500

Двайсет и втора глава

Хенри едва не ме беше пречупил в кабинета си — Ани ме беше предала, Ривера ме бе продал, майка ми беше невярна съпруга, а баща ми — убиец. В известно отношение Дейвис ми беше направил услуга, доказвайки извън всякакво съмнение, че мечтата ми за порядъчен живот е мъртва. Сега можех да се откажа от тази мечта, без да се замислям. Хаскинс беше прав — Хенри притежаваше закона, затова се налагаше да го заобиколя. Помагаше ми фактът, че бях роден престъпник.

Първо отидох вкъщи. В обирането на собствения ти дом има някаква извратена тръпка, особено когато отпред е спряла полицейска кола. Дейвис се беше опитал да ме изтезава, за да се върна в стадото, играейки ролята на фигурата на зловещ баща, а Радо Драгович копнееше да изяде сърцето ми. Ето защо ченгетата бяха най-малкият ми проблем.

Като повечето недоверчиви хора ми беше трудно да се доверя на банките и затова държах шест хиляди долара по сто между страниците на стария си червено-златист учебник по криминално право. След като избягах от Хенри, аз взех парите, малко дрехи, един костюм и очукания си лаптоп, който имах, преди да постъпя на работа в „Групата Дейвис“, и офейках от дома си, преди да ме хванат.

Знаех, че използването на кредитните ми карти и банковите сметки ще доведе Хенри и полицията при мен. Налагаше се да крада, за да преживявам. Разбира се, това беше практически въпрос, но имаше и нещо повече. Докато се връщах към престъпленията, чувствах приятно облекчение, което може да изпита само човек, който дванайсет години е бил въздържател.

Любимият ми подход да крада коли беше да мина бавно покрай някой открит паркинг на хотел. Пиколата вечно търчаха да докарват коли. Свивах ключове от таблото, където ги окачваха, и после се разхождах лениво, натисках дистанционното и търсех новия си автомобил. Освен това хората, които използваха пиколо, имаха луксозни коли. Избягах с „Инфинити“ с осемцилиндров двигател, което беше паркирано пред Клуба за изящни изкуства.

Вашингтон е пълен с инфрачервени камери и нови полицейски коли, които сканират всеки регистрационен номер, покрай който минат. Засичат откраднати автомобили, затова трябваше да се отърва от инфинити колкото мога по-скоро. Трябваше ми чиста кола, чист мобилен телефон, чист пистолет и някои други основни неща. Общо взето, трябваше ми цял супермаркет за лоши момчета и аз знаех къде да търся.

Карах четирийсет минути до блатистата част на Манасас близо до водохранилището „Ококуан“. Спрях на ъгъла до алуминиева барака, построена в гората, огледах се за ченгета, не видях никого и се отправих към задна врата, заключена с противоударен катинар „Йейл“. Познавах добре катинара, но пак ми отне две минути да го отворя.

Вътре беше истински рай за крадци. На стените бяха окачени всевъзможни инструменти — цилиндрични шперцове, дори хидравлични ножици и газови циркулярни триони, които можеха да изрежат дупка в бетонна стена за минута. В шкафовете открих пет-шест мобилни телефона с предплатени карти и взех два.

Отварянето на големия колкото килер сейф с оръжия ми отне повече време, отколкото бих искал.

Но като имах предвид инвентара от инструменти, от които трябваше да избера в склада, беше само въпрос на време. Вътре имаше дузина дълги пушки, дори две щурмови „AR-15“, настроени на автоматична стрелба — твърде а ла Чарлс Бронсън за моя вкус. Взех два деветмилиметрови пистолета „Берета“ като онези, с които се бях обучавал във Военноморската флота.

— Защо не вземеш и един „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър? — попита някой зад мен. — Деветката няма да ти свърши работа.

Обърнах се, насочил пистолета и сложил пръст на спусъка, и видях Картрайт, който се усмихваше. Той посочи към отсрещния ъгъл на гаража, където имаше добре скрит детектор за движение и камера, които не бях забелязал.

— Беззвучна аларма — обясни Картрайт. — Не беше тук при последното ти посещение.

— Съжалявам. Тревожех се, че наблюдават теб и баща ми.

— Наблюдават него, но не и мен. Това твоята кола ли е там отзад?

— Да. Е, не е точно моя.

— Мога да ти я сменя с десетгодишна „Хонда Сивик“ с чисти регистрационни номера.

— Благодаря.

При нормални обстоятелства сделката не беше кой знае какво, но в момента бях отчаян. Картрайт винаги беше на разположение, когато ти трябваше, и винаги се възползваше максимално от положението.

Сцената беше подобна на първия път, когато той ме спипа там. Сега ме хващаше за втори път да нахлувам в гаража му. Първия път бях на шестнайсет. Тогава за брат ми и престъпните му приятели гаражът на Картрайт беше митично място като пещерата на Аладин. Един път брат ми ме попита за противоударния катинар „Йейл“ на вратата на гаража. Отвърнах, че ако имам достатъчно време, вероятно ще го отворя. Той ме предизвика да го направя. Естествено, съгласих се. Брат ми и приятелите му, включително Чарли, синът на Картрайт, ме докараха дотук и ме навиха да го направя. Отключих го само за една минута.

Всичките избягаха, когато се появи Картрайт, и ме оставиха сам в гаража. Той ме зашлеви силно през лицето. Никой не знаеше как изкарва парите си, но всички бяха наясно, че не трябва да го ядосват. Аз бях хванат в капан в склада му, пълен с остри неща и пистолети, и нещата не изглеждаха добре.

— Знаеш ли какво ще причиниш на баща си, ако те види да поемаш глупави рискове като този и да се шляеш с онези шибани тъпаци? — попита ме той в онзи ден.

Втренчих се в земята и смутено поклатих глава.

— Как влезе тук? — попита Картрайт.

Показах му катинара — отключен и невредим.

— Не го счупих. Не съм взел нищо. Само исках да проверя дали мога да го отворя.

— Отключил си го? — След миг той вече изглеждаше по-малко ядосан, дори смаян. — Кой ти показа как да го направиш?

— Никой. Харесва ми да ги разглобявам за забавление — отвърнах.

Картрайт знаеше, че тъй като татко е в затвора, болната ми майка работи на две места и пропадналият ми брат и приятелите му са главните примери в живота ми, аз вероятно скоро ще свърша в гроба или зад решетките. Нямаше обаче как да ме спре, защото ми трябваха пари да плащам лечението на мама. В онзи ден той сключи сделка с мен — да ме научи на занаята — ключалки и шперцове като начало, ако престана с тъпите аматьорски престъпни щуротии с бандата на брат ми. Сигурно му беше станало мъчно за мен. Може би е знаел, че не може да ме предпази от неприятности, затова поне е искал да ме научи как да не ме залавят. Вероятно е разпознал ценен талант, който може да използва. Каквото и да беше, Картрайт ми показа как да работя като професионалист и ме научи на всичко, което знам. Работех за него и през повечето време внимавах да не изкуша съдбата с по-големите хлапаци, въпреки че не можех да откажа на брат си и накрая това беше причината за провала ми.

Сега, дванайсет години по-късно, след като се бях заклел да не вървя по този път, отново бях в гаража на Картрайт, отново заловен на местопрестъплението.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Кимнах.

Огледах стената и лавиците с инструменти за взломни кражби и посочих високо нагоре, към стоманен лост, завършващ с нокът. Не бях докосвал такова нещо от десет години, от нощта, когато ме арестуваха, от последната взломна кражба, която извърших.

Лостът се нарича „Халиган“, нещо като „кози крак“, пожарникарски инструмент. В единия край има дебел, леко закривен вилообразен клин, който можеш да пъхнеш между всяка врата и каса и лесно да я отвориш. В другия край има кирка и брадва. Проектиран е от нюйоркската пожарна, но основната идея е заимствана от крадците. Историята разказва, че през двайсетте и трийсетте години на миналия век пожарникари ровили в пепелта и развалините на банка в Долен Манхатън, която била ограбена и после запалена, за да се унищожат доказателствата. Крадците забравили специално изработен лост „кози крак“. Огнеборците го копирали, раздали го и на други пожарни и през десетилетията го подобрили дотам, че да могат да отварят всяка врата за по-малко от минута.

А после крадците като мен, верни на себе си, го отмъкнали обратно от тях.

Картрайт ми го даде. Стана ми приятно, като хванах лоста.

Той ме погледна изпитателно.

— Хубаво е, че се върна, Майк.

— Кажи на баща ми да не се тревожи. Ще се оправя.

— Добре. И не се безпокой. После ще ми платиш пистолетите.

Оставих Картрайт и спрях на местната автогара на „Грейхаунд“, за да подхвърля малко зелен хайвер за заблуда. Купих си билет за Флорида с корпоративната си карта „Ам Екс“ и друг — за Сан Франциско с личната си кредитна карта. След това се разходих из автогарата и като Робин Худ раздадох кредитните и дебитните си карти на хората в чакалнята — млад бял мъж със сплетена на тънки плитки коса и панталони на кръпки, двойка стреснати тийнейджъри и еднорък човек, който пиеше сироп за кашлица от шишето. Всичките се разпръснаха в четирите ъгъла.

Сега, след като се бях отказал да търся помощ от полицията, единствената ми надежда беше доказателството за убийството срещу Хенри, към което ме беше насочил Хаскинс. Предполагах, че съдията не би ми дал информация за Лангфорд, ако той наистина е мъртъв.

Трябваше да разбера що за птица е Лангфорд и след пет часа в Окръжната библиотека в Рестън (която изглеждаше и миришеше като хората там, макар че и аз нямах време да се преоблека) събрах няколко лъча надежда.

Адвокатът на Лангфорд се казваше Лорънс Катена и работеше в дома си в Грейт Фолс, Вирджиния, друго тузарско предградие на Вашингтон, и беше специалист по пожизнени доверителни фондове в данъчния рай Делауер. Щатът Делауер позволява на неамерикански компании и физически лица да депозират пари анонимно, без да се интересува кой е бенефициентът на сметката или от имената на собствениците и управителите на фирмите и привлича много фасадни корпорации и опортюнисти паразити адвокати, чиято специалност са те. Тръстовете и дружествата с ограничена отговорност са идеални за укриване на приходи, избягване на данъци и други. Същинска корпорация със законните права на човек, обаче някои нямаме такива. Нямах шанс да разбера с какво се занимава Лангфорд срещу добре платен укривател на пари като Катена — освен ако някой местен чиновник не направеше грешка, както се случва понякога, и не снесеше някаква информация за клаузите на узаконяване на компаниите или трансферите, които свързваха фасадните фирми на хората, които те прикриваха.

Едва не ослепях от четене на дребния шрифт на компютъра си, но точно преди да затворят библиотеката и да ме изпратят обратно на улицата, го открих — прехвърляне на ваканционен имот от Лангфорд на пожизнен доверителен фонд.

Може би Лангфорд бе разбрал, че здравето му се влошава през годините, преди да умре, и бе искал да попречи на Чичо Сам да гепи наследството му. Започнах обаче да изпитвам определено чувство (вероятно подхранвано от факта, че това е единствената ми следа и бях отчаян), че Лангфорд е жив. Повечето хора мислят, че самолетната катастрофа или инсценираното самоубийство са добри начини привидно да изчезнеш от този свят. В тези случаи обаче възникват твърде много въпроси, както ще ви каже всеки отракан адвокат като Катена. Не, по-добре е отидеш тихомълком във Флорида и да те кремират, както бе направил Лангфорд.

Всичките тези знания ме накараха да изпитам самодоволство, но не ми свършиха работа. Никакви близки роднини не бяха надживели Лангфорд и отчасти причината да плащаш на такива като Катена по петстотин долара на час е да си държат устата затворена. Невъзможно е да изтръгнеш тайни от тях, защото се позовават на поверителността на информацията между адвокат и клиент.

Почти невъзможно е това да стане със законни средства, както Хаскинс беше осъзнал на твърде късен етап в стремежа си да намери доказателството срещу Хенри Дейвис, което държеше Лангфорд. Аз не трябваше да си правя труда с подобни изтънчености и преди малко бях взел от Картрайт инструменти, с които можех да отворя почти всичко. Това обаче беше резервният ми план. Нямах време да влизам с взлом и да претърсвам кантората на Катена. Надявах се, че ще свърша по-фино работата.

Хванах Катена, докато излизаше от кантората си, и го проследих до къща в Джорджтаун близо до имението Дъмбъртън Оукс. Отпред имаше прислужници, а отвътре се чуваха непогрешими звуци на шумен купон. Изчаках го да влезе, минах покрай къщата и спрях на тъмно място на ъгъла, откъдето виждах кухнята и всекидневната.

Позвъних на мобилния му телефон, докато го наблюдавах през прозореца.

— Лари Катена — отговори той.

— Здравейте, господин Катена. Извинете, че ви безпокоя толкова късно. Обажда се Терънс Далтън от кабинета на главния съдебен лекар. Тук има труп и според идентифицирането установихме, че е някой си… — престорих се, че чета — Карл Лангфорд. Дата на раждане 15 март 1943 година. Търсим негови роднини и видяхме, че вие сте му били адвокат.

— Боя се, че е станала грешка. Карл Лангфорд е мъртъв.

— Да, знам — раздразнено отговорих аз. — Това е моргата. Затова се обаждаме.

— Намерили сте документи на Карл Лангфорд в труп във Вашингтон? — В гласа му прозвуча безпокойство.

— Да, и няколко кредитни карти, и някои други неща. Можете ли да дойдете тук и да идентифицирате трупа?

— Ще бъда там.

Дадох му време и фалшив телефонен номер и го пуснах да пасе. Не знам дали Катена повярва на историята ми, но нямаше значение. Това беше стар мошенически трик да изкопчиш информация от някого. Обаждаш му се и казваш, че според документите за самоличност, които си намерил в трупа, съпругата или дъщеря му е в моргата. След като го докараш до истерия, описваш тяло, което не съответства на любимия му човек — игра, известна като „мъртвата чернокожа жена“. Шокът и после облекчението обикновено развързват езика, правят бъбриви хората и те казват каквото искаш да знаеш — номер на социална осигуровка или име и адрес, които ти твърдиш, че са ти необходими, за да се изглади недоразумението. Знаех, че Катена няма да ми каже настоящия адрес на Лангфорд, но нямаше значение. Той ми беше необходим само за да се свържа с Лангфорд и реших, че смъртта на мъртъв клиент е сигурен начин да разбера дали още е жив.

Катена излезе навън и се обади по телефона си. Идеално.

Вече се бях преоблякъл в чист костюм. Бях прекарал достатъчно време с типове от висшето общество във Вашингтон и знаех как да отида на всеки купон и да се преструвам, че съм един от тях. Де да знаех колко е лесно, когато бях по-млад. Вместо да разбивам врати и да падам от покриви, можех да се появя на парти в определен дом и да кажа: „Аз съм приятел на Джон от работата“ и щях да се наливам с бърбън и да говоря за „Полицейско управление Ню Йорк“ или поостарели политически клюки и после да се вмъкна в спалнята и спокойно да гепя бижутата.

Така влязох и в тази къща — хубава, в неоколониален стил, с веранда с колони. Използваха фирмата за кетъринг, която „Групата Дейвис“ викаше за Коледа. Добър знак. Хапнах два агнешки котлета и огледах тълпата, търсейки Катена. Гостите бяха учтиви и старателно избягваха да се втренчват в мъжа с марля на носа.

Съзрях Катена до стълбите. Изглеждаше неспокоен. Щом той заобиколи ъгъла, аз се блъснах с гръб в него и го засипах с извинения.

— Няма проблем — рече той.

Оставих питието си и се разкарах оттам. Тревожех се, че съм позабравил джебчийските си умения, и наистина беше така. Направо го пребърках, опитвайки се да открия мобилния му телефон, но адвокатът не забеляза. Вероятно беше потънал в мисли за наскорошната новина, че трупът на Лангфорд се е появил във вашингтонската морга.

Малко търсене в „Гугъл“ ще ви каже комбинация за задна вратичка, с която да заобиколите парола на айфон. Необходим ми беше само един поглед в последните обаждания на Катена, за да намеря каквото исках. Веднага след блъфа ми с моргата адвокатът се беше обадил на някого, записан само като МТ, с код от Източен Мериленд. Не се наложи да си играя с проследяването на адреса, защото беше записан в списъка с контактите — дом за лежащо болни на Източния бряг на име „Клоувър Хилс“. Разгледах го на интернет търсачката на телефона на Катена. Хубаво място. Имаше дори игрище за голф.

Същата нощ се озовах в дълбок бункер, който пазеше зелената морава около „Клоувър Хилс“. Надничах през бинокъл в ръмящия дъжд. Докато оглеждах сградата, се чувствах добре в старите си обирджийски дрехи, с качулка и брезентови панталони. През прозореца на едната спалня видях Лангфорд, мъжа, за когото Хаскинс ми беше казал, че държи ключа за доказателството срещу Хенри Дейвис. Лангфорд изглеждаше ужасно. От гърдите му стърчаха тръбички, но пак беше добре за мъртвец.

Отворих с „козия крак“ плъзгащите се врати пред вътрешния двор, без да го събудя, докато влизам. Когато той отвори очи, ръцете му бяха залепени с тиксо за леглото. Бях спокоен с познатите инструменти в ръцете си, колкото и рисковано да беше положението ми — бях облечен като главорез и се бях надвесил над ужасен човек, свързан с апарат за диализа.

Машината изпомпваше бавно. Малко колело изцеждаше кръв през тръбичка, която минаваше през няколко пластмасови шишета и после змиевидно се извиваше към леглото на Лангфорд, опасваше тялото му и влизаше в торса и сърцето му.

— Изпратил те е Хенри Дейвис — каза той.

— Не бях сигурен кое ще бъде по-добре, за да изкопча тайната му — страхът или омразата му към Хенри, и затова на този етап го оставих да гадае.

— Искам да знам за Хал Пиърсън — рекох.

Лангфорд облиза сухите си устни и се втренчи в давана.

— Дейвис го уби. Ако ти ме убиеш, доказателството ще стане публично достояние. А сега, ако обичаш, махни проклетото тиксо от китките ми и ме остави да поспя. И без това ми е трудно да лежа тук, свързан с шибания апарат. Не искам някой да ми губи времето с глупави въпроси.

— Какво доказателство имаш?

— Достатъчно.

— Какво точно?

— Майната ти.

Може би това беше начинът му да отсвирва любопитни посетители, само че беше избрал погрешния човек и лошия момент да го използва. Темата за майка ми все още беше болезнена за мен след срещата ми с Хенри.

Наблюдавах как помпата се обръща и червената течност се разпространява. Малки скоби, нищо повече, държаха тръбичките, по които течеше кръвта на Лангфорд. Проверих дали мониторът е свързан с нещо — телефонна линия или кабел за етернет, което да съобщи на медицинските сестри, ако пациентът има проблеми. Не беше свързан. Вече бях преместил телефона му на стол далеч от обсега му.

Приближих се до апарата. Няколко завъртания и едно стискане и щях да държа живота на Лангфорд между двата си пръста. Можех бавно да източа кръвта му и да я разплискам по кафявия мокет.

Без насилие. Това беше единственият закон, който баща ми уважаваше, единственият, който и аз не поставях под съмнение. До днес. Вече не бях сигурен в какво вярвам. Очевидно и баща ми беше убиец.

Кървавите импулси съответстваха на настроението ми напоследък. Откакто Дейвис изопачи живота ми в лъжа и ме натопи за убийствата, аз се наслаждавах на завръщането си в тъмната страна — по някоя кражба тук-там и цапардосване на ченге. Какво имах да губя? Можех да покажа на Хенри, че ме е преценил погрешно. Притежавах необходимото, за да му дам последния урок и да го използвам срещу него. Имах волята и ми стискаше да доведа принудата до крайност, до най-лошия вид насилие.

Гледах как очите на Лангфорд се насълзяват и как се втренчи в пръстите ми, когато докоснах помпата и усетих пулсирането на апарата.

И после спуснах ръка.

Това не ми беше присъщо. Невъзможно е, помислих си. Дейвис можеше да ме проследи и да ме намери, като използва баща ми за примамка, и да ме даде на Маркъс, който ще свърже топките ми с акумулатор на кола.

Или можеше да седи и да ми се наслаждава, докато изтезавам немощни болни хора, превръщам се в престъпник и ставам малкия войник с черно сърце, какъвто винаги е искал да бъда. Ако източех кръвта на горкия нещастник Лангфорд, колко време щеше да мине, докато се върна на купона на Дейвис?

Отстъпих встрани от апарата за диализа.

Лангфорд дълго ме гледа.

— Значи се опитваш да го спреш — каза той и издаде някакъв звук — нещо средно между хриптене и смях. — Винаги съм имал слабост към малоумниците. Какво искаш да знаеш?

Наклоних глава на една страна.

— Ако работеше за Хенри — добави Лангфорд, — вече щях да съм локва лепкава кръв в краката ти.

Това ме хвърли в тъч. Не бях сигурен къде се вместваше почтеността сред Парите, Идеологията, Компрометирането, Принудата и Егото. Всичко, което бях научил за Лангфорд, загатваше, че и той е покварен като останалите във Вашингтон. Ала тъй като не го бях убил, моята по-добра половина ме доведе донякъде и възнамерявах да се възползвам.

— Къде е доказателството? — попитах.

Лангфорд се втренчи изпитателно в лицето ми.

— Ти ли уби съдията от Върховния съд и момичето?

— Така се говори, но предполагам, че се досещаш кой стои в дъното.

Той погледна краката ми.

— Къде са ти високите токчета?

Репортерите вероятно бяха подложили на унищожителна критика този детайл на бягството ми от „Групата Дейвис“.

— Бавеха ме. Какво имаш срещу Хенри?

— Знаеш основното. Той е убил репортер през 1972 година.

— Защо?

— Пиърсън загрял за мръсните му номера. Знаеш ли за Дж. Гордън Лиди? За Джон Мичъл?

— Разбира се.

— Операция „Скъпоценен камък“4?

— Чувал съм.

— „Уотъргейт“ беше само върхът на айсберга. Лиди е планирал безумни неща — хвърляне на запалителни бомби върху института „Брукингс“, тайно даване на ЛСД на Елсбърг5, отвличане на активисти и изпращането им с кораби в Мексико.

— Но така и не е получил зелена светлина.

— Лиди не е получил зелена светлина. Главният прокурор му казал: „Не, благодаря, и между другото, изгори плановете си с всичките откачени щуротии, скицирани в тях.“ Лиди беше амбициозен войнолюбец, тъпанар, и затова си чувал за него. Хванаха го. Не си чувал обаче за ролята на Хенри Дейвис в същия заговор, защото съм убеден, че знаеш, че Хенри Дейвис е безпощаден, изключително компетентен и по-скоро би поискал прошка, отколкото разрешение. Онова, което извърши Дейвис, направи предложенията на онзи безразсъден глупак Лиди да изглеждат невинни като да скъсаш лозунги на кампания. Сигурен съм, че си представяш на какво е способен Дейвис. Той беше обещаващ политик. За две години се издигна от отговаряне на телефонни обаждания до мошеник номер едно в комитета по преизбирането на президента. Беше нереално. Хората започнаха да търсят помощта му. Мислеха, че Дейвис скоро ще влезе в Конгреса и след това — кой знае? Този човек е ракета. После обаче Хал Пиърсън започна да души около Дейвис и да схваща каква е ролята му в мръсните номера. Пиърсън застраши кариерата на Дейвис и цялата кампания. Двамата репортери Удуърд и Бърнстайн6 извадиха късмет. Те надраскаха повърхността. Пиърсън би разпердушинил цялата столица. Дейвис разбра, че той го разследва, и отиде в апартамента му в Маунт Плезънт. Предполагам, че Пиърсън е очаквал обичайния твърд натиск, принуда и може би заплахи. Не е очаквал Хенри Дейвис. Не знам какво е казал на Пиърсън, но човекът беше голям пияница с буен нрав и вероятно не го е приел добре. Сбили се и Пиърсън е бил удушен. Гърлото му представлявало лилава каша, когато го намерили на другия ден.

— И Хенри е оставил доказателство? — попитах.

— Да — отвърна Лангфорд. — Полицаите извадили меката част на ухото му от гърлото на Пиърсън.

Това обясняваше белега на шията на Дейвис.

— Пиърсън не гризал ухото му, а едва не убил Дейвис. Скъсал гласните му струни и сигурно също го е душил. Затова Дейвис шепне така зловещо.

— Как му се е разминало на Дейвис?

— Той беше повредена стока. Шефовете му искаха да го закопаят и да го разкарат от Вашингтон колкото може по-бързо. Дадоха му някаква тъпа длъжност на аташе по отбраната в Люксембург и време да си оправи ухото. Дейвис отсъства от Щатите шест месеца, може би година. За всеки друг това би бил краят на играта, но не и за него. Вярно, шефовете му съсипаха кариерата му в правителството, но Дейвис винаги е страдал от мания за преследване. Повечето млади напористи хора като него са доволни само да приемат заповеди и да общуват с шефовете си и се радват да получат шанс да побъбрят с главния прокурор. Но Дейвис постоянно планира и когато дойде моментът, вади ножове. — Лангфорд кимна към тиксото. — Мисля, че си спечелих освобождаване от това, а?

Отлепих тиксото.

— Благодаря — рече той, пое си дъх, потрепервайки, и продължи: — Хенри запазил доказателства и документи за всяка заповед, която бе получил от шефовете си, за всеки мръсен номер, в който са били замесени. Когато шефовете му се опитали да го бутнат под автобуса, той бил готов. Започнаха да им се случват лоши неща. Дейвис използваше като скалпел тайните, които бе събрал, и ги порязваше един по един. Беше невероятно. Докато беше в изгнание, той съсипа всеки, който го беше ядосал. Касапница. Дейвис излезе невредим. Е, почти. Върна се като тъмен субект след изгнание в дивата пустош. Мисля, че тогава е разбрал, че може да бъде по-властен, докато дърпа конците зад кулисите. Сътрудничеше, за да се издигне, стремеше се да угажда на шефовете си. Бил е беден като църковна мишка и е искал само просторен кабинет и голяма къща. Това го е корумпирало и му струвало кариерата в правителството. И оттогава той, изглежда, е посветил живота си да доказва, че всеки честен човек, всички могат да бъдат корумпирани и че не са по-добри от него. И през това време натрупа пари. Лека-полека изгради империята си. Започна с проверки на кандидатите за кампании — търсене на вицепрезиденти, секретарки, всичко. Задълбочаваше се повече, отколкото е необходимо за работата, и ако някой от кандидатите го ядосаше, тайните му бяха разкривани на първата страница на „Поуст“. На определен етап Дейвис проникна във федералната служба за разследване. Те проверяват кандидатите за правителството и ЦРУ. Това е златна мина. През осемдесетте години Дейвис се намеси и в групите за молитви. Изведнъж всеки тежкар във Вашингтон започна да изповядва най-съкровените си тайни веднъж седмично преди закуска. Тайните би трябвало да бъдат свещени, строго неофициални, но той се погрижи винаги да има някой да слуша.

— Ами доказателството? — попитах. — Кръвта? Намерили са парче от ухото на Дейвис в гърлото на убития, нали? Това е било очевидно доказателство, за да го подведат под отговорност.

— Прав си. Но политиците държат местните ченгета. Папката с полицейския доклад и парчето от ухото изчезнаха. Официалната версия е, че Пиърсън е бил убит от крадец. Всеки, който си мисли, че може да откупи папката от ченгетата и да я използва, за да обуздае Хенри, греши. Отначало папката имаше доста висока цена. В края на краищата, козът срещу Хенри, изглежда, ставаше все по-ценен. Доказателството изчезна, когато Хенри беше в Европа, и отначало не знаеше, че съществува, нито кой го държи. Докато ставаше все по-силен и хората, опитали се да го ядосат, падаха, запазването на единственото нещо, заради което Хенри би убил, за да притежава, започваше да изглежда все по-малко привлекателна идея. Цената падна. Накрая доказателството попадна в един мой приятел, Джеймс Пери, председател на партията във Вирджиния. Той беше или прекалено страхлив, или прекалено разумен, и го скри. Не можеше да го унищожи, в случай че Хенри похлопа на вратата му.

Поех си дълбоко дъх. Джеймс Пери беше човекът, който според Хенри Дейвис бе спал с майка ми, и когото баща ми беше убил. Майка ми беше секретарка на Пери. Всичко се въртеше около мен, семейството ми и миналото ми. Подготвих се. Най-много от всичко исках доказателството срещу Хенри. Връзката между баща ми и Дейвис можеше да почака.

— Къде е сега доказателството? — попитах.

Лангфорд се засмя горчиво.

— Това е най-интересното. Пери имаше фирма за строителство и ремонти. Приятелите му го уредиха да работи на куп правителствени обекти. Той имаше ключове за половината федерални сгради във Вашингтон и скри доказателството в едно от огромните архивни хранилища, които властите имат навсякъде, километрични лавици, отрупани с прашни документи. Ако не знаеш името, което е написано на папката, никога няма да я намериш.

— Къде е архивът?

— Пенсилвания Авеню 950.

— Почакай…

— Правилно ме разбра.

— Министерството на правосъдието?

— Е, желая ти успех.

— Не ти ли е казал името?

— Не. Не ми каза нищо. Това, което ти разказах, изпусна, когато се напихме на пикник след игра на голф на Миртъл Бийч. Не че невежеството ми ще ме спаси, ако Дейвис ме открие. Сигурен съм, че Хенри искрено ще се забавлява и ще си пие кока-кола „Роял Краун“, а Маркъс ще одира ивици от кожата ми, докато кажа някакво име или кръвта ми изтече. Само Пери знаеше името на папката. А той умря преди шестнайсет години.

— Кой го уби? — попитах. Дейвис ми беше казал, че убиецът е баща ми.

— Официалната версия беше убийство с цел грабеж. Вашингтон може да бъде много опасно място за хора, които знаят нещо. Мисля, че Хенри има пръст в тази работа.

— Пери споменавал ли е за жена на име Карън Форд?

— Мислиш, че тя го е убила? — Лангфорд се усмихна и после се замисли. — Може би защото не му е бутнала и го е оставила надървен. Не че го обвинявам.

— Познаваше ли я?

— Само от онова, което Пери ми разказа за нея. Била красива жена. Съпругът й бил някакъв загубен бивш затворник. Пери мислеше, че Карън работи за него, за да го убеди да помогне да изчистят досието на съпруга й и да го освободят условно. Пери, класик до края, само я залъгваше, докато се опитваше да я замъкне в Палисейдс. Приятелят му имаше там къща, която той използваше да чука мацки. Защо питаш за нея?

— Тя беше майка ми — отвърнах.

Лангфорд всмукна въздух през зъби и потрепери.

— Ако това ще те утеши донякъде, не съм чувал тя да е ходила там. Пери харесваше момичета, които не са лесни, и не можеше да си държи устата затворена. Вероятно щеше да ми се похвали.

Не казах нищо.

— Танто за танто — добави той. — Сигурно знаеш играта. Как ме намери?

— Малкълм Хаскинс.

— А той как е разбрал, че знам за доказателството срещу Хенри?

— Не ми каза. Нямахме много време за бъбрене, преди Дейвис да го убие. Хаскинс ли е причината да изчезнеш?

Лангфорд кимна.

— Той започна да ме тормози и да ми задава въпроси. Увъртах и протаках. Но когато съдия от Върховния съд реши да те накара да дадеш показания, смъртта е една от по-приемливите ти възможности за избор. И ако Хаскинс разбереше, бях сигурен, че и Хенри щеше да научи, и тогава се връщахме на сценария с кока-колата „Роял Краун“ и одирането на кожа. Затова избягах и се опитах да се скрия. Искаш да отмъстиш лично на Хенри, а?

— Да. Все повече след всичко, което научавам.

— Предложи ли ти сделка?

Кимнах.

— Беше странно — добавих. — Поиска да се върна. Изглеждаше по-заинтересуван от послушанието ми, да ме гледа как страдам при него, отколкото нещо друго.

— И ти отказа.

— Ритнах Маркъс в лицето и се опитах да удуша Хенри.

— Добре — каза той и после се поправи. — От гледна точка на оцеляването си постъпил глупаво. Трябвало е да приемеш сделката. Така е било разумно да направиш. Казах добре, защото обичам да гледам как такива типове страдат и единственото нещо в твоя полза е, че на Хенри му е трудно да се разправя с безразсъдни хора. По някакъв начин обаче, с когото и да работи, той винаги съумява да намери достатъчно убедителна причина да постигне своето.

— Затова ли говориш с мен? Мислиш, че ще мога да се измъкна от тази каша?

— Не. Трябвало е да приемеш предложението на Хенри. Ще бъдеш труп до края на седмицата. Говоря с теб, защото щом ти ме намери, и той ще ме открие. Все едно вече съм мъртъв. И е по-хубаво да умреш, докато действаш, вместо да чакаш лазанята във вторник.

Лангфорд огледа обзаведената стая, която кой знае колко хора бяха наблюдавали от същото легло, докато бавно умират. Имах чувството, че е приел сделката много отдавна и това накрая го е оставило тук безимен и самотен.