500

Деветнайсета глава

Хенри беше намекнал, че ще ме наблюдава, но да се измъкна от преследвачи, реални или въображаеми, се оказа най-лесната част. Районът около Деветнайсета улица и Ел Сейнт Ню Йорк е построен като лабиринт в три измерения — просторни остъклени административни сгради, задни улички, еднопосочни улици и подземни гаражи с по четири изхода. Едва не се изгубих.

Трудната част беше да намеря работещ уличен телефон. Най-после открих един изцапан с мазнина телефон пред гръцки магазин за деликатеси. Обадих се на официалния номер на столичната полиция и ги помолих да ме свържат с детектив Ривера само за да се уверя, че той е такъв, за какъвто се представи.

Никой не отговори. Оставих съобщение на гласовата поща. Казах, че искам да говорим на безопасно място при положение, че той докаже самоличността си и покаже добра воля. Добавих адрес в „Хотмейл“ и парола. Щях да му оставям съобщения в папката „Чернови“, без да ги изпращам, и Ривера можеше да прави същото, за да се свърже с мен. Бях прочел статия, че терористи използват този метод за комуникации, затова реших, че щом е добър за талибаните, имам шанс да избегна електронните шпиони, които Хенри евентуално ми беше поставил.

Щом се обадих на Ривера, засилващото се гадене, което изпитвах през последните няколко седмици, премина почти незабавно. Страхът беше в очакването. Колкото и безумен да беше планът ми, след като вече действах срещу Хенри Дейвис, аз почувствах почти маниакално облекчение.

Не можех да понасям да гледам лъжите за двете убийства, които се разпространяваха по новините, но в онзи ден историята се промени. С нарастващо задоволство наблюдавах как добре скалъпеният разказ на Хенри за убийствата — обсебеният Хаскинс е убил Ирина и се самоубил — се изнася на първата страница във всички вестници.

С разглеждането под лупа, съпровождащо случай като този — ФБР беше повикано да разследва смъртта на двамата във Фокиър Каунти — Хенри със сигурност не можеше да скрие факта, че са убити. Източници на Си Ен Ен изказваха предположения, че може би не е убийство и самоубийство. Други слухове твърдяха, че полицията издирва стрелец, който все още е на свобода.

Новините само затвърждаваха увереността ми. Част от силата на Хенри беше публичният облик, че е всемогъщ и вездесъщ, който той внушаваше, и че може да върти на малкия си пръст, когото поиска, колкото и да е властен, и да преобрази света, както смята за добре. Добре съчиненият разказ на Маркъс и Дейвис за убийствата ставаше все по-объркан и аз можех да се отпусна малко, когато разбрах, че дори тяхната власт има граници. Вярно, те бяха подкупили няколко местни ченгета, но цялото ФБР? Я стига. Бях се обадил на когото трябва.

Продължих да ходя на работа. В осем без петнайсет онази вечер все още работех в юридическата библиотека на първия етаж. Четях, търсейки информация за Радо Драгович и Закона за чуждестранните престъпници. Обикновено по това време в сградата нямаше никого, но неочаквано чух шум във фоайето.

Качих се по стъпалата, следвайки шума. Отворих вратата на третия етаж и видях няколко детективи, които вървяха с гръб към мен към кабинетите на Маркъс и Дейвис.

Сдържах усмивката си. Дотук с всемогъществото. Дали ченгетата бяха разбрали толкова бързо каква е ролята на Хенри в убийствата? Едва ли не бях разочарован. Очаквах малко по-заплетена игра.

Хенри Дейвис скоро излезе от кабинета си да посрещне детективите. Скрих се на стълбището, за да не ме видят. Хенри нямаше вида на човек, когото арестуват.

Когато надникнах на втория етаж, където се намираше моят кабинет, започнах да схващам какво става. През прозорците видях проблясващи светлини на много полицейски коли. Тръгнах по един заден коридор и зърнах Хенри, който водеше детективите към кабинета ми. Друго ченге застана на пост до главното стълбище. Няколко се скупчиха около вратата на кабинета ми.

Прегледах новините на блекбърито си. Не се наложи да търся дълго. Във всеки сайт имаше големи заглавия. Бях излязъл на цирковата арена.

Не бяха публикували името ми, но според различни официални лица, близки до разследването, полицията стеснявала кръга около „въпросния човек“ в случая с убийствата на съдията Малкълм Хаскинс и Ирина Драгович. Хенри ми беше казал, че ще разбере следващия ми ход, преди аз да се усетя. Сигурно някак беше разбрал, че действам срещу него. Беше ли ме набедил като убиец?

Измъкването от ченгета беше една от специалностите ми. Един бивш мой приятел, крадец, когото всички наричаха Усмивката, беше зарязал взломните кражби в жилища, за да стане „промъкващ се в офиси“. И утрои печалбата си от кражбите. Ще се изумите какви коне с капаци са хората на работните си места. Усмивката си избираше някоя административна сграда и влизаше безпрепятствено, облечен в що-годе свестни дрехи, без да го питат къде отива. Взимаше по един-два лаптопа и чаша кафе от служебното барче и после излизаше, като махваше с ръка на пазача.

Ченгетата все още не бяха нахлули навсякъде в сградата на „Групата Дейвис“. Основавайки се на опита на приятеля ми, аз се надявах, че никой няма да забележи как добре облеченият млад мъж, заподозрян в две убийства, пълзи върху мокета между по-малко използваните преградени кабинети.

Промъкнах се петнайсетина метра, покрай незает кабинет и човек със слушалки в ушите, който леко се поклащаше на стола си, и после покрай бюрото на асистентка на началник. Позицията ми ме изправи очи в очи с малка колекция от обувки с високи токчета, които Джен, друг старши сътрудник, държеше под бюрото си. Тя идваше с маратонки тук и се преобуваше.

Пристигнаха още ченгета и когато ги забелязах да стоят на пост до мъжката тоалетна и главното стълбище, се убедих, че пазят изходите. И тогава ми хрумна нещо. Вероятно щеше да бъде прекалено великодушно да го нарека план, но имах само него.

Изпълзях през малко използвана зала за конференции, минах покрай две ченгета, застанали на пост, и влязох в женската тоалетна. Имаше само три жени старши сътрудници — „Групата Дейвис“ беше мъжки клуб — и те, изглежда, си бяха тръгнали, затова имаше вероятност да съм сам там. Всички ченгета бяха мъже. Реших да ги изчакам в женската тоалетна, издокаран с шикозните патъци „Джими Чу“, които грабнах под бюрото на Джен.

Това определено не беше толкова лошо, отколкото да се натреса в ръцете на ченгетата, но женската тоалетна беше нещо друго. Вътре имаше цветя, канапе и списания. Направо се почувствах дискриминиран. Взех „Марта Стюарт Ливинг“ и влязох в крайната кабинка.

Номерът ми, изглежда, щеше да мине. Седях необезпокояван един час, докато полицаите претърсваха сградата. И после едно от ченгетата събра кураж да провери дамската тоалетна. Надявах се, че няма да се стигне дотам, но наблъсках крака в протестиращите, скърцащи кожени обувки, разкъсвайки няколко шева.

Зарадвах се, че съм взел обувките, защото ченгето започна да отваря вратите една по една. Ако се бях качил на тоалетната чиния, той щеше да ме намери веднага щом видеше заключена врата без крака зад нея.

Щом полицаят стигна до моята врата, аз се прокашлях деликатно.

— Извинете — каза ченгето.

Чух, че се приближава и после леко пъшкане, когато вероятно се наведе да провери дали има крака. Придърпах надолу панталоните си, за да покрия стъпалата си, и мисля, че умело успях да имитирам нежния пол от глезените надолу.

Ченгето отмина и най-после си позволих да си поема дъх, когато вратата се затвори. Не беше „Изкуплението Шоушенк“, но успях.

И после чух разговор в коридора. Вратата отново се отвори и по плочките на тоалетната се разнесоха стъпки. Лошо.

Един час е дълъг престой в тоалетната и през това време осъзнах две неща. Първо, докато четях списанието „Марта“, разбрах, че трябва да подредя чекмеджетата с боклуците си, и второ, и по-важното, че да ме набедят за двете убийства, изобщо не е лошо. Вярно, във Вирджиния все още имаше смъртно наказание и го прилагаха. Аз обаче се опитвах да бъда оптимист и истината беше, че сега вече нямах какво да губя. На чиновнически жаргон маргиналната цена на бъдещите ми престъпления беше нула. Можех да отида в града, да се отдам на престъпните импулси, които потисках от десет години, и пак нямаше да бъда наказан повече, отколкото сега, защото след като Маркъс и Дейвис се бяха прицелили в мен, песента ми беше изпята.

И така, когато ченгето се върна в тоалетната, пулсът ми се учести от страх, но преди всичко се чувствах освободен. Вече нямаше да се крия и да чакам. Когато той подаде глава под вратата, аз видях в него лицето на ченгето, което бе блъснало пубертетския ми нос в рамката на вратата, сложи ми белезници и ме бутна на задната седалка на патрулната кола, а после се ухили и рече: „Опа!“ Видях лицето на униформения боклук, който се появи една сутрин, когато бях на дванайсет, и отведе баща ми. Видях лицето на надзирателя с големия корем в стаята за посещения в „Алънуд“, който когато майка ми, станала кожа и кости от рака, понечи да хване ръката на баща ми, изрева: „Не се докосвайте.“

Ченгето надзърна под вратата на тоалетната, усмихна се и каза:

— Хубави чепици, задник.

Ритнах го и го настъпих по слепоочието, преди той да успее да бръкне в кобура си. Главата му се удари в мраморните плочки и тялото му се свлече като одеяло на пода. В мен се отпуши цял живот на омраза. А може би просто бях чувствителен заради обувките си.

Закопчах го с белезници за кабинката и огледах коридора. За щастие изпадналото в безсъзнание ченге в женската тоалетна наблюдаваше и задното стълбище. Хукнах надолу по стъпалата и стигнах до подземния гараж, без да ме види някой.

Предположих, че разузнаването на ченгето в тоалетната беше последно отчаяно усилие. Пред сградата все още имаше няколко патрулни коли и полицаи, но не бяха толкова много като преди.

Някои може би видяха потеглящия микробус на фирмата за почистване, но вероятно не забелязаха, когато спря на знака СТОП и от задната му част изскочи сянка и побягна към парка „Рок Крийк“. Това бях аз.

Бях се измъкнал, но всяко ченге във Вашингтон щеше да ме търси.

За мой късмет „Рок Крийк“ се простира през Северозападен Вашингтон и се свързва с други паркове, които минават през Джорджтаун и околните квартали.

Често бях тичал в парка и го познавах добре. Два пъти по-голям е от Сентръл Парк и има много повече горички, пълни със скрити лагери на бездомници и един Бог знае какво още. Реших, че щом там в продължение на една година лежа неоткрит трупът на Чандра Леви3, аз имам най-малко няколко дни свобода. Бях сигурен, че онези, които ме търсят, вече са ходили в къщата ми, но може би не са били в апартамента на Ани.

Тръгнах по пътеките към Военноморската обсерватория и после по Уисконсин Авеню и се насочих към парка „Арчибалд-Глоувър“. Всяко изшумоляване на клонка или стресната миеща мечка ме караше да подскачам, но мракът завладяваше съзнанието ми с древни, първични страхове, облекчение от реалните опасности, които ме чакаха в големия град.

Отидох по заобиколен маршрут в квартала на Ани. Потърсих знаци за наблюдение, но не открих нищо. Тя живееше в апартамент на втория етаж в къща. Без да рискувам да ме видят от улицата, аз се покатерих по дървената веранда отзад и се прехвърлих през перилата.

Ани седеше на дивана, облечена в широка памучна блуза и долнище на пижама. Пиеше чай и четеше. Можех да я гледам часове.

Опитах се да привлека вниманието й, без да я уплаша. Почуках леко по стъклото и казах:

— Хей, Ани. Аз съм.

Тя не се стресна. Остави книгата на страничната облегалка на дивана, отиде в кухнята и взе трийсет и пет сантиметровия готварски нож „Вюстхоф“, който й бях подарил за Коледа. Хвана го като чук и без да се бои, запристъпва странично към вратата.

Боже, обичах тази жена.

— Майк? — попита Ани.

— Да, аз съм.

— Господи! — възкликна тя и отвори вратата. — Едва не те убих.

— Напоследък не ми върви.

Ани остави ножа на масата, прегърна ме и ме притисна до себе си.

— Какво става, по дяволите? — попита тя. — Видя ли новините? За теб ли говорят? Заподозрян ли си?

Телевизорът беше включен без звук. Неустоимата новинарска стръв за убийствата във вилата беше станала още по-пикантна. Сега съобщаваха, че причината за убийствата е любовен триъгълник. Предполагаше се, че убиецът е ревнив преследвач на Ирина, който сега бяга и се крие. Изумих се, че все още не показват снимката ми по всеки канал.

— Не вярвай на нито една дума от това — казах.

— Добре ли си?

— Да.

— Какво става?

— Спомняш ли си, когато ти казах, че ще се помъча да оправя нещата? И че цялата история има нещо общо с Хаскинс? Е, Дейвис стои зад убийствата. Знам, че е така, и щях да се обадя на полицията. Дейвис ме предупреди да играя по свирката му и че не разбирам каква цена ще платя. Той имаше предвид, че ще ме натопи. Всичко, което виждаш по телевизията, е лъжа. Дейвис е в дъното.

— Но как го е режисирал? Замесени са много хора.

— Той притежава този град, Ани. Изнудване, принуда — един по един Дейвис е сложил в джоба си всеки играч във Вашингтон. Хаскинс е бил перлата в короната — Върховния съд. — Думите ми звучаха като несвързано бръщолевене на откачалка на тема теория на конспирацията.

Ани отстъпи назад и скръсти ръце.

— Съобщиха, че в „Групата Дейвис“ се е случило нещо. Бил нападнат полицай.

— Трябваше да се измъкна оттам, Ани. Хенри контролира ченгетата. Видях с очите си.

Разбирах, че я изгубвам. Какво щях да си помисля аз, ако ролите ни бяха разменени и ако тя беше заложничка на това безумие и стъпваше по главите на ченгета? Аз бях само син на мошеник, който за пореден път правеше нещо, за което не беше подготвен, и измамата бавно се разкриваше, защото се бях застоял твърде дълго и бях станал твърде алчен.

— Влошаваш нещата, като бягаш, Майк. Какво ще си помислят хората?

— Не мога да се предам, Ани. Хенри може да повлияе на всеки.

През предния прозорец на апартамента блеснаха фарове. Приближих се и погледнах. Беше мерцедесът на Маркъс. Двамата с Хенри Дейвис слязоха от колата.

Хенри можеше да повлияе на всеки. Отместих очи и погледнах Ани.

— Каза ли им какво си говорихме за онази нощ и че смятам да им попреча?

— Не, Майк. — Тя се дръпна назад и отвори широко очи. Видях, че се страхува.

Любовната история с Ани беше много лесна. Като се замислих за развитието й, аз съзрях пръста на Хенри в цялата работа — даде ми кабинет близо до нейния на втория етаж и привлече вниманието ми към нея на коледното празненство на фирмата. Един господ знаеше какви други номера беше използвал, за да ни събере.

Набеждаването ми за убийствата сигурно му беше отнело известно време и вероятно бе започнало, преди да се обадя на Ривера тази сутрин. Предишната вечер бях казал на Ани, че ще й обясня всичко. Никой не знаеше повече от нея — че ще се обърна към властите и че знам истината за смъртта на Хаскинс. Сигурно беше казала на Хенри и Маркъс. Беше ли постановка връзката ни с нея — съблазнителна примамка? Всичко ли беше режисирано от самото начало, за да може Хенри да ме шпионира и контролира? Това ли искаше да каже, когато подметна, че ще разбере, преди да се усетя, ако пропея?

Бях се владял цяла седмица, но усещах, че хладнокръвието ме напуска. Чувствах същото влечение, тръпката от действието, без да се тревожа за последиците, каквото изпитвах, преди да поваля в безсъзнание ченгето в тоалетната.

Ани разбра това и погледна към ножа на масата. И тогава осъзнах, че съм я изгубил, независимо дали тя е казала на Хенри или не, и връзката ни е режисирана или не.

— Престани да бягаш, Майк.

Хенри и Маркъс бяха на предната врата.

— Невинен съм. Това е истината.

— Тогава се предай.

— Не. Истината вече няма значение.

Отворих вратата на верандата и скочих върху меката трева на три и половина метра долу. Няколко шева се скъсаха в раната на бедрото ми, когато се приземих и хукнах към тъмната гора.