500

Единайсета глава

Обичам филмите за обири, особено старите, всички с мъже с черно поло, диаманти и Кари Грант. Нещата са гладки, класически и неизбежни — взимат плячката и после поливат удара с шампанско на френската Ривиера и търкаляне в сеното с Грейс Кели.

В действителния живот обаче черното поло е лоша идея. Нямате представа какво количество пот се лее, когато се мъчиш да откраднеш нещо. И никога нищо не става така, както искаш. Обикновено си тръгваш с един-два наранени пръста, няколко порезни рани от монитор или счупен прозорец и може би с няколко ухапвания от куче, и след всичките си усилия най-често се връщаш у дома с огромната сума от двайсет и седем долара или буркан с монети от двайсет и пет цента. Вониш на пот от ужас (дори без поло) и почасовата надница, отделена за подготовка и продаване на крадените вещи, и провалите водят до такава жалка сума, че е по-добре да работиш в „Макдоналдс“.

Опитите ми да разбера какво искат да направят със записа Маркъс и Хенри Дейвис също така бяха обречени на неуспех. Не знаех какво кроят двамата, но го правеха толкова потайно, че все едно беше „Проектът Манхатън“. Маркъс вечно беше извън офиса на дълги обеди и на уж случайните ми въпроси към асистентката му — Хей, знаеш ли къде е Маркъс? Искам да хвърли едно око на доклада ми — не получаваха отговори. Да надникна в кабинета му? Не. Вратата винаги беше заключена, не че това имаше значение. Маркъс беше запазил старите навици от дните си в правителството. Всеки обед и всяка вечер на бюрото му нямаше нищо. Той заключваше всички документи и дори изваждаше харддиска на компютъра си и го прибираше в сейфа. Боклукът отиваше в машината за нарязване на хартия или в пещта за горене на смет. И никога не обсъждаше открито нещо важно, когато някой имаше възможност да подслушва.

Физическата сигурност, на която ме бе научил, беше винаги да разнообразяваш установената си практика. Беше ми разказал история за един командос, някой си майор, аванпост в провинция Хелманд, Афганистан. Човекът никога не минавал по един и същи път, стандартна практика във военна зона, с изключение на едно — обичал да вдига и да сваля знамето всяка сутрин и всяка вечер като по часовник. Застрелял го снайперист, докато командосът вдигал знамето на плаца. Разбрах какво иска да ми каже Маркъс. Това изглеждаше малко психарско в спокойния Вашингтон, но ако наблюдавате Маркъс достатъчно дълго, ще го видите как върви на зигзаг, когато отива на деликатни срещи, прави големи заобикаляния и така нататък.

След една-две седмици започнах да се отчайвам, че ще разбера върху какво работят. Маркъс беше извън офиса по-често от всякога. Подготвителната работа, която поемаше, вместо да я възложи на трудолюбиви пчелички като мен, потвърждаваше, че случаят е голям и важен. Не можех да прогоня от главата си гласа от записа, разговора за убийство и отвръщане на удара. Участвах в случая с Радомир от самото начало и исках да видя как се развива, за да успокоя съвестта си и да взема предпазни мерки.

Решението ме осени, когато в стаята за почивка чух Маркъс да говори за футболната игра на детето си и да се оплаква от високите такси в частното училище. Той може и да е бил шпионин някога, но сега работеше на заплата и беше пестелив баща от предградията. Това означаваше, че може би имах козове срещу него, защото бях абсолютно сигурен, че където и да отиде и каквото и да направи, Маркъс получава обратно направените от него разходи, до последната чаша кафе. Девизът на корпоративния шпионин гласеше: „Не оставяй следи, но пази касовите бележки.“

Трябваше да отчитаме разходите си на всяко първо и петнайсето число от месеца. Докладваш ги онлайн, правиш разпечатка и после слагаш хартиено копие на доклада и всичките си касови бележки в плик и ги предаваш в отдел „Работна заплата“ на първия етаж. Забелязах, че асистентката на Маркъс ги носи долу. Това правеше нещата малко по-сложни, отколкото само да отмъкна плика му, докато стои във вътрешноведомствената пощенска кутия и чака да го вземат.

Беше петнайсети. Маркъс излезе някъде. Опитах да говоря с него по телефона и асистентката му каза, че той няма да бъде в офиса от единайсет до два следобед. Както обикновено тя тръгна в девет и половина към първия етаж, за да остави доклада за разходите му. Слязох по стълбите една минута след като тя излезе и щом пусна плика, се отправих към Пег, нашата касиер счетоводителка.

Носех купчина кафяви пликове и два междуведомствени плика за по-убедително. В стаичката на Пег имаше телено кошче, където да пускаш докладите. Беше пълно до половината и след като видях асистентката на Маркъс да си тръгва, разбрах, че докладът му е най-отгоре. Малките преградени кабинети бяха наблъскани един до друг и на всеки шест-седем метра бяха монтирани охранителни камери, затова трябваше да действам много внимателно.

Има трик с карти, който измамниците наричат „трампа отдолу“. Без мишената ти да забележи, сменяш най-долната карта в колодата с онази, която си скрил в дланта си. Обикновено се прави, за да се появи изведнъж картата на мишената в твоята ръка или да изскочи от колодата за всеобщо изумление. Хубав номер за скучаещи чичковци и необщителни ученици. По-важното за целите на измамата е, че трампата отдолу е причината никога да не спечелиш на „Тука има, тука няма“ с три карти. Забелязвали ли сте как раздаващият обикновено обръща картата, която сте избрали, използвайки друга карта? Това е вариант на трампата отдолу, който се нарича „мексиканско обръщане“, и ви дава губеща карта, за да вземе парите ви.

Готвех се да взема доклада на Маркъс с помощта на трампа отдолу. Отклоняването на вниманието е ключът, за да се измъкнеш безнаказано. Пег непрекъснато говореше за болежките си. Имаше столче за краката, подложка за китката, ергономични ластични ленти, чаша със снимка на котката си и повечето разговори с нея включваха медицински анализи как се чувства и оплаквания колко много време остава до петък. Знаех достатъчно, за да я накарам да бъбри и да я разсея.

А сега, госпожи и господа, изумителният Майкъл Форд ще опита трампа отдолу с — драматична пауза — купчина междуведомствени пликове!

Приближих се до преградения кабинет на Пег, подготвих пликовете си и я попитах как е. Тя захапа стръвта и започна да ми разказва, че миодесопсията й се завърнала, а аз погледнах, за да се уверя, че пликът на Маркъс е най-отгоре. Попитах Пег нещо изключително неясно за следващите промени в здравното ни осигуряване.

— Страхотен въпрос. Чакай да проверя.

Тя се обърна към компютъра и започна да трака по клавиатурата, а аз занесох пликовете си до теленото кошче. Бутнах моя доклад от върха на купчината с палеца си, взех най-горния плик от кошчето — разходите на Маркъс — с кутрето и безименния си пръст и незабелязано го добавих най-отдолу на моята купчина. Идеална трампа отдолу.

Само че когато вдигнах глава, забелязах, че пликът под доклада на Маркъс, също е надписан с почерка на асистентката му. Надписът беше същият: „Каролин Грийн За: Разходи. Първи етаж.“

По дяволите. Друг плик ли бях взел?

Пег отговори на въпроса ми и аз отместих очи от теленото кошче.

Трябваше пак да отвлека вниманието й. Време беше бързо да измисля нещо.

— И докато съм тук, може ли да те питам още нещо? Как годишната вноска за допълнителния фонд се трупа според индекса Доу Джоунс за пенсионния ми план? Тревожа се, че жив ме изяждат.

Пег знаеше това по ноти. Мамка му.

— Ами фондът „Дайвърсифайд Интернешънъл“? — настоях.

— Ей сега ще видя. — Тя започна да прелиства някакви папки.

Този път не стана толкова красиво, но успях да извадя от теленото кошче втория плик, пуснат от асистентката на Маркъс. Пег се обърна точно когато забелязах проклет трети плик с абсолютно същия надпис. Имах чувството, че мамят мен на „Тука има, тука няма“.

Убийте ме, но не можех да се сетя какво да попитам Пег, за да се обърне още веднъж. Стоях там като идиот, държах се странно и привличах внимание — всичко, което не исках да правя. Виждах, че Пег губи търпение. Накрая погледнах чашата й и попитах:

— О, това твоята котка ли е?

— Да, Изабел. — Тя протегна ръка към чашата и аз грабнах третия плик.

Вече държах купчина хартия, дебела десетина сантиметра, и всичките ми опити за потайност бяха изчерпани. Ръката ми пламтеше, когато най-после приключихме разговора за проблемите с хълбока на Изабел. Върнах се на бюрото си и проверих купчината. Имаше три плика с един и същи надпис от Каролин. Може би тя се занимаваше с разходите и на други хора. Единият доклад беше за човек на име Ричард Матюс, а другият — за Даниъл Лукас. Не ги бях чувал. Реших, че са наемници, и оставих настрана пликовете. Развързах червения конец на третия плик и там бяха разходите на Маркъс, които го проследяваха през последните две седмици по-добре от частен детектив. Потърсих ресторанти, хотели, полети, имена на хора, с които е обядвал — всичко, което би разкрило какви ги върши. Обедите привлякоха погледа ми. Точно това очаквах от един потаен човек — никаква повтаряща се схема или обичайна установена практика, макар че Маркъс имаше склонност към луксозни заведения, които изискваха да си запазиш маса предварително. Това можеше да ми послужи.

Докато го наблюдавах внимателно през последните седмици, аз открих няколко издайнически знака. В дните с дълги обеди, когато беше невъзможно да го откриеш, понякога той изскачаше от офиса с наведена глава като човек, тръгнал на мисия. Обикновено Маркъс не оглавяваше служебните мотивационни събирания, но хладнокръвието му беше забележително.

Днес беше един от онези дни, затова реших, че има голяма вероятност да е излязъл да работи по свръхсекретния им случай с Дейвис. Не беше редовен клиент никъде, но имаше няколко ресторанта, където бе ходил два пъти. Времето и усилията бяха твърде големи за едно несигурно възнаграждение и откровено казано, страхувах се до смърт, че се опитвам да надхитря Уилям Маркъс.

Можех обаче да позвъня на някои от тези ресторанти и да проверя дали той има запазена маса. Взех личния си мобилен телефон, излязох и се разходих по списъка.

— Ало. Искам само да потвърдя резервацията на Уилям Маркъс. А, така ли? Ливанската таверна ли е? Съжалявам, сигурно съм набрал грешен номер.

Опитах двайсет пъти.

Приключих с празни ръце и тръгнах към офиса, като се чувствах малко глупаво. Действах аматьорски. Трябваше да се досетя, че няма да е лесно.

Върнах се в кабинета си, за да взема докладите и да ги занеса на Пег, преди някой да е забелязал тъпите ми номера и да съм си навлякъл сериозни неприятности. Вероятно щяха да си помислят, че крада от фирмата, и да ме изритат. Рискът беше безумен и излишен. Седнах и отново прегледах докладите. И трите бяха изготвени от асистентката на Маркъс и аз бях достатъчно дълго във фирмата, за да знам дали при нас работят хора с такива имена. Отворих другите два плика.

Пак излязох и набрах телефонния номер, записан за Даниъл Лукас.

— Консултантска фирма „Омнитек“. Кабинетът на Даниъл Лукас — отговори Каролин.

Затворих и се замислих. Току-що бях открил другото име на Маркъс.

Отново се съсредоточих върху имената. Матю и Лукас. Струваха ми се познати. Сетих се едва след няколко минути. В псевдонимите имаше схема, фамилиите бяха варианти от Библията — Матю вместо Матей, Лукас — Лука и Маркъс — Марк.

Бях направил няколко погрешни стъпки, но се гордеех със себе си. Преснимах докладите за разходите и пуснах оригиналите в междуведомствената поща, а после пак се разходих и се обадих на ресторантите, които Маркъс посещаваше под фалшивите си имена. Нищо.

Имам огромно търпение. Щях да продължавам да се опитвам, докато го надушех какви ги върши.

Направо си просех да ме хванат.

Забелязах я преди петнайсетина секунди, докато тичаше за здраве пред мен по Маунт Плезънт. Не обичах да зяпам, но гледката беше особена — жена със съвършени пропорции, която се носеше по тротоара и черната й конска опашка се развяваше.

Завих зад ъгъла и забавих крачка, радостен, че тя не ме е хванала да я гледам и не ми се е обадила. Но докато вървях, забелязах, че тя спря и се обърна към мен.

— Майк? — чух я да пита. — Майк Форд?

И когато се приближи, я познах — Ирина Драгович, в черен спортен клин.

— Не искам да те бавя — рекох.

— Приключих с тичането — каза тя, наведе се и хвана лявото си коляно.

— Аз не тичам. Скъсах предно кръстовидно сухожилие, докато играех футбол в училище. Боли, когато е студено.

— Колко жалко. Къде отиваш?

Посочих нататък по Маунт Плезънт Стрийт.

— Може ли да повървя с теб? — попита Ирина.

— Разбира се.

Тръгнахме към дома ми. Позата на прелъстителка от Колумбия беше изчезнала. Ирина дори се извини и обясни, че приятелките й са я накарали, и че била срамежливо момиче и може би прекалила.

Казах й да не се тревожи.

— Откъде е най-добре да взема такси тук? — попита тя.

Бяхме на една пресечка от къщата ми. Джипът ми беше паркиран на улицата.

Имах чувството, че срещата ми с Ирина не е случайна, но тъй като беше престанала да се прави на развратница, тя беше много чаровна — забавна и непринудена.

Откакто бях изтеглен от случая с Радо и бях намерил записа, имах много въпроси за бизнеса на сърбите. Ирина имаше привилегирован поглед към делата на баща си и навика да изтръгва информация от хората, на което лично бях станал свидетел, докато ме разпитваше на плажа в Колумбия. Струваше си да побъбря с нея и да проверя какво мога да измъкна.

И, разбира се, така беше джентълменски да постъпя. Предложих да я закарам и потеглихме към дома й в Джорджтаун.

Трябваше да я оставя да си върви, но когато спрях пред малката къща в колониален стил, купена с парите на баща й, Ирина изплю камъчето:

— Случаят на баща ми. По-сложен е, отколкото да се заобиколят няколко вратички в закона за внос и износ.

— Казваш ли ми го или ме питаш?

— Може ли да говоря с теб?

— Разбира се.

Тя огледа предпазливо улицата.

— Вътре?

Отместих поглед от леко дръпнатите й нагоре очи и се взрях в къщата. Лоша идея. Трябваше да помисля за Ани, въпреки че заради дългото ни работно време се виждахме рядко през последните две седмици, и за шефовете ми, които ми бяха заповядали да стоя настрана от случая. Да не пипам дъщерята на Радомир, полулегален бизнесмен, който умело боравеше с нож, също изглеждаше добра политика.

— Добре — отвърнах. — Да вървим.

От друга страна, защо да отсвирвам жената, когато тя започваше да ми снася информация? Само бизнес, казах си, макар че това звучеше много по-неубедително, когато влязохме и тя се извини и отиде да се преоблече.

Очаквах да се върне издокарана в хлабаво завързано кимоно или копринен халат, някакъв номер в стил Мата Хари. Тя наистина се появи в нещо „малко по-удобно“ — панталони и памучна блуза с емблемата на баскетболен отбор от Джорджтаун, с дълбоко деколте, разголващо рамото й. Отпуснах се малко. Ирина приличаше на обикновена колежанка.

Единственото питие в къщата беше водка — типично — и затова разредих моята с тоник и Ирина последва примера ми. Забелязах, че в напитката й бълбукат мехурчета, а в моята няма. Това беше стар номер — Линдън Джонсън страшно се карал на секретарката си, ако му дадяла неразредено питие, докато обработвал някоя нещастна пияна мишена в кабинета си. Пиех бавно и два пъти смених чашите, докато вниманието на Ирина беше насочено другаде.

Тя започваше да ми харесва, с изключение на очевидното физическо привличане. Имаше прилично чувство за хумор, влизаше в противоречие с прекалено изтънчените обноски на баща си (тогава не е „Сазерак“ — напевно заяви тя и махна пренебрежително с ръка) и каза няколко хубави, хапливи шеги за лицемерието на сенатора Уокър (Ирина очевидно го познаваше от подвизите му сред жените в Джорджтаун).

Насочих разговора отново към баща й и се помъчих да изкопча от нея каквото знае. В същото време не можех да забравя, че тя вероятно се опитваше да ме впримчи да й кажа какво съм научил.

Ирина заяви, че се интересува от цялата история само от уважение. Баща й смятал, че ролята на жената е да я чукат и да готви. Тя била твърде умна и амбициозна за това и искала да му покаже, че е достойна наследница и може да си спечели роля във фамилния бизнес. Мислела, че ако си завира носа навсякъде, ще докаже качествата си, като помогне на баща си да се измъкне от кашата, довела го за помощ при „Групата Дейвис“.

Това не звучеше съвсем убедително.

— Знам само, че той дойде при нас да намерим решение за някаква досадна вратичка в закона за вноса и износа — рекох. Този факт беше известен, но очите й се присвиха.

— Не е само това — каза тя.

— Какво си чула?

— Не само бизнесът му е в беда, но и самият той. Тревожи се за нещо, свързано с правосъдието и екстрадирането — някакво съдебно дело или процес, от който трябва да се предпази.

Сега вече започнах да разбирам мотивите й. Носеха се слухове, че Радомир е свързан с незаконна търговия на оръжия. Може би Ирина се интересуваше от нещо повече, отколкото само да опровергае тесногръдите идеи на баща си за мястото на жената. Ако го изправеха пред съда и докажеха, че е престъпник, със сигурност щеше да й бъде много по-трудно да поддържа прекрасния си живот на очарователна американска студентка. Семейството щеше да бъде опозорено и разорено и джобните пари на Ирина щяха да секнат.

Не отговорих. Това обикновено кара хората да говорят. Повечето предпочитат да кажат нещо, отколкото да седят и да мълчат.

— И Конгресът не може да направи нищо — продължи тя. — Знам, че има нов човек, който взима решенията, някой властен, когото трябва да убедят.

Това може би имаше нещо общо с мъжа от записа — Обект 23.

— Как го научи? — попитах.

— Логично мислене — невинно отговори тя.

Погледнах презрамката на сутиена й и гладката смугла кожа на рамото й. Не забелязах кога се е преместила по-близо до мен. Докато разговаряхме, нарастващата интимност беше естествена, като да се сгушиш на дивана до дългогодишен приятел. Тя видя, че оглеждам тялото й и очите ми се задържат на дълбоката линия между гърдите й, която разкриваше деколтето.

— Чиста логика, а? — попитах.

— Е, използвах и някои други дарби — лукаво се усмихна тя. — Хубаво е да имаш патрони за изстрелване.

Ирина се наведе към мен, леко се надигна и вдигна колене на дивана. Панталоните висяха свободно на ханша й и аз видях очертанията на корема и извивките на бедрата й — опасна територия.

— Има ли логика всичко да зависи от един човек? — попита тя. — Ос, около която се върти всичко.

— Може би — отвърнах.

Ирина не настоя и не разби илюзията, че всичко е по-скоро флирт, отколкото разпит. Сложи ръка на коляното ми и плъзна длан по бедрото ми. Кафявите й очи се приближиха до моите и после Ирина се извърна настрана. Само леко докосване. Почти невинна. Ръката й се плъзна нагоре и тя притисна гърди до мен и устни до слепоочието ми.

Желание — по-дълбоко и по-силно от волята, която съзнанието ми можеше да събере — ме привлече към нея.

Би ми се искало да мисля, че реагирах така, защото обичам Ани. И защото съм от добрите. Но не бях сигурен. Може би в мен се задейства първичен инстинкт за самосъхранение. Ирина бе опитала недвусмисления курвенски подход в Колумбия и когато не успя, ме прецени и откри слабото ми място, като възприе ролята на мила приятелка. Не знаех за кого работи, но тя беше опасна. И след като бях откраднал записа на подслушания телефонен разговор, аз също притежавах опасна информация. Колкото и да се мислех за човек със силна воля, който умее да си държи устата затворена, бях сигурен, че ако я изчукам, това по един или друг начин ще се окаже пагубно за здравето ми.

Не можех да повярвам какво се случва. Гледах го като насън, извън тялото си. Хванах я за рамото и леко я бутнах назад. Ирина се втренчи в мен. Поех си дълбоко дъх, благодарих й за питието и станах.

— До скоро — рекох и излязох.

Ирина ми беше подхвърлила два намека — че баща й се страхува от екстрадиране и че в случая му е замесена по-висша сила от Конгреса. Аз не бях загатнал нищо. Радвах се, че съм се отървал невредим.

Продължих да наблюдавам Маркъс. Щом той излезеше от офиса със съсредоточената си физиономия, аз звънях на ресторантите, които шефът ми посещаваше под фалшивите, си имена, и проверявах за резервации.

Започвах да си мисля, че всичко е напразно, но следващия вторник отбелязах попадение.

— Да, господин Матюс, запазили сме ви маса за обяд за един и половина в частната зала — каза ми управителят по телефона. Имаше лек акцент, може би китайски.

Искаше ми се да възкликна: „Сериозно! Шегувате ли се с мен?“ Бях започнал да губя надежда и се стъписах, че постигнах успех. Сега знаех къде ходи Маркъс в един от тайнствените си дни.

Успокоих се и отговорих:

— Отлично. Благодаря.

И след това се отправих към Принс Джорджис Каунти, за да видя какви ги върши Маркъс. Пи Джи Каунти, както го наричат хората от Вашингтон, а хората от Пи Джи Каунти мразят да му викат така, е предимно непозната земя за юпитата във Вашингтон. За тях Пи Джи е само израстък в Мериленд на предимно бедния и населен с чернокожи югоизточен квадрант на Вашингтон. Ето защо това е последното място на земята, където може да очакваш да намериш човек като Уилям Маркъс, но пък нали целта е да се скрие.

Ресторантът се намираше в малък търговски център, пълен с корейски магазини за хранителни стоки. Табелата рекламираше студия за караоке. Бях чувал за това място от Тък, който непрекъснато търсеше автентични ястия в покрайнините на Вашингтон. Предполагаше се, че храната е изумителна. Не можех обаче да рискувам Маркъс да ме забележи там. Щеше да разбере, че става нещо.

Паркирах колата стотина метра по-нататък по пътя, седнах до прозореца в едно кафене на отсрещната страна на улицата и го зачаках да се появи. Кафето беше прегорено и горчиво, но чашата сякаш беше бездънна. След петдесетина минути вече подскачах на стола и пикочният ми мехур ме болеше от желание да се изпразни, но не можех да си позволя да изпусна Маркъс и съучастника му, когато излизат от ресторанта.

Все още бях предпазлив към цялата история. Имах чувството, че гоня вятъра и поемам излишни рискове. След като дванайсетият кореец в костюм излезе от заведението, като всеки един напразно разпалваше надеждите ми, реших да се откажа и да отида в тоалетната. И тогава вратата пак се отвори. Беше Маркъс. Задържа я отворена и на слънчевата светлина излезе Ирина Драгович, сексапилна както винаги.

Какво ставаше, по дяволите?

Маркъс се качи в мерцедеса си, а Ирина — бялото си порше „Кайен“ — и двамата потеглиха в различни посоки.

Докато се връщах във Вашингтон, стесних рояка пчели в главата си до три вероятности.

Първо, Маркъс чукаше Ирина. Това обаче беше малко вероятно. Той беше уредил много съблазнявания по време на ужилванията, които бе извършил, и би трябвало да знае, че не бива да изпълнява заповедите на патката си.

Второ, Ирина беше свръзка между „Групата Дейвис“ и фамилния бизнес. Може би, но Радо имаше достатъчно помощници и очевидно не искаше дъщеря му да се меси в работите му.

И трето, Маркъс използваше Ирина като сексуална примамка, за да изнуди Обект 23. Тази идея пък направо звучеше налудничаво. Защо да въвлича дъщерята на клиент в такава коварна ситуация? Кой знае? Може би Радо я беше предложил, нещо като сделка, в която всеки си носи стръвта. Вероятно когато се беше опитала да ме съблазни, Ирина е била изпратена от шефовете ми, за да разбере какво знам и дали прекрачвам наложените ми граници. Това обаче изглеждаше малко егоцентрично, дори параноично. Аз бях само дребен играч в цялата схема.

Колкото повече мислех, толкова повече се съсредоточавах върху една вероятност — Маркъс беше използвал мен, за да примами Уокър, тогава защо да не използва Ирина — изгаряща от желание да докаже достойнствата си — да примами мъжа на записа?