500

Двайсет и четвърта глава

Двамата с баща ми домъкнахме кашон с припаси и газена печка „Коулман“ в бунгалото. Стените бяха изписани с криволичещи, налудничави графити. „Никога не съм се опитвал да нараня мама. Те ми сложиха белезници. Разкъсаха кожата ми.“

— Кой е украсил стените? — обърнах се към Картрайт.

Той ги огледа.

— А, някакъв наркоман спеше тук миналата година.

Бунгалото беше тристайно и се намираше сред хълмовете пред Лийсбърг. Картрайт, който имаше повече странични занимания на черния пазар, отколкото можех да преброя, го държеше за случаи, когато се нуждаеше от сериозно усамотение.

— Ами миризмата? — попитах. Миришеше на пот и мръсни чорапи.

— Миналата седмица тук бяха деветнайсет салвадорци.

Не разпитвах повече.

— Носиш ли всичко?

Той извади от чантата шест тенекиени кутии — щях да правя чили — и плик. Вътре имаше тежка позлатена значка с орел на върха. В средата беше гравирана емблемата на „Бюрото за борба с нелегалния трафик на алкохол, цигари и оръжия“, отгоре — „Министерство на правосъдието“ и отдолу — „Специален агент“.

Погледнах часовника си. Ани трябваше да дойде преди два часа. Не я бях виждал от срещата ни в парка снощи. Бях сигурен, че Маркъс и Хенри са разкрили измамата и че тя е мъртва или по-лошо. Един Господ знаеше какво могат да й направят.

Баща ми от часове разглеждаше чертежите на сградата на Министерството на правосъдието. Въз основа на онова, което ми каза Лангфорд, можехме да претърсим районите в мазетата, които бяха достатъчно големи за складираните досиета. Там се криеше доказателството срещу Хенри Дейвис.

На черния път долу блеснаха фарове. Картрайт угаси лампите в бунгалото. Заехме местата си — баща ми с ловната пушка на предната врата, а аз и Картрайт с пушки AR-15 на прозорците.

Ако бяха хванали Ани, тя щеше да ги доведе при нас.

Колата спря в далечината. Отвори се и се затвори врата. Нямаше луна и беше невъзможно да се види кой излезе.

— „Пластични експлозиви“ — извика Ани.

Паролата. Опитвах се да разведря нещата, затова отговорих:

— „Абсолвентът“.

Спуснахме оръжията. Изтичах и я прегърнах, и после я заведох вътре.

— Очарователно — отбеляза тя, когато влезе в бунгалото и хвърли якето си на стола. — Джефри Билингс.

С татко се спогледахме.

— Името на папката ли? — попитах.

— Да — отвърна Ани.

Имахме всичко, което ни трябваше, за да разобличим Хенри. Повдигнах Ани и я завъртях. Тя потрепна от болка.

— Добре ли си? — попитах.

— Да.

Нещо обаче не беше наред. Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала. Дръпнах ръкава й и погледнах ръката й, където я бях хванал. На китката й имаше синина.

— Хенри. Той разбра ли? Затова ли закъсня? Нарани ли те?

— Не — отговори Ани и се засмя, прикривайки болката. — Не беше Хенри. Когато ме видя в гората, той си помисли, че си се опитал да ме убиеш. Не заподозря нищо. Те свалиха гарда и ги чух да си говорят за папката. Това ми го направи Драгович. — Тя погледна китката си.

— Радомир? Той е в Щатите?

— Във Вашингтон. Тази вечер излизах от офиса, когато онези двамата, които работят за него, се появиха до мен, хванаха ръцете ми и ме вкараха в кола. Закараха ме в някакъв нощен клуб през задната врата.

„Белият орел“, голямата стара къща, където Александър и Мирослав даваха приеми, магнит за новопридобитите пари на араби и източноевропейци.

— Заведоха ме в някаква стая отзад. Побягнах, но те ме хванаха и ме довлякоха обратно. Драгович беше там, вечеряше.

— Какво искаше?

— Теб — отвърна Ани. — Казах му, че си изчезнал и че сме на една страна, и че работя с Дейвис и полицията да те намерим, но това не го интересуваше. Опитах се да го разубедя. Казах, че Хенри няма да търпи да се отнасят така с мел и му обясних каква власт има той. Нищо не му въздейства. Отговори, че ще прегази Хенри и всеки друг и ще плати всяка цена за честта си. Стоеше много близо зад мен. Усещах дъха му на врата си. Каза: „Аз обичах дъщеря си, а господин Форд обича теб. Господин Форд уби дъщеря ми, така че…“ Не довърши изречението си. Седеше там, мажеше с масло кифлички и пиеше вино. — Гласът й заглъхна. Ани наведе глава, сякаш не искаше да говори повече.

— Какво още ти каза?

— Крайният срок е утре в осем часа. Ако дотогава не те хване, ще вземе мен.

— Защо?

Тя стисна устни и затвори очи.

— Нищо хубаво.

Хванах ръцете й. Ани трепереше.

— Не те е наранил, нали?

— Не. Само ме блъскаха малко.

Отместих очи от нея и погледнах баща си. Само те двамата ми бяха останали. И заради моите грешки щяха да ги убият в този кръстоносен поход срещу Хенри Дейвис. Дейвис искаше да се върна при него. Той беше прав, че не знам каква е пълната цена на честността. Може би най-после бе научил моята цена.

Радо биеше Хенри по чисто психопатска злоба, но Дейвис имаше достатъчно влияние, за да го усмири. Ако се предадях на Хенри, може би щях да предпазя Ани от Радо. Вярно, това означаваше да заложа душата си, но, изглежда, половината население на Вашингтон вече беше сключило тази сделка. И оцеляваха. И аз щях да направя същото.

— Вижте — рекох, — не мога да си позволя вие двамата да страдате заради мен. Мога да отида при Хенри и…

Ани и татко се спогледаха.

Баща ми завъртя очи.

— Пфу! — изсумтя Ани.

— Не, Майк! — отсече татко. — Той е най-страховитият човек в столицата и сега за пръв път се страхува. Много хора искат да се измъкнат изпод палеца на Хенри Дейвис. Той твърди, че за всеки има коз, а ние имаме нещо срещу него. Не можеш да го оставиш току-така.

— Е, как ще действаме? — попита Ани.

Показах й чертежите.

— Това е Министерството на правосъдието — обясних.

Сградата беше федерална, четвърто ниво на сигурност, също като ФБР. Единствените по-строго охранявани мишени бяха ЦРУ и Пентагонът. Това означаваше проверка на лични карти с умен чип в централна база данни, придружаване на посетителите през цялото време, детектори, камери, които постоянно се наблюдават, рентгени и магнометри на всеки вход и ключалки група II (старият ми познайник „Сарджънт и Грийнлийф“).

Там се помещаваха ФБР, Военната полиция, Главната прокуратура, Агенцията за борба с наркотиците — най-страховитите врагове на престъпниците, събрани на едно място за по-удобно.

— Ще вляза вътре и ще открадна папката — заявих.

— И после? — попита Ани.

— Ще отида да се пазаря с дявола.

На входа на Министерството на правосъдието имаше четирима пазачи, всичките въоръжени. Като допълнителна предпазна мярка двамата федерални офицери от охраната близо до предната врата носеха автомати „Хеклер и Кох“. Чантите и куфарчетата се преглеждаха на рентген. Хората минаваха през единия от четирите детектора за метал с извити врати, които ги задържаха за пет секунди сканиране и след това им позволяваха да продължат.

Беше събота и мястото беше почти безлюдно. Предпочитах блъсканицата в оживените часове, но нямахме много време. Ани беше подслушала Дейвис и Маркъс да си говорят за Източното крайбрежие, когато бяха споменали името върху доказателството. Не знам как го бяха научили — може би от откраднатия телефон на адвоката, — но скоро щяха да открият Лангфорд, ако вече не го бяха сторили. Нямаше да се поколебаят да изтръгнат истината от него и щом разберяха къде е папката, щях да имам компания тук в Министерството на правосъдието.

Ани беше подстригала и боядисала косата ми в бунгалото, а Картрайт добави малка гърбица на носа ми. Беше само парченце гума, но едва се познах.

Цялата ми увереност в маскировката се изпари, когато се приближих до пазачите.

Баща ми оспори експертните ми знания и умения, когато му показах разпечатките.

— Казват ти по интернет как да влезеш с взлом в Министерството на правосъдието?

Да, наистина беше така. Кучето пазач на Конгреса, правителствената Счетоводна служба, правеше ужилвания на всеки пет години и нещо, за да провери дали могат да преодолеят охраната на ЦРУ, ФБР, Министерството на правосъдието, федералния съд и други. Обикновено опитваха десетина обекта и никога не ги засичаха или залавяха. След това имаха любезността да напишат как и къде са го направили и да публикуват информацията там, където могат да я намерят предприемчиви млади мошеници като мен. Парите за данъци ти се отплащаха. В края дори имаше хубав малък параграф, който обясняваше, че поради финансови проблеми дефектите няма да бъдат отстранени скоро.

Надявах се, че ще е така. Пазачът ме погледна гневно.

Ако внимателно следите нещата във Вашингтон, ще започнете да осъзнавате, че както във всяка една бюрокрация, деветдесет процента от усилието е посветено на имитиране, че се прави нещо. В областта на охраната цифрата вероятно беше по-висока. Повече пазачи, повечето оръжия, повече прегради. Харчеха се билиони долари, за да се напълни всяка сграда с въоръжени мъже и с голяма показност на сила да се убедят обществеността и висшестоящите, че се върши нещо.

Това вероятно помагаше, но пак имаше начини да се промъкнеш и засилената охрана може би произвеждаше обратен ефект, защото беше маска на уязвимост. За мен беше добре. От гледна точка на измамника това беше лесна за използване идея. Щом хората, които искаш да преметнеш, имат абсолютна вяра в закона и оръжието, тогава възприемаш ролята на представител на закона.

Показах му значката си.

— Как сте? — попитах, вървейки с най-добрата си полюляваща се походка на ченге. — Трябва да оставя едни данни в канцеларията на заместник главния прокурор.

Вдигнах куфарчето си. Той отмести очи от значката ми и го погледна, а после всмукна въздух през зъби.

— Минавайте.

В куфарчето беше скрит плосък „кози крак“, за да избегне детекторите за метал, но пазачът ме пусна да вляза. Можех да нося противопехотна мина.

Всъщност мината можеше да се окаже полезна, защото той направи знак на една трудолюбива млада жена в костюм с панталони, наскоро завършила колеж. Очаквах придружител, но това усложняваше нещата. В повечето сгради с четвърто ниво на сигурност, ако нямаш разрешително за достъп до секретна информация и пропуск, с теб постоянно се движи бавачка. Един мой приятел, който работеше в Държавния департамент, чака шест месеца да му издадат пропуск. Всеки път, когато искаше да отиде до тоалетната, той трябваше да иска разрешение и да бъде придружаван.

Аз обаче го бях предвидил. Докато вървяхме, извадих телефона си и започнах да натискам бутоните. (Във Вашингтон човек се откроява, ако непрекъснато не е вперил поглед в блекбърито си.) Написах: „Обади се“ и изпратих съобщението.

Разходката до канцеларията на заместник главния прокурор беше десетина минути. Младата жена спря пред вратата му.

— Ето, тук е.

— Заместник главният ревизор.

— Полицаят долу каза, че искате да отидете при заместник главния прокурор.

— Не, при заместник главния ревизор.

Тя ядосано изпусна въздух през носа си и после се усмихна пресилено:

— Добре.

Печелех време. Можех да я ударя с „козия крак“ и да я завлека в тоалетната, но така беше по-забавно.

Бяхме на половината път до целта, когато започнаха да проблясват пулсиращи светлини и от високоговорителите се разнесе приятен женски глас:

— Спешна евакуация. Това не е учение. Моля, продължете спокойно към най-близкия изход. Моля, не изпадайте в паника. Това не е проба. Повтарям. Това не е проба.

— Трябва да излезем — каза младата жена, която изглеждаше разтревожена, и бързо се отправи към изхода на сградата. Близо до изхода аз се отделих от нея в суматохата и тръгнах към стълбището.

Татко чакаше сигнала ми — текстовото съобщение, за да се обади, че има бомбена заплаха. Той си беше изтърпял наказанието, че и повече, затова не му позволих да се доближи до практическата мръсна работа — проникването. Това беше изцяло моя задача.

Сградата се опразни. Отворих две врати с помощта на „козия крак“ и влязох в мазето, където Лангфорд каза, че е скрито доказателството срещу Хенри Дейвис.

Там, изглежда, нищо не беше пипано от седемдесетте години. Стените бяха бетонни. Огромните лавици бяха отрупани с купчини прашни банкови сейфове, високи метър и двайсет. Метални решетки разделяха помещението на клетки. Ниско над главата минаваха тръби.

Скрит някъде в този лабиринт, беше единственият начин да спася себе си, татко и Ани — папката с надпис „Джефри Билингс“. Влязох в първата клетка и започнах да прелиствам книжата. Някои бяха подредени по азбучен ред, други не. Прегледах имената на гърбовете на папките, търсейки някакъв код, който да загатва за съдържанието им. Всичко беше хаотично. На някои имаше дати, имена и кодове. Прерових всички, които започваха с „Б“, но не открих „Билингс“.

Навън се чуха полицейски сирени. Нямах много време, преди сапьорите да започнат да претърсват сградата. Отстъпих назад и се помъчих да разсъждавам спокойно и методично. Папката сигурно съдържаше проби от кръв и тъкани и полицейския доклад и трябваше да е дебела. Застанах в средата на стаята и протегнах ръце.

Някъде вляво от мен изскърца врата. Не бях сам. Скрих се зад палета с кутии и огледах стаята. Пред мен се чуха стъпки. Промъкнах се успоредно на тях, опитвайки се да зърна източника на звука между кутиите и телената мрежа на клетките.

И после видях лицето му. Никога не си сам, когато те търси Уилям Маркъс.

Заобиколих и се отдалечих от него. Трябваше да намеря папката, преди той да открие нея или мен. Аз имах „кози крак“, а той — пистолет. Бях сигурен, че все още не ме е видял, иначе вече би скъсил разстоянието помежду ни.

Маркъс бавно обикаляше помещението. Наведох се и минах напряко през хранилището, а после се свих зад няколко кутии, вдигнах лоста и зачаках той да мине. Отстранях ли го от пътя си, можех да се съсредоточа и да намеря доказателството.

Фокусирах се, забавяйки дишането си, за да не ме чуе Маркъс. Той вече би трябвало да е заобиколил ъгъла. Всеки момент. Стиснах „козия крак“ и почувствах как потта ми се охлади от метала.

Минаха пет секунди. Десет. Двайсет.

Маркъс не идваше.

Чух изтракване в ъгъла и обърнах глава да погледна. Виждах коридора и изхода.

Маркъс го нямаше.

Изчаках една минута. Засада ли ми правеше? Намерил ли беше вече доказателството? Заобиколих ъгъла и после надуших миризмата, която познавах много добре, защото бе просмукала детството ми — смрадта на застояло зеле от изтичане на природен газ.

Маркъс беше отворил клапана на тръбата за газ на петнайсетина метра от мен. В задушаващите изпарения долових мирис и на нещо друго — горяща хартия. Пламъци ближеха основата на купчина кутии в отсрещния край на мазето.

Маркъс не беше намерил доказателството, нито ме беше пропуснал, а щеше да се погрижи и за двата проблема с умишлен палеж. Завъртях се и отстъпих назад от пламъците. Бях в едната клетка и трябваше да се върна при огъня, за да стигна до изхода.

Изведнъж се разнесе бумтене. Покрай мен преминаваха горещина и вълни на силно въздушно налягане. Пламъците щяха да се зададат отзад. Нямаше да мога да се измъкна. На металната преграда пред мен зееше празен отворен сейфа — метър и двайсет на метър и двайсет и дълбок деветдесет сантиметра. Без да разсъждавам, аз се хвърлих вътре и затръшнах вратата.

Огнената завеса изрева като реактивен двигател и продължи няколко секунди. Металните стени се нагряха и ставаха все по-горещи. Още чувах бученето на огъня, но вече по-тихо. Натиснах вратата на сейфа, но тя не се отвори.

Бях се заключил вътре. Това беше нещо ново. Аз бях плячката и трябваше да открадна себе си.

Усетих вкуса на огъня в разредяващия се въздух и се свих на кълбо, за да се отдръпна от парещите стени на металния сейф.

Иронията се състоеше в това, че докато един правителствен сейф обикновено се разбива за двайсетина часа, ти го правиш отвън. Прокарах пръсти по ключалката в тъмния сейф. Зад циферблата имаше кутия, голяма горе-долу колкото ръката ми, прикрепена за вратата с два болта. Извадих ги с помощта на „козия крак“ и бръкнах в ключалката.

Главата ми беше замаяна от пушека, а ризата ми — мокра от пот, която се стичаше в очите ми.

Ключалката беше типична група две, с четири колелца. Всички ключалки с комбинации, независимо дали са евтин катинар „Мастър“ или кутия в трезор, пазят тайните си с така наречения пакет колелца — три-четири диска, всеки със зъбец отстрани. Циферблатът е свързан с най-задния диск и от всеки стърчат малки лостчета, които са наредени така, че когато го завъртиш четири пъти, за да го „изчистиш“, ти всъщност отключваш и четирите колелца от лостчетата им. Докато го въртиш към някоя цифра и после обратно, ти поставяш зъбеца на диска под лост, наречен преграда. Ако го завъртиш назад и напред в правилната последователност, четири зъбци се подреждат, преградата пада и болтовете се дръпват.

Косата ми миришеше на изгоряло, когато пъхнах кутрето си в механизма и заопипвах зъбците на колелцата. Работата беше бавна и болезнена и аз изохках и изкълчих пръста си.

Нагласих предното колелце и после второто. Въздухът беше горещ и пареше кожата ми. Сейфът, който в началото беше буфер срещу огъня, сега представляваше пещ. Завъртях на мястото му третото колелце и после четвъртото и се замолих огънят да е отслабнал, за да не ме изпепели, щом отворя вратата.

Помещението беше почерняло, когато отворих сейфа. Покрай мен танцуваха пламъци. Запълзях по пода, дръпнах ризата си пред устата и я навлажних със слюнката, която ми беше останала.

Огънят опърли косата ми и горещината изгаряше белите ми дробове с всяко поемане на дъх, но успях да стигна до изхода, затръшнах вратата зад себе си и се запрепъвах нагоре по стълбите.

През прозорчето на вратата видях, че стаята е пълна с черен дим и пламъци. Документите горяха.

И тайната на Хенри заедно с тях. Докато се качвах по стъпалата, налягането се увеличи, стъклата се пръснаха и лакомите пламъци изгълтаха всичкия въздух, който им трябваше, за да превърнат всичко в пепел. Доказателството, единственият коз срещу Хенри Дейвис, неговата единствена грешка и моят единствен шанс, беше унищожено.

Пълзях нагоре по стъпалата, отдалечавайки се от горещината, и най-после съумях да си поема дъх на няколко пъти. В пушека се появи слабата червена, неясна светлина на знак за изход и стана по-ярка, докато се приближавах. Бутнах тежката врата, излязох препъвайки се през заден изход и вдигнах лице към слънцето, което допреди минута мислех, че повече няма да видя.

Свобода. Поне докато не погледнах надолу и не видях легион от полицаи, пожарникари, медици, специалните сили и ФБР, които прииждаха към мен. Всичко живо в района на националната столица с панталони в защитна окраска, къса подстрижка, зле оформени мустаци и фенерче беше обсадило този отрязък от Пенсилвания Авеню и сега връхлиташе към мен.

Ако имах повтарящ се кошмар, това щеше да е армия от ченгета зомбита. Първият, който стигна до мен, ме хвана за ръката. Играта свърши. Аз бях издирван престъпник и бях заловен от ченгета, които бях сигурен, че Дейвис можеше да подкупи, ако вече не го беше направил.

— Добре ли си, приятелю? — попита полицаят и после извика: — Направете място! Доведете медиците! Намерихме го!

Очевидно бяха притеснени за изчезналия агент на Бюрото за борба с нелегалния трафик на алкохол, цигари и оръжия, тоест аз, и ми помогнаха да изляза от загражденията, с които бяха опасали сградата на Министерството на правосъдието.

Втренчените погледи на служителите на реда ме накараха да се почувствам по-неудобно, отколкото обгорялата ми кожа. Допрях ръка до устата си и направих знак, че не ми достига въздух. Сложиха ми кислородна маска и ме настаниха на носилка. Надявах се, че маската, опърлената ми коса и покритото със сажди лице ще ми спечелят малко време, преди да бъда разпознат. Протегнах ръка, но гърбицата на носа ми беше паднала или се бе разтопила.

Медиците ми сложиха лед. Пет-шест други пострадали получаваха медицинска помощ. Някои седяха на тротоара, други бяха легнали.

Трийсетина метра по-нататък имаше друга преграда, поставена да удържа тълпите. Репортерите я бяха окупирали и окичили с камери и обективи. Евакуираните бяха оградени на друго място. Видях, че полицаите ги разпитват и след това ги пускат да излязат през отвор в заграждението — единственият вход и изход.

И там беше Уилям Маркъс, който бъбреше с едно ченге и внимателно оглеждаше всеки, който напуска местопроизшествието. Цивилен детектив му кимна и дръпна преградата, за да мине. Маркъс тръгна към линейките, към мен.

Номерът ми да се представя за агент на Бюрото за борба с нелегалния трафик на алкохол, цигари и оръжия може и да беше достатъчен, за да мина през ченгетата, но нямаше да ми послужи да се измъкна от Маркъс. Надявах се, че някакъв лош обрат — шок, сърдечен блокаж или друго — ще ги накара да ме сложат в линейката и да ме изкарат оттам, но не можех да предизвикам рязко влошаване на състоянието си или да фалшифицирам жизнените си показатели.

Докато се приближаваше, Маркъс оглеждаше лицата на полицаите и другите пострадали. Опитах се да се изправя и да избягам от носилката, но медик с дълга коса, завързана на конска опашка, и ръце като менгемета ме хвана и ме бутна отново да легна.

Маркъс вървеше право към мен. Вперих поглед напред и се замолих той да отмине, но Маркъс така и не дойде.

Когато отново погледнах, беше изчезнал. Обърнах се и го видях, че се връща към преградата. Хенри Дейвис му правеше знак да отиде при него. Двамата поговориха, а после прекосиха Пенсилвания Авеню и се отправиха към човек, който стоеше до черен седан.

Той се качи с тях в колата, която потегли. Мъжът беше баща ми.