500

Осемнайсета глава

Вземи парите и си дръж устата затворена. Ако го бях направил, нещата щяха да бъдат много по-лесни. Но въпреки най-трезвата ми преценка все още не можех да продам душата си на Хенри Дейвис. Не бях зъл корпоративен главорез, но постигнах още по-голям успех — скоро станах издирван престъпник, прословут двоен убиец. Да кажа „да“ на Дейвис и Маркъс беше единственият възможен начин на поведение по време на разговора. Ако възнамерявах да отида при Ривера или федералните власти, или в самоубийствен пристъп на накърнено честолюбие да се опитам да намеря доказателството на Хаскинс и да разоблича Хенри, трябваше да се правя, че играя по свирката на шефовете ми, за да печеля време. Какво друго можех да сторя? Да предам Дейвис и Маркъс на полицията и после да им държа ръцете, докато те правят самопризнания? Не. Можех само да се преструвам, че играя по тяхната свирка. Знаех и бях сигурен, че и Дейвис и Маркъс също го знаят, и наблюдават всяко мое движение.

На гласовата си поща получих съобщение от братовчедката ми Дорийн, която ме канеше на празненството в неделя по случай първото причастие на сина й. Тъкмо се канех да го изтрия, защото не се бяхме чували пет-шест години, когато се сетих, че тя прави яхнията с говеждо месо на мама.

Както вече споменах, ключът за успешната измама е да използваш алчността на мишената срещу нея, а яхнията ми липсваше. Поканата вонеше на постановка. Знаех, че два дни преди събитието тя би ми се обадила, за да спомене, че може да дойде и баща ми, и да провери дали ще присъстваме. Не можех да откажа, без да бъда лошият. Вероятно баща ми беше режисирал всичко. Е, поне беше добре да знам, че не е загубил умението си да подвежда хората.

Щях да му угодя. Истината беше, че се нуждаех от малко време със стария мошеник. В момента имах неприятния избор или да играя с Хенри и да запазя мечтания си живот, или да го издам на ченгетата и да рискувам гнева на Уилям Маркъс, който знаеше девет начина да убие човек с найлонов плик. Беше въпрос или на чест между крадци, или, както веднъж мама бе молила татко — да разкажа всичко. Сега обаче, когато аз бях изложен на опасност, отговорът не изглеждаше толкова ясен.

Ето защо пропуснах Дорийн и се обадих на баща си.

— Страхотно — каза той. — Ще дойда да те взема.

Мислех, че му подхвърлям кокал, но татко не звучеше така, сякаш се нуждаеше от много състрадание.

Когато той пристигна, видях, че е поправил колата. На светофарите беше като излитащ самолет.

— Трябва да настроя цилиндрите — рече баща ми.

— И да добавиш малко мощност?

— Може би — отвърна той и се усмихна виновно.

Погледнах го.

— Измислих го, докато бях там, сещаш се. Сега е четиристотин и шейсет конски сили, но ще успея да ги увелича на петстотин и петдесет.

Колата направо летеше. Баща ми беше оправил счетоводните книги и кредитите на Картрайт и бе спестил на бензиностанцията шест хиляди долара месечно. Вече не приличаше на хванат натясно плъх, какъвто изглеждаше веднага след освобождаването си от затвора.

Заведох го в ресторанта за пържоли, за който бях споменал първия път, когато излязохме заедно. Татко се беше сприятелил с един човек от Счетоводния съвет на Вирджиния.

— Намерих го в „Гугъл“ — похвали се той.

Не беше зле. Идеята беше, че баща ми може да получи шанс да вземе изпита, ако се пази чист две години след условната присъда. Беше направил отлично последния примерен тест.

Не го тормозих за обичайните неща. Кой бях, че да го съдя? Самият аз се бях забъркал в каша, пред която неговият обир приличаше на глоба за неправилно пресичане. Отне ми известно време докато реша да му кажа какво всъщност искам от него, предимно защото исках цялото ужасно решение да се махне от главата ми. Но веднага след кафето той пръв засегна темата:

— Какво те измъчва, Майк?

— Личи ли ми?

Татко кимна.

— Гризеш ноктите си. Това беше едно от нещата, които те издаваха, когато беше малък. Аз няма да… Искам да кажа, че може да говорим за каквото пожелаеш. Съжалявам, че се разгорещих последния път. Позабравил съм едно-друго. В „Алънуд“ няма много искрени разговори.

— Не се опитвах да разбия сейф „Сарджънт и Грийнлийф“, но ти беше прав за безплатния обяд. Забърках се в страшна каша.

Нещо в джоба му започна да звъни.

— Мамка му, извинявай — каза и посегна да го изключи. — Аларма. Трябва да се прибера вкъщи да се обадя заради условната присъда.

Човекът наистина беше влязъл в крак с времето.

Върнахме се покрай големия клоун пред магазина за алкохол, влязохме в караваната и баща ми се обади на полицейската система. Когато се обърна, видя, че гледам строителните планове, които беше закачил с кабарчета на стената. Стари и изпокъсани, те показваха къща с три спални. Изглеждаха познати.

Баща ми ме наблюдава известно време, докато се сетих. Спомних си къде бях виждал чертежите и защо клоунът ме беше уплашил. Татко ме беше завел на мястото, където стоеше караваната, когато бях малък, преди да има бензиностанция. Носеше чертежите и ми показа земята, където щеше да построи къща за мен и мама. Това беше точно преди да го изпратят зад решетките за двайсет и четири години.

— Продал си парцела на Картрайт?

— Да — отвърна той. — Парите ни трябваха.

— Изигра ли те?

— Шейсет процента от стойността. Но нямах голям избор. Трябваше да уредя този въпрос, преди да вляза в затвора.

Баща ми помпаше бензин там, където се беше надявал да си построи къща.

— Съжалявам.

— Сега не си струва да се тревожиш за това.

— Сгафих, татко.

Той се облегна на плота до мен и рече:

— Това е моята експертна област.

Спомних си какво ми каза Хаскинс — колко опасно е да знаеш мръсната тайна на Хенри Дейвис. Съдията подчерта тезата си с убийството си. Не исках да замесвам никого повече, отколкото е необходимо, особено човек с условна присъда, който се мъчи да оправи живота си. Затова разказах на татко в редактиран вариант какво се беше случило.

— В работата искат да ми затворят устата за нещо, което правят.

— Нещо лошо ли?

Кимнах.

— Колко лошо?

Погледнах вестника на масата в кухнята. Репортажите за изчезналия съдия от Върховния съд най-после си бяха проправили път до първата страница. Журналистите обаче бяха много далеч от истината. Бъбренето в интернет ги беше изпреварило и обсъждаше най-пикантни хипотези, но те не се доближаваха дори до жестоката истина.

— Най-лошото. Не мога да ти кажа повече.

Баща ми направи гримаса и после прокара пръсти през косата си.

— Говори — рече след минута. — Като сврака. Разкажи им всичко. Това е единственият начин.

Като повечето хора аз съм склонен да търся съвета, който искам да чуя. Предполагам, че затова държах толкова много да говоря с баща си, човек, който беше пример, че умее да си държи устата затворена, и насърчаваше обезпокоителния ми навик да постъпвам правилно.

И сега татко ми сервираше това. Каква е ползата от лошото влияние, щом той ме съветваше да постъпя правилно?

— Но ти така и не проговори — възразих.

— Не.

Въздъхнах отчаяно.

— Защо мислиш, че мълчах през всичките тези години? — попита баща ми.

— Ти си знаеш. Не си издал нищо. Предпазил си приятелите си. Това е като морален кодекс. Чест между крадците.

— Господи, Майк. — Той поклати глава. — Не бих изоставил вас и майка ви. За това ти намекнах последния път, когато разговаряхме. Най-голямата ми грешка не беше, че се доверих на мошеници от квартала, а че се доверих на честни хора.

— Какво се случи?

— Няма значение. В края на краищата, не ставаше дума дали да проговоря или не. Не влязох в затвора, за да спася съучастниците си, а за да предпазя семейството си. Нямах избор. Повярвай ми. Тези неща никога не завършват добре. Измъкни се, докато все още можеш.

Историята на Хаскинс се беше разчула рано тази сутрин. Десетина телевизионни репортери стояха на платформи срещу сградата на Върховния съд, за да я виждат ясно. Строени под прожекторите, те приличаха на карнавални глашатаи. Новинарски екипи и микробуси бяха задръстили петте преки около Капитолия.

Това беше представление, каквото само Вашингтон можеше да събере — тънко лустро на публична значимост над пищна ефектност, която позволява дори на най-уважаваните зрители да гледат спектакъла. Представителите на пресата си бяха устроили лагер в Париж, Вирджиния, близо до местопрестъплението. Големите телевизионни мрежи запълваха с последни новини най-гледаното време, а някои предаваха изявлението на президента по повод смъртта на Хаскинс.

До следващия ден новината вече беше станала стандартно начало на разговор между непознати и постоянен фонов шум по улиците: „Чух, че той я убил по време на секс…. Аз пък чух, че преди това. Дръдж каза, че я удушил. Не, застрелял я.“

През цялата седмица в света сякаш не се случваше нищо друго освен тези две убийства. Наблюдавах как легендата за прикритие на „Групата Дейвис“ постепенно се установява като реалност в съзнанието на милиони хора и в устата на самия президент. Всички по-ранни доказателства сочеха към убийство и самоубийство. Хенри се беше погрижил за всяко доказателство, което противоречеше на измислицата му. Сигурно се беше добрал до човека, с когото съдията бе разговарял в записа. Не можех да си представя какво влияние и какъв брой задкулисни сделки и прошепнати заплахи изисква подобно начинание.

А аз мислех да разоблича човека, който стоеше зад всичко това? Никакъв шанс.

Неизбежният въпрос, който ме притискаше отвсякъде като дълбока вода, беше кой уби Малкълм Хаскинс и Ирина Драгович. Донякъде съумявах да се придържам към обичайната си установена практика, докато натискът се засилваше, но накрая изпитах желание да застана пред Белия дом като маниаците с плакати и да крещя истината, докато ченгетата ме приберат.

Ани усещаше, че нещо не е наред. Тя ме помоли да се разходим вечерта, след като разговарях с баща си, за да ме измъкне от хилядите оправдания — работа, имейли, телефонни обаждания — които използвах, за да не говоря за онова, което ме измъчваше. Минахме покрай „Адамс Морган“. Отклоних се от маршрута ни, за да избегна Калорама и сградата на „Групата Дейвис“.

Спряхме на моста „Дюк Елингтън“, лента от варовик, простираща се над парка „Рок Крийк“.

— Какво всъщност се случи в събота, Майк?

Предполагам, че призрачният ми вид след убийствата беше достатъчен, за да я накара да не любопитства. Сега обаче разбрах, че търпението й се е изчерпало.

— Пострадаха хора. Опитах се да го предотвратя, но не успях.

Ани наблюдаваше как облаците се носят над голямата колкото нокът луна.

— Хаскинс.

Не отговорих.

— Не си сам, Майк. Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.

— Искам само да си до мен. Това е достатъчно.

Заслушах се в ромоленето на водата над скалите долу и се хванах за перилата. Очите на Ани останаха приковани в мен.

— Случи се нещо много лошо. Аз съм виновен донякъде. И ще го поправя. Ще открия истината дори ако това означава да тръгна срещу Хенри Дейвис.

Тя се доближи до мен и потърка гърба ми.

— Виж — рекох, — ще ти задам един тъп въпрос, защото не знам какво ще излезе от цялата бъркотия накрая. Тревожа се, защото обърках нещата с „Групата Дейвис“, с работата, и това може да изложи на риск кариерата ми, къщата и може би мен и теб. Ще бъдеш ли с мен, ако накрая не ми остане нищо?

Ани ме гледаше гневно, скръстила ръце. Не исках да я карам да избира между мен и „Групата Дейвис“, защото не бях сигурен дали ще спечеля. Тя може би се интересуваше от мен само защото бях нова изгряваща звезда в „Групата Дейвис“. Вероятно Хенри беше замислил връзката ни — кабинетите близо един до друг и еднаквите задачи. Ани прекарваше много време насаме с него в кабинета му. Беше ли безумие да мисля, че той е свързал жената, която му беше дясна ръка, с мен, за да ме държи под око? Знам ли. Но като имах предвид какво огромно влияние има Дейвис, това не беше толкова невероятно. Не. Прогоних мисълта от главата си. Напрежението и страхът ми се отразяваха.

— Забрави, че те попитах.

— Въпросът ти наистина беше глупав, Майк, защото знаеш, че ще бъда с теб.

Ани разтвори ръце и ме прегърна.

Въпросът ми беше тъп не защото истината беше очевидна, а защото отговорът й не ми каза нищо. Беше същото, когато Маркъс и Дейвис ме попитаха дали ще съдействам на легендата им за прикритие. Отговорът на Ани можеше да бъде само един — дали ще бъде с мен или не.

Истината или някоя лъжа. Не ми пукаше, но се почувствах добре, когато я чух да го казва.

Смятах да говоря с полицията, но не защото мислех, че това е правилният ход. Всъщност бях убеден, че стремглаво съм се отправил към свят на болка. Притежавах опасна информация. Никоя тайна не оставаше скрита за дълго от Хенри и предпочитах аз да го погна, отколкото да чакам той да погне мен.