500

Пета глава

Преди да се запозная със сър Лари, аз се бях отказал от потискащото си класово отвращение към богатите и преуспелите. Колкото е жестоко да те прецаква животът, в един момент (мисля, че това беше, когато си купих къща с две спални и увеличих максимално вноските си за пенсия) започваш да чувстваш, че става малко абсурдно. Реших да запазя няколко късчета от разнообразното си минало, да добавя характер и да преглътна огорчението си.

Той живееше в Хънт Кънтри, само на половин час или четирийсет минути от мястото, където израснах в Северна Вирджиния. Нямах обаче представа, че краткото пътуване до ловните полета на младостта ми, където бях прекарал много идилични летни дни в гората зад мола, като посягах към забранения плод, палех разни неща и си играех с пистолета на бащата на Рич Янучи, е рай за най-богатите във Вашингтон.

Между Мидълбърг и подножието на Блу Ридж има само зелени хълмове. Земята е парцелирана на огромни имения, осеяни със старинни, хиперскъпи градчета, където икономиката зависи от обядващи в ресторанти дами и красиви дребни антикварни предмети. Мястото е крайно англофилско. Светският живот се върти около лова на лисици в събота и кръчми с названия като „Старият бик и храстът“, където Джордж Вашингтон неизменно е правел едно или друго. Там е израснала Ани. И след като ходехме от няколко месеца, тя ме заведе в имението на баща си.

Ако ми позволите да се впусна в една малка порнография в недвижимите имоти — две хиляди и петстотин акра с изглед към река Джеймс, къща в колониален стил от деветдесетте години на осемнайсети век с осем спални, изба с шест хиляди бутилки вино, конюшня с двайсет ограждения, вътрешен и външен басейн и тенискортове, игрище за ръгби, стрелбище, тренировъчен терен за голф, игрище за софтбол със сенник, табло за резултата и скамейки (защото какъв е смисълът от игра на топка в задния двор, ако нямаш места за шейсет зрители). Мога да продължа да изброявам.

Джен, приятелката на Ани от офиса, била там веднъж за уикенда и възторжено хвалеше имението, затова бях доста развълнуван. Джен не спираше да говори за страхотния баща на Ани, невероятния готвач, как се напили с френско вино „Гран Кру“ и обиколили частния рай на сър Лари.

Алеята за коли беше дълга осемстотин метра. Стигнах до къщата, слязох от моя джип с олющена боя, обърнах се и видях шест черно-кафяви добермана, които галопираха към мен и преодоляваха разстоянието по огромната морава по-бързо, отколкото изглеждаше възможно. Устите им мърдаха, сякаш лаеха, но не излизаше звук. Беше страшно, но по-зловещо от всичко останало беше да гледам как гладките им мускули отварят и затварят челюстите им, но не се чува нищо. Запитах се дали не загрявам твърде бавно и кучетата вече не са тук и аз не съм мъртъв.

— Остави — изкомандва заповеднически глас.

Доберманите се заковаха на метър и половина от мен и седнаха. Очите им останаха приковани в мен и си представих, че ме виждат като голямо, вкусно свинско ребро с много месо по него. Лорънс Кларк беше висок метър и деветдесет, бивш полузащитник в английския национален отбор (беше получил рицарското си звание с победи в ръгбито и благотворителна дейност), с пясъчноруса коса и постоянен слънчев загар. Днес беше с работен комбинезон, който сякаш беше съшит от развети одеяла, и носеше нещо като навит на руло остатък от килим.

— Само ги тренирам — обясни той и тогава забелязах, че носи и камшик. Сър Лари целуна Ани по бузата, погледна джипа и ми подаде ръка. Измери ме с поглед цяла дълга, неудобна минута. — Добре дошли. — Той ми отправи заучена усмивка. Прислужницата и икономът ни помогнаха с багажа и ни заведоха в стаите ни, първо на Ани и после, в другия край на дълго крило — моята.

— Сър Лорънс каза, че вие ще спите тук.

Схванах посланието, въпреки че можех самодоволно да отбележа, че е късничко да затваряме вратата на хамбара, сър Лари. Наблюдавах го на моравата през прозореца. Той носеше навитото на руло килимче, крещеше и налагаше с камшика доберманите, които гризяха плата и късаха.

Нямах търпение да видя какво е подготвил за мен.

По време на обяда се опитах да поведа разговор за виното. Бяхме само тримата на маса с места за двайсет души.

— Брей — възкликнах след първата глътка. — 2006 година беше добра за бордото. — Погледнах бутилката „Мутон Ротшилд“ на масата. Мислех, че темата е приемлива за разговор между изискани хора.

— Реших да поднеса нещо… — той ме огледа — достъпно. — Последва усмивка, която не засегна очите му, и после карфиолът в чинията изведнъж привлече вниманието му.

Започвах да получавам непогрешимо ледено усещане от сър Лари. Той не беше човекът, когото бе описала Джен, макар да съзнавах, че вероятно е много по-лесно да прекараш „страхотно“ със стар англичанин, ако не си човек, постигнал успех по съмнителен начин, който чука дъщеря му. А може би това нямаше значение. Трудно е да се каже нещо с британски акцент, мелодичен като на сър Лорънс, без да прозвучи смешно.

Ани не помогна, когато вечерта си легнах в стаята — с тапети на червени и зелени ивици, стари картини на лов на мечки и седем лавици със зловещи старинни кукли, — когато дойде и почука на вратата ми. Отдадохме се на палави игри между момче и момиче, заспахме прегърнати и се събудихме по същия начин.

Разбира се, не се оплаквам, но положението определено стана неудобно, когато сутринта отворихме очи и видяхме сър Лорънс на прага. В краката му беше единият доберман и някакъв друг злобен на вид звяр.

— Исках да ви кажа, че закуската е готова.

— О, благодаря, татко — отвърна Ани и дръпна завивките към себе си, откривайки голия ми крак. Пижамите, с които започнахме вечерта, бяха на пода. Тя сякаш не съзнаваше отчайващата ситуация. — Сънданс оседлана ли е?

Предположих, че става дума за кон.

— Да — отговори той, като през цялото време ме изгаряше с погледа си.

Цял следобед се занимавахме с нещо в имението — стреляхме и яздихме (аз победих по брой улучени глинени панички, но паднах от коня, затова резултатът можеше да се нарече равен). Двамата със сър Лорънс останахме насаме, преди с Ани да тръгнем за Вашингтон. Тя изтича в къщата да си вземе довиждане с прислужницата.

Лорънс сложи ръка на рамото ми и в случай, че не бях схванал какво намеква през целия уикенд, каза:

— Не знам каква е играта ти, но мисля, че не си подходящ за нея. Тя обаче, изглежда, се забавлява с теб за момента. Затова… — Направи гримаса, сякаш преглъщаше нещо изключително неприятно. — Ако нараниш чувствата й и допуснеш и най-малката грешка, бъди сигурен, че ще те намеря и ще те разпъна на кръст.

— Готова съм! — извика Ани.

Тонът на Лорънс се промени веднага щом тя се появи на стъпалата.

— Приемливо ли ти звучи? — попита ме той и весело се усмихна на дъщеря си.

— Малко прекалено, но мисля, че разбрах същината.

Разделихме се и докато надеждният ми джип се движеше по безкрайната алея, Ани се обърна към мен и попита:

— За какво си говорихте?

Забелязах едното куче. Лежеше по корем на тревата и доволно дъвчеше глава на плашило.

— За лов — отвърнах.

— А, добре. — Тя окуражително сложи ръка на бедрото ми. — Той се държи малко покровителствено понякога, но мисля, че започва да те харесва.