500

Шестнайсета глава

След като свързах Малкълм Хаскинс с гласа от подслушания телефонен разговор на Хенри, много загадки от последните няколко седмици започнаха да се изясняват.

Например дискусиите, които бях чул по радиото. Те бяха за дело на Върховния съд за екстрадиране и устава, който позволява на неамерикански граждани да предявяват граждански дела в американски федерални съдилища за нарушения на международното право — закон, който се връща към основаването на страната. Накратко, там се казва, че при определени условия може да те съдят в Съединените щати за военни престъпления, извършени на друго място в света.

Ако Радо беше извършил такива престъпления, както ми каза Ривера, той щеше да бъде много заинтересуван от изхода на делото. Може би вратичките, които щях да накарам Уокър да вмъкне в Закона за външните отношения, не бяха толкова невинни, а имаха за цел да предпазят Радо от съдебен процес в Съединените щати.

Ако шефовете ми откриеха, че могат да сложат в джоба си един съдия от Върховния съд, законодателството нямаше значение. Това би обяснило защо ме отстраниха от случая. Бяха ме включили в мръсна игра, но предполагах, че е добър ход да оставиш новобранеца у дома, когато става дума да корумпираш най-висшия съд в страната.

Все още не можех да повярвам. Опитът да се подкупи съдия от Върховния съд изглеждаше безумие, но такова беше всичко случило се, откакто се запознах с Хенри, тогава защо не?

Вечерта, когато едва не направих пожар в кухнята, научих, че поне имам малко време, преди да се случи нещо между Ирина и Хаскинс. Хенри беше казал, че засега ще извадят от картинката съдията от Върховния съд. Не знаех какво точно искаше да каже, но щеше да действа незабавно, ако Ирина оплетеше в мрежите си съдията.

Имах приятел, който беше чиновник във Върховния съд преди две години. След това подписа договор с корпоративна фирма и получи премия от половин милион долара, която е стандартна за хора, били чиновници във Върховния съд. Издържа една година и напусна. Сега живее от премията и пътува.

Не се знаеше в коя точка на света се намира, но имейлът ми щеше да го намери. Попитах го дали знае къде живее Хаскинс или дали е в града. Той ми отговори след две минути: „Няма начин да е във Вашингтон. Той обожава природата. Следващата седмица няма дискусии, нито конференции, затова гарантирам, че е отскочил до вилата си във Фокиър Каунти, за да си играе на отшелник през уикенда.“

Същата вечер прегледах заглавията от миналите няколко седмици, за да открия публичните появи на Хаскинс, и ги сравних с данните от джипиеса, който бях поставил в колата на Ирина.

Тя най-малко два пъти беше присъствала на същите събития като него — едното беше прием за събиране на средства, а другото — лекция в Американския университет. Ирина сигурно беше разбрала, че Хаскинс ще решава съдбата на баща й, и преценяваше съдията. Може би вече беше започнала да го омайва.

На другия ден се обадих в кабинета на Хаскинс. Казах им, че съм от университетския вестник в Джорджтаун, и попитах дали може да взема кратко интервю от съдията преди речта му пред студентите.

— Боя се, че той е на почивка до идния петък, синко — отговори пресаташето. — Не съм си записал нищо за реч.

— О, Боже! Това е от миналата година. Грешката е моя. Всичко хубаво! — Вероятно прекалих, като се опитах да звуча като колежанин, но получих необходимата информация. Предположението на приятеля ми, че Хаскинс не е в града, се потвърди.

Можех да наблюдавам проследяващото устройство в колата на Ирина и да се уверя, че тя стои далеч от съдията и че между тях няма да стане нищо, докато не измисля какво да направя. Почувствах се много по-добре и когато проверих Ирина и установих, че имам още повече време.

Забавлявай се в Париж — беше написала една от приятелките й в „Туитър“. Чудесно. Колкото по-далеч от Хаскинс, толкова по-добре.

Вече можех да отида в „Ин“ в Малкия Вашингтон с Ани, да проясня съзнанието си и да обмисля следващите си стъпки. Никога не се бях нуждаел от почивка толкова много.

Най-после дойде неделя, хубав пролетен ден. Двамата с Ани напуснахме Вашингтон по магистрала 66 и скоро пред нас се извисиха леките гънки на планината Шенандоа.

Не можах да устоя и погледнах проследяващото устройство. Колата на Ирина беше започнала да се движи, въпреки че тя беше в Париж. Може би я беше дала на някоя приятелка.

Още по-странното беше, че малката точка на джипиеса сякаш ни следваше. Не се разтревожих много. Много хора отиваха извън града, когато времето през почивните дни беше хубаво.

Съвсем не беше странно, че след като пристигнахме в „Ин“ и Ани подскочи от радост, като видя шампанското, което бях поръчал да чака в стаята, а аз открих баня с великолепни чудеса, каквито не мислех за възможни, забелязах, че червената точка завива надясно, излиза от магистрала 66 и се отправя на север към Фокиър Каунти, където беше вилата на Хаскинс.

Изведнъж загубих интерес към шампанското и обяда от шест блюда, какъвто може да ти се случи да ядеш веднъж в живота. Увеличих изображението на картата и видях, че Ирина се приближава до Париж, Вирджиния — градче на около час от нас. Не го бях чувал, но един от облечените в черни костюми пикола и портиери, които се мотаеха наоколо и се грижеха за капризите ни, ме информираха, че това е градче за почивка във Фокиър Каунти за хората с власт във Вашингтон, също както и Малкия Вашингтон. Мястото изглеждаше подходящо за важен съдия от Върховния съд, който иска да се измъкне от всичко.

Хенри и Маркъс бяха казали, че ще наблюдават Ирина. Не знаех как точно, но от онова, което чух, докато се криех под верандата на Дейвис, бях научил, че ако довечеря Ирина отиде при Хаскинс, нейният живот и може би неговият ще бъдат в опасност. Въз основа на предупреждението на Тък и Маркъс съзнавах, че ако нещата се объркат и пострадат хора, Хенри ще прехвърли вината върху мен.

„Откажи се“ — казах си. Опитвах да се убедя, че това не се случва. Можеше да изложа на риск кариерата си. И ако отново разочаровах Ани, можех да изгубя всичко, което бях изградил с жената, която, ако си късметлия, срещаш веднъж в живота. Не можех да повярвам, че е истина — все едно се гледах в сън, — когато казах на Ани, че трябва да тръгвам и че ще направя всичко възможно да се върна за вечеря.

— Кажи, че се шегуваш.

— Бих искал.

Спорихме двайсетина минути. Не можех да повярвам, че се разправяме, когато всичко, което тя казваше — да остана там и да не се забърквам в неприятности — беше абсолютно логично и разумно. Как можех да зарежа всичко това и да рискувам постигнатото?

Видях, че Ани отново става подозрителна и си мисли за онази вечер, лъжите и снимката на Ирина.

— Бих си помислила, че ми изневеряваш, но ти не си толкова тъп, че да го правиш така глупаво — рече тя. — Това е окуражително. Аз само… кажи ми какво става.

— Не казвай на никого.

— Няма.

— Закълни се.

— Заклевам се.

— Става дума за случай от работата, който излезе извън контрол. Трябва да отида на едно място на час път оттук и да попреча нещо да се случи. Да не позволя някой да пострада или по-лошо. Не те лъжа, но не мога да ти кажа всичко, защото положението е опасно и никога няма да си простя, ако те въвлека. Съжалявам.

— Добре. Идвам с теб.

— Съжалявам, Ани, не мога да ти позволя.

— Тогава се обади на полицията.

— Ще го сторя. Няма да допусна да ми се случи нещо лошо.

— Тогава отивай. Всичко е наред. Върви.

Знаех, че не мога да се обадя на полицията. Вече бях видял как Хенри и Маркъс слагат в джоба си местните ченгета. Пък и какво щях да кажа, без да звуча като смахнат? Не. Тук ставаше дума само за контрол върху щетите — да намеря начин да не позволя на Ирина да отиде при Хаскинс, без да се изложа на риск.

Надявах се, че ще съумея да го направя, без да проваля всичко. Много неща можеше да се объркат и да доведат шефовете ми, медиите и силите на реда. Бедно ми беше въображението да си представя щетите.

Проследяващото устройство в колата на Ирина беше престанало да се движи на половината разстояние между Ъпървил и Париж. Точката стоеше насред магистралата. Докато карах към нея, не видях нищо — нито коли или къщи, само гори и голяма дупка, която едва не погълна джипа ми. Може би беше избила джипиеса от колата на Ирина. Или пък пак беше засада. Продължих да карам към Париж.

Оказа се, че дори не е градче, а десетина или малко повече къщи в колониален стил, разпръснати в котловина, простираща се към Блу Ридж. Това беше добро знамение за вероятността да забележа Ирина и Хаскинс.

Обиколих селището, търсейки поршето на Ирина, но не го открих. След половин час спрях пред магазин „Ред Барн“. Умирах от глад. Специалитетът тази вечер беше чаша горчиво кафе и „Сникърс“. Не беше като в „Ин“. Започвах да се изнервям и да се ядосвам на себе си, докато прогонвах съмненията. Какъв беше планът ми, по дяволите? Може би бях превъртял от параноя.

Нямах обаче възможност да се тормозя много дълго. Пружината изскърца, когато вратата със защитна преграда се отвори и затръшна. Влезе Малкълм Хаскинс, облечен в широки джинси и памучна блуза с емблемата на юридическия факултет на Йейл. Наблюдавах отражението му в остъклените врати на хладилниците, докато той пазаруваше — кутия патрони за ловна пушка, чували за боклук и сгъваем трион, какъвто се използва за подкастряне на дървета. Може би се екипираше за уикенд сред природата — беше сезонът на пролетните пуйки, — но списъкът му за пазаруване не ме успокои.

Когато посегна към портфейла си да плати, блузата му се надигна на кръста и аз съзрях очертанията на кобур.

Лошо.

Лесно го проследих. Близо до градчето имаше малко лампи и улиците бяха безлюдни. Паркирах на черен път в гората, скрит от магистралата на четиристотин метра от вилата на съдията. Нямаше следа от Ирина или поршето й. Къщата на Хаскинс се намираше на поляна в подножието на планината.

Тръгнах през рядката гора зад вилата му, успоредно на главния път. Скрих се между две дървета и видях части от вътрешността. Струваше ми се уместно да го направя тайно, поне докато видях бяло порше, което спря пред вилата. Ако бях на пътя, може би щях да уплаша някак Ирина или да разкрия картите си и да я предупредя, каквито и да бяха последиците.

Тръгнах към къщата, но закъснях. Ирина влезе.

Да нахлуя вътре и да обявя, че всичко е постановка, ми се струваше безразсъдно. Щях спокойно да обясня на Хаскинс, че го дебна, но само защото скъпите ми колеги се опитват да го изпързалят, да корумпират върховния съдия в Америка и може би да го убият. Всъщност му правех услуга. Щях да мина за спасител.

И после трябваше да се оправя само с караницата заради измяната ми към шефовете и да се намеся в плановете им за Хаскинс. Фасулска работа.

Не. Нямаше да се излагам на опасност. Сигурно имаше друг начин — да разваля купона, преди шефовете ми да разберат какво става. Те бяха казали, че ще наблюдават Ирина. Не забелязах някого наоколо, но подозирах, че Маркъс е наблизо.

Предположих, че ако Ирина прелъстява съдията, двамата ще бъдат нервни и лесно ще ги уплаша. Грабнах шепа камъчета и хвърлих едното по къщата. Камъчето отскочи по плочите на покрива на малката двуетажна вила. Следващото чукна по стъклото. Зачаках някакъв знак, но не светнаха лампи.

Е, бях си свършил работата. Поне се опитах. Нямаше смисъл да пропускам вечерята. Не бях отговорен за онова, което можеше да се случи. Какво друго можех да направя? Да нахлуя вътре и да им разкажа за участието си в заговора на Хенри? Не. Единствената ми възможност беше да си тръгна и да оставя нещата да следват своя ход.

Всички правим компромиси, за да получим онова, което искаме. Щях ли да се откажа от щастливия си живот — телешко от Шенандоа, баня с подово отопление, красива като по поръчка приятелка — за да тръгна на самоубийствена мисия, опитвайки се да постъпя правилно?

За нищо на света. Не бях мъченик. Само исках да се погрижа за себе си и…

Но какво ставаше? Дори не си спомнях да съм взимал решение. Всъщност реших да не отивам в къщата. Но ето че вървях към вратата. Изведнъж забелязах, че краката ми се движат и клонките пукат в коленете ми, докато се приближавах до вилата.

Или бях по-свестен, отколкото мислех, или исках да нахлуя като проклет шериф, защото знаех, че душата ми е наполовина заложена на „Дейвис“. И в двата случая по-добрите ми ангели щяха да ме вкарат в гроба, и аз изобщо не бях доволен от това.

Ала все още не всичко беше загубено. Почуках на задната врата — три пъти и после още три пъти, по-силно. Когато бяхме малки, звъняхме на вратите на хората и после бягахме да се крием.

Никой не отвори.

Качих се на верандата и чух, че Хаскинс крещи нещо на Ирина. Зърнах го да наднича нервно през прозореца на горния етаж с пушка в ръката. Не ме видя. Най-лошите ми страхове от разговора между Маркъс и Хенри за опасността, в която Ирина се е натресла, се потвърдиха.

Вмъкнах се през един от задните прозорци. От гледна точка на крадците проблемът е, че докато винаги се изкушаваш да извадиш стъклото, за да влезеш, неизбежно ще порежеш ръката или крака си.

Съзрях дръжка, която се подаваше от купчина дърва за огрев. Беше голям чук за разцепване на дърва. Щеше да свърши работа. Най-лесният начин да влезеш в една къща не е като разбиеш вратата — това обикновено отнема пет минути, а като избиеш ключалката.

Помъчих се тези дребни технически подробности за влизането с взлом да изпълнят съзнанието ми, за да не мисля за налудничавите си действия — разправиите, които щяха да последват от нахлуването ми в къщата, и неизбежното ми разобличаване.

Поставих върха на чука под ключалката и го ударих два пъти с длан, за да го вклиня. Завъртях силно дръжката и цилиндърът изскочи и падна на земята до верандата. После само бръкнах вътре и дръпнах резето.

Бях бърз и проникнах в къщата за десетина секунди. Мислех, че ще имам възможност да изненадам Хаскинс и може би да го вразумя. Нямах обаче такъв късмет. Той чакаше с ловната пушка, насочена право към мен.

Ирина седеше на дивана. Очите й бяха зачервени. Хаскинс стоеше и се прицелваше в главата ми.

Той извади пистолет, тикна дулото под челюстта ми и ме претърси за оръжия.

— Дойдох да ви помогна — рекох. — Не правете това. Тя не участва в постановката. Те знаят всичко. И идват. Ще го използват срещу вас.

— Какво си мислите, че знаете?

Хаскинс отстъпи назад. Двете дула продължиха да ме гледат.

— Тя не работи за Хенри Дейвис. Тя е само тъпо хлапе, което се опитва да помогне на баща си. Ако я нараните, те ще ви контролират. Ще играете точно по плановете им. Те вероятно вече идват насам. Не го правете. Те ще ви изнудват с това.

— Кой сте вие? — попита той. Видях, че кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане на приклада на пушката.

— Открих какво става. Те се опитват да ви набедят. Дойдох да ви помогна.

— Работите за „Дейвис“.

— Те не ме изпратиха тук. Мъча се да им попреча да наранят някого.

Опитвах се да убедя съдия от Върховния съд да остави пушката и пистолета си „Берета“. Единственото нещо в моя полза беше, че ситуацията беше толкова сюрреалистична, че все още не можех да повярвам, че се случва. Иначе вероятно щях да се парализирам.

— Тогава това означава да — заяви Хаскинс, а после започна да се подсмихва и да клати глава. — Вече е късно. Няма време.

Той седна на дивана, като все още ме държеше на прицел. Имах чувството, че е превъртял.

— Седнете — покани ме и посочи люлеещ се стол.

Седнах. За добре въоръжен и вероятно страдащ от параноя човек съдията беше доста спокоен.

— Как се казвате?

— Майкъл Форд.

— Наистина ли сте дошли да оправите тази бъркотия?

— Да. Не е късно.

Хаскинс се засмя отново. Смехът му не звучеше налудничаво, а все едно току-що беше чул страхотен виц.

— Много благородно, сър Галахад. Само че току-що се натресохте с главата напред в изключително отчаяна ситуация без абсолютно никаква причина. Мисля, че това няма да завърши добре за нито един от нас.

Може би той беше спокоен, защото вече беше решил да ни очисти.

— Не го правете.

— Престанете да го повтаряте, за Бога! Вие наистина нямате представа какво става, нали?

Беше прав за това.

— Мисля, че той няма да повярва, ако му го кажа аз — обърна се той към Ирина. Ще му обясниш ли?

— Не е необходимо да го спираш, Майк — каза тя, вперила очи в пода. — Той няма да ме нарани.

Отместих поглед към Хаскинс.

— Не бих го сторил. Имам дъщеря — рече съдията. — Какво сте чули от Дейвис? Че съм някакъв психопат, който иска на всяка цена да запази мръсната си тайна? Или че ще убия тази жена, ако се приближи до мен? Не. — Поклати глава. — Те ще дойдат за мен тази вечер, така ли?

— Те следят жената. Казаха, че ако тя се доближи до вас и доказателството, ще ви премахнат.

— Сега със сигурност знам, че са ме погнали. Те не искат компромат за мен, Майкъл. Искат да им върна нещо мръсно за Хенри. Получат ли го, ще изчезне безследно. Аз го имам. Няма да ме изнудват. Вече опитаха всяка съблазън, всеки коз срещу мен и не успяха. Ще ме убият. Сега жената знае твърде много и предполагам, че ще убият и нея.

— Няма да я нараните, нали? — попитах.

Той въздъхна отчаяно.

— Не, вече ви казах.

— Тогава се опитвате само да се защитите?

— Да.

— И аз се опитвам да постъпя правилно.

— По вашия напълно заблуден начин може би. Ако наистина бяхте дошли по заповед на Дейвис, нямаше да бъбрите с мен невъоръжен, а щяхте да влезете готов да ме убиете.

— Не разбирам. Тогава защо всички не се измъкнем от тази каша? Защо трябва да свърши зле?

— Защото закъсняхме — отговори съдията и погледна през прозореца към сенките отвън, а после се приближи до мен и понижи тон: — Откога познавате Хенри Дейвис?

— Почти от година.

— Аз го познавам от три десетилетия, от колежа. Бяхме съквартиранти в първи курс. Предполагам, че сте чували твърдението му, че всеки може да бъде корумпиран?

— Да — отвърнах. Бях чувал малко по-различна версия, разбира се, че всеки може да бъде контролиран, ако намериш лостовете, но вече не можех да се преструвам, че има разлика между контрол и корупция.

— Той е изградил целия си свят около тази идея — продължи съдията. — Всичките пари и всичката си власт. И трагедията е там, че Дейвис е прав. Наблюдавам го от години. Бавно, но сигурно той поквари всички — сенатори и конгресмени, дори е държал в джоба си президенти. Дейвис е нещо като колекционер. Той доказа, че може да купи или манипулира всеки човек с власт във Вашингтон. Притежава ги почти всичките.

— Освен вас, нали? Не е успял да ви пречупи. Вие сте му доказали, че греши.

— Няма значение. Всеки има цена и може да бъде корумпиран. Това са правилата в света на „Групата Дейвис“. Неподкупен човек не съществува, затова ако се появи такъв, ще трябва да го отстранят от картинката.

Хаскинс стана и изгаси лампите. За миг настана непрогледен мрак, но сетне постепенно започнах да различавам очертанията на стаята.

— За какво говорите? — попитах.

Той пак вдигна пушката и се вгледа през прозореца.

— Аз направих грешката да се опитам да го спра с помощта на закона — отвърна съдията. — Институцията, на която посветих живота си. По честния начин. Не беше достатъчно и сега е късно. Дейвис никога не губи. Казвал ли ви го е?

— Да, но тази вечер ще загуби. Всичко е наред. Да тръгваме.

— Не. Те се надяват, че ще ги заведа при доказателството. Сега знам твърде много. Това им оставя само един изход. Щом не могат да ме корумпират, ще ме убият. Такива са правилата на Дейвис.

— Това е безумие — заявих, но шумоленето беше непогрешимо. Приближиха се към къщата.

— И аз някога щях да мисля така. Нещата преминават обичайното силово вземане-даване във Вашингтон, Майкъл. Излизат от границите на принудата с измама и изнудването. Тук говорим за убийство. И не е за пръв път.

— Хенри е убивал хора?

— Да. И е издавал заповеди за убийството им. Дейвис предпочита да го направи така, че да прилича на естествена смърт — предизвиква удар или сърдечен пристъп, нищо подозрително.

Той отстъпи встрани, за да надникне през прозореца, дръпна предпазителя на пистолета си и провери пълнителя.

— Няма да си отида тихо и кротко. Ще го направя колкото е възможно по-трудно за прикриване.

Погледнах телефона си, но нямаше покритие.

— Да се обадим ли на полицията?

— Линията вероятно е прекъсната. Казах ви, че е късно. Нямам време.

— За какво е късно? За какво говорите?

— Хенри ме преследва не само заради Върховния съд. Наблюдавам го от години. Винаги съм го подозирал. Подреждам късчетата на империята му, начина, по който той погна Петстотинте. Мислех, че мога да го направя със силата на закона, но както вероятно знаете, той притежава закона. Трябваше да предам доказателството. — Отново надзърна през прозореца. — Смятах, че имам повече време. Но сега ние всичките знаем твърде много. Проклета бъркотия. А Хенри мрази бъркотиите.

На верандата се чуха стъпки. Съдията ни поведе към задната врата.

— Какво доказателство? — попитах.

— Никой не се учи, без да прави грешки. И доколкото знам, Хенри е направил една много отдавна. Започнал е като политически оперативен агент през шейсетте години, с мръсни номера и незаконни тактики. Пред него „Уотъргейт“ прилича на лудория в летен лагер. Един разследващ журналист, човек на име Хал Пиърсън, го е разследвал. Хенри го е убил. Знам, че доказателството, което доказва вината на Хенри, все още съществува. Трябваше да кажа на някого къде да го търси, за да се застраховам. Но сега е късно.

— Защо ми го казвате?

— Те знаят, че в къщата сме само тя и аз. Не знаят за вас. Вземете. — Той извади служебен бележник от странична масичка, написа нещо, откъсна страницата и ми я даде. — Така ще намерите доказателството.

За миг се чуваше само учестеното ни дишане и хората на верандата. Видях силует, който се промъкваше в задния двор. Хората на Дейвис. Слава Богу, че скрих джипа си на черния път в гората.

Хаскинс ме погледна.

— Мислите ли да сключите сделка? — попита той.

Беше ми минало през ума. Ако казваше истината, съдията ми беше дал много силен коз за преговори. Ако хората на Хенри ме хванеха, а те бяха готови да убиват, можех да изтъргувам листа хартия, който Хаскинс току-що ми беше дал, за да спася задника си.

— Не — отговорих. — Но защо ми го доверявате?

— Помислете си — каза съдията и тръгна към стълбите. — Това е единственото нещо в света, от което се страхува Хенри Дейвис. Доказателството за единствената му грешка. Той няма да се спре пред нищо, за да го има. Затова, да, ценно е. Но мислите ли, че Хенри ще позволи на някого, който знае за него, да се измъкне? И да живее дълъг и щастлив живот? — Той се засмя.

Не знаех. Всичко това беше твърде много.

— Ще видите. Не ви помагам, Майкъл. Знанието за онова, което ви казах, е смъртна присъда. Това е единственият лост на Хенри Дейвис, а този човек няма да позволи да го контролират. Той няма да остави човек, който знае за него, да оцелее. Затова не съм го споделял с никого. Ако искате, вярвайте, това няма значение. Скоро ще видите.

— И какво трябва да направя?

— Скрийте се. Оцелейте. Единствената ви възможност за избор, ако се измъкнете жив от това, е да намерите доказателството и да разобличите Хенри Дейвис. Защото ако той разбере, че го имате — а, Господ да ми е на помощ, Хенри по някакъв начин разбира всичко, — ще бъде лесно. Или с вас ще бъде свършено, или с него.

Хаскинс редеше малко задръстени тъпотии от сорта „Властелинът на пръстените“, но докато тъмните силуети обграждаха вилата, не можех да споря с него.

Той каза на Ирина и на мен да се скрием. Отказах. Ако те наистина се готвеха да ни нападнат, исках да му помогна да отвърне на удара.

— Не — отговори съдията. — Те не знаят, че сте тук. Трябва да се скриете и да избягате. Качете се горе или ще ви застрелям.

Заведох Ирина, която още беше в шок, в спалнята на горния етаж. Тя погледна през рамо точно преди вратата да се затвори.

— Страх ме е, Майк.

— Всичко ще бъде наред. Само наведи глава.

Потърсих изход от втория етаж. Всеки път, когато доближах лице до прозореца, към мен се насочваше лъч бяла светлина от задния двор. Бяхме в капан. Предположих, че те пазят задната страна на къщата и ще нахлуят през предната. Много стилно.

И какво се случи? Да бъда проклет, ако знам. Докато те се приближаваха към къщата, аз направих каквото ми каза мъжът с пушката (добър избор) и се скрих. Бях затворен в спалня на горния етаж, потях се и се мъчех да измисля как да се измъкна оттам. Чух, че някой разби предната врата много по-внимателно, отколкото аз бях разбил задната. След това някой започна да крещи заповеди. Трудно беше да определя, но гласът много приличаше на този на Маркъс. В къщата прогърмя изстрел и се разнесоха викове.

Някой блъскаше нещо на долния етаж. За миг настъпи тишина и чух звука, който ме уплаши най-много — два силни изстрела в разстояние на половин секунда от пистолет или пушка и сетне трети. Това е стандартното военно упражнение — тяло — тяло — глава, отличителната схема на добър стрелец, който убива.

Чух стъпки по стълбите и шум от отварянето на врата в отсрещния край на коридора. Къщата беше стара, със скърцащи дъски, и не пазеше тайни. Нападателите търсеха други хора. Надзърнах през прозореца и дръпнах назад глава точно навреме, за да избегна сканиращия лъч на фенерче.

Последното, което исках да правя, беше да стоя там, но ако нападателите не знаеха, че съм в къщата, имах шанс да се крия, докато всичко свърши.

Чух, че се отвори друга врата, и приближаващи се стъпки. Едва съумявах да запазя разсъдъка си. Предположих, че Ирина не може. Помислих си, че тя ще се уплаши и ще хукне да бяга.

И после отново чух три изстрела.

Огледах килера на слабата светлина на мобилния си телефон. Ако щяха да ме екзекутират, предпочитах това да не стане, докато се спотайвам сред стари албуми със снимки и топчета нафталин. Приготвих се да сложа кръст на всичко, но после различих очертанията на малък правоъгълник на тавана на килера. Беше широк само колкото да провра раменете си. Оттам се отиваше на тавана. Може би щях да успея да се измъкна през покрива.

Повдигнах се на най-горната лавица, промъкнах се на тавана и затворих капака. Таванът представляваше отворено пространство с изолация от розово фибростъкло. Напречните греди скърцаха от всяко мое движение. Върху тях бяха наредени дъски за стъпване. Взех едната, подпрях капака, през който се бях проврял, и пъхнах другия край под гредата. Това беше доста първобитен вариант на полицейското залостване, от което се страхува всеки крадец — метален лост, подпрян на вратата и вклинен в пода — и прави влизането почти невъзможно. Крадците се учат да търсят издайнически болтове в средата на металната врата и продължават по-нататък.

Чух, че мъжете влязоха в спалнята, която току-що бях напуснал, и се разкрещяха на съгледвачите в задния двор. Сигурно знаеха, че съм в къщата. Потърсих лесен изход — отдушник или капандура на покрива, през която да се измъкна, но нямаше нищо по-голямо от тръба. Господи, колко горещо беше там вътре.

Юмрук удари капака. Отстъпих назад, крепейки се на гредите. Бях се научил по трудния начин да пазя равновесие на тавани. Веднъж, по време на една от онези нощи, когато действат всички закони на Мърфи, с Луис бяхме влезли в къща във Фолс Чърч. Вмъкнахме се на тавана и той стъпи, където не трябва. Левият му крак проби изолацията, а десният се закачи в гредата и скъса сухожилие в слабините му.

Гредите се огъваха и дърпаха гвоздеите, докато се движех. И скърцаха. Изведнъж два изстрела раздраха въздуха. Снопове лъчи светлина проникнаха през дупките на пода на два метра от мен. Лъчите изглеждаха плътни, докато на светлината им се въртяха прашинки.

Мъжете долу заблъскаха капака и чух, че дървото започва да се разцепва. Отидох по-нататък.

Последваха още два изстрела и още два снопа светлина блеснаха през дупките под мен, сега по-наблизо. Всеки път, когато се преместех, те откриваха местоположението ми. Зачаках ги да минат през капака. Дъската, с която го бях подпрял, падна. Планът ми, ако изобщо можеше да се нарече план, беше да изчакам възможно най-дълго, преди да предприема следващия си ход, за да вкарам на тавана повече от тях.

Видях ръце, които се показаха през разбития капак.

Продължих да чакам.

И точно когато се появи главата, аз използвах урока на стария ми съучастник Луис и скочих от гредите. Насочих се към предната страна на къщата, през двуетажното фоайе, и се замолих да падна само върху изолацията и гипсокартона.

Спомням си усещането за безтегловност в стомаха си, докато падах. Всичко вървеше добре, докато брадичката ми не се закачи в гипсокартона или някакви кабели и започнах да се превъртам заднишком. Все още летях напред, ударих хълбока си точно над предната врата, засилвайки превъртането, и тупнах с рамото напред върху дъсчения под.

Ударих главата си. Изправих се, залитнах и се посъвзех. Ако на първия етаж имаше някой жив, не го видях. Ирина беше простряна на стълбите, застреляна в гърдите и окото. Хаскинс лежеше във всекидневната с дупки от куршуми в гърдите и челото. Не бях виждал мъртвец освен в погребален дом, измит и със скръстени ръце. Извадих късмет, че бях зашеметен от падането, защото сцената изглеждаше нереална, фалшива като долнопробна къща, обитавана от духове.

Стрелците се връщаха надолу по стълбите, затова изскочих навън. Изтръгнах пилона със знамето и подпрях дръжката на вратата с пръта, за да спечеля малко време. Пред къщата нямаше никого. Бях успял да се измъкна под носа на мъжете, които претърсваха вилата. Тичах двайсет и пет метра, докато шокът ми попремина, и едва тогава забелязах, че куцам и че панталоните ми са скъсани. В бедрото ми се беше забило дълго, широко два и половина сантиметра парче от боядисан в бяло корниз.

Реших, че след като съм ранен, не мога да ги изпреваря и да стигна до джипа си, дори ако предната врата издържи. На пътя пред къщата имаше улична лампа, на шест-седем метра в противоположната посока, където бях оставил колата си. Хукнах към нея и откъснах крачола на панталоните си. Наклоних парчето дърво от крака си и напълних шепата си с кръв. Плиснах я под светлината на лампата, за да я види Маркъс, и побягнах в обратната посока.

Беше интересно да карам по черния път в гората с изгасени фарове. Върнах се на пътя в долината и се отдалечих от Париж. Раната на крака ми се нуждаеше само от осем шева в малкото спешно отделение на болница „фронт Роял“. Вместо телешко „Шенандоа“ ядох сандвич с пилешко на паркинга пред „Арби“ и после разгърнах жълтия лист, който ми беше дал Хаскинс — моята смъртна присъда и единствената ми надежда.