500

Шеста глава

Колкото и да се мъчех да се държа изискано във висшето общество, в мен все още живееше хулиганът и ми беше останала малко гордост. Ето защо знаете ли какво реших накрая на купона в Чип? Сър Лорънс Кларк да върви по дяволите. Той и без това беше загубена кауза. Този тип ме беше взел на мушка от първия ден, но аз имах някои идеи как да се отърва от него. Намигнах му и излязох с Уокър.

Единственият човек, на когото дължах нещо, беше Дейвис и му дължах всичко — новото начало, работата, къщата, възможността да срещна Ани. И щях да правя каквото искаше от мен „Групата Дейвис“. Ако внимавах и се пазех, можеше да остана с Уокър на среднощната му щуротия, без да изменя на Ани. В края на краищата бях на работа и изпълнявах задълженията си. Поне това си казвах, докато Уокър мърмореше нещо злокобно за Тина.

„Да те чакам ли?“ — изпрати ми съобщение Ани.

„Ще се забавя, скъпа. Работа. Много съжалявам. Липсваш ми!“ — отговорих. И всичко беше вярно.

Уокър натисна нещо на навигационната система на кадилака и аз подкарах. Пътувахме мълчаливо. От време на време Уокър гризеше ноктите си и жизнерадостен автоматичен женски глас казваше: „Продължете. Уисконсин Авеню. Шейсет и седем километра.“

Мисля, че бяхме в Мериленд. Отклонихме се от магистралата близо до редица складове и навлязохме в строящия се квартал „Фоксуд Чейс“ — един от онези разорани от булдозери участъци земя, където строят къщите толкова бързо, че не остава дърво или храст, само постройки, наредени в кръг около водохранилище, което прилича на помийна яма. Видях празни къщи и дворове, които не бяха нещо необикновено в извънградските вилни зони на Вашингтон. Много строители се бяха разорили и сградите бяха недовършени. Жилищният квартал приличаше на изоставен град.

Пиукащият навигатор ме насочи към алея за коли с порта. Уокър се показа през смъкнатото стъкло и махна с ръка на малката видеокамера до оградата. Сезам, отвори се. Влязохме и спряхме пред имитация на триетажна италианска вила с колони, спираловидни храсти и всичко останало.

Мъж с вид на културист — млад, вероятно сто и четирийсет килограма — отвори вратата. Имаше бебешко лице и трапчинки и носеше бяла тениска без ръкави и бяла бейзболна шапка на кливландските „Индианци“, кривната под кокетен ъгъл. Той поздрави братски Уокър, като двамата свиха юмруци и се потупаха по гърбовете, а мен погледна мръсно, но сенаторът рече:

— Всичко е точно, Готин, аз гарантирам.

Трапчинките му отново се оформиха и Готин ни покани да влезем.

Предполагам, че като много хора аз имам определена представа за публичните домове. Представям си голяма къща във викториански стил в Ню Орлиънс, елегантна и все още красива по-възрастна мадам и изобилие от дантели.

Ала колкото повече мислех за това, толкова повече смисъл придобиваше — бяла къща на площ хиляда и двеста квадратни метра, необзаведена, с изключение на черни кожени канапета и метър и половина плазмен телевизор. Мислех, че ще има бар или нещо като клуб за стриптийз, откъдето да наблюдавам Уокър, без да правя нищо, което да ме накара да се намразя твърде много. Тук обаче стилът беше за важни гости и нямаше къде да се скрия. С нежелание седнах на канапето.

До мен се настани жена, която незабавно нахлу в личното ми пространство и се представи:

— Казвам се Наташа. От Русия съм.

— Много оригинално.

— Благодаря.

Откъде да започна с Наташа? Тя имаше пиърсинг с изкуствен диамант на устната, нещо като бенката на Мерилин Монро. Започна да ми пуска ръце, но не се тревожех за себе си. Можех да направя сцена или ядосано да изфуча навън, но нямаше да се натискам с тази жена. Не ми пукаше какво ще каже Маркъс. Всичко си имаше граници.

До Уокър се беше сгушила млада корейка с плитка, чието име не можах да разбера и започнах да я наричам „Хелоу Кити“ в обезпокоения си вътрешен монолог. Двете момичета бяха нови. Опаковката им все още намирисваше. Кити не можеше да се сравни с вулгарната Наташа, но беше хубавичка и с наивен вид. Извадих късмет, че ми се падна момиче без абсолютно никакви морални задръжки, но нямаше да се поддам на изкушението.

Отбранявах се добре срещу Наташа, която прокара двата пръста на лявата си ръка по бедрото ми. Помислих си, че може да се измъкна с непокътната кожа и душа, и почти се успокоих.

Тревожеше ме само хлапето в кухнята. Беше слаб и млад, вероятно на възрастта на колежанин, и не обръщаше внимание какво става в хола (къщата беше построена в отекващ отворен план на етажите). Седеше на високо столче до плота, с поглед на мъртвец, напълно погълнат от мобилния си телефон. Непрекъснато натискаше бутоните с палеца си, а с другата си ръка чоплеше белезите от акне на лицето си. Всеки път, когато се опитвах да го пренебрегна, нещо интересно пристигаше по ефир на мобилния му телефон и той избухваше в момичешки кикот, който изпълваше къщата и изправяше косата ми. Младежът сигурно тежеше не повече от петдесет и пет килограма, но нещо в него ме плашеше повече, отколкото в Готин.

На Наташа сякаш й бяха поникнали пипала като на октопод. Хлапето отново се изкикоти. Тъкмо когато реших, че нещата не могат да станат по-гадни, Готин се приближи до стереоуредбата и сложи диск. Платът на огромните тонколони се изду. Едва след минута познах, че песента е „Само малко любов“ на Дъсти Спрингфийлд.

Музиката някак придаде кошмарна атмосфера на цялата сцена. Писна ми. Трябваше да се махна. Не ставаше дума дали ще изгубя лиценза си да практикувам (бях взел изпита за адвокат във Вирджиния през февруари), или дали ще изневеря на Ани, а дали ще го направя, без напълно да прецакам всичката си работа с Уокър досега.

Докато се надигах да си тръгна, между Уокър и Готин се състоя някакъв разговор без думи, само с размяна на погледи. Готин кимна и протегна ръка към лакирана кутия на страничната масичка. Имах лошо предчувствие за съдържанието й.

Доказателство за нещастието ми от ситуацията беше, че изпитах облекчение, когато той извади принадлежности за наркотици — стъклена паница.

Идваше ми да прегърна Наташа (е, почти). Това не бяха проститутки, а наркоманки. Едва не се плеснах по челото. Не бях пушил трева от години, но знаех за какво служи паничката. Изпитах желание да обясня всичко със смях на новите си приятели от „Фоксуд Чейс“. Някой ден можех да разкажа историята дори на Ани. Щеше да й хареса — сенаторът Уокър ме завежда в дом на дилър да пуша трева, а аз се шашвам, като мисля, че ме е замъкнал в бардак. По дяволите, можех дори да си дръпна, за да отпусна нервите си, след като се бях забъркал в тази каша.

— Искаш ли да пуснеш едно облаче? — попита ме Готин.

— Не, благодаря — отвърнах.

Той ме погледна така, сякаш ме мислеше за федерален агент, но въпреки това напълни лулата. Не бях чувал израза „да пуснеш едно облаче“ като жаргон, но не се замислих за него, защото не се вмествах точно в картинката, нито отдадох особено голямо значение на бутановата запалка, която извади Готин, или на тихия звън, докато пълнеше паничката.

Едва когато Готин запали проклетото нещо и противни сладникави изпарения, напомнящи на почистващи химически препарати за баня, ме накараха да сбърча нос, осъзнах, че това не е „добрата стара колежанска“ американска ганджа.

Не исках да ядосвам Готин, особено сега, когато беше напълнил дробовете си с дрога, и затова небрежно подхвърлих:

— А, това ли е…

— Тина — отговори Уокър.

— Тина, да.

— Лед — добави Готин, но не ми помогна.

Крек ли беше? В шибана пушалня за крек ли се намирах?

— О, да — рекох. — Кокаин.

— Не. Тина. Кристал.

Наташа се изкикоти на проблемите ми с речника, който мислех, че е доста богат. Значи… кристали метамфетамин! Аха. Имах чувството, че току-що съм спечелил „Стани богат“, и бях безкрайно по-добре, като разбрах, че новите ми приятели не пушат крек.

Ето какво знаех за метамфетамина (от флота, където го употребяваха немалко снайперисти и матроси). Метамфетаминът смалява пениса ти като потапяне в Северния атлантически океан и те прави невъзможно надървен — парадокс, водещ до всевъзможни неприятности, в които определено не исках да се забърквам.

Наташа изпусна голям облак метамфетаминов дим и ме огледа, сякаш бях шведска маса. Готин, Кити и Уокър излязоха (забелязах, че двамата господа първо глътнаха някакви хапчета) и ме оставиха сам със съветската ми любов, която се притисна до мен и след това най-после успя да пробие отбраната ми и да ме опипа хубавичко (съумях да отместя ръката й, без да отнесе важни части на анатомията ми).

Тя изглеждаше съкрушена, но все още трепереше от енергия от дрогата.

— Виж, съжалявам. Ти си много мила, но аз не съм такъв човек. Трябва да тръгвам — казах и станах.

Наташа се облегна назад, слава Богу, и ми отправи мил поглед на светица.

— Разбирам те.

— Хубаво. Няма нищо лично. Трябва да си вървя.

— Да. Ти си обратен. Няма проблем. Ще оправя нещата.

— Не, не, не, не.

Тя каза на хлапето в кухнята нещо на език, който звучеше повече като полски, отколкото руски, и после го изкрещя за втори път, за да привлече вниманието му. Той придоби отегчен вид, намръщи се и тръгна нагоре по стълбите. Трябваше да фрасна този извратеняк още в мига, в който го видях.

Погледнах телефона си. Имах съобщение от Ани: „Клепачите ми натежават, мили. Лека нощ. Прегърни ме, когато си дойдеш.“

И без това имах чувството, че й изневерявам, но сега чашата преля. Излязох във фоайето, приближих се до стълбите и изкрещях на хлапето:

— Искам да кажа на Ерик, че си тръгвам.

Изчаках една минута. Пристъпвах и от време на време нервно се усмихвах на Наташа като пълен идиот.

Младежът най-после се появи на горната площадка и ми махна с ръка да се кача. Вторият етаж беше обзаведен още по-оскъдно от партера. Той ме поведе по дълъг коридор към малка стая с плъзгащи се врати от двете страни като в хотелски апартамент.

— Почакай тук — рече хлапакът и изчезна.

Мина една минута, после две. Замислих се дали да не избягам, но за да доставя удоволствие на Маркъс, който изрично ми беше наредил да бъда с Уокър, реших поне да се обадя на сенатора, че си тръгвам. Най-после Готин, чудовището с бебешко лице, излезе по халат, с някак прекалено румени бузи.

— Трябва да говоря с Ерик или ти да му кажеш, че…

Готин посочи с глава плъзгащите се врати и после ги отвори широко.

— Хей, Ерик — рекох, когато познах сенатора. И после онемях.

Той беше преплетен в оргия, толкова живописна, че приличаше на танц на мажоретки. Веднага отместих поглед, но видях друга стая, където в по-възрастен мъж, който дори не знаех, че е в къщата, се бяха вкопчили две дами.

Втренчих се в стената до мен, парализиран за момент, и се постарах да възвърна контрола върху мускулите си, необходим да се махна оттам, когато чух Уокър да казва:

— Майк! Ела!

Готин съблече халата си. Хапчето, което беше взел, компенсираше повече от необходимото страничния ефект на метамфетамина.

— Наташа каза, че искаш мен — заяви той.

Хвърлих се към вратата, която щеше да ме изведе навън от всичко това, но Готин застана между мен и нея.

— Какъв ти е проблемът? — попита той. Втренчих се в тавана и увеличих разстоянието между нас, като отстъпих към изхода. — Ерик вече плати за всичко.

Готин се приближи към мен, неумолим като армия от зомбита. Мразех да пропускам купон или изгодна сделка, но сега побягнах колкото ми държаха краката. Сгреших, когато си помислих, че съм в публичен дом и империя на дрогата. Не, госпожи и господа, аз бях улучил всичките числа и се намирах в зареждан с метамфетамин бардак с пълно обслужване, с добрия джентълмен от Мисисипи.

Бях шокиран и се опитвах да забравя всичко, докато тичах надолу, прескачайки по три стъпала наведнъж, а после се препънах на площадката, изправих се и видях, че ченгетата са довтасали.

За миг почти се зарадвах. Тежката артилерия щеше да ме спаси от лошите и гигантския „патлак“ на Готин. Когато обаче на китките ми щракнаха белезници, започнах да проумявам в каква огромна каша съм се забъркал. Това не беше лесно за опровергаване провинение за влизане в чужда собственост, което бе най-лошото, което можеше да ми се случи в столичната полиция. Предстоеше ми да бъда обвинен в две-три закононарушения, а Вирджиния е пълна със съдии, които горят от желание да те обесят.

Единственото, за което бях в състояние да мисля, беше баща ми. Старият негодник ми го беше казал.