500

Двайсета глава

Предателството на Ани, разбира се, ме съсипа, но в известно отношение ме успокои. Дейвис ме беше натопил, след като бе научил, че ще говоря пред полицията. Ако му беше казала Ани, тогава информацията не бе изтекла от Ривера. А в момента се нуждаех от доверие в Ривера.

Откакто станаха убийствата в събота, аз търсех информация за доказателството, което съдията Хаскинс ми беше дал, преди да го убият. Той ме беше насочил към човек на име Карл Лангфорд и ми бе написал адреса му. Лангфорд беше единственият човек, който знаеше как да намери доказателството, свързващо Хенри Дейвис с убийството на журналиста Хал Пиърсън преди четирийсет години. Единствената причина Лангфорд да е още жив беше, че Хенри не знаеше тайната му.

Съдията Хаскинс от години се беше опитвал да убеди Лангфорд да му съдейства и да представи доказателството срещу Хенри чрез законни средства. Не беше успял, но вече не трябваше да се тревожи за подробности като закони. Проучих как стоят нещата и разбрах, че Лангфорд е в Сарасота. Нямаше да е трудно да го открия, защото — и тук играта загрубяваше — той беше мъртъв. Беше получил сърдечен удар през 1996 година.

Ето защо сам не можех да намеря доказателството, за да разоблича Хенри. Трябваше ми Ривера. Може би той щеше да ми помогне, като подновеше разследването или заедно сглобяхме късчетата от ребуса какво е знаел Лангфорд. Със сигурност не можех да го направя без помощ и когато всяко ченге на Източния бряг ме търсеше. Нямах дори дрехи да се преоблека.

Детектив Ривера ми беше оставил съобщение на адреса в „Хотмейл“. В петък след убийствата аз му се обадих по мобилния телефон с предплатена карта, който си купих. Той ми каза, че съм главният заподозрян за убийствата в Париж, Вирджиния, и че самоличността и снимката ми са изпратени на всички правораздавателни органи.

Първото, което поисках да знам, беше защо едно вашингтонско ченге разследва случая на политическа корупция.

— Дейвис върши много мръсна работа във Вашингтон — отвърна Ривера. — Навсякъде има източници, от платени портиери и управители на ресторанти до съдържателки на публични домове и доставчици на всяка друга форма на шикозни пороци. Това привлече интереса ми към него. Отдавна бих го прехвърлил по-нагоре към федералните власти, но научих, че Дейвис има повече подкупени хора по върховете, отколкото по улицата. Разполагам с доверени хора, на които мога да поверя случая, но първо трябва да знам колко убедително е доказателството, което имаш срещу него.

Ривера продължи да ме притиска да му кажа какво знам за Хенри и подробностите за убийството. Разбира се, бях предпазлив. Когато представителите на закона са убедени, че си маниак убиец, който обича да носи женски обувки, се радваш да чуеш някой да казва: „Знам, че си невинен, Майк. Ще ти помогна да се измъкнеш от кашата. Говорих с няколко души от ФБР, хора, в които съм сигурен. Те искат да те призоват като свидетел срещу Дейвис.“

Записах на касетофон разговора ни и обсъждането на подозренията му към Хенри и му казах, че ще ги запазя като застраховка. Бях сигурен, че медиите ще ги лапнат в беса си около смъртта на Хаскинс и моето бягство.

Никога не прави онова, което очакват от теб. Това е първото правило на бягството и криенето от закона.

Казах на Ривера да се срещнем на другия ден пред гардеробната в Западното крило на Националната художествена галерия. Това е класическата половина на музея, вдъхновена от Пантеона сграда, с огромни зали, колони и куполи, проектирана от създателя на паметника на Джеферсън. Те очакваха точно това от човек като мен, развълнуван от първата си среща с момчетата в синьо.

С Ривера трябваше да се срещнем в три и половина следобед и затова бях в Източната сграда — остри ъгли, розов мрамор и съвременно изкуство — на горния етаж. Оттам ясно се виждаха атриумът и всички изходи. В двете сгради имаше детектори за метал и всички неканени гости — ченгетата или Маркъс — трябваше да бъдат невъоръжени. Поне така се надявах.

Извадих предплатения телефон и се обадих на гардеробиерката в Западното крило. Милата дама, която отговори, изслуша историята ми на изгубил се турист и потърси Ривера сред хората наоколо. Той беше там, точно навреме.

— Синът ви е в Източната сграда — чух я да му казва. — При инсталацията на Флавин. Намира се на последния етаж. Търсете място с много крушки за осветление.

Тя беше права за това. Зад мен имаше тунел, направен от флуоресцентни тръбички във всички цветове на спектъра. Минаването през него беше като невероятния свят във фабриката на У или Уонка.

Чаках и наблюдавах. Ако Ривера ми готвеше клопка, имах по-добра възможност да забележа засадата сега, докато той и съучастниците му бързат във вътрешния двор от Западното към Източното крило.

Националната галерия беше задължителна спирка по маратона на туристите и сред екскурзиантите, отегчените тийнейджъри и щастливо правещите снимки азиатски групи съзрях Ривера. Изглежда, нямаше компания, въпреки че това можеше да означава, че са опитни и са останали незабелязани.

— Какво ти се е случило, по дяволите? — попита той, щом ме откри в края на художествената инсталация. На носа ми имаше марля и носех слънчеви очила.

— Нищо — отвърнах.

— Идеята не е лоша.

Не можех да се разхождам из Вашингтон със скиорска маска, за да не ме познаят ченгетата, но марлята вършеше работа. По-голямата част на лицето ми беше скрита и хората мислеха, че съм си счупил носа или съм го завирал някъде.

— Е, какво имаш срещу Дейвис? — попита той.

— Бях свидетел как лейтенантът му Уилям Маркъс уби двама души.

— Ти каза, че имаш доказателство.

— Необходим ми е имунитет. Сделка с федералните власти. Гаранции, че обвиненията в убийство срещу мен ще бъдат снети.

— Нещата не изглеждат добре за теб, Майк. Видял те е собственик на магазин в Париж, Вирджиния. Казал е, че си следил Хаскинс в нощта на убийството. Приятелчето ти Ерик Уокър каза, че ти си си падал по Ирина и си разпитвал за сексуалните й навици. Профилът на преследвача съвпада с покупките, които си направил, особено проследяващите устройства. Едното е било намерено на няколко километра от местопрестъплението. И номерът с женските обувки, и закопчаването с белезници на ченгето в дамската тоалетна… — Той изцъка с език. — Не изглеждат добре. Сега знам достатъчно за начина, по който действа Дейвис, и ми е ясно, че има голяма вероятност той да е в дъното на всичко, но тъпите ченгета като мен предпочитат лесни случаи. Битката да изчистя името е трудна и нямам намерение да се правя на мъченик. С какво разполагаш? Колкото по-убедително е доказателството, толкова по-малко ще бъде само твоята дума срещу неговата.

— Как? — попитах.

От Хоскинс знаех, че Лангфорд е скрил някъде пряко доказателство, което уличава Хенри Дейвис за убийството на репортера, но не го споменах пред Ривера. Към антипатията ми към ченгетата се прибавяше и нещо, което не ми харесваше. Той се потеше леко, но това ясно се виждаше на ярката червена и лилава светлина на флуоресцентните лампи. Исках да го подразня и изтормозя още малко.

— Хаскинс каза ли ти нещо? — попита той. — Даде ли ти нещо?

Съсредоточих се върху въпроса и продължих да мълча. Исках Ривера да говори и да каже повече, отколкото трябва.

— Някакво доказателство, което можем да използваме срещу Хенри?

Бях сигурен, че той е добро ченге — упорито и нелюбопитно, но Ривера беше лош измамник. Тънкостта в повечето измами е да не споменаваш онова, което отчаяно искаш. Трябва да криеш алчността си и дори да отидеш толкова далеч, че да откажеш, когато мишената ти предложи предмета, който се опитваш да откраднеш, и да продължиш, докато накараш жертвата буквално да те моли да го вземеш. В мига, в който попиташ за въпросния предмет — часовник, портфейл и други, — поискаш го и покажеш алчността си, проваляш всичко. Хората го надушват и играта свършва. И в момента Ривера демонстрира алчността си.

— Не — отвърнах. — Нищо.

Отстъпих встрани и реших да се махна оттам.

Детективът вдигна ръка и прокара пръст по дясната си вежда. Човекът беше невъзмутим като статуя, точно обратното на нервен. Не трябваше да използва този сигнал, защото не изглеждаше естествено. И за да влоши нещата още повече, Ривера погледна към адресанта на жеста, докато го правеше — бегъл поглед, но красноречив.

Без да пророня нито дума, аз бързо тръгнах в противоположната посока.

— Трябва да проверя нещо — рекох. — Ще се видим отзад.

— Какво? — Ривера хукна след мен.

По време на целия разговор той се беше съсредоточил върху единственото нещо, което искаше Хенри — доказателството, към което ме беше насочил Хаскинс. Малко или повече детективът беше пропуснал подробностите около двойното убийство, които би трябвало да бъдат приоритет за него. Освен това беше сигурен, че аз не само съм бил във вилата, но и че съм прекарал известно време насаме със съдията. Не му го бях казвал. Може би страдах от параноя, но всичко в поведението му миришеше на гнило. Смятах да се разкарам оттам.

Мислех, че умея да разпознавам агентите под прикритие, но очевидно не и днес. Докато вървях, се появиха подкрепленията на Ривера. В един момент беше студент, после пенсионер, след това турист и в следващия се събраха няколко мъже, които очевидно работеха с детектива, наблюдаваха ме и знаеха какво правят. Смяната на сградите може и да ми беше спечелила малко време и да ги бе отклонила от плана им, но сега те бързо ме обграждаха.

Досегашният ми опит да се бия беше, докато съм пиян. В резултат на това научените уроци са малко мъгляви. Независимо от всичко аз знаех две неща, които в повечето случаи ме бяха спасявали от пребиване.

Първо, докато бягах от Ривера, един тип с къси панталони и бейзболна шапка изскочи иззад ъгъла и се опита да ме хване за яката. Отскубнах се, сграбчих китката му и извих дясната му ръка зад гърба. От личен опит знаех, че това боли адски, особено когато завъртях лакътя му в противоположната посока и усуках сухожилията в рамото като парцал за миене на чинии. Като повечето други главорези, които се приближаваха към мен, мъжът имаше двайсет и пет килограма превъзходство, затова този подмолен, коварен ход беше единствената ми надежда. Щом той загуби равновесие, аз опрях хълбока си близо до центъра му на гравитация, и го хвърлих през рамо.

Бих желал да се възползвам от възможността да поднеса най-искрените си извинения на господин Дан Флавин за щетите върху тръбичките му. Не исках да запратя нападателя натам, но трябва да призная, че дъждът от парчета стъкло и искри, когато седемкилограмовата стена от лампи рухна, беше доста зрелищен.

Стигнах до етажа с атриума и видях, че съм хванат в капан. На всички изходи имаше постове. Нещо в тези мъже, смъртоносната им компетентност, ме убеди, че са агенти на Маркъс, а не ченгета. Вероятно само усложнявах нещата за себе си, като се съпротивлявах и ги ядосвах, без да имам възможност да се измъкна оттам. След преживяната седмица обаче — от убийствата бяха изминали седем дни — нямаше нищо по-удовлетворяващо от необузданото насилие.

Докато се плъзгах около скулптура на Ричард Сера — огромни стоманени плоскости, наклонени под невъзможни ъгли, — се натъкнах на самия Маркъс. Той внезапно се появи до мен, сграбчи ръката ми и я изви много по-успешно, отколкото аз бях направил с приятеля му. В ръката му присветна тазер. Той ми заповяда да тръгна с него и да си спестя болката.

Тъй като вече бях използвал единия от двата си хода, това беше по-умно. Подметката на обувката ми имаше твърд ръб. Охлузих пищяла на Маркъс, завършвайки със силно настъпване, което изкълчи глезена му с изпукване.

Той охлаби хватката си за част от секундата и аз успях да отстъпя половин крачка встрани, но после Маркъс отново хвана китката ми и я изви пред тялото ми. Завъртях се, за да не се разкъса рамото ми, но гърбът ми се удари в студената стомана на скулптурата на Сера. Сега Маркъс беше с лице към мен и засилваше натиска. Другата му ръка доближи до лицето ми тазера, който изпусна синя дъга на два и половина сантиметра от окото ми. Блъснах го със свободната си ръка. Хватката му върху китката ми го постави в такава позиция, че ръката му с електрошоковото оръжие се изви под неудобен ъгъл към тялото ми. Не можех да се измъкна, но можех да избегна поразяването с електричество, така че положението беше патово.

След няколко секунди Маркъс леко наклони глава и погледна скулптурата. Не можеше да стигне до тялото ми, но и не му беше необходимо. В гърба ми беше опряна висока два и половина метра метална плоскост, която щеше да му свърши чудесна работа. Вече бях използвал и двата си хода, така че нямах късмет. Маркъс допря тазера до стоманата и изстреля малки сини дъги.

Изкрещях всички ругатни, които знаех. Той ме държа прикован върху плоскостта четири секунди, а после се свлякох на пода. Маркъс ми пуска електрошокове още пет секунди. Пред очите ми се спусна мъгла, макар че ясно си спомням, че усещах как мускулите ми се свиват от електричеството и се опитват да се откъснат от костта, а после Ривера показа значката си и каза:

— Столична полиция. Моля, разчистете района, направете път.

Маркъс ме извлече навън през страничен изход и ме хвърли на задната седалка на голям автомобил.