500

Девета глава

Все още обаче не бях разрешил всичките си проблеми. Бях вързал тенекия на Ани. На връщане от Мериленд гледах как минават минутите на часовника и като тиктакаща бомба се приближават до шест и половина, когато щеше да звънне будилникът на Ани.

Ако успеех да се прибера вкъщи, преди тя да се събуди, щях да се изкъпя набързо, да легна при нея и тя нямаше да разбере нищо. Това обаче изглеждаше все по-малко вероятно. В шест часа магистралата започна да се задръства със сутрешното движение. Когато взех джипа си от Джорджтаун, започнах да се моля Ани да се успи.

До шест и половина Кънектикът Авеню вече представляваше паркинг. За да ми се размине, Ани трябваше да е натиснала бутона „Дрямка“ най-малко два пъти и пак да спи толкова дълбоко, че да не забележи, че ме няма.

Не знам защо се безпокоях толкова много. Стигнах до дома си чак в седем. Всичко беше изгубено. Ани сигурно щеше да е на вратата. Превключих на режим „Контрол върху пораженията“, но бях твърде изтощен, за да измисля убедително извинение. Нямаше да излъжа, но нямаше и да кажа цялата истина. Имал съм задачата да забавлявам Уокър, който ме е държал цяла нощ. Щях да обвиня него и да си изтърпя наказанието. Няколко дни мръщене от страна на Ани нямаше да е нищо в сравнение с останалите рани от нощта.

Оказа се, че трябва да се тревожа не само за Ани. На моята веранда, седнал на моя люлеещ се стол, четеше моя вестник не друг, а самият сър Лорънс Кларк.

Поздравих го.

Той не отговори, само се усмихна. Беше заел добро място за разпъването ми на кръст.

— Майк? — попита Ани през отворения прозорец на кухнята и отвори вратата. — Къде беше?

— По работа — отвърнах. — После ще ти разкажа всичко.

Надявах се, че тя няма да забележи броката от сенките за очи на Наташа, който блестеше върху панталоните ми.

— Добре. — Ани изглеждаше ядосана. — Баща ми иска да закусим. Имаш ли време?

— Разбира се. — Все още се опитвах да се ориентирам в ситуацията. Исках поне да присъствам, за да се намеся в онова, което беше намислил сър Лари.

Тя се върна в къщата, за да се приготви.

Баща й все още ми се усмихваше и очевидно се забавляваше. Сигурно снощи беше разбрал какво смятам да правя. Знаех, че би ме обесил при първа възможност и това явно беше играта му — да ме хване гузен да се вмъквам у дома — и после какво? Вероятно да ме нахока и да се опита да развали отношенията ми с Ани.

Играта беше добра, може би шах и мат. Той беше избрал чудесен момент да ми забие ножа. След бурната нощ не можех да разсъждавам ясно, но не бях и съвсем неподготвен.

— Очаквам го с нетърпение — рекох и му се ухилих. Усмивката му помръкна. Предполагам, че тогава започна да вдява, че не ме е притиснал в ъгъла, както си мисли. — Какво смятате да й кажете?

— Мислех да те оставя ти да започнеш, като й обясниш къде беше цяла нощ.

— Може — отвърнах и погледнах към хоризонта. Облаците все още бяха обагрени в оранжево от изгрева.

— Или може би вие ще й разкажете за пожарите в Барнсбъри.

Лорънс Кларк стисна зъби, стана и застрашително се извиси над мен.

— Какво за Барнсбъри? — В тона му прозвучаха заплаха и акцент на нисша класа.

Запитах се дали сър Лари ме мрази от самото начало, защото в мен вижда себе си — човек, който с измама си е проправил път в почтения живот. Барнсбъри беше работнически квартал в Северен Лондон, където сър Лари бе натрупал голяма част от богатството си с търговия на недвижими имоти. И с това смятах да го разкарам да не ми досажда. Бях го спипал натясно. Не бях сто процента сигурен дали мога да го сплаша с Барнсбъри, но реакцията му ме увери, че съм на прав път.

След близо година в „Групата Дейвис“ да намирам козове срещу хората ми беше станало втора природа. Лорънс Кларк беше интересен случай, защото на пръв поглед беше абсолютно чист, но да го изиграя се беше превърнало в моя лична страст. Взех присърце съвета на Хенри — всеки може да бъде разкатан, ако намериш подходящите козове. Преглеждайки стари съдебни дела от Обединеното кралство, попаднах на няколко процеса, свързани с ранните му сделки в Северен Лондон. Всички бяха уредени извън съда, затова нямаше документи, но се обадих на адвокати, които бяха работили от страната на ищците. Клиентите им бяха подкупени, но адвокатите снесоха достатъчно — първите сделки на Лари бяха обвити в дим — три изключително удобни пожара бяха изгонили наемателите му, докато Барнсбъри се преобразявал от работнически квартал в облагороден анклав на лондонския елит. Лари увеличил инвестициите си и после превърнал богатството си в милиардите, които използвал за основаването на хедж фонда си.

Предполагах, че като повечето хора той мисли, че ако греховете са погребани и няма писмена следа, освен спомените на няколко застаряващи адвокати, това никога не се е случило. И толкова по-добре. Нямах нищо против допълнителното ровене и фалшивото чувство за сигурност само направи мръсотията още по-въздействаща, когато я изрових.

— Хайде да не се будалкаме, господин Кларк.

— Какво си мислиш, че знаеш?

— Повече от достатъчно.

— Пари ли искаш? За това ли става дума? Затова ли ходиш с дъщеря ми? За да се добереш до мен?

Разгорещената му реакция показа, че съм го хванал натясно. Но както всеки измамник ще ви каже, изгорялата мишена е опасно нещо и би направила всичко, за да отмъсти. Трябваше да охладя страстите му. Баща ми и Марк знаеха този урок много добре.

— Не — отвърнах. — Никога. Споменах го само за да знаете, че ви пазя, че съм на ваша страна и че мисля единствено за интересите на семейството ви.

Знаех, че Лари има изключително стабилни връзки в нюйоркските финансови кръгове, но откакто се беше преместил във Вашингтон, беше твърде зает с лов на лисици в имението си, за да поддържа приятелства с политици. Това означаваше, че е немощен, зле информиран и може би узрял за блъфиране.

— Щом аз знам за Барнсбъри, може да се обзаложите, че знаят и други. Споменах го само защото искам да ви кажа, че си отварям очите, за да се погрижа никой — нито Комисията по ценните книжа и борсите, нито Комисията за финансови услуги — да не се опита да хвърли кал върху името ви. Банкерите не са най-обичаните хора напоследък. Това е сигнал за внимание. Предложение за помирение.

Ходът ми беше класически „Дейвис“ — да замаскираш принудата като протекция.

— И какво искаш от мен в замяна? Дъщеря ми?

— Не искам да ми давате нищо. Искам само възможност да докажа, че съм достоен за Ани.

Тя отвори вратата и попита:

— Готови ли сте?

— Абсолютно — отговорих.

Изражението на Лари се промени от гневно в предпазливо.

— Виж, Майк, ако трябва да отидеш на работа, може да закусим друг път.

— Не бих си го помислил — заявих.

Виждах, че той усилено разсъждава. Поне сериозно мислеше за онова, което му бях казал. Бях успял да го разкарам от гърба си, без да го оставям толкова ядосан, че да не се спре пред нищо, за да ми натрие носа. Победа. И въпреки че бях уморен, най-много от всичко на света исках да седна пред скъп омлет заедно със сър Лари не толкова заради безплатното ядене, разбира се, а по-скоро да гледам как гордото копеле се гърчи неспокойно.

След всички тъпотии, които ми бяха натресли шефовете през нощта, това беше добро напомняне, че с работата в „Групата Дейвис“ идват някои страхотни привилегии, като например преди закуска да повъртиш на малкия си пръст един милиардер.