500

Трета глава

През седмиците след повишението ми възлагаха случаи, по които работеше и Ани Кларк. Започнах да се питам дали Хенри Дейвис не е в дъното на съвместната ни работа, макар че не беше точно седем минути в рая.

Сега и двамата бяхме старши сътрудници, но тя пределно ясно беше шефът на всеки проект. Ани беше във фирмата от четири години и се носеха слухове, че ще стане първият партньор жена. Тя прекарваше много време насаме с Хенри — най-висшият знак на влияние в офиса.

„Групата Дейвис“ имаше елемент на мъжкарска конкуренция, която ми напомняше за стаите за семинари в Харвард. Ани не отстъпваше на момчетата. Правеше го самоуверено и неумолимо, със сарказъм, който, идвайки от такава изискана жена, беше особено убийствен. Недостатъкът, който обаче отговаряше на целите ми, беше, че тя не е жена, с която можеш да флиртуваш. Ани плашеше до смърт повечето мъже.

Докато работехме дълги часове заедно, ние започнахме да се разбираме добре и станахме приятели. Много често, когато седях в ъгъла на някоя празна зала за конференции в единайсет през нощта и преработвах за последен път доклада за някой клиент, аз долавях споделени вибрации — излъчваща се от нея топлина, която правеше съвсем естествено да се преместя по-близо до нея, да докосна ръката или рамото й и да я погледна в очите. Изпитвах странното чувство, че Ани ме наблюдава и изпитва смелостта ми.

Лесно обаче можеше да се заблуждавам. Бях сериозно влюбен в нея. Бях се докопал със зъби и нокти до хубавия живот в „Дейвис“ и идеята да ухажвам жена, която макар да не ми беше шеф, беше определено по-високопоставена от мен и близка със самия Дейвис, изглеждаше уникално лоша. И аз нямах намерение да правя нещо в обстоятелствата, в които обикновено бяхме — потейки се над кратки срокове, заобиколени от колеги.

Мошеническият ми ум постоянно работеше на пълни обороти и измисляше начини да бъдем заедно, но Ани ме хвана първа. „Групата Дейвис“ имаше спортна зала в мазето. Отваряш една врата в задния ъгъл до гаража и се озоваваш във фитнес утопия на площ три хиляди и седемстотин квадратни метра — редици лъскави уреди, телевизори с плосък екран и спортни екипи с емблемата на „Групата Дейвис“, сгънати грижливо и очакващи теб.

Около или след полунощ, след като чистачките си бяха тръгнали и сградата беше безлюдна, когато все още работиш и започваш да полудяваш от дългото взиране в компютъра, спортната зала беше рай.

Една нощ бях там и исках да изгоря насъбралата се енергия в продължение на шестнайсет часа. Мисля, че малко се престаравах, тичах по пътечката, правех лицеви опори, коремни преси и вдигах щанги, потях се, задъхвах се и слушах айпода си. В усилията си да не повърна или да не изпусна тежестите върху главата си може би се забравих. През цялото време в „Дейвис“ бях видял само един човек там толкова късно. Кой маниак използва служебна фитнес зала в един през нощта?

Това бяха оправдания за непростимото. По айпода ми започна „Уважение“ на Арета Франклин и сигурно съм ревял с пълно гърло. А може и да съм танцувал между уредите. Ще обвиня ендорфините.

Както и да е. Тъкмо извисявах глас в кресчендо заедно с хора, когато се обърнах и видях Ани, която се правеше на невинна, на разстояние от два и половина метра от мен. Тя се промъкваше незабелязано зад гърба ми за втори път. Млъкнах по средата на „дай ми го“.

Ани учтиво изръкопляска.

— Боже! — измънках.

Тя се приближи до мен и погледна екранчето на айпода ми.

— Арета, а? Не мислех, че си падаш по това.

Повдигнах вежди.

— Кое?

— Соул музиката.

— Олеле.

— Исках да кажа, че не си представях, че слушаш такива парчета, когато те видях да правиш… онова нещо на земята. Какво беше?

Наричаше се пърдене, но нямаше да й кажа.

— Нищо. Случайно имам богата душевност.

— Да, видях. Елегантни движения.

— Благодаря. — Поех си дълбоко дъх. Нямаше по-подходящ момент от сегашния. — Хей, защо не се видим извън офиса? Какво ще правиш в събота и неделя?

Ани се намръщи.

— Заета съм.

Време беше за контрол върху пораженията.

— Добре, но трябва да излезем някой път.

— Много бих искала. — Тя уви хавлията около врата си. — Обичаш ли да скиташ по планините?

Дори да ме беше попитала дали обичам иманярството, пак щях да отговоря „да“.

— О, да.

— С едни мои приятели ще ходим сред природата в събота, ако си свободен.

И така се озовах да пълзя по гранитните скали в националния парк „Шенандоа“ с Ани, която се катереше пред мен в туристически обувки и три четвърти вълнени чорапи, които й придаваха характерен швейцарски вид. Когато си я представях извън офиса, аз я виждах като дама от висшето общество в историческа драма и да танцува валс. Затова си представете изненадата ми, когато Ани Кларк — със синята кръв във вените и завършила Йейл — ме заведе до един водопад в планината.

Приятелите й казаха, че водата е твърде студена за плуване. Ани повдигна рамене и ме погледна. Не ми пукаше дори да беше Северно море. И тръгнахме надолу само двамата.

Водопадът се спускаше от дванайсет метра в клисура, оградена от стара гора. Беше началото на септември, все още беше горещо, но водата наистина беше леденостудена. Ани събу ботушите си, съблече блузата с дълги ръкави и се гмурна. Гледах я как се носи плавно в бистрата вода и после как лежи на брега по спортен сутиен и бикини, а ивици слънчева светлина танцуват по гладката й кожа, докато вятърът люлее клоните над главата й. И до ден-днешен този спомен кара дъхът ми да секне. Съблякох се по гащета и скочих във водата. Ако Ани беше морска сирена, с радост бих я последвал в подводното й царство и никога нямаше да се върна. Не мислех обаче, че тя ще ме повика.

— Искаш ли да отидем под водопада?

— Добре — отвърнах, сдържайки искрения си отговор: „Да, и още как“.

— Може да е страшничко — добави тя.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. — Какво можеше да ми е подготвила тази малка палава фея, че да ме уплаши?

Тя се приближи до две големи скали, високи десетина метра, вклинени една в друга.

— Ето тук. — Посочи малка пукнатина, където цареше непрогледен мрак, и се вмъкна вътре. Последвах я. На два и половина метра навътре не се виждаше нищо. И пространството беше тясно. Усещах как дъхът ми рикошира в камъка пред мен и ясно чувах звука на течаща вода отпред. — Пази си главата — предупреди ме Ани — безплътен глас в тъмнината, хвана ме за ръката и ме заведе до остър ъгъл. Намирахме се в скален джоб дълбоко в планината. На главата ми капеше вода и се стичаше по лицето ми. — И после в този вир.

Дъното под краката ми изчезна. Потопихме се до кръста в леденостудената вода. Таванът на пещерата се наклони и вирът стана по-дълбок, докато останаха трийсетина сантиметра пространство над главите ни. Започнах да изпитвам клаустрофобия и чувството, че ще се удавя, въпреки че бях стоял в корабни трюмове и се бях задушавал по време на тренировки във военноморската флота в Големите езера.

Запитах се докъде ще стигне смелостта на Ани, когато приятният й глас ме информира:

— Сега ще се гмурнем и ще плуваме в този малък подводен тунел. Дълъг е три-четири метра и течението ще ни понесе до края и ще ни изхвърли в пещерата под водопада.

— Ами… добре — отговорих, макар че не се чувствах добре. Не се гордея да призная, че това ми звучеше доста страшно.

— Имаш ли ми доверие?

— Все по-малко.

Ани се засмя:

— Поеми си дъх и не се бори срещу течението. Готови! Тръгваме!

Чух я, че си пое дъх и се гмурна под повърхността. Потопих се и се плъзнах под водата покрай гладките скали, опитвайки да се преборя с паниката. Тунелът беше широк шейсетина сантиметра, твърде тесен, за да използвам ръцете си, и пълен с вода. Нямаше как, да се покажа да си поема въздух. Можех да се придвижвам само като ритам с крака. Течението ме понесе и след секунда ме блъсна отстрани и ме въвлече в по-голям поток. Слънчевата светлина ме заслепи като светкавица на фотоапарат след дългото стоене в мрака. Изстреляхме се от улея, прелетяхме три метра във въздуха и цамбурнахме във вир в малка пещера зад оглушителната завеса на водопада.

Изскочихме над водата. Бяхме се задъхали и бяхме отворили широко очи. Бях толкова развълнуван и щастлив, че съм жив, че сграбчих Ани в мечешка прегръдка.

— Мамка му! — извиках.

— Нали?

Вероятно повторих „мамка му“ няколко пъти и после осъзнах, че съм в подводна пещера заедно с Ани. И двамата се чувствахме зашеметени от рискованото гмуркане. Разбира се, още беше рано да пристъпя към действие. Ако бях прекалено нетърпелив, можеше да разваля хубавото преживяване с момичето на мечтите ми. Но все пак бяхме в пещера под водопад. Какво друго можех да сторя?

Загледахме се един в друг. Ани не отмести веднага очи, нито ме погледна с копнеж. Няма ли смелост, няма и слава. Приближих се до нея и… нищо. Не помръдна. Каменна физиономия. Отстоявай своето. Скъсих разстоянието с петдесет, седемдесет, деветдесет, деветдесет и пет процента. Когато очевидно си на път да целунеш някого, когато лицата ви са на няколко сантиметра и се доближават, очакваш, че всяка жена поне ще ти даде малък знак дали си добре дошъл, или нямаш шанс.

Ани обаче не направи нищо. Не бях виждал такова нещо. Тя не реагираше.

Бях между окопите, напълно непокрит, заклещен в ничия земя. Нямаше да целуна госпожица Ани Кларк, без да получа насърчителен знак, колкото и малък да е.

Затова спрях на два сантиметра от блаженството. Залогът беше голям — момичето на мечтите ми, виждах го на работа всеки ден и така нататък. Продължаваше да ме гледа втренчено, все още с безизразно лице.

— Трудно е да не те целуна на такова място.

— Ще трябва да отвърна на целувката ти — каза тя.

— Бях любопитна да видя колко далеч ще отидеш. Замислих се за секунда, а после прокарах пръсти през косата й над ухото, нежно обвих в шепа тила й и я дарих с размекваща целувка на истински мъж, от която се пресичат коленете и каквато вече никой не практикува.

Когато по-късно през нощта Ани ме закара до дома ми, аз попитах кога ще я видя пак.

— Ще видим — отговори и ми изпрати въздушна целувка.

Бях замаян, все още леко шокиран, че бях направил пробив с Ани толкова бързо, и се опитвах да съчетая лошото момиче от планината с изисканата вашингтонска дама, която познавах от работата. Всичко се беше случило съвсем естествено.

В началото имаше няколко официални срещи, на които се опитвах да я смая с интелектуални наслади — различни менюта, винарни, питиета след работно време във „Филипс Колекшън“, но се изненадах колко бързо възприехме навиците на доволна двойка. Щом нямахме работа, прекарвахме съботата и неделята някъде — разхождахме се из квартала, седяхме пред някое кафене или четяхме на верандата. Не искахме да се разделяме. Щастливо наблюдавах как Ани лека-полека превзема банята ми и всеки път оставя по нещо — първо четка за зъби, после шампоан. Жилището ми беше по-голямо от нейното и по-близо до офиса. Нямаше смисъл тя да се връща в едностайния си апартамент в Глоувър Парк, оскъдно обзаведен като домовете на повечето работохолици, с неразопаковани кашони в килерите.

Една вечер, три месеца след първата ни целувка, Ани дойде направо след работа. Носеше дрехи, които беше взела от химическото чистене. Вечеряхме и после седнахме да четем. Тя лежеше на дивана, сложила глава на крака ми, а аз галех косите й. Ани остави книгата и огледа дрехите си, които бяха окачени в найлонов плик в коридора.

— Имаш ли нещо против, ако ги оставя? Вероятно ще бъде по-лесно, отколкото непрекъснато да тичам до дома посред нощ.

Погледнах ги замислено. Стратегията ми в първите дни на връзката ни беше да не я уплаша и да я прогоня, като изтърся „омъжи се за мен“, винаги когато тя ме погледнеше в очите. Надявах се, че ще се сближаваме все повече и ще се чувстваме все по-удобно заедно, докато я направя моя, без да се въвличам в сложната и трудна работа да разговаряме за връзката си. И засега това имаше резултат. Сега беше един от онези моменти, когато съзнателно трябваше да си държа езика зад зъбите. Истината обаче беше, че вече я обичах достатъчно, за да й предложа да се премести при мен.

— Не искам да ти се натрапвам или нещо такова — добави тя.

— Моля те, направи го. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. — Наведох се и я целунах. Тя прокара пръсти през косата ми и ми отправи дълъг, размекващ поглед, който показа, че купонът ще се премести в спалнята.

В същия миг телефонът иззвъня. Беше на масата до мен.

— Изключи го — каза Ани.

Погледнах екранчето.

— Хари Дейвис е.

Тя се надигна.

— Може ли? — попита и после се опита да го изиграе по-небрежно. — Само в случай, че е важно. Утре ще отправя питане към шефа на Комисията по ценните книжа и борсите.

— Давай — рекох и проклех телефона.

Ани отговори на обаждането и излезе на верандата. Стоя на студа около пет минути.

— Извинявай — каза, когато се върна. Застана зад дивана, наведе се, допря лице до моето и ме целуна по шията.

— За какво толкова си говорихте с Хенри? — Да, влюбвахме се, но и двамата все още работехме в „Групата Дейвис“ и това означаваше известна надпревара за позиция и търсене на предимства. Не можехме да го превъзмогнем.

— За заплатата ти — дяволито се усмихна Ани. — А сега — прокара ръка по гърдите ми — може ли?

Не настоях и оставих въпроса, а Ани ме поведе към горния етаж.

Работата. Ани. Имах всичко, което бях искал. Нещата изглеждаха прекалено лесни. Защото, разбира се, бяха такива.