500

Четиринайсета глава

Главата му беше обръсната и той имаше телосложение на футболен централен нападател. Отзад на врата му имаше изпъкнали жили като кренвирши. Носеше прилепнали тъмни слънчеви очила като бейзболист. Вървеше сковано, сякаш или имаше запек, или си мислеше, че е в уестърн. Костюмът му беше широк, а вратовръзката — евтина. С други думи — ченге.

Като се има предвид семейната ми история, ченгетата ме изнервяха. Сега имах дебел портфейл и удобна къща в града и разбирах привлекателността им, но старите навици умират трудно. Особено след скорошната ми поредица от нестандартно поведение, изобщо не бях щастлив, когато този дървеняк седна до мен в една закусвалня и започна да ме оглежда.

В квартала, където работя, няма свестни закусвални. Има една на име „Бистрото“, но е в ретро стил и сандвичите струват десет долара. Ето защо прекарвах повече обеди, отколкото трябваше, в заведение, наречено „Луна“. Това е едно от онези пасторални, идилични места със стенописи в тоалетната на Ноам Чомски и Хариет Тъбман, които се държат за ръце и се пързалят по дъгата, но бургерите са хубави и евтини. Ако се свиеш в ъгъла и се съсредоточиш върху храната и безплатното кафе, няма да го различиш от останалите закусвални.

Определено не беше място, където очаквах да намеря червендалест полицай.

— Майкъл Форд? — попита той.

— Познавам ли ви?

— Ерик Ривера. Детектив съм от столичната полиция, отдел „Специални разследвания“.

— Добре.

— Посещението ми е дружелюбно — заяви Ривера, което за моите уши заплашваше с недружелюбен предстоящ разговор. — Как е плодовият сладкиш?

— Хубав е.

— Добре.

Предполагам, че така ги учеха да изграждат приятелства на летните лагери на столичната полиция. Имаше какво още да се иска, но за щастие Ривера заговори по същество:

— Надявах се да получа помощта ви по няколко въпроса, които имаме за далаверите на „Групата Дейвис“.

Далавери? В „Скрита камера“ ли ме снимаха? Поех си дълбоко дъх и съвършено монотонно произнесох с най-добрия си адвокатски тон:

— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че сме подписали договори за поверителност и неразгласяване с всичките си клиенти и законът ме задължава да се въздържам от обсъждане на всичко с вас, освен ако не бъда призован в съда. Дори при това обстоятелство задължението варира в зависимост от закона, свързан с делото. Предлагам да отправите въпросите си към главния адвокат на „Групата Дейвис“. Ще бъда щастлив да ви дам информация как да се свържете с него и да се погрижите въпросът да бъде адресиран до всички заинтересовани страни.

Обърнах се към плодовия си сладкиш и гребнах малко сладолед от върха.

— Добре — отговори Ривера и се изправи в целия си ръст на кораво момче. — Тогава ще ви обясня някои неща, докато се наслаждавате на десерта си. Ами, ако ви кажа, че „Групата Дейвис“ систематично корумпира най-властните хора във Вашингтон?

Помислих си да отговоря: „А, имаш предвид „Петстотинте“?“ или „Не думай“, но си замълчах.

— Ами, ако ви кажа, че Радомир Драгович е заподозрян в извършване на престъпления срещу човечеството?

Вярно, Радомир беше малко властен, но военни престъпления? Я стига. Това бяха предразсъдъци. Не всеки сърбин е извършвал геноцид. Въпреки че това би обяснило притесненията на Драгович, че може да го екстрадират.

— Ами ако ви кажа, че вие може да сте съучастник в няколко престъпления? Мисля, че знаете какво е да бъдеш в затвора и колко е важно да сътрудничиш на силите на реда, за да вземеш правилното решение, господин Форд.

Е, добре. Сега вече малко се ядосах. Ривера очевидно намекваше за баща ми и даваше ясен знак, че ме е проучил. Импулсивното ми желание беше да го съборя от високото столче и да пробия трахеята му с лъжичката си за десерта, но той явно искаше да покажа някаква реакция, затова се въздържах.

— Вие не сте от Вашингтон — рекох. — Акцентът ви не е ли от Лонг Айлънд?

Ривера леко се обърка.

— Да — отвърна той. — Бей Шор.

— Тогава би трябвало да знаете.

— Какво да знам?

— Когато ходиш за риба, трябва да си носиш бира. Приятен ден.

Не знам дали ченгето схвана шегата, но мисля, че разбра посланието.

— Както желаете. Пак ще се видим. — Остави ми визитната си картичка.

Изядох плодовия си сладкиш и най-после дадох воля на нервите си. Ръцете ми трепереха. Поех си дълбоко дъх. Какво искаха ченгетата от мен, по дяволите? Не бях зле с кариерата си, но все още бях никой в „Дейвис“. Определено не бях очевидна мишена за отдел „Специални разследвания“.

От професионална гледна точка играта на Ривера беше непохватна, меко казано. Започването със заплахи, дори неизказани, никога не те отвежда много далеч. Ако се опитваше да ме превърне в „къртица“, беше сбъркал. Шефовете ми по всяка вероятност знаеха дали полицаите слухтят около фирмата, особено щом Ривера прояви дързостта да дойде да се срещне с мен близо до работното ми място. Може би това целеше — да ме изолира от шефовете ми и да се покаже като единствения ми приятел. Или може би разсъждавах прекалено много и Ривера беше пълен тъпак. Въз основа на онова, което знаех за типичния полицай кариерист, второто изглеждаше определена вероятност.

Той всъщност не ми каза нищо конкретно. Десетина минути проучване на „Групата Дейвис“ в интернет вероятно ще ви предоставят достатъчно информация, за да блъфирате пред неопитен на вид млад човек като мен и може би дори да го уплашите, и да го накарате да проговори. Но може би Ривера не беше от полицията. ФБР се занимаваше с публичната корупция. Нещо не се връзваше. Имах твърде много тревоги с шефовете ми, но близките ми срещи с Маркъс и Ани ме бяха направили предпазлив да не се престаравам с извънслужебното си шпиониране. Пък и все още не знаех много неща дори за да си помисля да работя срещу Дейвис. Той беше неудържим и в града не се случваше нищо без негово знание. Бях сигурен само в едно — рано или късно шефовете ми щяха да разберат, затова беше по-добре да им кажа и да спечеля няколко червени точки, преди да научат от някой друг, че при мен са идвали ченгета.

Тръгнах към касиерката.

— Приятелят ви вече плати — каза тя.

Копеле. Мразех да дължа някому нещо. Така постепенно започваш да притежаваш хората.

Беше невъзможно да открия Дейвис и Маркъс след пътуването ни до Колумбия, но щом споменах за срещата си с Ривера в имейл до Маркъс, те изведнъж се оказаха свободни и готови да ме изслушат.

Седнах между тях до масата за конференции в кабинета на Дейвис и им разказах историята.

— Само това ли каза? Нещо конкретно?

— Това беше всичко — отговорих. — Надявам се, че не съм казал твърде много.

— Не. Справил си се чудесно. Съжалявам, че се е наложило да се разправяш с него. Вероятно се питаш дали в думите му има някаква истина. — Дейвис изглеждаше спокоен и сякаш искаше да успокои и мен.

— Вярвам в работата ни тук, въпреки че малко насърчение няма да ми навреди.

— Майк, ти си във Вашингтон достатъчно дълго време, за да знаеш, че всеки търси някаква стратегия — сериозно каза той. — Столичната полиция е единственото изключение.

— Наистина ли? — попитах.

Дейвис се засмя и абсолютно невъзмутимо отвърна:

— Не, разбира се. Не ти трябва дори гимназиална диплома, за да станеш полицай. Те са бандити със значки. Колко пъти полицията или ФБР опитват подобни неща, Маркъс?

— Един-два пъти в годината.

— Не е ли странно, че е дошъл сам при теб, сравнително отскорошен служител тук, извън официалното си работно място и без някой да го види?

— Странно е.

— Няма рефери, Майк. Никой не е извън играта. Това е типичен удар под пояса за нас от страна на силите на реда. Знаеш, че не сме бойскаути, но сме абсолютно съвестни. Никога не преминаваме границата. В тази работа съм от четирийсет години, Майк, и сме съвършено чисти. Нито едно нарушение на закона. Хората ни замерват с кал, но нищо не е полепнало. Адвокатите го знаят и са ни оставили на мира. Но да вземем някого, да речем някой детектив, агент на ФБР или инспектор. Той си мисли, че ако съумее да изрови някоя мръсотия за най-властната фирма във Вашингтон, нещо, което ще смути нас или клиентите ни, ще го продаде срещу изключително ценни услуги.

— Винаги търсят едно и също — добави Маркъс. — Искат да използваме връзките си, за да им осигурим повишение или доходна служба. Повечето искат да им намерим работа в частна фирма и да печелят пет пъти повече, отколкото им плаща правителството.

— За щастие — продължи Хенри — е необходимо нещо повече от парче плодов сладкиш, за да подкупиш най-добрия ни сътрудник. — Той стана и ме потупа по рамото. — Справил си се добре, Майк. И знаем, че ти е трудно, защото те държим в неведение по случая „Драгович — Уокър“.

— Може ли вече да ми кажете нещо?

— За съжаление случаите като този с Ривера донякъде са причината да бъдем толкова потайни. Някой е поставил проследяващо устройство в колата на Маркъс, за Бога. Не всеки умее да си държи устата затворена като теб, Майк. И тъй като го знаем, не го приемаме леко. Може би си забелязал, че с Маркъс работим като сътрудници от тази година. Често нещата се подреждат — в ръцете ти попада откъслечна информация или се появява сделка, каквато може да сключиш само веднъж в живота и ти трябва да действаш с всички сили. Разбира се, ние се справяме отлично, но когато възникне възможност наистина да наклониш везните, за да направиш още по-велика една фирма от световна класа, трябва да се възползваш. Един ден ще можем да ти обясним. Ти ще разбереш.

Зачудих се дали тази сделка има нещо общо с подслушване на телефони, заплахи и човек, наричан Обект 23.

— Знаем, че работиш по деветдесет часа седмично. Може и да изглежда така, сякаш сме изчезнали, но ние забелязваме всичко. Защо не отидете с Ани във вилата в Сейнт Барт? Когато искате, само ни кажете. Ще имате уединено местенце до водата. И само ще си почивате. Напълно сте го заслужили.

По отношение на подкупите това беше черешката на тортата.

— С Ани оценяваме това, Хенри. Благодаря. Излязох и се почувствах по-добре, защото разбрах, че дори професионалисти като Маркъс и Дейвис понякога правят грешки, като например споменаването на плодовия сладкиш, за който не бях споменал. Сега знаех, че ме наблюдават.