500

Двайсет и първа глава

Прострян на задната седалка, аз виждах само клони на дървета, които удряха в стъклата на колата. Едва се бях съвзел, когато се отклонихме от шосето и се насочихме към бетонен тунел, проправен в хълмисто възвишение. Бавно се отвори стоманена врата и автомобилът влезе вътре.

Спряхме. Маркъс изви окованите ми в белезници китки високо зад гърба ми и ме поведе в подземен гараж към тежка врата. Той спря на шест-седем метра от нея и погледна нагоре към черна камера, монтирана на тавана. Секунда по-късно вратата се отвори.

— Трябва ми записа с Кларк — каза Маркъс на мъжа вътре, който беше висок метър деветдесет и пет и сигурно тежеше сто седемдесет и пет килограма. Човекът отпи глътка от седемстотинмилилитрова бутилка „Маунтън Дю“ и ни махна с ръка да влезем. Познах го след секунда. Беше Джералд, шефът на отдел „Информационни технологии“ в „Групата Дейвис“. Той ни заведе в стая, осветена само от сивосинкавия блясък на дузина компютърни монитори, които заемаха цяла стена.

Някои монитори показваха кадри, каквито очакваш да видиш в охранителен офис — коридори, кабинети, изходи. Съзрях дори Пег, касиерката, притиснала бутилка с минерална вода до шията си. Други образи обаче ме обезпокоиха — жена, която сгъваше пране в семейна стая, докато около нея играеха дечица; лице на мъж в едър план, безизразно втренчено малко вдясно от камерата.

Джералд даде на Маркъс диск. Върнахме се в коридора и изкачихме три реда бетонни стъпала. Завихме и минахме покрай сивата врата на сейф „Сарджънт и Грийнлийф“ с биометрична система за влизане. Маркъс бутна врата в дъното на коридора. Нахлу слънчева светлина, която ме заслепи за момент. Щом очите ми се приспособиха, видях Хенри Дейвис, усмихнат широко.

— Добре дошъл отново — каза той.

С Маркъс влязохме в ъгловия му кабинет, скрит зад стена с ламперия зад бюрото му. Намирахме се на върха на сградата на „Групата Дейвис“. Всичко, което бях видял дотогава, беше тайна пристройка, простираща се навътре в хълма зад нея.

— Маги — рече Хенри през отворените врати на апартамента си. Асистентката му — жената, от която бях взел касетата със записа в Колумбия — подаде глава вътре. — Някой иска ли нещо? Кафе? Газирана вода?

Тя огледа стаята, Маркъс, Дейвис и накрая мен. Окованите ми в белезници ръце бяха зад гърба ми. От носа ми висеше смешната марля, а на врата ми имаше увеличаващо се червено петно, където Маркъс ме беше изпържил с тазера. Хенри имаше няколко асистентки, но Маргарет му беше секретарка от десетилетия. Тя сигурно беше посветена в играта, защото изобщо не изглеждаше развълнувана от състоянието ми.

— Вода — отвърнах.

— Аз ще пия кока-кола „Роял Краун“ — рече Хенри.

— За мен нищо, благодаря — обади се Маркъс.

Маргарет се върна след минута с поръчките и остави висока чаша с леденостудена вода пред мен, на масата за конференции в кабинета на Хенри. Типична ситуация за делова среща със заложник.

— Защо не свалиш белезниците? — обърна се Дейвис към Маркъс, който ги отключи от китките ми.

Хенри ми направи знак да седна до масата, където винаги провеждаше срещите си. Придърпах стол.

— Какво искате от мен? — попитах.

— Нищо сложно — отговори Дейвис и потупа ръката ми. — Искам да се върнеш при нас. Вярно, ти се опита да играеш ролята на герой. Вече ти казах, че повечето хора си мислят, че са честни, докато не научат, както ти започваш да се учиш, реалната цена на честността. Не те обвинявам, че тръгна срещу нас. И аз се опитах да направя същото, когато бях на твоите години. Исках да изместя шефовете си и да заема мястото на върха. Аз обаче успях — добави. — Виждам много неща от себе си в теб, Майк. Винаги когато някой — а тук има само неколцина, които знаят — осъзнае мащаба на усилията ни, първата му реакция е да избяга или да се помъчи да ни спре. Хората мислят, че се задейства дълбоко моралната им същност, но всъщност е страх, колебание, липса на воля.

— И каква е целта на усилията ви? — попитах.

— Ти си умно момче. Убеден съм, че вече знаеш. Аз притежавам столицата — заяви Хенри. — Колекционирам всички властни мъже и жени във Вашингтон като снимки на бейзболни звезди. Всичко беше много лесно. Можеш да контролираш мъж, ако го хванеш да изневерява на съпругата си или да взима подкуп от десет хиляди долара. Но вече нищо не шокира хората. Някой сенатор ще се отметне от изневярата, като даде пресконференция и един месец ходи на църква. Жалко. Живеем в безнравствени времена. Не харесвам грубата игра, но тъй като вече почти нищо не шокира никого, трябва да повдигнем залога, обстоятелствата, при които хващаме в капан мишената. И сега, аз почти съм правителството, цялата власт без щуротиите, които я съпровождат, когато наистина я упражняваш. Кой има време за подробности? — Дейвис махна пренебрежително с ръка и продължи: — Отдавна преследвам тази цел и Хаскинс щеше да бъде последното късче в картинката. Нещата не минаха точно както ги бях планирал, но съм сигурен, че заместникът му във Върховния съд ще бъде по-сговорчив. Като служител тук ти се наслади на плодовете на възгледите ми. Не изглеждаше любопитен откъде идват парите. Не можеш да избираш и да взимаш, Майк. Време е да се включиш в мръсната работа.

— Ами ако откажа?

Хенри се подсмихна.

— Виждам, че все още си малко объркан. Отказът не е възможност за избор. Въпросът не е дали ще откажеш, или ще приемеш. В един момент ще се молиш да се върнеш тук. Всеки се пречупва. — Той погледна Маркъс, който се втренчи в краката си.

Запитах се с какво ли го държи Хенри от десетилетия.

— Единственият въпрос е колко натиск е необходимо да приложим.

— Например да ме убиете?

На лицето му се изписа разочарование.

— Отначало всички мислят така. Това показва липса на творческо въображение. От всички страхове много по-лесно е да победиш мисълта за смъртта. Повечето хора не го признават, но биха предпочели смъртта пред предателството, неловкото положение и болката на любимите си. Вероятно дори и пред възможността да говорят публично. Въпросът е бавно да прилагаш онези… да ги наречем стимули с все по-засилваща се строгост и да седиш и да чакаш колко дълго ще издържи обектът. Много е интересно.

— И аз докъде съм стигнал?

— Започнахме с малко. Отнемане на работата, самочувствието и доброто име на човека. Ако най-големият му страх е да не стане престъпник, ние правим така, че светът да го обвини точно за такъв — перверзник, убиец. След това му отнемаме онова, което обича най-много. Например Ани.

— Не е съвсем така — възразих. — Щом Ривера ме е предал, тогава не е Ани. Тя ме познава. Не би повярвала на тъпотиите, които внушавате на ченгетата.

— Защо не можеш да разбереш, Майк? Тук не става въпрос за или — или Ривера, или Ани. Всеки може да бъде купен. Предупредих те, че Ривера ще те предаде за подходящата цена. Само не споменах, че ние ще сме купувачите. Знаеш ли защо те предаде Ривера? За да се сприятели с нас, разбира се, но парите му трябваха да си купи гранитни кухненски плотове. А пък Ани… — Хенри се обърна към Маркъс: — Пусни записа.

Той сложи диска, който му беше дал Джералд, в лаптопа и го обърна към мен. Видеозаписът показа Ани, която седеше на стола, на който сега бях аз.

Съдейки по ъгъла, камерата сигурно беше на лавиците с книги. Потърсих я с поглед.

— Няма да я видиш — каза Дейвис.

Догади ми се, като си помислих за записите от наблюдения, които бях видял в бърлогата на Джералд.

— Следите компютрите и мобилните телефони на всички — отбелязах.

Хенри се усмихна. Той можеше да се включи в камерите на всички електронни устройства, които получаваха служителите му. Бях виждал Джералд да гледа похотливо след всяка жена, особено след Ани. Потреперих, когато си помислих какво може да е видял от личния ми живот.

Дейвис кимна към лаптопа на масата. На кадрите той беше облечен в същите дрехи както в момента.

— Записът е от сутринта — каза. — Тя сама дойде при нас.

— Мислих за онова, което ми казахте снощи — рече Ани на Хенри и Маркъс на записа. — Искам да помогна. Когато дойде в апартамента ми, Майк беше ужасен. Страхувам се, че ще се опита да ме нарани. Вярно ли е онова, което говорят? Опасен ли е?

— Много — отвърна Дейвис.

Тя се вгледа в масата и после отново погледна Хенри.

— Какво да направя, за да ви помогна да го спрете? — попита.

Стиснах юмруци.

— Това са глупости.

Маркъс ми направи знак да мълча.

— Предстои най-хубавото.

— Майк ми каза някои неща за работата, която двамата с Маркъс вършите — продължи Ани. — Вероятно още не съм имала възможност да оценя цялостния мащаб на работата на „Групата“. Искам да ви помогна да го намерите и се надявам, че ще ме имате предвид за възможности в по-деликатните и доходни области на начинанието.

Дейвис застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Ще направя всичко — добави Ани.

— Копеле! — Скочих към Хенри, Маркъс ме сграбчи, вкопчи пръсти в ръката ми и прищипа нерв към костта. Болка прониза рамото ми.

Седнах. Той ме наблюдаваше предпазливо, докато се успокоих.

— Виждаш как ще се развият нещата, Майк. Стъпка по стъпка ние усилваме болката. Това е само началото. В определен момент ще преглътнеш гордостта си и ще отстъпиш. Ако го направиш сега, ще ти върнем всичко — парите, работата, почтеността, свободата, живота, който винаги си искал. Спаси себе си и хората, които обичаш. Работи с мен. Какво ти каза Хаскинс във вилата? Къде е доказателството?

Усмихнах се и Дейвид се вбеси.

— Знам нещо, които ти не знаеш. Това ще те убие.

— Може да убие теб, Майк. Не ставай самодоволен.

— Вярно ли е? Ти ли уби репортера? — попитах.

— Пиърсън ли? — Хенри прокара пръсти по гърлото си, по белега, който за пръв път забелязах в Харвард. Тихият му глас стана дрезгав. — В онзи ден загубих нещо. Искам да си го върна. Ти играеш игра, чиито опасности не разбираш, Майк. Говори. Нещата ще станат грозни, ако мълчиш.

— Ще ме изтезаваш.

— По много начини — отвърна той. — Вероятно имаш някаква глупава представа във въображението си. Каква?

— Представям си Маркъс с акумулатор на автомобил, свързан с топките ми.

Хенри въздъхна.

— Не трябва да се страхуваш от полицията, Майк. Живот или смъртоносна инжекция би бил пътят на най-малката съпротива. Ако исках екзотично кръвопролитие, щях да те дам на Радомир.

— Драгович ли?

— Да. Предполагам, че си бил твърде зает, за да проумееш този детайл. Ти уби дъщерята на Касапина от Босна.

— Значи наистина е военнопрестъпник?

— Най-големият. Но щом войната свърши, от военен диктатор той стана частник и започна да учи задочно бизнес в Харвард. Влюби се в онова, което ние наричаме най-добри практики, и приложи концепцията в сплашването. Прочел в „Икономист“ за деветнайсетгодишен военен диктатор в Сиера Леоне, който обичал да похапва сърцата на противниците си. Мислел, че това го прави невидим или непобедим. Радомир видял синергия между тази тактика и неговия бързо разрастващ се синдикат за трафик на хора. Поканил на вечеря всички освен един от съперниците си и пред тях изял сърцето на отсъстващия човек, най-големият му конкурент.

— Сварено и вакуумирано — добави Маркъс.

— Според мен това е малко театрално — рече Хенри, — но върши работа. Драгович написа подробен анализ на психопатичното насилие. Великият инквизитор Торквемада, китайската императрица У Зетиан, Саддам Хюсеин — Драгович удари в земята всички най-добри в тази област. Сега е в Съединените щати и търси човека, който е убил дъщеря му, теб. Бедно ти е въображението да си представиш какви страдания има предвид.

— Не би рискувал да дойде в Съединените щати, защото може да го съдят и екстрадират. Затова ме замъкнахте в Колумбия.

— Предположих, че ще се досетиш. Прав си. Само един луд може да рискува империята си, за да отмъсти за дъщеря, която смяташе за курва. Драгович е интересен случай. Ние с Маркъс сме добри американски хомо икономикус. Колкото и грозни да станат нещата, ние винаги отстояваме интересите си. Драгович е по-коварен. Той живее с кръв и чест. Безразсъден е и откровено казано, досаден, по отношение на обичайните ми пресмятания. Не може да се сключи сделка с него. Драгович ще рискува всеки цент, който е спечелил, живота си, всичко, за да те хване. Единственият начин, по който той може да откупи честта си, е с твоя труп.

— Заплахите няма да имат ефект — рекох. — Хаскинс не ми каза нищо.

— Лесно е да се правиш на корав, Майк. Драгович използва брадва. Ние предпочитаме скалпел. Наистина ли си готов да рискуваш хората, които обичаш?

— Ани ме напусна. Майка ми е мъртва. Кой остава?

— Доминиън Драйв 5251 — отвърна Дейвис. Адресът на баща ми.

— Човекът, който изостави семейството ми? Какво ти става? Обикновено се подготвяш добре. Изобщо не ми пука какво ще стане с него. — Отношенията ни с баща ми се бяха затоплили след освобождаването му от затвора, но Хенри не знаеше това.

— Притежавам целия ти живот, Майк. Ти току-що го откриваш. Затова те избрах в Харвард. Кажи ми, защо един компетентен финансов измамник като баща ти изведнъж започва да се интересува от обири? И защо ще обира празна къща?

Изправих се на стола. Цял живот си задавах този въпрос.

— Аз не съм единственият, който е убивал — добави Дейвис.

— За какво говориш?

— Джеймс Пери. — Така се казваше шефът на майка ми. — Той беше мой познат, добър политически товарен кон, секретар на партията във Вирджиния. — Хенри се надвеси над мен и ме погледна в очите. — Баща ти го уби.

— Не е възможно — възразих. Татко имаше едно правило — без насилие — и го втълпяваше на всеки, с когото работеше. Никой не трябва да пострада.

— Не е било обир, Майк. Баща ти е бил в къщата, за да прикрие следите си. Уж си голям умник, а не си се досетил.

— Защо? — ухилих се презрително.

— Вероятно се е опитвал да защити семейството си — отвърна Дейвис.

В загадъчното си обяснение онази вечер баща ми бе казал същото.

— Пери чукаше майка ти — продължи Хенри. — И кой би го обвинил?

Хвърлих се над масата към Дейвис и Маркъс ме сграбчи за колана. Ритнах го силно в лицето. Петата ми уцели веждата му. Когато се обърнах да го погледна, видях размазано движение с периферното си зрение. Изопнатите пръсти на Хенри се забиха в гръкляна ми като стоманен прът.

Не го очаквах. Не мислех, че той ще си изцапа ръцете. Ударът ме задави мигновено. Маркъс ме дръпна назад, изви раменете ми и ме окова в белезниците за стола.

Отначало болката в гърлото ми не беше много силна, но чувствах, че нещо се е разхлабило, сякаш Дейвис беше скъсал част от хрущяла около трахеята ми. Усещах, че се подува.

— Предполагам, и двамата знаем, че за убийство няма давност — рече Хенри и се наведе над мен.

— Нищо няма да ви кажа — изхриптях аз. Бавното подуване на гърлото ми беше най-лошото. Имах чувството, че Дейвис ме души, без да ме докосва с пръст.

— Трахеята ти ще се затвори, Майк.

— Компрометиране и принуда — изграчих и се усмихнах. — Няма да стане, Хенри. Непредвидени последици. Винаги се обръщат да те ухапят по задника. Ще те пипна.

Дейвис се засмя.

— На всичко, което знаеш, сме те научили ние, Майк. Спестихме само един урок. Вярно е, че принудата — изнудването, шантажът — наречи го, както искаш, създава лошо име.

Почувствах как трахеята ми се свива и главата ми се замайва.

— Но това е само защото малцина имат необходимата решителност — продължи Хенри. — Трябва да си готов да изминеш целия път до насилието и убийството.

Стаята се замъгли. Започвах да губя съзнание.

— Баща ти го беше извървял, Майк, но мисля, че на теб не ти стиска.

Дейвис изсипа леда от чашата ми в носната си кърпа, дръпна назад главата ми за косата и притисна студения компрес до шията ми. Едва съумявах да запазя съзнание, полуудушен. След минута, която ми се стори цяла вечност, най-после успях да вкарам въздух в отчаяните си бели дробове.

— Отведи го долу — заповяда Хенри. — И после кажи на Маги да ми донесе чая.

Заключиха ме в празен кабинет и ми оставиха лед. Лежах на пода, като се опитвах да не мърдам, и се надявах гърлото ми да се оправи. След час вече можех да си поемам малки глътки въздух, без да ме боли много.

Пред вратата имаше пазач и знаех, че Джералд е от другата страна на монтираната на тавана камера и ме наблюдава.

Докато оглеждах кабинета, допрях ръка до стената и усетих леко огъване. По-голямата част от сградата на „Групата Дейвис“ беше от дъски, мазилка и тухли, но за моите цели все едно беше от железобетон. Когато обаче бяха разделили вътрешното пространство на кабинети, сигурно бяха използвали обичайната съвременна конструкция — гипсокартон и стоманени гвоздеи. Жалко в архитектурно отношение, но добре за мен. Виждах непрекъснато този вид строителство, особено в рекламите. Някой похарчваше две хиляди долара за сигурна врата и ключалки и после ги вграждаше в стена, която можеш да пробиеш с юмрук.

За няколко минути проверих стената и погледнах над вратите и електрическите ключове, за да разбера какво има зад гипсокартона. Бях се занимавал с дърводелство в колежа и бях монтирал врати на безмилостното слънце във Флорида.

Изчаквах и заради нараненото си гърло. Нямаше смисъл да бягам, ако щях да припадна веднага щом се задъхах.

Накрая опрях гръб в стената до рамката на вратата и с лакът пробих гипсокартона. Не улучих с няколко сантиметра, но пак бях достатъчно близо, за да издърпам кабела от разпределителната кутия. Исках черната жичка. Черното винаги е шик. Пъхнах я в ключалката в дръжката на вратата. Другата жичка не ми беше необходима за заземяване, защото щях да използвам пазача навън.

Шумът сигурно беше привлякъл вниманието му и това беше целта ми. Надявах се да го поизпотя. Това щеше да увеличи електричеството в тялото му. Дръжката на вратата се разтресе и после от коридора се чу писък.

Захвърлих черната жичка, разбих с рамо вратата и повалих на земята все още тресящото се тяло на пазача. Реших, че това е достатъчна отплата за поразяването ми с тазера в музея. Хванах ръцете на мъжа зад гърба му и пребърках джобовете му. Намерих пластмасови белезници и връзка ключове. Закопчах китките му и извадих палката от колана му.

По коридора сякаш панически бягаха диви зверове. От двете му страни имаше празни кабинети без прозорци и не водеше наникъде. Затръшнах всички врати и се шмугнах в последната вдясно. Избрах я, защото отвъд стените чух слабото бръмчене на генератор и горе-долу се ориентирах къде се намирам.

Вярно, бях хванат в капан, но нямаше да позволя да ми попречи етажното разпределение. Пробих с палката гипсокартона на стената на кабинета и я натиснах надолу, разкъсвайки един метър процеп. Разрязах още една дупка, успоредна на първата, на трийсетина сантиметра от нея, и после се проврях през стената. Това беше пожарникарски номер.

Вмъкнах се в коридора, по който Маркъс ме беше влачил, когато дойдохме, хукнах към вратата и се върнах в подземния гараж. След като тичах една минута, едва си поемах дъх. Щракнах бутона за отключване на връзката ключове на пазача, тръгнах по посока на пиукането и стигнах до последен модел волво. Не беше зле за главорез. Дейвис очевидно плащаше за най-доброто в кръговете на охранителите.

Ролетната стоманена врата блокираше изхода, но аз имах по-належащи проблеми. Маркъс и хората му щяха да бъдат тук след секунди. Включих на задна скорост и подкарах към перилата до вратата, откъдето току-що бях излязъл. Блъснах ги със задната броня и после втори и трети път, докато накрая ги изкривих достатъчно за целите си. На стъклото на вратата на охраната се появиха лица, но перилата я бяха затиснали и никой не можеше да излезе оттам.

Чу се звън на стъкло. Видях, че през прозорчето на вратата се провира дуло на пистолет.

Погледнах стоманената врата. Основните правила за излизане с взлом са същите като за влизане с взлом. В реалния свят непрекъснато действат крадци на бижута. Банда, наречена „Розовите пантери“, е откраднала скъпоценности на стойност повече от петстотин милиона долара от магазини в различни страни. Те не изстрелват въжета с куки, не се промъкват през отдушници и не разбиват сейфове, а предпочитат да вкарват мощни коли през вратите на луксозни молове и да задигат бижутата от счупените витрини. Грозно, но ефективно.

Ролетната врата изглеждаше застрашително. Не ми харесваше какво съм намислил, но колко можеш да пострадаш, когато си във волво?

Настъпих педала за газта и вдигнах седемдесет километра в час, преди да се блъсна във вратата. Имах чувството, че стомахът ми ще се разкъса и някаква дъска ме удари в лицето. Облак прах изпълни колата. Миришеше ужасно. Кашляйки, паднах от автомобила и запълзях по бетона. От носа ми течеше кръв и триенето във въздушната възглавница беше охлузило кожата на лицето ми.

Стоманената врата се отърва много по-леко. Бягството не беше лесно. По колата рикошираха куршуми недалеч от главата ми. Лъч слънчева светлина озари прахоляка. Бях успял да огъна ролетната врата достатъчно, за да разчистя трийсетина сантиметра пространство над земята под изкривената броня на волвото. Проврях се, като едва се измъкнах покрай назъбеното парче стомана.

Кварталът „Адамс Морган“ беше само на две пресечки и както винаги беше пълен с етиопски шофьори на таксита. Изглеждах адски зле, но втората двайсетдоларова банкнота убеди шофьора да ме откара колкото е възможно по-бързо и по-далеч от сградата на „Групата Дейвис“.