500

Петнайсета глава

Правиш списък на всички важни клечки във Вашингтон. Стесняваш кръга до онези, които имат думата по въпросите в областта на международното право, дъщеря в пансион или покойна съпруга. Остават ти сто и шейсет души. Разширяваш първоначалната група и включваш онези от национален мащаб и цифрата нараства на триста четирийсет и осем. За половин час и нещо намираш някакъв аудиозапис на всеки — от конференция или интервю — и се залавяш здраво за работа две-три седмици. Няма значение, че за четирийсет процента от хората не можеш да откриеш аудиозапис. Слагаш ги на купчината „Евентуални“ и се питаш дали Обект 23 не се крие някъде там, докато се ровиш в интернет и слушаш клипове от последната пресконференция. Обикновено карам някой младши сътрудник да го направи, но сега нямаше начин да позволя шефовете да надушат с какво се занимавам. Търсех Обект 23 от една седмица, всяка нощ, откакто подслушах разговора между Дейвис и Маркъс.

Да върша всичко това плюс работата си беше убийствено. Срещата ми с детектив Ривера обаче отново бе разбудила опасенията ми за Обект 231 — мъжа, чийто телефон подслушваха шефовете ми. Трябваше да направя нещо, но се притеснявах да предприемам авантюристични лудории след приключението ми с Маркъс.

Засега изчаквах и не бях имал възможност да започна да се ровя в миналото на Радомир, за да видя дали е свързан с военни престъпления, както каза Ривера. Беше осем часът в четвъртък. Обикновено не се оплаквам, но имах скапана седмица — премръзване и обвинения в углавно престъпление. Отгоре на всичко бях настинал, вероятно от гъмжащата от бактерии вода на река Анакостия. Бях се прегърбил над лаптопа на масата в кухнята и преглеждах списъка с евентуалните кандидати за загадъчния мъж.

Беше ми дошло до гуша. Нуждаех се от почивка, може би дори да си позволя да се насладя малко на новия си живот.

Ани застана пред отворения хладилник. Беше по къси панталонки и една от памучните ми блузи. Огледа няколко кутии с храна за вкъщи, а после се обърна и видя, че я наблюдавам.

— Какво? — попита и насочи сините си очи към мен.

— Ти — отвърнах.

— Какъв е проблемът ти, Форд?

— Никакъв. Обичам да те гледам.

— Много мило.

— Ела тук. — Затворих лаптопа, прегърнах Ани и я завъртях. Тя сложи глава на рамото ми. — Нека да ти приготвя вечеря.

— Какво си намислил?

— Нищо. Защо си толкова подозрителна? Такова гадже като теб. Трябва да се държа с теб така всеки ден. Какво ще кажеш да вечеряме, да изпием по една-две чаши вино и после да те заведа в „Гибсън“? Каквото решиш.

„Гибсън“ беше стар бар на Ю Стрийт, спокоен и класически, заведение в стил клуб, което обикновено бих отхвърлил като претенциозно, ако не беше фактът, че барманите се отнасяха към питиетата почти с религиозно благоговение.

— И после танци? — добавих.

— Ще видим. — Тя се усмихна и тръгна към стълбите. — Ще се изкъпя, преди да се вразумиш.

В хладилника имаше пресни бифтеци и аз започнах да загрявам олио в тигана. Ани се качи горе в спалнята и пусна радиото, а аз се залових да правя салата. Едва чувах радиото. Ани винаги следеше новините.

Никога не мога да намеря нищо в собствения си хладилник. Мисля, че това е присъщо на мъжете. Хукнах нагоре по стълбите, за да питам Ани дали е видяла къде се крие горчицата.

Но се заковах на място пред вратата на спалнята.

Нямаше грешка. Отвътре се чуваше гласът на Обект 23.

Бутнах вратата.

Той говореше по радиото. Всичко, което знаех за този глас, беше изпълнен с насилие — или страх какво може да му направи Хенри, или заплахи, че Обект 23 ще отвърне на удара, но сега говореше уверено, спокойно, авторитетно и сухо.

— Преди да стигнем до екстрадиране — каза той по малкия високоговорител, — не трябва ли да проверим дали предполагаемите престъпления нарушават закона на нациите?

— Какво е това? — попитах.

— Кое?

— По радиото.

— Не знам. Новините. — Ани се извърна от тоалетката. — Някакъв случай на Върховния съд.

Заслушах се, когато заговори репортерката:

— Това беше съдията от Върховния съд Малкълм Хаскинс в спор от миналата седмицата по случай, който може да има голямо отражение върху международния закон за човешките права. А сега към Сиатъл, където…

Хукнах надолу по стълбите, отворих лаптопа и изтеглих всички аудиозаписи на съдията от Върховния съд Хаскинс. Всички във Вашингтон знаеха за него, но малцина го познаваха. Той беше саможив човек и странеше от обичайните коктейли и галавечери. През цялото си време на светско общуване във Вашингтон аз го бях видял лично само веднъж, на купона в Чип. И после си спомних, че Ирина беше на същото парти.

Той беше асоцииран съдия във Върховния съд и в действителност притежаваше повече власт от върховния съдия. Хаскинс беше умерен и често имаше решаващия пети глас. В известно отношение той имаше повече влияние от всеки друг в Капитолия — постът му беше доживотен, не беше необходимо да събира средства за кампании или да сключва сделки и решенията му не можеха да бъдат отменяни.

И името му беше в списъка ми.

Намерих няколко клипа на дискусии от миналата година и се заслушах в гласа му. След това извадих касетата с подслушания разговор на Обект 231, която бях откраднал от шефовете, докато бяхме в Колумбия.

— Бих искал всичко това да е параноя, но не е. Мисля, че открих човека с информацията. Трябва да се добера до него преди тях. Те биха направили всичко заради доказателството. Ако го имат, знам, че това ще бъде краят ми.

Изслушах няколко пъти двата записа — единият на стожер на държавата, а другият — на човек, притиснат в ъгъла, опасен и уплашен. Опитах да се успокоя и да не реагирам прекалено емоционално. Гласът беше на един и същ човек — Малкълм Хаскинс.

— Майк! — чух да вика Ани. — Печката.

От котлона изскачаше еднометров пламък. Трябваше да изключа газта, преди да се заема с аудиозаписите. Извадих капак от шкафа и го сложих върху тигана. Пламъците облизаха страните и после угаснаха.

Едва не запалих себе си и къщата, и жената на мечтите ми. Ала тъмните петна на тавана и парливият дим в кухнята сега бяха най-малките ми проблеми.