500

Двайсет и шеста глава

Баща ми беше мъртъв заради грешките ми и аз имах три часа, докато Радо заловеше Ани и приложеше вдъхновено от Третия свят насилие, каквото отказвах да си представя. Единственото ми оръжие, доказателството срещу Дейвис, беше изпепелено.

Трябваше да взема решение. Да дам душата си на Хенри или да дам жената, която обичам, на Радо. Дори ако с Ани успеехме да се изплъзнем от балканския психопат, рано или късно Дейвис щеше да разбере, че тя все още е на моя страна и да я използва като коз срещу мен. За Хенри Дейвис нямаше тайни.

Двама души ме искаха мъртъв или да страдам толкова много, че да поискам да съм мъртъв. Баща ми имаше лукса да не избира, да приеме достойна смърт и да стане мъченик. Ако обаче направех същото, щях да страдам не само аз, но и Ани, а тя беше всичко, което ми бе останало.

Изборът беше невъзможен. Съзрях един изход и щях да се стремя към него със студена, безчувствена решителност. Ако всички честни хора бяха престъпници, тогава може би само престъпниците бяха честни. Трябваше да сключа сделка. Баща ми си беше отишъл от този свят, но ми бе оставил отговор. Щях да се предам на убийците и да се надявам да се измъкна с измама.

След като избягах от болницата, първата ми спирка беше „Белият орел“, клубът, който редовно посещаваха Александър и Мирослав.

На двете улици около сградата, красиво бивше посолство, бяха спрели черни лимузини. Изкачих извитите стъпала до предната врата. Спряха ме едри мъже в евтини костюми.

— Кажете на Мирослав и Александър, че е дошъл Майкъл Форд. И на Радомир също, ако е тук. Той ще иска да знае.

Единият главорез притисна слушалката на ухото си. Жичката й се виеше и се скриваше под костюма му. Доста засилена охрана за „братско общество“. Претърсиха ме щателно и ме помъкнаха през салоните, които бяха пълни с евробоклуци и красиви проститутки, към уютна стаичка в сутерена с камина, свещник и две канапета.

Появиха се Миро и Алекс, завързаха ръцете ми зад гърба и ме блъснаха на земята с лице към килима. Миро стъпи върху китките ми и ме прикова към пода. Държа ме така, докато разговаряха за нещо — имах чувството, че е футбол — на език, който не разбирах. Държаха се съвсем непринудено.

Радо пристигна след половин час. Движеше се свободно по света — нещо доста дръзко за човек, който се крие от трибунал за военни престъпления. Той щракна с пръсти, изрева нещо на сръбски и Алекс ме вдигна на крака.

— Постъпил си много смело да дойдеш тук и да поемеш наказанието си като мъж. Малко съжалявам, че няма да се насладя на чернокосата ти приятелка, но ти играеш честно.

— Отмъщение ли искаш? — попитах.

— Не е ли очевидно? — Той се ухили самодоволно, вдигна длани и погледна съучастниците си, които кимнаха.

— Ще ти помогна да го получиш — добавих.

— Играл съм този танц — отвърна Радо и се усмихна, доволен от идиоматичния си английски. — Позволи ми да отгатна. Хванал съм не онзи, когото трябва — каза с тон на ченге от филм.

— Това е единствената причина да вляза тук беззащитен. Замисли се.

Той пристъпи толкова близо до мен, че сякаш се готвеше да ме целуне, и леко сложи ръка отстрани на главата ми. Погледна ме в очите и после с обезпокоителна, внезапна сила, завъртя главата ми — мисля, че към камината, защото мигновено изгубих съзнание.

Искаше ми се да остана така. Когато се свестих, китките ми все още бяха завързани за гърба, но въжетата около тях бяха усукани за кука на тавана зад мен. От удара по главата всичко плуваше пред очите ми, сякаш бях под вода. Беше ми много трудно да пазя равновесие. Стоях на малка щайга, на пръсти. Стъпех ли по-ниско, въжетата се стягаха и дърпаха нагоре раменете ми. Едното вече беше ранено от сблъсъка ми с Маркъс в музея. Щом изгубех равновесие, въжетата се впиваха в раменете ми и ги извиваха.

Алекс държеше другия край на въжето и от време на време го подръпваше.

— Палестинско обесване — информира ме винаги отзивчивият Радо. — Известно на Макиавели като стрападо, когато му го приложили, защото заговорничел срещу Медичите. Предполагам, че така северновиетнамците са лишили сенатора Маккейн7 от пълно използване на ръцете.

Единственото по-лошо нещо от изтезанието е изтезанието в ръцете на досадник. Всеки път, когато започвах да губя съзнание или се оттеглях на моето щастливо място — да спя в хладен неделен ден до топлото дупе на Ани, — Радо започваше да бръщолеви поредния забавен факт. За щастие в болницата ми бяха дали силни болкоуспокояващи заради изгарянията. Бях глътнал още няколко, докато излизах. Без тях щях да призная за убийствата, които не бях извършил, и да се оставя Радо да ме убие. Болката беше непоносима, докато усещах как сухожилията и мускулите на раменете ми се разкъсват и костите ми се разместват.

— Когато се направи добре, не остават белези — каза Радо. — И въпреки това може лесно да те парализира и временно да премахне чувствителността в ръцете.

Изпитах известно облекчение, когато той престана да говори и се отдалечи от мен.

— Ти искаш Хенри — рекох. — А Хенри иска мен.

Радо се върна с нож за рязане на филе, тънък и остър като бръснач. Едно по едно, с няколко бързи замаха, той отряза копчетата на ризата ми и после разтвори плата, разголвайки гърдите ми.

— Думите ти звучат логично. Но знаеш, че трябва да бъдат потвърдени. Истината не е една от силните ми страни.

Той допря студения връх на ножа на няколко сантиметра над пъпа ми и прободе кожата.

— Чувал ли си историята със сърцата? — подхвърли небрежно.

— Да — отговорих.

— Много по-трудно е да пробиеш гръдната кост. — Той ме удари с юмрук в гърдите, сякаш бяха куха врата.

— Може да държиш жертвата в съзнание, за да изпита още от преживяването, ако я прободеш под слънчевия сплит, под мечовидния израстък.

— Предлагам ти сделка — настоях. — Можем да си помогнем взаимно.

— Ще видим — отвърна Радо и натисна ножа. Кожата около острието се изду. Докато той притискаше плътта с двата пръста на другата си ръка, кожата ми се разтваряше зад ножа.

Нощта с Радо беше дълга. А там беше само първата ми спирка.

На другия ден, лазурно пролетно утро, Радо и няколко от любимите му главорези ме закараха в Калорама, до сградата на „Групата Дейвис“, на среща с Хенри. Мисля, че така започна тази история. Сърцето ми беше непокътнато, поне засега.

Когато ме оставиха там, Алекс ми показа зиг зауера си. И сякаш пистолетът не беше достатъчен, Радо, който седеше на задната седалка, повдигна салфетка към устата си, все още жадуващ за сърцето ми, за да подчертае какъв е залогът.

Те ме чакаха на ъгъла, докато аз затътрих израненото си тяло към офиса. „Групата Дейвис“ бяха затворили за почивните дни. Вътре бяха само Хенри и военният му кабинет — охранителният екип, който работеше в части на сградата, които почтените хора не виждаха.

Маркъс ме посрещна на вратата. Видях дупката в устата му, където баща ми беше избил зъба му, и прикрих усмивката си. Докато той ме превеждаше през охраната, забелязах, че интересът му е привлечен от детектора за метал, който пиукаше на гърдите ми. Претърсиха ме и после ме съблякоха и провериха за оръжия и подслушвателни устройства. Хенри беше твърде умен, за да се върже на ужилвания и електронни средства за наблюдение.

Докато преравяше джобовете ми, Маркъс намери два комплекта фалшиви документи и нещо, което не знаех, че нося — внимателно сгънати чертежи на къща, които баща ми, ловък измамник до края, сигурно беше пъхнал в джоба ми в болницата.

Дори Маркъс трепна, когато съблякох ризата си. Порезната рана беше дълга десетина сантиметра и кожата около метала беше набръчкана. Радо не беше натискал ножа много дълбоко и кървенето бе спряло скоро, след като той взе телбод и защипа разреза.

Седмицата беше дълга и странна, но лесно си я припомних, докато се обличах — изгарянията по ръцете ми от пожара в Министерството на правосъдието, порезните рани на лицето ми от автомобилната катастрофа, убожданията на врата ми от тазера. Бесенето беше изкълчило рамото ми, а на гърдите ми личаха следите от майсторлъка на Радо. Зарастващата прободна рана на бедрото ми от нощта, когато слушах как Маркъс екзекутира Хаскинс и Ирина. Струваше ми се, че това се случи преди година. И подутото ми коляно, с което определено нещо не беше наред, или от някое падане, или от сблъсъка на волвото с вратата.

Докато се обличах, Маркъс посочи измачкания плик. Искаше да прегледа съдържанието му.

— След като се договорим — рекох. — Информацията ще бъде оповестена публично, ако изчезна.

Маркъс ме придружи по бетонните коридори на секретните зони и покрай мястото, където Джералд правеше магии с наблюдението. Стигнахме до кабинета на Хенри. Маркъс ми отвори да вляза, а после застана на пост отвън.

Дейвис седеше в далечния край на масата за конференции и гледаше през прозореца. Вашингтон беше под нас. Знаех каква сделка иска.

Той щеше да ми даде всички царства в света с цялата им слава и величие за душата ми. Нямаше да е трудно. Трябваше само да отстъпя и да му позволя да ме поквари и кошмарът щеше да свърши. Нямаше да се тревожа за Радо и ножа му за филета, нито за безопасността на Ани. И щяха да ми върнат всичко — къщата, парите и фасадата на почтеност, за която винаги бях мечтал.

Дейвис искаше сделка. И отново да ме притежава. Страхувах се не от физическите заплахи, отправени към мен, а че не съм достатъчно силен, за да устоя на обещанията на Хенри и практикуваните му манипулации, които постепенно и коварно бяха погълнали този град. Опасявах се, че той ще ме пречупи и аз ще направя всичко, което ми каже, и че сега, след като разбирах цената на честта — животът на баща ми, болката на Ани, — като всички други хора и аз радостно ще избера корупцията.

Не можех да позволя това да се случи. Трябваше да го победя на собствената му игра.

Хенри се наведе над мен.

— Само кажи и всичко ще свърши. Върни се при нас, Майк. Необходима е само една дума — „да“.

Дейвис ме искаше като протеже, като свой син. И знаех, че няма да се откаже лесно от мен. За да бъда достоен, аз не можех да приема условията му току-така, да падна на колене и да се моля да ме вземе обратно. Хенри би приел само някой потаен човек, какъвто е бил самият той на младите, изпълнени с копнеж години, някой, който играе твърдо, за да получи нещо.

— Единственото истинско доверие е, когато двама души знаят тайните си — продължи той. — Когато един друг са се притиснали в ъгъла. Взаимно гарантирано унищожение. Всичко друго са сантиментални глупости. Гордея се с теб. Ти играеш същата игра като мен, когато започвах.

Оставих запечатания плик на масата. За Хенри това беше единственият коз, който можеше да го съсипе — откъснатата мека част на ухото му и полицейският доклад, който описваше ролята му в смъртта на Пиърсън. Имах две неща, които той искаше — пликът и мен.

Само аз знаех кой е убил Хаскинс и Ирина. И с тази информация и плика бях много опасен.

Татко беше мъртъв и сега Дейвис мислеше, че Ани ме е предала. Хенри нямаше никакъв коз срещу мен. За пръв път той не притежаваше съкрушителното предимство, с което беше свикнал. Беше време аз да стана алчен.

— Ти и Маркъс убихте Хаскинс и Ирина и сте длъжници на Върховния съд. Този ход не беше само заради случая на Радо. Това е дългосрочна инвестиция. Колко ще донесе с течение на времето?

Дейвис се усмихна като горд баща. Разбра за какво намеквам. И той би направил абсолютно същото.

— Достатъчно.

— Любопитен съм — настоях.

— Имам десетина клиенти, заинтересувани от решението на Върховния съд. Говорим за цифри с десет, може би единайсет знака.

Десетки милиарди.

— Виж, Майк, това трябваше да бъде последната ми работа за клиенти. Малоумниците винаги питат: „Каква сума или колко къщи искаш?“ Това показва колко ограничени са представите им и колко дребнави са желанията им. Пари, къщи, жени, три пъти по-млади от мен — всичко това е много хубаво, но никога не е ставало дума за тези неща. След случая с Хаскинс най-после щях да имам достатъчно, за да не разчитам на клиенти. И със сигурност да притежавам града. Трябваше обаче да финансирам начинанието, като приема други заявки. Но вече не. Вече няма да се кланям пред желанията на другите. С парите, които ще получа сега, най-после ще мога да преследвам личните си цели, финансиран от собствената си хазна, и да ги постигна със собствената си власт. Блатото покрай Потомак ще бъде моята империя и няма да отговарям пред никого. Трябва само да довърша някои неща. Да взема този плик и да реша скорошните неприятности, които за съжаление възникнаха между мен и звездния ми старши сътрудник.

— Партньор — поправих го.

— Може да поговорим за това.

— Какво внася партньорът? Да речем миналата година?

Хенри притисна пръстите на ръцете си.

— Използваме постепенни компенсации, стъпка по стъпка. Вероятно ще мога да те бутна малко нагоре по стълбата, като се има предвид приносът ти. На този етап от пет до седем милиона годишно. С парите от Върховния съд следващата година ще бъде много добра. Четири-пет пъти повече, отколкото досега.

Замислих се.

— Ще ти дам доказателството — казах и почуках с пръст по плика — и гаранция, че никога повече няма да се тревожиш за него. В замяна Радо ще се махне. Полицията ще ме остави на мира. Ще си върна живота. И ще стана пълноправен партньор.

— И отсега нататък си мой — заяви Дейвис. — Пълноправен партньор и в мокрите поръчки. Когато намерим Радо, ти ще прережеш гърлото му.

Кимнах.

— Тогава се договорихме. — Дяволът Хенри протегна ръка.

Стиснах я и му дадох душата си заедно с плика.

Трак, трак. Шумът се чу отдолу. Беше започнал преди минута, но сега в тихата стая беше невъзможно да не го чуеш.

Дейвис се приближи до прозореца, а после заобиколи и отиде до прозореца в отсрещната страна на кабинета си. Рейндж роувърът и другият за хората му бяха паркирани пред входа за секретната зона на сградата.

— Маркъс — изкрещя Хенри, — ела тук!

Той дотича с извадено оръжие, но аз бях последното нещо, за което трябваше да се тревожи. Сега тракането звучеше много повече като изстрели.

Радо и хората му бяха вътре.

Дейвис ме посочи:

— Завържи го.

Маркъс ме тръшна по гръб на пода, преди да разбера какво става. Изви ръцете ми зад гърба и стегна дясната ми китка в белезници, сетне прокара веригата през дръжката на шкафа и окова и лявата ми китка. Седях на пода, без да мога да помръдна.

Можеше да бъде и по-зле. След палестинското обесване на Радо си въведох лично правило никога да не нахлувам във вероятен сценарий със заложник и инквизитор, без първо да глътна няколко болкоуспокояващи, които да притъпят острите ръбове на сблъсъците. Добавете към това вцепенението, пълното безразличие към съдбата ми, откакто татко умря, и ще разберете, че малко повече подмятане и извиване на вече изкълченото ми рамо не изглеждаха нещо особено.

Хенри и Маркъс бяха твърде умни, за да се хванат в капана ми, но като добър бивш воин на Никсън Дейвис би трябвало да знае, че не трябва да се оплита в мрежите ми. Той погледна към лавиците с книги, където скритата камера, която бе използвал, за да изнудва десетки политици, най-после беше заснела него. Предполагам, че никога не му се беше налагало да се тревожи, защото я контролираше.

Дейвис натисна бутон на телефона си.

— Джералд! — изрева в микрофона.

Боя се обаче, че Джералд не беше на разположение.

Когато чу плана ми за днешния ден, Ани стана досадна като по-малка сестра, изгаряща от нетърпение да помогне. Нямаше да й позволя да рискува живота си. Тя обаче заяви, че ще дойде на купона в офиса непоканена и неинформирана за опасностите и че по-големият риск би бил да я държа в неведение.

След изпълнението й в гората и удара, който уж й бях нанесъл, докато ме преследваше, Ани се радваше на благоволението на Дейвис. Тя участваше в хайката, която ме гонеше, и беше многообещаваща мошеничка за мръсните номера на Хенри, и затова нямаше нищо твърде странно да влезе в секретните зони на сградата.

Бях й казал, че Джералд наблюдава всичко в личния живот на служителите на „Групата Дейвис“, но Ани не можа да се сети за човек с такова име.

— Едър мъж, прилича на типовете от „Междузвездни войни“.

Тя реагира с изражение на погнуса.

— Съжалявам.

И Ани беше забелязала зловещото внимание на Джералд в офиса и днес щеше да играе ролята на дама, изпаднала в беда, за да го накара да отвори вратата на стаята, където наблюдаваше камерите в сградата. Сто хиляди волтовата електрошокова палка, която й бях дал, се погрижи за останалото. Ани окова в белезници Джералд (два чифта с двойно заключване за всеки случай) и после свърза аудио- и видеосигнала в кабинета на Дейвис чрез безжичен интерком от черния пазар с Радо в колата му.

Вярно, щом се договорих и стиснах ръката на Хенри, той най-после ме притежаваше. Но щом призна, че е убил Ирина и Хаскинс, и мислеше, че аз се пазаря за цената си, аз го притежавах. Радо слушаше разговора ни и само това му беше необходимо да пренасочи отмъщението си към правилната мишена — Хенри Дейвис.

Изстрелите зачестиха вече по-близо. Отговаряше им характерният звук на щурмова пушка, настроена на автоматична стрелба.

Определено не бях почитател на Радо военнопрестъпника. Бях казал на Ани да напусне сградата веднага щом Хенри произнесе вълшебните думи, признавайки, че той е убил Ирина, и Радо ги чуе. Докато хората на Радо тичаха по тайните стълби и коридори на къщата, аз не участвах в акцията. Исках да съм сигурен, че хората на Дейвис са премахнати, затова бях обяснил на Радо основното разположение, но не с всички подробности, и бях премълчал някои неща. Преди всичко се надявах, че и двете страни ще загубят, както се беше изразил Кисинджър. Исках жертви.

Хенри не беше щастлив от въоръженото нашествие. Той се приближи до масата и намръщено погледна плика. Бях сигурен, че е ядосан, защото са го прекарали, но имаше и нещо друго — усещане за предателство.

Зад позьорството и властта той беше самотник. Малко или повече беше купил съпругата си. Нямаше деца. В живота му нямаше нищо друго освен работа. Вместо приятели Хенри имаше съучастници и единственото доверие, което познаваше, беше несигурният самоубийствен договор между двама души с козове един срещу друг. Той искаше протеже, син, но аз нямах намерение да се присъединявам към него в този ад.

Дейвис взе доказателството.

„Да купиш котка в торба“ е една от най-старите и елементарни измами. Продаваш на някого нещо, без купувачът да знае какво всъщност има вътре.

Играта ми беше рискована и глупава, но имах няколко неща като предимство. Татко беше издържал на фатален побой, за да защити доказателството, затова Хенри предполагаше, че го имам.

Това обаче беше само част от играта. Беше заслепяващо очевидно в какво вярва Дейвис. Ние, измамниците не вярваме в нищо, но бързо се досещаме в какво вярва човекът срещу нас. И ако мишената твърдо вярва в една истина, може да се обзаложите на живота си, че ние ще намерим начин да я използваме срещу него. Хенри не се свенеше да тръби единствената си максима — всеки може да бъде купен, всеки има цена. Той вярваше в едно нещо — коварството. Да, това беше неговата сила, но аз щях да я превърна в слабост. В света на Дейвис нямаше почтеност. Той трябваше да вярва, че може да ме притежава и че аз като всеки друг мога да бъда корумпиран. Затова му позволих да си го мисли. Пликът нямаше значение. Аз не играех картите си, а Хенри.

Маркъс мина през фалшивия панел в стената и тръгна по коридора, водещ към трезора на Дейвис. Хенри взе плика, отвори го и изсипа съдържанието му на масата.

На дървената повърхност се търкулнаха резенче сушена кайсия и меню от „Белият орел“. (Радомир, Бог да го благослови, ми беше предложил човешко ухо, за да бъде по-реалистичен номерът. „Няма никакъв проблем“ — увери ме той, но аз отказах.)

— Няма доказателство, Хенри — рекох. — Маркъс го изгори в Министерството на правосъдието.

Стрелбата вече беше близо. Куршум проби рамката на панела и в стаята се разхвърчаха прах и трески.

— Радомир чу всичко — добавих и погледнах към камерата, скрита на лавиците. — Той знае, че ти уби дъщеря му.

Разбира се, бях видял стила на показност от стария свят на Радо в Колумбия, но Хенри пръв ми подсказа колко опасен може да бъде за света на пресметната алчност и страх човек, който живее само с кръв и чест.

В „Белият орел“ аз се придържах към историята си дори след като Радо разпори кожата ми. Предполагам, че това беше достатъчно, за да го убедя, че не лъжа, и той прояви любезността да изслуша плана ми. Ако можех да подкрепя твърдението си, че Хенри е убил дъщеря му, и го накарам да признае престъплението си, можех да оставя очарователната запазена марка на насилие на Радо да свърши останалото.

Той можеше и да е военнопрестъпник, но поне имаше ценностна система, честност на крадец, която по свой начин го правеше по-почтен от привидно порядъчните хора, които Дейвис изнудваше да работят за него всеки ден.

Хенри се беше прецакал, като уби дъщерята на Радо, по същия начин като с баща ми и щеше да осъзнае, че единствената истина, която формулира живота му, е фалшива. Някои неща бяха безценни. С някои хора не можеш да се пазариш.

— Неблагодарно копеле — изръмжа Дейвис. — Предложих ти всичко. Поднесох ти на тепсия този град. И когато се обърна срещу мен, ти дори нямаше куража да го направиш като мъж, а се скри зад Радо.

Все още бях окован за шкафа. Вбесеният Хенри застана над мен.

— И онази мръсница Ани. — Той се усмихна. — Разбирам. Вие двамата все още сте заедно. Сега всичко се връзва. — Погледна към вратата. — Ще се върна след няколко минути. Първо ще страда тя. Ти ще гледаш. А после ще бъде твоят ред. Мислиш, че си намерил изход, а, Майк? Смяташ, че не мога да те хвана. Не. Ти само влоши нещата. Ще ме молиш да спра. Ще ми дадеш всичко, което искам, и повече.

Хенри ме ритна силно в лицето с носа на обувката си. Стаята избледня като стар телевизор, но аз останах в съзнание. Изстрелите и виковете вече се чуваха около кабинета му.

Той извади пистолет от чекмедже на шкафа, мина през фалшивия панел в стената и тръгна по коридора до трезора. Изплюх кръвта от устата си, като се опитах да опиша хубава дълга дъга, но успях само да изцапам ризата си.

Въздействието на болкоуспокояващите преминаваше. Бях глътнал само едно хапче, за да бъде ясно съзнанието ми. Ето защо трябваше да бързам. Белезниците бяха впити точно над костите на ръката ми. Бяха твърде стегнати и двойно заключени. Ключалката беше обърната встрани от пръстите ми, за да не мога да я отключа дори ако Маркъс вече не беше взел от мен всичко, което можех да използвам, за да я отворя.

Изстрелите ехтяха по-силно, сякаш бяха в стаята. Чух стенание. Белезниците не се разширяваха. Ръката ми трябваше да стане по-малка. Натиснах левия си палец с дясната си ръка, усетих засилващо се напрежение и костта ми леко се огъна. Пуснах го. Щях да припадна. Чувствах се отвратително и неудобно. Тогава по трудния начин.

Извих назад палеца си. Костта изпука като съчка в огън. Стаята пак се замъгли пред очите ми и аз измъкнах ръката си, охлузвайки счупените кости с белезниците. Догади ми се и се опитах да не повърна от болка. Ръката ми обаче беше свободна. Станах. Белезниците висяха на дясната ми китка.

Претърсих шкафа и установих, че Дейвис е взел единствения пистолет. Минах през отворения панел, водещ към трезора. Пространството непосредствено пред вратата беше празно. Чух само затруднено дишане. Изстрелите бяха спрели.

Продължих да вървя и надзърнах зад ъгъла. Видях четири-пет трупа, сред които Маркъс и Радо. Хенри беше прав. Радо би защитил честта си независимо от цената. Разчитах на това, но Радо не беше стигнал много далеч. Дейвис, с изваден и насочен напред пистолет, прекрачи трупа на Маркъс и провери дали до отсрещната врата има стрелци. Той беше оцелявал от кръвопролития, но не можех да му позволя да оцелее от тази битка. Трябваше да се промъкна зад него и да взема пистолета на някой от убитите, но няколкото оръжия, които видях на пода или в ръцете на мъртвите, бяха с извадени пълнители.

Дори не забелязах, че единият труп помръдна. Радо умело се преструваше на умрял. Ръката му леко се повдигна и пистолетът в нея изстреля два куршума в лявото рамо на Дейвис. Хенри се обърна, изкриви лице в гримаса, препъна се и се блъсна в кошче за отпадъци и после седна на пода като прощъпалник. Свлече се до вратата и стенейки през стиснати зъби, изпразни пълнителя си с девет патрона в простряното тяло на Радо.

Нищо не го ядосваше повече от човек като Радо, някой, който не може да бъде контролиран. Мисля, че сърбинът беше полумъртъв, преди Дейвис да го застреля, което означаваше, че сега беше напълно мъртъв. Докато пристъпвах между труповете, Хенри осъзна, че гневът му го е завладял. Пистолетът му беше празен. Нямаше резервен пълнител.

Той, изглежда, изпитваше болка с всяко поемане на дъх. Куршумът на Радо беше пробил дупка с големината на юмрук в гърдите му. Бавно се приближих до него, настъпих ръката му с пистолета, изритах оръжието и се вгледах в Дейвис.

— Знаех си, че не ти стиска, Майк — прошепна Хенри. Звучеше така, сякаш имаше кръв в белите дробове. — Скриваш се и се надяваш, че някой друг ще разчисти бъркотията ти — баща ти, Радо, дори Ани. Мислиш се за добър и морален човек, но си страхлив, Майк. Не можеш да ме убиеш. — Той вдигна дясната си ръка, правейки ми знак да му помогна. — Тежката артилерия няма да дойде, Майк. Добър опит, но те са мъртви. Помогни ми. Ще те науча на всичко. Зад онази врата — кимна към трезора — се намират всички тайни във Вашингтон. Струват милиарди. Ти ми устрои хубава игра. Помогни ми да стана. Ще те включа. Пълноправни партньори.

Хванах ръката му и го вдигнах.

Той се усмихна.

— Само така, Майк.

Извадих дебелия найлонов чувал от кошчето за боклук вдясно от мен. Хенри ме погледна озадачено и изпробва нов гамбит:

— Не можеш да ме убиеш хладнокръвно, Майк. Тогава ще станеш лош като мен. Корумпиран. Убиец. Част от екипа ми. Не можеш да победиш.

Помогни ми и заедно ще управляваме Вашингтон.

Дейвис беше прав. Спомних си прилива на гняв, който почувствах, когато стъпках ченгето, когато си помислих, че Ани ме е предала когато наблюдавах как кръвта на Лангфорд се върти в апарата за диализа. Исках да се отдам на необуздания гняв и да унищожа всичко по пътя си. Господи, колко добре се почувствах.

Сега обаче знаех, че татко ми е казал истината, че не е убиец. Без насилие. Може и да бяхме крадци, но не и убийци.

Дейвис ме наблюдаваше как се колебая. Съзрях облекчение в очите му.

Нахлузих чувала на главата му, повалих го по корем на пода, седнах на гърба му и стегнах найлона около лицето му със здравата си ръка. Докато Хенри беше жив да дърпа конците, корупцията нямаше да свърши и аз нямаше да бъда свободен.

Той се опита да разкъса с нокти чувала, като риташе по плочките и труповете до него. Стена и се гърчи три минути. Всичко беше много по-гадно и изтощително, отколкото очаквах.

Бях сигурен, че ще намеря пистолет с няколко патрона или пълнител в някой от убитите мъже. Във външния коридор имаше още трупове. Трябваха ми очите на Дейвис. Дълго чаках, след като краката му за последен път ритнаха пода.

— Майк — каза някой близо до кабинета.

Завъртях глава. Беше Ани.

Смъкнах чувала от главата на Хенри и хвърлих всичките оръжия вътре. Претърсих лепкавите дрехи на Маркъс и намерих каквото исках — документите, които беше взел от мен, докато ме обискираше, чертежите за къщата, която баща ми мечтаеше да построи за семейството си, но така и не успя.

Хванах Дейвис за дясната ръка и го повлякох по пода към трезора му. Ани надникна през фалшивия панел.

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна, втренчена с широко отворени очи в труповете.

— Добре — рекох. — Трябва ми минутка.

Ани се отдръпна в кабинета.

Огледах вратата на трезора. Отваряше се с отпечатък на длан и сканиране на око. Модерна работа. Взех отпуснатата ръка на Хенри и я допрях до екрана. Червената светлинка се промени в зелена. Хванах го под мишниците и въпреки че беше много болезнено с ранената ми ръка, успях да повдигна тялото му с коляното и здравата си ръка. Очите му бяха изцъклени, втренчени, зловещи. Бутнах напред главата му и доближих окото му до скенера за ретината. Болтовете на трезора на Дейвис се отдръпнаха с тихо механично бръмчене.

Пуснах трупа и отворих вратата. Папки, видеозаписи, стари филмови ленти на ролки, внимателно подредени и надписани на лавиците. Там бяха всички тайни, които Хенри беше събрал, за да изгради империята си, десетилетия на изнудване и принуда, и чакаха да ги взема.

Той беше прав. Те бяха всичко, с което той контролираше Вашингтон. Докато прекрачвах човека, когото току-що бях убил, и влизах в светилището му, определено не се чувствах като един от добрите.

Сега имах още по-добра сделка. Всички царства в света в цялата им слава и величие. И дори не трябваше да раболепнича пред Хенри. Всичко беше за мен. Може би той беше прав, че всеки има цена. Може би тази беше моята.

— Майк — каза Ани, която стоеше пред трезора и ужасено гледаше раните на тялото ми. — Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре. А ти сигурна ли си, че си добре?

— Да. Само съм потресена, това е всичко.

— Хубаво.

Докуцах до Ани. Като се имаше предвид състоянието на крайниците ми, беше ми трудно да я прегърна и само се облегнах на нея. Тя прокара пръсти през косата ми.

— Какво има там? — попита Ани, гледайки трезора.

— Ключове за царство.

— Какво ще правиш с тях?

Погледнах труповете и локвите кръв, засъхващи на пода. Трябваше да оправям ужасна бъркотия — тук и в Министерството на правосъдието, — историята с двойното убийство и закононарушенията, които бях извършил, докато бягах и се криех. Щеше да е необходимо много убеждаване и размяна на услуги, за да се измъкна невредим от това трудно положение. Върнах се в трезора и започнах да прелиствам папките. Имаше материали за сенатор, председател на комисия, началник на полицията.

От години бягах от миналото на баща си и от своето и се стремях към почтен живот. Оказа се, че по свой начин мошениците са честни, а честните хора — мошеници. Сега трябваше да избирам. Дали да затворя вратата и да продължа по-нататък? Да оставя ли полицията да ме преследва като престъпник и да бъда единственият, който знае, че е постъпил честно? Или да заема трона на Хенри?

Да избера ли корупцията, да живея като цар и да си купя почтеност?

Огледах трезора. Сега тайните на Вашингтон бяха в ръцете ми. Вярно, бях роден измамник, но като баща ми бях честен крадец.

Щях да взема досиетата, да използвам каквото ми трябва, за да се измъкна от кашата, и после да ги унищожа.

Мобилният телефон на Ани започна да звъни. Тя ме погледна и вдигна телефона. Екранчето показваше номера на Картрайт. Отговорих.

— Той е жив, Майк — каза Картрайт.

— Какво?

— Баща ти.

— Какво се случи?

— Няма време да ти разказвам. В „Групата Дейвис“ ли си?

— Да.

— Добре ли си?

— Да. И Ани също.

— Нуждаеш ли се от подкрепления?

— Само от начин да се измъкна оттук. Всички други са мъртви и скоро тук ще гъмжи от полиция. Къде си?

— Завивам по Кънектикът Авеню и идвам към теб. Ченгетата там ли са вече?

Погледнах през прозорците в другия край на стаята. Отпред бяха спрели две патрулни коли.

— Има втори вход — казах и му обясних как да стигне до подземния гараж, в който ме бяха завлекли Хенри и Маркъс, след като ме спипаха в музея.

Взех чували за боклук и натъпках вътре нещата, които ми трябваха от трезора на Дейвис. Хората на Хенри и Радо се бяха избили взаимно. Заобиколихме труповете, срещнахме се с Картрайт долу и потеглихме, когато полицията пристигна, за да отцепи района около сградата на „Групата Дейвис“.

Картрайт ми разказа какво се е случило в болницата. От побоя баща ми беше получил ретроперитонеален кръвоизлив в трудна за откриване част на корема. Наложило се два пъти да му преливат кръв, преди хирургът да намери раната и да я затвори. От медицинска гледна точка татко бил добре, но хората на Дейвис обградили болницата и Картрайт осъзнал, че единственият начин да го изкара оттам, е като го обяви за мъртъв.

Той сменил болничната гривна и картона на баща ми с тези на мъж, претърпял автомобилна катастрофа и починал в спешното отделение. Вариант на измамата с моргата. Хората на Хенри помислили, че баща ми е мъртъв, и Картрайт имал достатъчно време да го закара при приятеля си ветеринар. Това със сигурност нямаше да е първият ми избор на лекар, но когато най-после видях татко в кабинета близо до Ашбърн, заобиколен от лаещи померани и кряскащи папагали, той беше блед като восък, но изглеждаше добре.

— Мисля, че си откраднал нещо мое — каза той и ме прегърна с една ръка.

— Така ли стана? — попитах и му върнах изцапаните с кръв чертежи на къщата.

— Как изпързаля Дейвис?

— „Котка в торба“.

Баща ми кимна.

— Браво.

Заловихме се за работа да построим къщата. В трезора на Хенри имаше значителна сума пари.

Приех ги като възнаграждение за риска и част от тях отидоха за строителни материали, докато къщата придобиваше очертания.

Всички непростими престъпления, които изскочиха от папките в сейфа на Дейвис, отидоха в ръцете на прокурори. Там, където Хенри беше заобиколил закона, аз използвах компроматите, които той беше събрал, за да упражня натиск и да оправя нещата. Това ми позволи да изгладя скорошните си недоразумения с полицията и да се погрижа детектив Ривера никога да не получи гранитните си плотове.

В крайна сметка всички материали за изнудване, взети от кабинета на Дейвис, намериха добро приложение. Първото нещо, което изградихме в новия дом на баща ми, беше каменно огнище в задния двор. Щом татко оздравя, с Ани донесохме шезлонги и запалихме хубав огън. Извадих всички папки и аудио- и видеозаписи от сейфа на Хенри и ги хвърлих в огъня, докато седяхме край огнището, печахме скара и пиехме бира. Всичко беше точно като спомените ми, когато бях малък и се люлеех на люлката, а родителите ми се смееха в лятната вечер. Сега отново бяхме типично щастливо семейство, само че изгаряхме доказателства.

С Ани имахме достатъчно пари, за да отидем за малко на някое топло място и после да започнем наново. Щеше да мине известно време, докато татко отново се изправеше на крака, а с него имахме да наваксваме много.

Ето защо, докато бях във Вашингтон, реших да се възползвам максимално. Бях честен, но не можех да се откажа напълно от мошеническите си навици. Пък и не исках. Бях си научил урока. Привидно честни хора ме бяха забъркали в тази каша и престъпните навици, които бях наследил от баща си и от които никога не се отказах, ме спасиха. Сега си го спомням смътно, но само преди година си скъсвах задника — две научни степени от Харвард и работа — с надеждата, че един ден ще направя добро в този град, пълен с проститутки.

Всичко от трезора на Хенри беше унищожено. Бях пазил тези тайни с цената на живота си и се погрижих всички документи да изгорят в пламъците. Информацията остана само в главата ми. Дори без папките знанието за онези мрачни истории беше достатъчно могъщо.

Чудех се дали има начин да сътворя нещо добро от злините, които беше забъркал Дейвис. Интересен въпрос — как да живееш честно в град, управляван от мошеници?

Докато къщата на татко се издигаше, в столицата започнаха да се случват странни неща. Имаше по-малко партизански дрязги и позьорство за следващите избори и по-малко прибягване до специални интереси. Правилните закони някак бяха приети с гласовете от двете страни на разделителната линия. Това беше най-продуктивният период, който Вашингтон бе виждал от дълго време, сякаш всички най-властни хора в града изведнъж бяха открили съвестта си или може би пистолет, опрян в гърба.

Никой не знаеше кой или какво стои зад всичко това. И аз се погрижих нещата да си останат така.