колелото на хамстера. В „Дейви“ беше различно. Имаше само пет-шест нови служители. В някои години изобщо нямаше.

На нас, новоприетите, даваха кабинет, секретарка и по четири хиляди и шестстотин долара заплата на две седмици. Останалото зависеше от нас. Трябваше да си намериш работа. Шефовете и партньорите обитаваха третия етаж, който приличаше на крило във „Версай“, а старшите сътрудници — втория. Ние, младшите сътрудници, бяхме настанени на първия етаж с администрацията, отдел „Човешки ресурси“ и изследователите. Младши сътрудник по същество означаваше, че си на изпитателен срок. Имаш шест месеца или може би година да докажеш, че струваш нещо за фирмата, или заминаваш. Никой не те учеше как да го правиш. Сам трябваше да тичаш от врата на врата, за да научиш правилата на играта, но не биваше да изглеждаш нахален. Тактичността и дискретността бяха главните добродетели в „Групата Дейвис“.

Отначало търсиш някой малък проект и обикновено те оставят да правиш проучвания за мишената — извинете, това е стар жаргон — „онзи, който взима решенията“, на когото фирмата искаше да окаже влияние. Това означава, че трябва да изровиш всичко, което е известно в света, публично и лично, за този човек и да стесниш кръга само до нещата, които имат значение в случая, и нищо повече. Информацията се описваше в докладна записка, най-много една страница. Наричаха го „да развълнуваш морето“. И по някои въпроси ние, младшите сътрудници, нямахме представа, но се погрижвахме да си свършим добре работата.

Това беше най-неприятното. Партньорите и старшите съдружници знаеха, че ако те оставят да се гърчиш, ще работиш по-усилено, за да те потупат по рамото, и затова никога не казваха кое е правилно и кое не. Те само сключваха пръсти пред устните си и предлагаха да опитат пак, а после плъзгаха по бюрото продукта на безкрайни нощи и почивни дни, прекарани в офиса, и непрекъснато искаха повече. Ако ти провървеше, получаваш най-редкия подарък — „не е зле“ — еквивалент на задъхан оргазъм в „Групата Дейвис“. А ако извадиш погрешните зрънца сол от морето? Тръгваш си. Потъваш или плуваш.

Аз възнамерявах да плувам. Бяха ме претоварвали във Военноморската флота и ако вторачването в компютъра беше най-лошото, което можеха да ми предложат, щях да бъда добре. Ако бях буден (а това беше по осемнайсет-деветнайсет часа на ден), аз работех.

Парите бяха достатъчно, за да плащам на Харвард и „Креншоу“, и въпреки че спестявах двайсет процента (все още бях убеден, че всеки момент ще издърпат черджето под краката ми), оставаха ми повече, отколкото знаех как да похарча. Трябваше да свикна да ходя на вечеря без купони и да имам свястно жилище, където да каня гости, без да се срамувам.

Парите не бяха единствената притегателна сила. По време на краткия ми престой при Дейвис започнах да получавам привилегии, каквито дори не знаех, че съществуват, за да ги поискам. „Дейвис“ изпратиха преносвачи в Кеймбридж да вземат нещата ми от стария апартамент, възпитани млади момчета, които не се присмяха на обраното ми жилище. Отне им половин час да ме убедят, че не е необходимо да помагам. Само събрах дрехите си в една чанта и подкарах петнайсетгодишния си джип „Чероки“ към Вашингтон. Амортисьорите бяха отишли и джипът се накланяше на ресорите всеки път, когато вдигнех повече от осемдесет и осем километра в час. Дейвис ме настани в корпоративния апартамент на фирмата на Кънектикът Авеню — двеста седемдесет и пет квадратни метра със спалня, кабинет, балкон и портиер.

— Спокойно си търси жилище, не бързай — каза ми той първия ден. — Ще ти изпратим посредник при продажби на недвижими имоти, но ако се съсредоточиш върху работата, вместо да търсиш къща, за нас ще бъде добре.

Дори ако не се опитвах да спестявам, пак нямаше какво да си купя. Фирмата имаше паркинг със служебни коли и повечето дни от фирма за кетъринг ни носеха в офиса закуска, обяд и вечеря.

Първата седмица се запознах с асистентката си Кристина, дребна унгарка. Тя беше мъничка, спретната и експедитивна като робот. Непрекъснато ме спираше, когато попитах къде е пощата или химическото чистене.

Вдигаше ръка с леко обезпокоен вид, че се опитвам да изпълня задачите си сам, и после свършваше всичко.

— Съжалявам за грубата любов, господин Форд. Не мислете за нея като за лукс. Дейвис иска да се увери, че работите и си заслужавате парите, които ви плаща.

Това улесняваше нещата. Досадните задължения, когато се преместваш, стоенето на опашка в Държавната автомобилна инспекция или чакането на техника от кабелната телевизия просто се случваха. Всички дребни грижи в живота изчезнаха. И тогава започнах да разбирам. Винаги се бях нуждаел от пари, за да оцелявам, за неща от първа необходимост всеки месец. Не се замислях какво може да се купи с безбройните благоволения, които хората обобщават с думата „удобство“.

Всичко това ме караше да се чувствам малко неудобно, дори размекнат. Мисля си, че съм амбициозен и мотивиран. Но когато трябва да прочетеш дванайсет интервюта и хиляда и четиристотин страници документи на ден, два седмични доклада, които може да те издигнат или провалят, и партньори, готови да се отбият по всяко време за „малка проверка“, която може да ти бъде последната, нямаш време да се тревожиш, че се размекваш. Започнах да осъзнавам, че Кристина е права — тайландската храна, поръчана в залата за конференции, и служебната кола, която да те закара у дома, са малка цена за Дейвис да кара служителите си да работят и да изпълняват задълженията си за двеста-триста долара на час, по седемдесет часа седмично.

Парите ми трябваха и привилегиите ми харесваха, но не това ме изкарваше от леглото всяка сутрин в седем без петнайсет, а ритуалът да лъсна обувките си и да облека хубава нова риза, да зачеркна осем задачи преди девет часа. Харесваше ми поскърцването на подметките на обувките ми „Джонстън и Мърфи“ по мраморния под във фоайето на „Групата Дейвис“ и да виждам дъбовата ламперия. С удоволствие вървях по коридорите и наблюдавах как мъдри хора вършат важна работа, Хенри Дейвис и бившият директор на ЦРУ се смеят във вътрешния двор като стари съквартиранти и съзнавах, че ако си скъсам задника от работа, един ден може да бъда в тяхната компания. Мотивираше ме същото, откакто съдията ми предостави избор — необходимостта да открия нещо по-голямо от мен, нещо, към което да принадлежа, почтена работа, на която да се отдам, всичко, което да обуздае престъпника в кръвта ми.

Щях да направя всичко, което се искаше от мен при Дейвис, за да задържа този почтен свят. И така се озовах в махагоновата кутия.

Първите месеци бяха като посвещаване в братство. Никой не каза как точно, но аз знаех, че съм наблюдаван внимателно на всяка крачка. Много често някой изчезваше и имах чувството, че през нощта в някоя клубна стая на „Групата Дейвис“ е било извършено тайно гласуване и до имената на негодните са били надраскани черни кръстове.

Поне такъв слух се носеше сред младшите сътрудници. Струваше ми се малко пресилено. Вярвах обаче, че първата ти истинска мисия е да я изпълниш или да умреш. В работата с „правителствените дела“, когато притискаш някой политик или бюрократ да ти даде онова, което клиентът ти иска, идва момент, наречен „питането“. Колкото и византийски да е, проблемът се свежда до един въпрос — ще ти даде ли каквото искаш? Да или не.

Питането се отправя от партньор — августейшо лице от фирмата. Реалната работа обаче се оставя на сътрудник. И когато получиш първия си случай, всичко зависи от теб. Ако мишената приеме, ти си златен. Ако ли не, свършено е с теб.

Уилям Маркъс ми възложи първата мисия. Кабинетът му беше до този на Дейвис на третия, в директорския коридор. От едната страна имаше зала за съвещания с дъбова ламперия, а от другата — шест-седем комплекса, големи колкото апартамента ми, всичките с изглед към Вашингтон от върха на хълма в Калорама. Настръхвах, когато вървях по този коридор. Припомнях си физическите упражнения и маршировките със седемдесет и пет сантиметрови крачки, гледането в очите и стоенето мирно.

Хората в този коридор буквално бяха управлявали свободния свят и всеки ден, без да се замислят, създаваха или смачкваха кариерите на десетки напористи амбициозни хора като мен. Повечето шефове във фирмата имаха биографии, дълги колкото ръката ти. Та нали затова плащаха клиентите. Миналото на Маркъс обаче беше загадка. Доколкото знаех, аз бях единственият младши сътрудник, когото той наблюдаваше. Това беше или много хубаво, или много лошо, и като имах предвид таланта му, предполагах, че е второто.

Маркъс наближаваше петдесетте, а може и да беше по-стар. Трудно ми беше да определя възрастта му. Съдейки по телосложението му, вероятно беше атлет, участвал в триатлон или един от онези чиновници, които прекарват четири вечери в седмицата, тренирайки в боксовата зала. Кестеняво червеникавата му коса беше подстригана късо. Имаше изсечена челюст и хлътнали бузи. Винаги изглеждаше в добро настроение, което малко смекчаваше заплашителния му вид, но само докато останеш насаме с него в кабинета му. Тогава усмивките и непринуденото държане изчезваха.

Той ми възложи първото питане. Огромен мултинационален концерн, базиран в Германия (който не трябва да споменавам открито и затова ще го наричам „Кайзера“, както му казвахме във фирмата), беше намерил вратичка в законите за данъците и таксите и я използваше, за да подбива цените на американски компании и да ги изтласква от бизнеса. Това беше типичен сложен международен данъчен случай, но в крайна сметка се свеждаше до следното — презокеанските компании, които продават услуги на американци, плащат много по-малко данъци и тарифи от фирмите, които пренасят стоки до Съединените щати. „Кайзера“ уж продаваха стоки на Съединените щати. Твърдяха обаче, че само предлагат услуги, като свързват американски клиенти с презокеански търговци и производители и затова трябва да плащат ниски данъци. Ние сме само посредник, убеждаваха те, и не притежаваме стоките. Когато обаче се проследеше веригата им на доставки, ставаше ясно, че „Кайзера“ продават стоки като всички други и просто избягват високите данъци.

Още ли сте будни? Браво. Хората, изтласкани от бизнеса, бяха наели „Групата Дейвис“. Те искаха да затворим вратичката и да пренаредим игралното поле срещу „Кайзера“. Това означаваше да убедим някой бюрократ в недрата на Вашингтон да подпише къс хартия, на който пише, че „Кайзера“ продават стоки, а не услуги.

Маркъс накратко ми обясни случая и още някои подробности. Това беше първото ми питане. Той дори не ми каза какво иска да му донеса — „продукта“, както беше известен в офиса. Сега задникът ми официално се печеше на огъня и нямах абсолютно никаква представа какво да направя.

Не бях в играта от десет години, но преди това винаги се бях справял изненадващо добре, затова реших да правя каквото върша винаги — да използвам нечестни средства.

След сто и петдесет часа работа и десет дни по-късно, след като разговарях с всеки експерт, който отговори на молбата ми за помощ, и прочетох всички закони и статии в списание, които дори съвсем бегло засягаха въпроса, обобщих случая срещу „Кайзера“ в десет страници, после в пет и накрая в една. Развълнувах морето. Осем дупки от куршуми. Всяка една беше достатъчна, за да унищожи „Кайзера“. Докладната записка беше равностойна на неразреден хероин и аз бях горд и достатъчно недоспал, за да я връча на Маркъс, като си мислех, че ще го разбия.

Той я прегледа за трийсетина секунди, измърмори нещо и рече:

— Всичко е объркано. Не може да знаеш защо, докато не знаеш кой. Тези неща винаги водят до един човек. Не ми губи времето, докато не откриеш средството за постигането на целта.

Трябваха ми инструкции как да продължа със задачата. Имах Конфуций и се разрових. Сред колегите ми младши сътрудници, които се бореха за постоянно място в „Групата Дейвис“, беше синът на министъра на отбраната, млад мъж, който на трийсет години вече беше работил като заместник-ръководител на успешна кандидатпрезидентска кампания, и двама стипендианти на „Роудс“, единият внук на бивш директор на ЦРУ. В крайна сметка работата се сведе до опознаване на Вашингтон и проблемите му, но най-важното беше тъмната антропология на града, личностите, любовта и омразата, тайните пресечни точки, откъдето извира властта, кой на кого влияе, кой кого притежава и кой на кого е длъжник. Това бяха неща, които изискват дългогодишни връзки и потапяне в елита на столицата. Другите момчета ги имаха. Аз ги нямах. Ала това нямаше да ме спре, защото и аз бях научил някои неща и имах огромна воля.

Излязох от офиса, за да се отдалеча от „Лексис-Нексис“ и безкрайното търсене в „Гугъл“. Исках да поговоря с реални човешки същества (за мнозина от младите ми колеги това беше изкуство, загадъчно като левитацията или змиеукротяването). Действах по презумпцията, че колкото и да е странен, официален Вашингтон може да бъде разбран като всяка друга общност.

Шест други правителствени служби имаха мнение за решението дали „Кайзера“ може да запази вратичката в закона. Последната спирка се оказа типичен пример за вашингтонската бюрокрация — подорганизация на нещо, наречено „Междуагенционна работна група по производството“ към Министерството на търговията.

Отне ми седмица да проникна в работната група. Всичко беше малко по-трудно, защото Маркъс ми каза, че засега не трябва да има очевидни знаци, че работим по случая. Наложи се да говоря с четири-пет младши чиновници, докато попаднах на един бърборко с голямо самочувствие, който не знаеше нищо, което имаше значение за мен. Той обаче ме насочи към една помощник юристка, която за развлечение работеше като барманка в „Стетсън“ — бар на Ю Стрийт, често посещаван от чиновниците в Белия дом на Клинтън, въпреки че вече беше западнал. Тя беше червенокоса, с приятно момчешко излъчване и дружелюбно настроена, макар че хъркаше като верижен трион и имаше навика да „забравя“ разни неща в апартамента ми.

Тя ми обясни всичко. Имало двама човека, които се подписват, но решенията се взимали от трима души в работната група. Двамата били типични служители в агенция, човешки преспапиета, и нямали значение. Третият — мъж на име Рей Гулд — решавал всичко и поддържал отворена вратичката на „Кайзера“. Гулд беше подпомощник-секретар на секретаря, който е под заместника на министъра на търговията. (Забавлявате ли се?) Усетих, че изговарям съвсем сериозно тези организационни йерархични скоропоговорки. Ако се нуждаех от нещо, което да не ми позволи да си мисля, че всичко това са абсурдни политически баналности, си напомнях, че ако успея, това ще означава най-малко петнайсет милиона долара за шефа ми, и по-важното — ще ме спаси да не прекарам остатъка от живота си да бърша тезгяха в някой бар и да се крия от „Креншоу“.

Освен това започвах да се забавлявам. Героите не бяха толкова интересни и парите бяха по-добри, но иначе не беше много по-различно от измамите, които знаех, докато растях. Това ме вълнуваше и същевременно ме тревожеше.

Имах средството за постигането на целта. Маркъс не изглеждаше много доволен от мен, когато му казах името на Гулд, но поне не беше толкова ядосан. Каза ми да започна отначало и да доближа случая до вратичката в тарифите. Трябваше да го прекроя в една-единствена цел — да променя решението на Гулд. Прочетох дипломните работи на Гулд от колежа и университета. Научих за кои вестници и списания е абониран, за кои благотворителни дейности прави дарения и всяко решение, което е взимал, документирано или запомнено от някого. Започнах да пресявам информацията и да търся най-оптималния и ефективен аргумент срещу вратичката на „Кайзера“, за да отговори на специфичните навици и убеждения на Гулд. Резюмирах аргументите отново и отново, докато ги сведох до една страница. Тази докладна записка вече наистина беше неразреден хероин. Дизайнерска дрога. Гулд можеше да ни даде решението, което искахме.

— По-добре се надявай — отбеляза Маркъс.

Въпреки прочетеното и разговорите не можех да почувствам човека и да разбера какво го мотивира, докато не го видех лично. Докато изготвях профила на Гулд, може би се бях попрестарал. Знаех къде ходят на училище децата му, каква кола кара, къде ходи на вечеря по случай годишнини и обичайните му ресторанти за обяд, които бяха предимно луксозни — „Мишел Ришар Сентрал“, „Прайм Риб“, „Палм“, но всеки втори четвъртък ходеше във „Файв Гайз“, заведение за хамбургери.

Седмицата, след като предадох новия си доклад за Гулд, Маркъс ме извика горе и после ме заведе в покоите на Дейвис. Той направи знак на Маркъс да чака навън. Това беше кабинетът на господаря на вселената, който си бях представял в Харвард, само че Дейвис имаше по-добър вкус от въображението ми. На трите стени бяха наредени лавици с книги от пода до тавана. И бяха прочетени, а не само реквизит с кожени гърбове. Мебелите бяха от махагон. И стената на себелюбието — задължителна във Вашингтон, снимки на ръкостискания и усмивки с всички влиятелни хора, с които си се срещал — беше уникална. Не бях виждал такова нещо. Дейвис имаше снимки със световни лидери от десетилетия и не бяха обичайната разновидност на двама мъже в костюми на благотворителен прием. Той беше млад и играеше боулинг с Никсън, ловеше риба от малка лодка с Джими Картър и караше ски с…

— Това папата ли е? — изтърсих.

Дейвис стана зад бюрото си. Не изглеждаше доволен.

— Гулд не е променил решението си — каза.

Бяха дали докладната ми записка — аргументите, скроени специално за Гулд — на търговската организация, която се бореше с „Кайзера“, и те бяха представили доводите си пред работната група на Гулд. Дейвис имаше хора в Министерството на търговията, които щяха да знаят, ако Гулд започнеше да се вразумява. Той обаче не беше отстъпил.

— Ще направя повече — рекох.

Дейвис взе доклада, който бях написал.

— Идеален е — заяви и после ме остави да чакам минута. Тонът му не звучеше като комплимент. — Долу чакат сто и двайсет души, които могат да ми дадат идеални доклади. Не ми трябва още един. Знаеш ли каква е стойността на договора?

— Не.

— Договорихме се с всяка пострадала индустриална и търговска организация. Четирийсет и седем милиона.

Почувствах, че кръвта се отдръпна от лицето ми. Той ме гледа няколко секунди.

— Тук не плащаме на час, Майк. Ако победим, получаваме четирийсет и седемте милиона. Ако загубим, не получаваме нищо. И няма да загубим. — Той се приближи и се надвеси над мен. — Поех риск с теб, Майк. Наех те поради същата причина, заради която другите не те наеха, защото ти не си типичният кандидат. Боя се, че може би направих грешка, като те доведох тук. Докажи, че не съм сбъркал. Покажи ми какво имаш да предложиш, което другите не могат. Дай ми нещо по-добро от идеалното. Изненадай ме.

По-лесно е да нямаш нищо, отколкото да се заловиш с нещо и да не успееш. През цялото време, докато бях в „Групата Дейвис“, аз мислех за всичките пари и привилегии като грешка, която скоро ще бъде поправена. Не смеех да мисля, че наистина мога да ги имам и че това може да е животът ми. Но все някога намираш нещо, което наистина искаш. Нещо, от което се нуждаеш. И после си прецакан. Не можеш да се разделиш с този живот.

Моят живот не беше за завиждане. За мен моментът дойде през август в онази първа година в „Дейвис“, три месеца след като се бях преместил във Вашингтон. Разхождах се в Маунт Плезънт, на десетина минути пеша от офиса. Кварталът има една главна улица с осемдесетгодишна фурна и железария, която е там от години. Там италианци, гърци и латиноамериканци намираха първата си солидна опора в столицата и мястото приличаше на селце. Отвъд главната улица с магазините започваше гора и аз имах чувството, че съм в покрайнините. Къщите бяха малки и видях една с две спални, която се даваше под наем, с веранда и заден двор с изглед към парка „Рок Крийк“, няколко потока и гора, която разделя Вашингтон на две половини — северна и южна. Докато минавах покрай къщата една вечер, видях цяло семейство сърни и елени, които си стояха спокойно, без да се страхуват, и ме гледаха.

И това ме накара да взема окончателното решение. Не бях имал заден двор от дванайсетгодишен. Тогава баща ми редовно получаваше пари. Не знам откъде идваха. Най-после се бяхме изнесли от жилищния блок в Арлингтън, където бях израснал и който приличаше на мотел и постоянно миришеше на газ за готвене, и се бяхме преместили в малко ранчо в Манасас. Знам, че е малко сантиментално, но си спомням, че имахме люлка с ръждясали алуминиеви тръби, които можеха да порежат дланта ти, ако се хванеш на неподходящо място. Не живяхме дълго там, но си спомням летни нощи, когато родителите ми и двама-трима техни приятели седяха около огнището, смееха се и пиеха бира. Можех да седя на люлката цяла вечер, да набирам крачетата си като локомотив, да се издигам високо и да поглеждам над дърветата. Имах чувството, че съм безтегловен и че веригите ще се скъсат и ще полетя в нощта.

И след това изпратиха баща ми в затвора за взломна кражба, и се върнахме там, където ни беше мястото — във вмирисания на газ мотел.

Щом свършех работа в „Дейвис“ в десет-единайсет часа през нощта, понякога дори по-късно, аз се разхождах из квартала и си представях как седя в двора на онази къща, с малък огън, два шезлонга и някое хубаво момиче. Усещах, че започвам отначало и поправям нещата.

Мисълта, че може да загубя всичко това, запали огън под краката ми. Седмица след срещата ми с Дейвис бях повикан в кабинета на Маркъс. Дадох му още две папки. Едната съдържаше профила на наставника на Гулд в Министерството на външните работи, където той бе работил девет години, преди да отиде в Министерството на търговията. Втората се съсредоточаваше върху кума на сватбата на Гулд, съквартирант от правния университет, който в момента имаше частна практика. Той все още даваше съвети на Гулд и двамата вечеряха през седмица в един от малкото социални отдушници на Гулд.

— И? — попита Маркъс.

— Тези хора са по-лесни… — млъкнах, преди да кажа мишени — за влияние. Ако се вгледаш в решенията, ще видиш, че вероятно ще проявят симпатии към аргументите ни. Прекроих аргументите срещу вратичката, така че да се харесат на всеки. Първият вече има връзка с „Групата Дейвис“. Ако не можем да повлияем на Гулд, може да повлияем на хората около него. Ако променим тяхното мислене, може да променим и мисленето на Гулд, без той да знае, че ние сме подшушнали думите в ухото му.

Маркъс мълчеше. Знаех какво предстои. Бях му дал повече за Гулд, отколкото той искаше. Бях направил всичко, освен да претърся къщата на горкото копеле, и мислех да го сторя утре през нощта. Маркъс се размърда на стола си. Свих се, подготвяйки се за строго мъмрене.

Той обаче се усмихна.

— Кой те научи на това?

Картрайт, старият приятел на баща ми. На млади години той използваше подобен метод, за да очарова самотни богати наследници, наближаващи четирийсетте, и да ги освободи от спестяванията им.

— Хрумна ми ей така — отвърнах.

— Това е вариант на метода, който наричаме „подрязване на връхчетата на тревата“. Бавно и подмолно лобираш всеки близък до онзи, който взима решенията — съпруга, главни дарители, дори пораснали деца, докато той се пречупи.

— „Връхчетата на тревата“?

— Всичко, което сме направили да изглежда така, сякаш имаме широка, повсеместна подкрепа — корените на тревата, но я фалшифицираме. Не е необходимо да си губим времето с корените, когато законодателят вижда само връхчетата.

— Искате ли да се опитам да ги убедя? Реално да повлияя на хората около Гулд?

— Не. Ще възложа на няколко души тази задача.

Долових в гласа му нещо, което не ми хареса.

— Времето ни изтича, нали? — попитах.

Маркъс мълчеше. Не говореше много и винаги преценяваше внимателно, преди да каже нещо. Виждах обаче, че не желае да ми дърдори врели-некипели, и може би дори искрица уважение.

Следващата седмица единият стипендиант на „Роудс“ изгоря. Той беше свестен човек, със сресана назад къдрава руса коса и вид на истински професионалист. Някой ми каза и аз го вярвах, че човекът нямал джинси. Предполагам, че можех да го мразя, защото му бяха дадени всички привилегии, но той умееше да се шегува със себе си и нямаше как да не го харесам.

Стипендиантът беше амбициозен като мен, първият от нашата група, на когото възложиха питане. „Онзи, който взимаше решенията“ не се вразуми. И това беше всичко. Стипендиантът се опита да го представи така, сякаш е решил да се премести на по-зелени пасища, но гласът му потрепери, докато се сбогуваше, сякаш беше плакал. Трудно ми беше да го гледам. Вероятно досега никога не се беше провалял. Беше направил всичко възможно, но случаят не се бе развил в негова полза.

Не вярвах, че поръчките за много милиони зависят от група неопитни младши сътрудници, които нямат представа какво правят, но по всичко личеше, че е така. Сигурно ще кажете, че не е честно. Може би ни даваха случаи, които не могат да бъдат спечелени. Правиш всичко и после ти го взимат. За мен обаче е трудно да работя за нечестни неща. Такъв е животът, единственият, който познавах. Може да вдигнете ръце и да изпъшкате, но подходът ми беше да се погрижа да победя каквото и да стане. Отдавна поддържах духа си с абстрактна мечта за хубав живот. Сега бях близо. Долавях мириса и вкуса му. Колкото по-реален ми се струваше, толкова по-немислима ставаше идеята, че може да ми бъде отнет.

Въпросният случай беше Ани Кларк, старши съдружник в „Групата Дейвис“. Никога не бях имал проблеми да разговарям с жените и дори не се замислях, но когато бях край тази жена, обичайната непринуденост ме напускаше. От първия момент, в който я видях на втория етаж, главата ми се изпълни с всякакви сантиментални щуротии.

Всеки път, когато разговаряхме — и работехме заедно дълго след десет вечерта, се хващах да мисля, че тя е всичко, което ме привлича в една жена — черни къдрици, невинно лице и лукави сини очи — и някои други неща, за които не знаех, за да ги търся. След като я гледах цял ден, докато обикаляше самодоволните момчета на съвещания и провеждаше телефонни разговори на три-четири езика, аз излизах от сградата с нея и много исках да изтърся онова, което мислех — че тя е жената, която търся, въплъщение на живота, който искам, но не го сторих. Би било лудост.

Започнах да се питам дали Ани не е прекалено идеална, надменна, разглезена и недостижима. Първия път, когато работихме цяла нощ заедно — тя, аз и други двама младши сътрудници, Ани ръководеше шоуто. Седяхме край маса за конференции и потънала в дълбок размисъл, тя блъсна назад стола си на колелца, готвейки се да ни разясни друга тънкост в играта на влияние.

Ани обаче падна, бавно, но сигурно изчезна под ръба на масата и падна на килима. Очаквах, че ще заплаче или ще се разкрещи ядосано, но за пръв път я чух да се смее. И докато лежеше на пода — свободна, непринудена, без да се смущава или притеснява за никого и за нищо, тя мигновено прогони всякакви нагласи в мен за лисицата и зеленото грозде. Всеки път, когато я чуех да се смее, аз знаех, че тази жена няма време за преструвки, приема живота такъв какъвто е и се забавлява.

Смехът й ме накара да навляза в опасна територия. Винаги когато я срещнех, изпитвах желание да захвърля доклада, върху който бях работил един месец, да падна на колене и да я помоля да избягаме и да прекара с мен живота си.

Това вероятно щеше да бъде по-добър подход от онова, което се случи впоследствие. Бях в стаята за почивка след поредното съвещание и се опитвах да обсъдя стратегията към Ани Кларк с останалия стипендиант на „Роудс“, без да звуча като оглупял от любов малоумник (и не успявах). За жалост Ани Кларк се беше скрила зад колона на два-три метра от нас, когато стипендиантът, мъж на име Тък, с когото се бях сприятелил, ми даде мъдър съвет за служебната романтична връзка.

— Не осирай там, където ядеш, мой човек.

— Очарователно — каза Ани, вдигна шишето си и посочи към автомата за студена вода. — Имате ли нещо против?

Ето защо бях няколко точки назад по отношение на Ани Кларк. Но както споменах, имах огромна воля.

Трябваше ми само окуражаване. И когато започнах да си я представям до мен в приятна юлска нощ в задния двор на къщата в Маунт Плезънт, която мечтаех да си купя, аз реших да се придържам към порядъчния живот, който бях спечелил, дори да поемех последния си дъх. Щях да убедя Гулд.

Следващия път, когато видях Маркъс, който пиеше кафе и четеше в трапезарията, аз размених с него някои любезности и после го попитах направо:

— Кога е питането?

— Приказки ли разправя някой извън училище? — отвърна той.

Предполагаше се, че цялото изпитание на оцеляването през първата година в „Дейвис“ е черна кутия. Да питаш какво има вътре, беше малко дръзко, но мисля, че всички партньори знаеха, че младшите сътрудници са започнали да свързват някои улики за съдбата си.

— След три дни — добави Маркъс. — Дейвис ще отиде при Гулд. Бавно обработваме доверените му хора.

— Ами ако не стане? Ако Гулд не промени решението си за вратичката?

— Ти направи всичко, което можа, Майк. И заради теб се надявам той да каже „да“.

Оставих нещата дотам. Схванах намека на Маркъс. Бизнесът си е бизнес.

Нямах намерение да седя със скръстени ръце, да разчитам на надеждата и да стискам палци. Хенри ме беше избрал, защото мислеше, че знам какво мотивира хората. Беше казал, че всеки има цена, и таен коз, който можеш да изиграеш, за да направи каквото искаш. Имах три дни да разбера каква е цената на Гулд.

Зарязах политическите проучвания, купчините доклади за Министерството на търговията и всички глупости на официален Вашингтон, които трябваше да знам, за да си върша работата. Мислех само за Гулд, този неотстъпчив бюрократ, който живееше в Бетезда, какво иска и от какво се страхува.

Докато го наблюдавах през последните няколко седмици, се бяха откроили някои неща, тъпотии, които реших да не споменавам пред шефовете, защото не бях сто процента сигурен какво означават. Къщата на Гулд беше скромна по стандартите на Бетезда и той имаше петгодишен сааб 9-5. Ала човекът си падаше по дрехите и пазаруваше от „Джей Прес“, „Брукс Брадърс“ или „Томас Пинк“ по два-три пъти седмично. Обличаше се като важна клечка от висшето общество във филм на Били Уайлдър — костюм от туид, тиранти със закопчалки от китова кост и контрастираща по цвят папийонка. Беше и чревоугодник и поддържаше форум по интернет, наречен „Дон Рокуел“, под името „Краля на смеха“. Основно се заяждаше със сервитьори, които не си знаеха мястото. Всяка седмица харчеше по неколкостотин долара. Имаше запазена маса в „Сентрал“ и любимото му ястие беше бургер от омар.

От друга страна обаче, всеки втори четвъртък като по часовник Гулд заменяше тези угощения с „Файв Гайз“, което беше кътче от рая за мазни бургери. Веригата беше започнала във Вашингтон и сега се разпростираше по цялото Източно крайбрежие. Гулд винаги си поръчваше малък чийзбургер и си тръгваше с плик храна за куче. Аз съм последният човек на земята, който би завидял на някого, че хапва месо от време на време, но тук нещо не беше наред. Остатъците предполагаха свръхчовешко въздържане, на каквото знаех, че господин Гулд не е способен. И парите, които той пръскаше за деликатеси и дрехи, не се връзваха. Ето защо се усъмних. Преди всичко обаче бях отчаян и може би се хващах за сламки — всичко, за да се спася.

Остана един ден до срещата на Дейвис с Гулд — питането. Нямаше какво друго да направя, освен да проследя Гулд и да се моля на Бога. Причаках го, когато излезе от офиса си и се отправи към „Файв Гайз“. Точно по разписание. Харесва ми да мисля, че притежавам свръхестествени способности за разследване като детектив Коломбо — долавяне на нервността в походката на Гулд, постоянно наведената му над масата глава и факта, че пликът с храна за вкъщи беше единственият, който бе взимал от „Файв Гайз“, неизцапан и почти прозрачен от мазнина. Може би се дължеше на отчаянието ми и късмета. Или пък започвах да чувствам твърде голямо напрежение от почтения живот и ми се искаше да му тегля една майна и да се оставя да ме заловят за нещо тъпо. Каквато и да беше причината, трябваше да разбера какво има в кафявата кесия, която носеше Гулд.

От обяда той отиде право в клуба си — „Метрополитън“, масивна тухлена сграда на една пресечка от Белия дом. Беше основан по време на Гражданската война и с няколко изключения всеки президент след Линкълн беше член. „Метрополитън“ беше социалният център на хората от Министерството на финансите, Пентагона и големия бизнес. По-артистичните натури — журналисти, учени и писатели — се събираха в клуб „Космос“ на Дюпон Съркъл. Членството в „Метрополитън“ беше безспорен белег, че си някой. Тъй като аз бях никой, трябваше да импровизирам.

Гулд влезе, мина покрай рецепцията и зави наляво към хола. Опитах се да го последвам, но близо до рецепцията стояха мирно четирима разпоредители, яки южноазиатци, които ме спряха като тухлена стена.

— С какво мога да ви помогна, господине?

След секунда осъзнах колко на място изглеждам. Асистентката ми беше изпратила италиански шивач в кабинета ми през втората ми седмица на работа. Тя ми каза да не го приемам лично, но ми трябват един-два прилични костюма. Не познавах италиански шивачи (мислех, че всичките са се превърнали в корейски химически чистения някъде през седемдесетте години на миналия век), но той дойде и ми взе мерките. На последната проба заяви, че костюмът е чудесен. Ето защо аз се вписвах в обстановката на клуб „Метрополитън“. Това ми даде половин секунда да импровизирам пред гурките.

Огледах колкото можах по-дискретно плакетите и снимките на стената до рецепцията, търсейки подходящ титан на индустрията или правителството. Брекинридж Касиди беше достатъчно стар (на металната плочка пишеше „1931 година“) и вероятно не беше в клуба в момента. Надявах се, че е жив. Членовете може би не бяха имали време да гравират датата на смъртта му върху плакета.

Погледнах часовника си и направих всичко възможно да изглеждам нахакан.

— Брекинридж Касиди дойде ли вече? — попитах.

— Адмирал Касиди още не е дошъл, господине.

— Добре. Уговорили сме се да пийнем по чашка. Ще почакам в библиотеката.

Тръгнах… и не стана нищо — никакво изблъскване или дърпане за яката или колана. Бях вътре. За щастие Касиди беше жив. За съжаление той беше проклет адмирал и може би щеше да се появи всеки момент. Застанах във всекидневната и забелязах, че единият разпоредител непрекъснато поглежда към мен. Клубът имаше отворен атриум и красиво двойно стълбище. Всичко там — барелефите на стените, високите дванайсет метра коринтски колони, безшумните прислужници на всяка врата — правеше ясно едно — в тази сграда имаше власт.

Стори ми се, че видях Гулд на единия полуетаж, и сетне погледнах към рецепцията. Разпоредителят сочеше към мен и разговаряше с озадачения и застрашителен на вид адмирал Касиди. .

Време беше да тръгвам.

На втория етаж зърнах темето на Гулд и го последвах надолу по стълбите. Съдейки по лекия мирис на хлор и скърцането на маратонки по дъските на пода, разбрах, че съм се отправил към спортна зала. И после видях табелката. Скуош, разбира се. Официалното развлечение на тежкарите от Вашингтон. Проследих Гулд до съблекалнята.

Можеш да се мотаеш покрай група полуголи световни лидери само докато започнат да повдигат учудено вежди. Затова се съблякох, взех хавлия и си намерих хубаво място в сауната между председателя на Съвета на началник-щабовете и мъж, когото не познавах, но се оказа изпълнителният директор на „Ескон-Мобил“, много бъбрив.

През прозорците на сауната не видях Гулд да минава и затова се сбогувах и тръгнах към съблекалните. Шкафчетата бяха от махагон, с малки месингови табелки с имената на собствениците си. Намерих шкафчето на Рей Гулд. Беше срещу онова на Хенри Дейвис. Използването на ключалка на място като клуб „Метрополитън“ изглеждаше малко глупаво — нима някой щеше да замени часовника ти „Картие“ със своя „Ролекс“, но въпреки това Гулд имаше катинар „Сарджънт енд Грийнлийф“, с какъвто заключваха тайните си служителите в Министерството на отбраната, и очевидно му беше необходим, за да пази неизядените си пържени картофи.

Границата никога не изглежда явна, когато я преминаваш. Беше ли, докато следях Гулд? Или когато излъгах разпоредителя? Когато се вмъкнах в едното шкафче за гости в задния ъгъл на съблекалните? Или когато стоях там часове, докато чух, че последният гост се изкашля, видях как лампите угасват през малките процепи на вентилационната система и чух как външната врата се затръшва и заключва?

Каквото и да беше, сега бях сигурен, че границата е далеч зад мен. И това не беше ученическа кражба с разбиване на прозорец и грабване на нещо ценно. Членовете на Тристранната комисия, които идваха в клуба, нямаше да приемат благосклонно нахлуването ми във владенията им. Но неизвестно защо не изпитвах същото интуитивно желание да се махна оттам и да се придържам към правия път, което имах, когато отворих сейфа в кабинета в „Барли“. Бях защитен с щита на почтеността на Хенри и разполагах със законни цели за оскъдните си средства. Бях се вмъкнал нелегално в клуба, но ако изиграех правилно картите си, можех да превърна прегрешението си в реален прием в този свят.

Или може би, затворен в махагоновата кутия пет-шест часа, имах време за размисъл и бях успял да си внуша какво ли не.

В единайсет и половина през нощта реших, че вече е безопасно. Нямаше шанс да разбия катинара „Сарджънт енд Грийнлийф“, не и без течен азот. Докато чаках, бях имал достатъчно време да измисля други подходи. Шкафчето на Гулд имаше общ заден панел с шкафчето зад него, което беше празно. Строителите на сградата бяха заложили повече на външния блясък и разкоша, отколкото на сигурността. Трябваше да отвъртя трийсет и шест дървени винта, което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, и след внимателно търсене стигнах до извода, че трябва да го сторя с върха на ключ.

Пет часа. Пръстите ми се зачервиха и подуха. Нервите ми се опъваха всеки път, когато чуех изскърцване в старата сграда или видех проблясък светлина близо до входа на съблекалните. Знаех, че възрастните управници на света обичат да стават рано. В „Групата Дейвис“ предлагаха закуска в шест сутринта (след игра на скуош). Когато през прозореца на мазето започна да прониква сивосинкавата светлина на зората, аз започнах да се потя, а щом чух тракането и дрънченето на пристигането на охраната, сърцето ми затуптя като на колибри. Кожичките около ноктите ми се бяха разкървавили от измъкването на винтовете. Чух гласове горе, когато издърпах и последния винт и извадих панела.

В шкафчето на Гулд имаше бандаж и стар брезентов сак за скуош. Вътре прилежно бяха наредени дванайсет кафяви плика. Общо сто и двайсет хиляди долара. Нищо чудно, че не можех да го накарам да промени решението си.

Никога не се връщай на местопрестъплението. Добър съвет. За съжаление обаче, докато се измъкна от клуб „Метрополитън“ и отида на работа, вече нямах друг избор.

Попитах Маркъс къде ще се състои срещата между Гулд и Дейвис.

— В клуб „Метрополитън“ — отвърна той и на мен ми прилоша.

— На обяд ли?

— На закуска — отговори Маркъс и погледна колко е часът на телефона на бюрото. — Вероятно сега.

И така, все още вонящ на пот от нерви след дългата нощ на проникване с взлом, аз се озовах на Седемнайсета улица и Северозападна Хай Стрийт. Сикрет Сървис гневно гледаше от върха на небостъргачите около Белия дом. От всеки ъгъл наблюдаваха камери. И полицай оглеждаше счупената ключалка на прозореца в задната страна на клуб „Метрополитън“, откъдето бях избягал преди два часа. Във фоайето имаше половин дузина ченгета и, разбира се, същият разпоредител от вчера.

Той ме погледна не особено дружелюбно. Казах му, че идвам да се срещна с Хенри Дейвис, и седнах в библиотеката. Без да ме изпуска от поглед, разпоредителят продължи да разговаря с ченгетата. От мястото, където седях, виждах трапезарията, която беше голяма колкото футболно игрище, затова ми отне известно време, докато съзра Дейвис. Той седеше на маса срещу Гулд и мажеше конфитюр на кроасана си.

Какво можех да направя? Да се изцепя в средата на клуб „Метрополитън“, публично да обвиня Гулд, че взима подкупи, и после учтиво да обясня на насъбралите се знатни личности, Дейвис и дебеловратите представители на столичната полиция, че съм попаднал на косвени доказателства, като съм следил Гулд и съм нахлул без позволение в една от тези свещени зали, и съм избягал? Най-много ме тревожеше Дейвис. Той ми предложи почтеност, а аз му се отплатих с престъпление. Проявих се като обикновен измамник. Беше ми в кръвта. Всеки опит да започна порядъчен живот беше груба грешка, която скоро щеше да бъде поправена.

Помъчих се да проследя разговора, съдейки по жестовете им, и видях, че преминава от лековато бъбрене към темата, когато Дейвис се наведе над масата по-близо до Гулд. Зачаках питането, онова да или не, което щеше да реши съдбата ми. Видях, че Дейвис се наведе още по-напред, а после се дръпна назад. И след това — нищо. Гулд изглеждаше замислен. И двамата мълчаха. Какъв беше отговорът?

Наблюдавах ги толкова съсредоточено, че чак след известно време забелязах, че две ченгета ме гледат. Когато погледнах отново, Гулд направи обидена физиономия и вдигна ръце. Жестът му беше пределно ясен. Той отказваше. И почтеният живот ми се изплъзваше.

Какво имах да губя, по дяволите?

Сега три ченгета обсъждаха сериозно нещо и ме гледаха. Извадих мобилния си телефон и набрах номера на клуб „Метрополитън“. Миг по-късно телефонът на рецепцията започна да звъни. Казах им, че съм асистентът на шефа на Гулд и че обаждането е спешно. Разпоредителят тръгна по шахматно наредените плочки, за да прекъсне срещата на Дейвис и Гулд.

Гулд излезе от трапезарията, а аз влязох бързо, минавайки покрай ченгетата. Единият се отдели от малката група и застана между мен и изхода. Докато се приближавах към масата, Дейвис изглеждаше странно изненадан, че ме вижда.

Наведох се към него и прошепнах:

— Гулд взима подкупи. — Показах му снимката, която бях направил с мобилния си телефон — парите, натъпкани в брезентовия сак.

Той не попита нищо. Държането му не се промени.

— Изчезвай — промълви.

Полицаят се погрижи за това. Хвана ме за ръката и ме заведе обратно към библиотеката, където чакаха другите ченгета и разпоредителят.

— Беше ли вчера тук, синко? — попита ме цивилен детектив, който вероятно ръководеше шоуто.

— Да.

— Почакай тук с нас.

Ченгетата попитаха разпоредителя за номера на адмирал Касиди. Пред клуба спираха още патрулни коли с проблясващи светлини. От двете ми страни застанаха двама полицаи. Свършено беше с мен. Припомних си всяка стъпка — белезници, патрулна кола, предварителния арест с тоалетна чиния в средата и тълпата смрадливи отрепки, разпитите, скапаното кафе, безполезния служебен защитник, споразумението и съдията, който ме гледа както преди десет години. Този път обаче нямаше да имам втори шанс. Най-после щяха да разберат какво представлявам всъщност — мошеник в костюм, за който не бях платил. Не можех дори да надникна през стената от сини полицейски униформи да видя какво се е случило между Дейвис и Гулд.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господа? — чух гласа на Дейвис, който застана до мен. Разпоредителят се смрази от погледа му, а ченгето отстъпи назад.

— Познавате ли този човек? — попита единият полицай.

— Разбира се — отвърна Дейвис. — Той е сътрудник във фирмата ми. Един от най-добрите.

— А той познава ли адмирал Касиди?

— Надявах се да ги запозная на чашка вчера, но ме задържаха в офиса. Мисля да предложа на този господин членство тук, в „Метрополитън“. Ануп, запознай се с Майкъл Форд.

— Приятно ми е — каза разпоредителят, който се беше наежил зад заучената усмивка.

— И на мен — рекох.

— Защо е тази суматоха? — попита Дейвис.

— Недоразумение, сър — отговори разпоредителят.

— Тогава ще ни извините ли, господа?

— Разбира се — отвърна детективът.

Дейвис се държеше вежливо, но очевидно командваше парада. Най-после имах възможност да погледна в трапезарията. Гулд все още седеше до масата и се беше втренчил в кафето си, сякаш щеше да му предскаже бъдещето. Изглеждаше като ударен от гръм от ясно небе.

— Може би ще бъде най-добре да напуснеш — прошепна Дейвис с онова изражение на сфинкс, което не можех да разгадая. Все още не бях сигурен дали изпълнението ми на нощен крадец е спасило положението, или е взривило кариерата ми. Може би Дейвис беше замазал очите на ченгетата, за да ме накаже той. Точно преди да тръгна, добави: — Бъди в кабинета ми в три.

Кабинетът му се намираше в дъното на безкрайния директорски коридор. Знаех, че съм се държал малко драматично, но не можех да се отърся от образа на последната разходка на осъдения на смърт, която бях гледал в десетки филми. Дейвис ме накара да чакам в малък коридор пред кабинета му до три и двайсет. Не бях спал от трийсет и четири часа и умората тежеше като олово върху тялото ми. Дейвис най-после се появи и влезе в кабинета си, като ми направи знак да го последвам. Застанах там, а той спря до бюрото си.

Прикова ме със загадъчния си поглед, а след това извади нещо от джоба си и го вдигна с палеца и показалеца си. Беше дървен винт и ми изглеждаше познат до болка. Бях върнал на местата им достатъчно, за да прикрепя задния панел, и бях закрил дупките, но бях забравил един.

— Напоследък играл ли си скуош, Форд?

Държах си устата затворена, докато разбера докъде ще доведе разговорът. Дейвис бавно въртеше винта между пръстите си и после го подхвърли във въздуха. Хванах винта на сантиметри от гърдите си.

— Гулд се съгласи — съобщи Дейвис.

— А полицията?

Той махна с ръка.

— Не се тревожи за адмирала. Той се размеква и се представя на собственото си отражение.

— Извинявам се за…

— Забрави го. Подвизите ти може и да са малко по-каубойски, отколкото аз бих предпочел, но важното е, че получихме съгласие. Четирийсет и осем милиона долара.

Дейвис кимна.

— Тази седмица ходих на още няколко купона.

— И какво ще стане с Гулд? Бяхте ли при главния инспектор в Министерството на търговията или в полицията?

Той поклати глава.

— Деветдесет и девет процента от тези случаи се потулват. Ако в шкафчето му имаше части от тяло, тогава историята щеше да бъде друга, но тъжният факт е, че подкуп от сто и двайсет бона са дребни пари в този град, въпреки че се радвам, че го хвана.

— Как го убедихте? Само го заплашихте? Нещо като… — Помъчих се да намеря лицеприятна дума.

— Изнудване?

— Не, сър, не исках да намекна…

— Не си ме обидил — засмя се Дейвис. — Изнудване е малко грубо определение за част от работата, която вършим, макар че би била свежа директна алтернатива. Представи си само. Показваш на някого негова снимка по гол задник в мотел с някоя проститутка и му казваш да коригира финансите на компанията си или завесата пада за него. — Той се замисли за миг. — Признавам, че това е сигурен, открит подход, но Гулд е умен човек. Трябва само да кажеш, че си чул, че той може да е нагазил в твърде дълбоки води. Добавяш, че вероятно можеш да му помогнеш да избегне неприятностите. Не е необходимо да говориш много. Той изведнъж откликва на думите ти и става отзивчив. Хората не придобиват власт, като са неясни и уклончиви, поне когато става дума за техните интереси. Това е ситуация, в която всички печелят. Така човек обикновено постига целта си по-бързо и по-сигурно от всяко разследване на моралните принципи. В същото време ние лансираме политиката, в която вярваме. Възползваме се от лошото му поведение.

Застанах до прозореца и се замислих, вглеждайки се в малкия дървен винт между натъртените ми пръсти.

— Ти беше хвърлен в дълбокото внезапно, Майк. Няма да го видиш във вестниците, но така се правят нещата. Мисля, че си роден за тази работа.

Нещо не беше наред. Може би беше странното нежелание, когато отдавна силно искаш нещо и щом стане твое, се страхуваш да го вземеш. Или може би исках нещата да бъдат само в бяло и черно. Желаех почтен живот без оттенък на сиво, а сега открих, че онова, към което се стремя, е преплетено с онова, от което бягах.

— Трябва да знаете нещо, сър. Пълно разкритие. За онази неприятност…

— Знам всичко, което ми е необходимо, за теб, Майк. Не те наех заради него, а заради доброто, което можеш да направиш с него. — Той протегна ръка. — Е, още ли си на борда?

Виждах очертанията на столицата през прозореца зад него. Царствата в света и цялата им слава.

— Да, сър — отвърнах и си стиснахме ръцете.

— Добре. Викай ми Хенри. Като ме наричаш сър, се чувствам като проклет инструктор по строева подготовка. И кажи на търговеца на недвижими имоти, че ще вземеш онази къща в Ингълуд Терас.

Къщата в Маунт Плезънт.

— Може да изчакам засега, да намеря нещо с по-евтин наем и да събера още пари.

— Наем? Не. Ако ти харесва, купи я. Разбери, Майк, никога повече няма да се тревожиш за пари.

— Имам някои дългове и заеми за следването. Може би моментът не е…

Дейвис плъзна папка по бюрото.

— Гражданско дело срещу „Събиране на задължение Креншоу“. Готово да бъде заведено. Криминалното оплакване ще бъде уредено до сряда. Ще ги изядем с парцалите. — Той ме поведе към френските прозорци преди още да проумея какво става. — Сега Маркъс ще ти бъде наставник, но реших да те представя на останалите от бандата. — Отвори вратите на зала за конференции, която засрамваше клуб „Метрополитън“. Шефовете — галерия от най-големите тежкари — ме чакаха. — Приятно ми е да ви представя Майкъл Форд, най-новият ни старши сътрудник.

Те започнаха да ръкопляскат, а после минаха покрай мен, като се ръкуваха и ме тупаха по раменете. Бях в „Дейвис“ от четири месеца — от май до август. Някой ми каза, че това е най-краткият период за бързо повишение в историята на „Групата Дейвис“.

Дейвис вдигна ръка и всички млъкнаха.

— А сега, да се махаме оттук — тихо каза. — Ще се видим в „Брасери Бек“ след половин час. Запазил съм задната стая.

Шефовете ме поздравиха за последен път и се изнизаха навън. Дейвис ме заведе на втория етаж в хубав кабинет, уютен като оксфордска библиотека.

— От понеделник те преместваме тук.

Той ме хвана, че наум измервам разстоянието до вратата на Ани Кларк, което беше не повече от петнайсет метра, но нищо не каза. Този човек наистина знаеше как да дърпа конците.

— Какво искаш, Майк? Кажи.

Онемях. Имах всичко, към което се бях стремил — добър живот, хубава работа, уважение. И още нещо, което мислех, че е невъзможно. Играта с Гулд ме беше изпълнила с трепетно вълнение, което ми липсваше от години, откакто се бях отказал от измамите. И Дейвис беше доволен от честната ми работа и не толкова честните навици, от които никога нямаше да се отърва. Можех да бъда такъв, какъвто исках, и да не се налага да крия произхода си.

— Щастлив съм. Всичко това е твърде много.

— Каквото и да е, кажи — подкани ме той.

Осъзнах, че това не е упражнение за вдъхновяване, а Дейвис говори сериозно. Замълчах, предизвиквайки го да удържи на думата си.

— Не знам дали това е правилният… — Гласът ми заглъхна.

Той вероятно си помисли, че пресмятам възможни неща — кола „Мерцедес Бенц SLK 230“ или лична баня, но единственото, за което се сетих, беше по-сложно, защото го криех отдавна и откровено казано, донякъде не го исках.

— Баща ми. Той…

— Знам за баща ти.

— Предстои му изслушване за условно освобождаване. От шестнайсет години е в затвора. Остават му осем. Можеш ли да му помогнеш да излезе?

— Ще направя всичко възможно, Майк. Всичко.