500

Дванайсета глава

През единайсетте месеца, откакто бях в „Групата Дейвис“, аз опознах сенчестата страна на политиката, но самоувереността, която бях придобил, се изпари веднага щом чух как стъпките ми отекват по черно-белите плочки на американския Капитолий. Мраморните герои и украсените с позлата тавани ме развълнуваха, сякаш бях зубрач на училищна екскурзия.

Така поне се чувствах, докато не срещнах Уокър в Залата със статуите — величественото старо място за срещи в Камарата на представителите.

Отидох там, за да проверя дали Уокър може да ми даде повече информация за Ирина и бизнеса на баща й. Той имаше известен поглед върху отношенията с чужденците и като се имаше предвид разюзданото му поведение в Джорджтаун, имаше вероятност да се е натъквал на Ирина, или поне да знае нещо за нея. Пък и след приключението ни в предградията изгаряше от желание да ми направи услуга.

И така, по същество разговорът ми с Уокър беше нецензурен и той ме покани в Залата със статуите, свещения американски Пантеон. Вътре беше пълно с деца и монахини. Чувствах се все по-зле.

Съзрях Уокър, който стоеше близо до краката на статуята на Андрю Джаксън, и тръгнах към него.

— По дяволите, какво става тук? — зачудих се, докато малко дете несигурно креташе покрай мен.

— Не съм сигурен. Днес тук е пълна лудница. Съжалявам, че ти определих среща тук. Мисля, че е тържество в памет на някаква мисионерка. Може би нещо за сираците. Дошъл съм само за няколко снимки.

Помощникът ми каза, че трябва да променя образа си пред жените. Чарлс знае какво прави.

Уокър посочи дебелия си асистент, който ни следваше на три-четири метра. Един забавен факт — сенаторите и конгресмените, които уж управляват страната, обикновено нямат представа какво става. Те прекарват времето си да просят пари от дарители, да бъдат преизбрани, създават социални контакти и летят до родните си места да бъдат съдии на надбягвания с прасета на щатски панаири. Разхождат прическите си и разчитат на партийните шефове и армия от помощници — необщителни гении, бивши майстори по дебатите — да им казват какво мислят. Животът им е разпределен на десетминутни срещи с цел облаги и някой асистент постоянно ги направлява от едно събитие към друго като жертви на мозъчно увреждане.

— Може ли разговорът ни да си остане между нас? — попитах.

— Разбира се — отвърна Уокър и като имах предвид, че знаех мръсните му тайни, му повярвах.

— Добре. Искам да те питам дали познаваш млада жена на име Ирина Драгович.

Той повтори името и после съсредоточено смръщи лице.

— Трябва ми още нещо.

Като имах предвид познанствата му, очаквах, че няма да е сигурен в имената на дамите. Показах му снимката от профила на Ирина във „Фейсбук“ — прекрасна, около четирийсет процента деколте, докато тя пие от бутилка „Моет и Шандон Уайт Стар“.

— О, да — каза Уокър. — Трудно е да я забравиш.

— Какво знаеш за нея?

— Нахвърля се енергично. Знае какво иска. Пада си по властността. Искаше да го направим в моето скривалище. — Това бяха малки кабинети, скрити в коридори близо до заседателната зала на Камарата на представителите. — Изобщо не е хлапачка. Не се лепва за теб. Никаква сантименталност. Професионалистка. И…

Уокър се огледа да провери кой е наблизо. Чарлс беше сравнително далеч и не можеше да го чуе. На четири-пет метра имаше група монахини. Въпреки това, като знаех колко мръсна е устата на Уокър, когато го видях, че изведнъж придоби смутен вид за нещо, което се готвеше да каже, той наистина ме изнерви за бомбата, която щеше да хвърли.

Зад нас застрашително се извисяваше статуята на Даниъл Уебстър, който ни гледаше гневно. Почувствах се като мръсник, който изкопчва сексуални подробности от Уокър под строгия поглед на великия поддръжник на Конституцията, но имах по-големи проблеми, за които да се тревожа.

— Казвай — подканих го.

— Груба работа. Спомняш ли си онова щуро маце, за което ти разказах?

— Не съвсем.

Той имаше много бойни истории и аз обикновено изключвах, докато ми ги разправяше.

— В „Риц“ — добави Уокър.

Поклатих глава.

— Запознах се с нея на купона в Чип — продължи. — Сещаш ли се? Онази нощ, когато отидохме в дома на приятеля ми и…

— Спомням си. — Едва ли ще забравиш, когато са те арестували заедно с курви и наркодилъри.

— Тя ме хвана сам в библиотеката, нахвърли ми се като гладна стръвница. Няколко дни след това си изпращахме съобщения по мобилните телефони и накрая се срещнахме на чашка в „Софител“. Взехме си стая. Знаеш как става, ала-бала и аз се гмурвам до ушите, а тя поиска да я напляскам. Нали съм джентълмен, съгласих се. И после отново и отново. Сетне поиска да я ударя, всъщност настоя. Не си падам по такива неща, затова закачливо докоснах лицето й. Тя се облегна на лакът, спря цялото шоу и ми кресна като баскетболен треньор: „Хей, виж какво, удари ме в лицето.“ — Уокър ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Можеш ли да повярваш?“ — Е, това нямаше да се случи. Кой знае каква цел преследваше това момиче? Нямаше да я удрям и да й оставя белези. Продължихме със секса, въпреки че вече не ми беше по сърце. И точно когато бях готов да свърша, тя се дръпна. Остави ме на сухо. Беше ме приковала и се гърчеше яко, а накрая ме остави да се моля като куче.

Чух ахване в края на историята на Уокър и това беше странно, защото се бяхме уединили, а прозвуча близо до нас. Втори забавен факт — Залата със статуите е елипсовидна, затова ако застанеш на едно място (по-точно до писалището на Джон Куинси Адамс), можеш да чуеш разговорите в другия край на помещението, сякаш си на няколко крачки, и обратно. Адамс използвал тази особеност, за да шпионира лоялната опозиция. Очевидно същото правеше и пребледняла монахиня отсреща. Сигурно тя беше ахнала, след като бе чула част от разговора ни.

Бутнах Уокър няколко крачки по-нататък.

— Какво искаше да измъкне от теб?

— Достъп. Познанства. Мисля, че ме използваше, за да се добере до по-големи неща и по-властни хора. — Той поклати глава. — Предпочитам да не се забърквам с нея отново.

— И ти престана да й се обаждаш, така ли?

— Тя вече се беше прехвърлила на друг. Чух, че преследва някакъв големец в Министерството на финансите. Сексът не означава нищо за нея. — Той млъкна и изчака да минат няколко сенатори. — Тя иска власт. Това се виждаше в игрите й — оставя те да бъдеш шефът, а после сменя ролите и изцежда от теб каквото иска. И ми каза направо: „Ти си един от най-влиятелните хора в страната. Аз съм на двайсет и мога да те накарам да пълзиш на колене и да се молиш да ме чукаш.“ — Уокър се засмя. — И определено беше права. С онези очи и гърди и както й се носи славата в този град, до 2012 година тя може да управлява страната.

— А баща й?

— Той е човек, когото никога не бих искал да ядосам. Знам достатъчно за него и не ми трябва повече.

— Защо?

— Може да се наложи в един момент да правя бизнес с него, затова колкото по-малко знам, толкова по-добре. Приемлив отказ, това е името на играта.

— Знаеш ли нещо за неприятности със закона, някакви проблеми с екстрадиране?

— Не, и не искам да знам.

Уокър очевидно беше в неведение за Радо, затова не го притиснах. Извървяхме няколко крачки и аз го хванах, че ме гледа с онзи поглед: „Ах, ти, хитро куче!“

— Защо се интересуваш от красивата Ирина Драгович? — попита той. — Спаринг-партньори, може би?

— Не е каквото мислиш.

— Убеден съм — рече сенаторът и поклати глава. — О, лепкаво, лепкаво.

Пак това лепкаво. И аз пак не исках да знам какво означава.

Стар часовник в училищен стил иззвъня пет пъти в коридора зад нас. В горната му част, между десет и два часа, имаше осем лампи. Пет светеха в бяло и една — в червено.

— Трябва да отида да гласувам — каза Уокър.

— Това ли означават сигналите?

— Да ми го начукат, ако знам — отговори той и вдигна блекбърито си. — Чарлс току-що ми изпрати съобщение. — Махна с ръка на помощника си да се приближи. — Носиш ли ми „пищова“?

Чарлс му даде някаква карта.

— Да. Да. Не. Да — прочете Уокър. — Фасулска работа.

— За какво е гласуването? — попитах.

Сенаторът вдигна ръце.

— Не знам. Питай Чарлс. Трябва да бягам. Хей, имаш ли планове за довечера? Ще правя малък купон. Ще бъде страхотно.

Двамата имахме различни представи за „страхотно“.

Избягах от монахините колкото можах по-бързо. Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако бях зарязал тази история. Но не. Съдейки по онова, което ми беше казал Уокър, аз се разтревожих още повече. Ирина изглеждаше идеална стръв за мъжа от аудиозаписа.