500

Тринайсета глава

Уилям Маркъс определено беше потаен, но мисля, че след всичките години оперативна дейност шпионинът най-после срещна достоен противник — госпожа Маркъс. За всяко фалшиво име и необичайна среща, които Маркъс използваше, за да обърка плановете на врагове, реални или въображаеми, там беше Карън Маркъс, зъл дух във „фейсбук“, която пишеше: „Време ли е за вино вече?“ Или: „Нямам търпение да те видя под душа в събота и неделя. Хо-хо-хо!“ Тя не беше овладяла лабиринта на настройките за поверителност, затова все едно на задника на Маркъс имаше проследяващо устройство.

Ето защо почти, но не съвсем, аз се спотайвах в храстите пред дома му в Маклийн и се подготвях да поставя проследяващо устройство на задника на Маркъс. Всъщност под калника на мерцедеса му. Те бяха на парти в Брендиуян Вали по случай предстоящото раждане на бебе. Миниванът го нямаше.

Аз ще съм първият, който ще признае, че технологията отнема цялото удоволствие от шпионирането на хората и се бях опитал да го направя по старомодния, откровен начин, с всичките последици, свързани с това. През седмиците, които прекарах, опитвайки се да разбера целта на загадъчните обеди на Маркъс, аз се порових в книгите за следене. Имаше страхотни неща — вървене пред мишената и изоставане, за да те задмине, успоредно придвижване, основните методи. Една нощ четох кои са най-подходящите коли за следене, когато изведнъж се запитах какво си мисля че правя, по дяволите.

Истината беше, че се бях привързал към блажения си живот на юпи. Имах страхотни приятели, красиво гадже, къща със заден двор и барбекю и студена бира.

Въпреки че работехме почти денонощно, с Ани се разбирахме чудесно. През седмицата след срещата ми с Ирина Ани трябваше да замине за Париж по работа (някакъв проект на Дейвис, който се пазеше в строга тайна). Попитах я дали няма да й бъде скучно през дългия уикенд там и дали иска да отида при нея (презокеанските пътувания в последната минута бяха един от многото луксове в „Групата Дейвис“, с които свиквах). Въпреки че връзката ни ставаше сериозна, аз все повече се тревожех, че някакъв конфликт, уговорка или скрит мотив я кара да бъде сдържана. Това ме спираше да я помоля да се премести да живее при мен или да й кажа, че я обичам. Отбягвах второто, защото имах чувството, че моментът не е подходящ. Това беше странно и се чудех дали има нещо общо с работата й насаме с Хенри, или е предпазлива заради моето минало и семейството ми.

След Париж обаче се почувствах спокоен и сигурен. През последната ни нощ там ние стояхме на балкона на хотелската стая с хубав изглед към Тюйлери. Обстановката в края на четиридневното палуване в леглото, когато почти не напуснахме хотела и Ани ме изненада с нов, запазен само за ваканции, материал, беше толкова романтична, че тя вероятно би казала „обичам те“ и на гълъб, но не ми пукаше. Ани го каза. Аз също й го признах. Тя беше моя. Мечтите ми се бяха сбъднали.

Може би става така — и затова позволявах съмненията за шефовете ми да ме карат да поемам толкова рискове, — когато получиш всичко, което желаеш, изведнъж се отегчаваш и искаш да започнеш отначало. Нямаше обаче да допусна това да се случи с Ани. Имахме резервация в „Ин“ в Малкия Вашингтон след две седмици, суперлуксозна крайградска странноприемница, най-добрата на Източното крайбрежие, и нямаше да пропусна храната на живота си и ваканционния секс, като се оставя да ме убият, докато си играя на шпиони с Уилям Маркъс.

Може би се бях натъкнал на някакъв зъл замисъл, застрашаващ живота на хора, а може би чертаех линии между точки, които не са свързани, и напразно се мъчех. Щеше да бъде лесно да забравя какво се е случило и да потъна в безбройните часове на работа в „Дейвис“. Всеки път обаче щом се опитах да загърбя случая на Радо и Обект 23, се появяваше някакво ново напомняне, като например, когато най-близкият ми приятел в работата Тък напусна.

Един ден пиех кафе в стаята за почивка, макар че „стая за почивка“ беше меко казано. Намираше се на втория етаж и беше обзаведена като клуб за старци, с красиви поизтъркани кожени дивани, под с шахматно разположени черно-бели мраморни плочки и храна, която се предлагаше по всяко време. Тък се приближи до мен. Изражението му беше мрачно.

— Ще се местя, Майк. Нова работа. В Държавния департамент. Исках да ти кажа, преди да го чуеш от друг.

— Честито — рекох, въпреки че не бях сигурен дали това е правилната дума. Може петнайсет години да се изкачваш по бюрократичния баласт в Държавния департамент и пак да имаш по-малко политическа власт от сътрудник с пет години стаж в „Групата Дейвис“. Бащата на Тък обаче беше заместник държавен секретар, затова бях убеден, че приятелят ми е получил малко помощ, за да се издигне. — Защо те местят?

Той вдигна глава към тавана с ламперия на стаята за почивка и после каза:

— Защо не се поразходим?

Погледнах камерите, скрити в дъските над главите ни, и го последвах навън.

Минахме покрай странно несъвместимите комплекси на посолствата на Ембаси Роу — изящна къща до бетонен блок и ислямски сгради, увенчани с минарета. Тък ми разказа за досието, върху което работи в Държавния департамент, за големите възможности и фамилната традиция в държавните служби, но усетих, че мисли за нещо друго.

— Защо всъщност напускаш? — прекъснах го.

Той спря и се обърна към мен.

— Говорих с дядо ми. Той е бил директор на ЦРУ през шейсетте години. Не каза много, но предложи да опитам различни длъжности и че може би „Групата Дейвис“ не е подходяща за човек като мен.

— Какво означава това?

— Не мога да ти кажа повече. Дядо ми знае всичко, което се случва във Вашингтон, но не издава нищо. Някога питал ли си се как прави всичко Дейвис, как подслушва целия град?

— Сигурно е бойскаут.

Тък повдигна вежди.

— Може за това да е намеквал дядо. Ти се издигна изумително бързо, Майк. Внимавай. Ще ми бъде много неприятно, ако е твърде хубаво, за да е истина.

Той тръгна отново и колкото и да се опитвах до края на разходката ни, не успях да изкопча повече информация от него. Завихме обратно към офиса и когато изкачихме хълма на Двайсет и четвърта улица, видях града под нас, обагрен в червено от залязващото слънце.

— Когато неприятностите дойдат, не страдат хората по върховете — отбеляза Тък.

Част от нещата, които ми каза Тък, можех да отхвърля като „гроздето е кисело“. В края на краищата, той беше видял мен, външен човек без семейни връзки, да се издигам над него в „Групата Дейвис“. Предупреждението му обаче, колкото и да беше неясно, идващо от човек със страхотни връзки като дядо му, само засили безпокойството ми.

Исках да наблюдавам Ирина и Маркъс, защото никога нямаше да си простя, ако най-лошите ми страхове се оправдаеха — че има нещо вярно в говоренето за убийство в записа, който бях откраднал. И вероятността беше, че ако наистина се случеше нещо ужасно в аферата „Радо — Обект 231“, вината ще бъде приписана на мен. Исках само малка застраховка, като следя какво крои Маркъс.

Бях чел много как се следят хора по традиционния начин, но после установих, че тези методи са старомодни. След задълбочено проучване (е, не съвсем, защото се наложи да чакам в самолет два часа на пистата на националното летище „Рейгън“ и нямах какво друго да чета освен „Скай Мол“) открих, че за сто и петдесет долара можеш да си купиш малко магнитно залепващо джипиес проследяващо устройство, което следи мишената в реално време. Поставяш го на колата на мишената и после си пиеш кафето и следиш жертвата по „Гугъл Макс“ без абсолютно никакъв риск. „Бръмбарът“ на Ирина вече беше здраво закрепен под калника на поршето й, но трябваше да бъда изключително внимателен, когато слагам джипиеса на Маркъс. Затова се спотайвах пред дома му. Би било по-лесно, ако го направех в службата, но не смеех. Сградата на „Групата Дейвис“ беше пълна с камери.

Изскочих от храстите и хукнах да лепна проследяващото устройство под калника на Маркъс. Чух, че някакво куче лае зад оградата, и се разкарах оттам. Мисията ми беше изпълнена. Изръсих се с малко пари и дори кретен като мен сега можеше да следи супершпионина Маркъс. Как да не обожаваш технологиите?

Аз ги обичах. Но може би попрекалих. Доколкото виждах, нямаше повече срещи между Ирина и Маркъс, но постоянно следях местонахождението им в някоя интернет търсачка или чрез приложение в мобилния ми телефон. Беше забавно, като компютърна игра на живо в града. И лека-полека опасенията ми за Обект 23 намаляха.

Това продължи шест дни и после асистентката на Маркъс ми се обади да отида в кабинета му. Маркъс седеше зад бюрото си. Не стана и не ми предложи стол. Нямаше поздрав, нито размяна на любезности.

— Говорил си с Ирина Драгович — каза той.

— Да, срещнах я случайно.

— Обеща, че ще стоиш настрана от случая.

— Тя беше излязла да тича за здраве и си бе ударила коляното. Съвсем случайно минавах оттам и я закарах в дома й. Това беше всичко.

Маркъс се втренчи в мен.

— Спомняш си колко опасни ще станат нещата, ако се месиш, нали?

Спомнях си, че когато ми беше говорил за това в Колумбия, предупреждението му прозвуча по-дружелюбно, нещо като „Грижа се за теб“.

— Мисля, че ме разбираш — добави.

Разбирах го. Нямах представа как се е досетил с какво се занимавам и се надявах, че знае само за относително невинната ми среща с Ирина и не подозира за кражбата на докладите за разходите му и проследяващото устройство в колата му. Каквото и да знаеше, посланието му беше непогрешимо — не се занимавай с това или ще пострадаш. Оправданията и претенциите за незнание само щяха да ме закопаят по-надълбоко.

— Абсолютно — отвърнах. — Ще стоя настрана, каквито и да са обстоятелствата.

Маркъс погледна над рамото ми към отворената врата на кабинета си. Обърнах се. Зад мен стоеше Хенри Дейвис.

— Всичко ясно ли е, Майк? — попита Хенри, който очевидно знаеше за какво е тази малка проверка и се беше отбил, за да подчертае сериозността на положението.

— Да — отговорих.

— Тогава може да тръгваш.

Излязох. Докато заобикалях колоните от двете страни на входа на директорските кабинети, чух, че Хенри казва на Маркъс:

— Трябва да тръгвам. Ще говорим повече довечера.

След предупреждението на Маркъс аз не свърших много работа. Цял следобед гледах екрана, който показваше проследяващите ми устройства. Заплахата на Маркъс прозвуча така, сякаш той ме строяваше, но двамата с Хенри щяха да обсъждат съдбата ми и аз определено исках да науча повече.

Към шест часа вечерта джипиесът на Маркъс напусна офиса и се отправи на запад по Резервоар Роуд. Близостта до Джорджтаун привлече вниманието ми. Постоянно го дебнех дали обикаля около дома на Ирина. Той обаче мина по Чейн Бридж и се насочи покрай Потомак от страната на Вирджиния, близо до ЦРУ. Това накара параноята ми да заработи на пълни обороти, защото се сетих, че къщата на Хенри е в онзи квартал, построена високо горе над дефилето на Потомак. Колата на Маркъс зави по лъкатушеща улица, която обслужваше крайречните жилища на север от Чейн Бридж. Най-вероятно отиваше при Хенри.

Това ми беше достатъчно, за да изпитам желание да проверя. Разчистих бюрото си, слязох долу и изкарах джипа си от гаража. Имах два часа до срещата ми за вечеря с Ани. Казах си, че само ще мина, за да видя дали Маркъс наистина отива в дома на Хенри. Пътуването щеше да продължи десетина минути. Дългата алея, която водеше към къщата на Хенри, имаше страховита порта с видеоохрана. Минах покрай нея, спрях на задънена улица надолу към реката и се загледах как разпенените води се разбиват в скалистото корито на Потомак далеч долу под мен.

Страната на Вирджиния откъм Потомак е предимно парк — клисури, скали и въже, което се люлее над реката. Прехвърлих се над стръмния склон и се озовах на отсрещната страна на имението на Хенри. Все още не бях влязъл в частния имот. От пътя къщата му беше добре скрита крепост. Ала суетата и крайречните пейзажи са по-въздействащи от сигурността. Близо до водата открих ясна гледка към дома на Хенри — огромна къща на високо издигнато място над реката. Докато се катерех по камъните и покрай скалите, видях двама души, които разговаряха на терасата. Силуетите им се очертаваха на топлата жълтеникава светлина, струяща от къщата.

Онова, което мислех да направя, изглеждаше безумно. Но бях в опасност. Маркъс ми го беше казал малко или повече направо. Ако бъдех набеден да поема провала на някакъв въпрос на живот и смърт, за който не знаех нищо, по-безумно беше да седя със скръстени ръце. И без това вече бях отишъл твърде далеч. Ако откриеха какво съм направил — кражбата на записа и докладите за разходите и проследяването на колата на Маркъс, — с мен беше свършено. Предпочитах да разбера истината сега и да посрещна с отворени очи онова, което ми предстои.

Оградата беше висока и скрита с жив плет, върху който едва се забелязваше бодливата тел. Нямаше начин да се прехвърля, без да съсипя вечерния си костюм и да се наложи да се отбия в някоя болница след това.

Заобиколих имението и стигнах до два контейнера за отпадъци и алея за боклукчийските камиони. Имаше порта, електронна и задвижвана с радиочестотна идентификация, която се отваряше, като размахаш електронен ключ или пропуск. Разбиването на ключалката не беше по силите ми. Високите технологии обаче са нож с две остриета. След като платяха за „Сезам, отвори се“, хората обикновено искаха автоматично излизане със сензори за движение, врати, които се отварят като в „Стар Трек“, когато се приближиш до тях отвътре. Това е номерът — нищо освен ключ не ги отваря отвън, но всичко ги отваря отвътре.

Намерих хубава пръчка, пъхнах я отстрани на портата и я размахах на височината на човешка глава. Чух издайническото изщракване на електромагнитното резе, което се отдръпна, отворих вратата и предпазливо запълзях по корем.

Близо до контейнерите за отпадъци имаше ярък прожектор, поставен там, за да внушава фалшиво чувство за сигурност. По-добре е да имаш сензори за движение или нищо или да забележиш фенерчетата. Зад оградата беше друга история. Докато внимателно се оглеждах, успях да видя половин дузина сензори за движение — инфрачервени и ултразвукови, монтирани в гората, водеща към къщата.

Чувал съм всякакви теории и съм прекарал много часове по време на годините си на взломни кражби, опитвайки да се науча как да преодолея този вид препятствия — носене на алуминиево фолио на главата, вървене в определен ритъм, обличане на неопренов костюм, но сега беше факт, че няма да се доближа достатъчно до верандата, за да подслушвам, без да ме хванат.

Ето защо трябваше да ме хванат. „Лъжливото овчарче“ е стар номер, но обикновено успява.

Намерих си хубаво скривалище — хралупа между корените на внушително дърво. Все още бях отстрани на къщата и не виждах терасата, където стояха двамата мъже. Изправих се пред най-близкия сензор за движение и размахах ръце като идиот. Направих достатъчно, за да го активирам, но не блеснаха светлини, нито завиха сирени. Това беше лоша новина и загатваше за някакво централно контролиране и беззвучна аларма. Извървях шест-седем метра в противоположната посока, подскочих няколко пъти пред друг сензор и после се скрих в дупката.

Само след няколко минути се появи намръщен кривокрак мъж, който светеше с фенерче и ме търсеше. Бях се скрил добре, макар че това не беше успокояващо, като си представих какво ме очаква, ако Хенри Дейвис открие, че съм нахлул в неговата светая светих.

Човекът отмина, мърморейки ругатни и нещо за сърни.

Веднага щом той се върна в къщата, аз пак изпълних маймунския си номер пред сензора и после се скрих. След три кръгчета мъжът дори не си направи труда да насочи фенерчето към мен. Бях свободен да се движа безпрепятствено.

Притичах до ъгъла, запълзях по корем в канала и накрая се озовах под дървената веранда, където разговаряха двамата мъже. Докато безшумно се промъквах по земята, чух гласовете на шефовете си.

Лежах неудобно върху камък, забит в гърба ми, и следях стъпките им на метър и двайсет над главата ми. Имах чувството, че всяко поемане на дъх ще ме издаде. Едва се сдържах да не извикам, когато половин час по-късно десния ми крак болезнено изтръпна. Разговорът се въртеше около политиката на „Групата Дейвис“ и няколко случая, които не ме интересуваха, и после премина към по-важни въпроси.

— Форд беше ли искрен с теб днес? — попита Хенри.

— Мисля, че да — отвърна Маркъс. — Не ни е тормозил с въпроси какво става с Радомир. Смятам, че се е отказал от случая. Момичето е отишло при него, не той. И днес определено го уплашихме. Той е добро хлапе.

— Обект 23 доближил ли се е до намирането на доказателството?

— Не знаем. Той изведнъж стана много предпазлив и не си развързва езика по подслушваните телефони.

— Следиш ли го достатъчно отблизо, за да разбереш, ако той предаде нещо уличаващо?

— Да. Смятаме, че не го е направил.

— Тогава безопасно ли е да го извадим от картинката?

— По всяка вероятност — отговори Маркъс. — Да речем, осемдесет процента сигурност.

— Какво е личното ти мнение?

— Близо е до онзи плик. Колкото и да искаме да ни заведе при него, ако го вземе, той може да сложи край на цялото шоу. Би било разумно да се погрижим за него по-рано, отколкото по-късно.

— Можем ли да го хванем сам? Жена му е починала преди години, но има ли приятелки? А дъщеря му къде е?

— Не спи с никого. Човек на навиците. Прекарва почивните дни извън града, без охрана. Дъщерята е в пансион и почти не го посещава през учебната година.

— Някакви други нерешени проблеми?

— Един. Момичето Драгович не престава да се бърка. Миналата седмица се срещнах с нея, за да я убедя да отстъпи.

— Колко знае?

— Подробностите на случая на баща й — да избегне екстрадиране и съдебните зали.

— А за Обект 23? — попита Хенри.

— Тя знае, че има някакъв важен човек, но не показа, че знае кой е.

— Какво иска?

— Очевидно да помогне — отвърна Маркъс. — Да спаси баща си от екстрадиране. Мисли, че оная й работа е върховното оръжие и че може да получи всичко, като начеше когото трябва. Предполагам, че така е научила каквото знае за случая. Отрязах я. Точка.

— Ако е твърдоглава като баща си, имаме повод за безпокойство.

— Обект 23 е достатъчно нервен. Ако тя отиде при него с онзи непохватен номер за прелъстяване, може лошо да пострада.

Хенри не каза нищо.

— Мислиш ли, че тя може да ни помогне да намерим доказателството? — попита Маркъс.

— Може би. Обект 23 е самотен. Това обаче няма значение. Ако Драгович види какво има в плика, дните й може да са преброени. Информацията е опасна и после ще трябва да пазим момичето, за да бъдем в безопасност. — Хенри въздъхна разочаровано. — Както и да е, не можем да я използваме. Всичко с онзи психопат Радомир се обърква жестоко и Обект 23 вече е нащрек. Шибана работа. Засега няма да правим нищо. Ще гледаме и ще чакаме. Аз все още привличам клиенти. Това струва милиарди. Ако се откажем сега, случаят може да е последното нещо, от което се нуждаем.

По верандата започна да барабани дъжд.

— Следи отблизо момичето — продължи Хенри. — Ако тя успее да се доближи до Обект 23, ще трябва да ускорим нещата и да го отстраним незабавно. Обмисли няколко варианта. Няма да мине гладко, но винаги има възможност за избор.

— Добре — отговори Маркъс.

— Замръзнах — рече Хенри. — Хайде.

Чух, че се отвори врата и после лай на куче, което се приближаваше. Господи! След толкова усилия да се вмъкна тук, да ме надуши Корги, кучето на съпругата на Хенри.

Хукнах към портата и минах през шубраците, за да се върна при джипа си. Дъждът, който се изливаше върху мен, ми помогна да прочистя съзнанието си.

Оказваше се, че Ирина не работи за Маркъс. Тя си навираше носа навсякъде като мен и очевидно бе отбелязала по-голям напредък, макар че Дейвис и Маркъс не бяха разбрали, че се ровя в случая на Радо. Двамата с Ирина играехме на гоненица със залози, които не разбирахме. Шефовете ми обсъждаха неясно какво може да се случи на мъжа от записа и Ирина. Все едно говореха да подкупят някого или за изнудване, но ставаше все по-трудно да пренебрегна вероятността, че в игра са включени много по-лоши сили.

Вече закъснявах с двайсет минути за вечерята. Преоблякох се в дрехите, които носех в джипа, за да дам на химическо чистене. Още бях изпотен от ужас, че нахлух в дома на Хенри. Когато отидох на вечерята, определено не изглеждах възможно най-добре.

Ани ме погледна с изражение: „Къде беше, по дяволите?“ Откакто ходих с Дейвис в Колумбия, тя проявяваше подчертан интерес какво точно правя с големия шеф. Бях я хванал да чете мой отворен имейл, да поглежда телефона ми, когато звъни, и да бъбри с мен, опитвайки се да научи подробности за работата ми. Тя беше от звездните ученици на Хенри и предполагах, че зад любопитството й се крие малко завист, може би дори чувство, че е застрашена от издигането ми в „Групата Дейвис“. В края на краищата, не всеки може да стане партньор.

Поне се надявах, че затова любопитства. Ани все още беше близка с Хенри и понякога се питах дали той използва времето им насаме, за да я склони да говори свободно и да разбере какво съм намислил. Колкото и параноично да изглеждаше това, че може би, умишлено или не, Ани помага на Дейвис да ме държи под око, нямаше да й кажа, че шпионирам шефовете.

Обвиних джипа за закъснението си.

— Ти и джипът ти — рече Ани.

Тък беше настоял да отидем в онова автентично заведение „Сечуан“ и да опитаме „ма ла“, което в груб превод означавало „вцепенен език“. Не беше само лютиво, а болезнено лютиво, и миришеше на смърт. Постарах се да изглежда, че го ям, докато си мечтаех за спагети и кюфтета и поглеждах джипиеса на смартфона си под масата.

Колата на Ирина беше паркирана както обикновено в гаража близо до дома й. Маркъс се връщаше от Джорджтаун. Нищо особено. Сега обаче, в осем и половина вечерта, при положение че утре беше на работа, той се отправяше на юг от Капитолия.

Вечерята свърши. Ани ме погледна така, сякаш искаше да каже: „След петнайсет минути ще заспя“, а аз изгарях от желание да разбера какво става в Югоизточен Вашингтон, около двора на Военноморската флота, последното място, където би очаквал да намериш човек като Маркъс. Единственият проблем беше, че се намирахме до дома ми, затова щеше да ми бъде трудно да се отърва от Ани.

Вдигнах телефона си.

— О, Боже! Обещах да се обадя на Ерик Уокър, че ще се отбия в дома му да поиграем карти.

— Може да се сгушим на дивана и да гледаш някой филм — предложи Ани. Знаех, че това означава тя да заспи още след встъпителните надписи.

— С удоволствие, но посещението ми е работно. Трябва да опозная няколко нови сенатори. Защо не дойдеш? Може да е полезно. Някои от онези мъже са в Комисията по вътрешната сигурност…

Тя се занимаваше с няколко случая, свързани с Отдела за национална сигурност, но знаех, че иска да се прибере. Предложението ми беше блъф.

— Ти върви, скъпи. Да се прибера ли вкъщи?

— Остани при мен.

— Добре.

Изпратих я до вратата и обещах, че ще се върна скоро. Температурата се беше понижила. Дъждът се беше превърнал в суграшица.

Дълго бях наблюдавал проследяващите устройства, защото исках да разбера дали Маркъс и Ирина ще правят нещо. Маркъс се беше отправил към брега на реката близо до двора на Военноморската флота. Районът отдавна беше една от най-западналите части на Вашингтон, пълен с празни складове, пънкарски грънч клубове и бани. Бяха разрушили по-голямата част, за да построят новия национален стадион и жилищни сгради, но планът за облагородяване се беше сблъскал с икономиката. Сега там беше ничия земя с пустеещи парцели, празни закрити паркинги и огромни, вече неизползвани хангари на флота със счупени прозорци. Едва ли някой би избрал такова място за тузарска делова среща. Обстановката беше по-скоро за слагане на „циментови обувки“.

Джипиесът показа, че колата на Маркъс е точно до брега. Може би той беше отишъл там да гледа реката, да остане сам с мислите си и да слуша „Котки в люлката“. Обаче се съмнявах. Мястото между мост 295 и Бъзард Пойнт беше по-подходящо за крадене на коли, отколкото за вдъхновение.

Остър априлски вятър навяваше завеси от леденостуден дъжд над Потомак. Последвах джипиеса. Съмненията ми се засилваха с всяка изминала секунда. Проследяващото устройство ме заведе покрай реката до двора на Военноморската флота. Докато се приближавах до точката на картата и оглеждах обстановката, Маркъс, изглежда, се намираше в края на единия док. Огледах го, но не видях нищо. Сателитите обаче не лъжат, затова, след като се озърнах, за да се уверя, че никой не ме следи, тръгнах към дока, прикривайки се в сенките.

Малката червена светлина проблясваше все по-бързо, докато се приближавах до точката. Тази характеристика беше удобна, поне докато се спотайваш в мрака на безлюден пристан. След това червеното око, което мига все по-бързо, докато се превърне в ослепително, неподвижно червено, започва да става малко зловещо.

Застанах в края на кея. Беше смразяващо студено. Колата на Маркъс не беше там. Дали той беше намерил проследяващото устройство под калника? Изхвърлил ли го беше в Потомак и вълните го бяха изтласкали тук? Това не се връзваше, като се имаше предвид пътят, по който беше тръгнал.

Някаква сянка се раздвижи в отсрещния край на дока. Едва се забелязваше. И после се размърда отново.

Размислих и реших, че това е идеално място, където Маркъс да се скрие, да види кой го следи и да го хване. Дотук с цифровото бъдеще. Ако наистина беше така, аз бях притиснат в ъгъла.

Движенията бяха бавни, но непогрешими, след като вече знаех къде да гледам. Силуетът мина под жълтите конуси светлина, която струеше от натриевите лампи.

Нямаше къде да избягам. Уилям Маркъс връхлиташе към мен като конник на Апокалипсиса. Не можех и да излъжа. Обмислих няколко оправдания, но той щеше да разбере, че го баламосвам. Как ще обясниш, че си поставил проследяващо устройство на шефа си? И че си се крил пред дома му, и си го дебнал?

Не. За Майк Форд играта щеше да свърши. Поне хубавите времена в „Групата Дейвис“. Вече нямаше да има медальони от телешко от Шенандоа с пресни картофи в „Ин“ в Малкия Вашингтон. И още по-лошо, шефовете ми имаха достатъчно компромати за мен, за да ме разкатаят само за нарушения във финансите на фирмата, без дори да използват историята с метамфетаминовата къща. Играта щеше да свърши. Щях да отида в затвора. Истински син на баща си.

Докато слушах как дъските скърцат все по-близо до мен, започнах да се тревожа по-малко за материалните неща и повече за жилавите ръце на Маркъс. Той вероятно нямаше да ме убие, но какво знаех за навиците на човек, който през осемдесетте години е удушавал сандинисти?

Не можех да рискувам да ме хванат, но всичките ми възможности за избор изглеждаха лоши. Не ми харесваше и видът на водата, която се пенеше на три метра под мен. Знаех обаче, че колкото и адско да бъде плуването, мога да успея да стигна до другия док. Едно от хубавите неща във Военноморската флота беше, че се научаваш да се потапяш във всякакви помии и да спасяваш задника си, без да вдигаш много шум.

На пристана блесна лъч на фенерче и аз отскочих назад в мрака. Главното притеснение, когато се хвърляш в леденостудена вода, е, че ще ахнеш, ще нагълташ вода и ще потънеш като котва. Успях да избегна това, въпреки че студът вцепени тялото ми и аз веднага се задъхах и загубих четирийсет точки от коефициента си на интелигентност. Ако не се убиеш, когато загубиш ума и дума, имаш петнайсетина минути в полярни води, затова колкото и да имах чувството, че умирам, знаех, че разполагам с достатъчно време. Светлината обхождаше водата в широки дъги и аз заплувах под кея, малка пещера от морски жълъди и вонящ зелен мъх. Минах под Маркъс, като от време на време удрях главата си в греда или болт.

Чух го над мен. Лъчът на фенерчето му проникна ветрилообразно през процепите между дъските. Когато се приближи, аз се гмурнах под повърхността и заплувах под него.

По-добре беше Маркъс да крещи разярено заплахи. Безпристрастната му експедитивност ме плашеше повече от всичко друго.

Стигнах до отвесната преграда, откъдето започваше кеят, и заплувах на една страна. Суграшицата пареше ухото ми. Преодолях петдесетте метра до следващия док, излязох от водата и се опитах да побягна към джипа си, но само се препъвах вдървено. Лъчът на фенерчето блесна към мен в мрака и ме освети, но вече беше далечен и слаб.

Между двата дока имаше ограда. Това ми спечели малко време. Стигнах до джипа, подкарах с осемдесет километра в час по обиколни пътища и излязох на шосе 395. Бях пуснал парното на максималната степен, за да се изсуша. Пътуването до дома ми беше двайсетина минути, но аз го направих четирийсет, като непрекъснато завивах рязко насам-натам, заобикалях и проверявах дали Маркъс не ме следи.

Втурнах се вкъщи, хвърлих дрехите си в пералнята и се къпах двайсет минути с гореща вода. Ръцете ми още трепереха силно от студа и едва завъртах крановете. Единственото, което ме крепеше, беше мисълта да се вмъкна под дебелия юрган и да легна до Ани.

Влязох в тъмната спалня и се пъхнах в леглото. Протегнах ръка да я прегърна през кръста, но докоснах само завивките. Ани я нямаше.

Намерих я на долния етаж. Седеше на дивана с чаша чай и чакаше. Беше ме видяла, че слизам по стълбите, и бе оставила книгата си. Очите й загатваха, че е плакала, но сега беше спокойна.

— Друга ли чукаш? — попита със странно спокоен глас.

Мозъкът ми се вцепени. Бях й се усмихнал, защото се радвах да я видя след скапаната нощ, но облекчението ми бързо се изпари.

— Какво? Не — отговорих.

Тя вдигна глава от снимките на профила на Ирина, които бях разпечатал.

— Вечно закъсняваш и си измисляш оправдания. Връщаш се вкъщи, събличаш дрехите си и отиваш право под душа. За глупава ли ме мислиш? Знам какво означава това.

— Заради работата е. Баща й е Радо Драгович.

— Не ми ги разправяй тия. Двайсетгодишна хлапачка лобира за Пентагона? Потърсих информация за нея и в лаптопа ти изскочиха един милион търсения. Увърташ ли се около нея?

— Миличка, знаеш, че търсенето по интернет е част от работата ми. Проверявам я за един случай и наистина обещах на Уокър да се видим тази вечер…

— Млъкни — прекъсна ме тя. — В момента Уокър е в Сената. Още обсъждат закони. Престани да ме лъжеш. Отвратително е.

Ани стана и тръгна към външната врата. Хукнах след нея само по хавлия и започнах да пелтеча. Задникът ми пак замръзна, но сега бях полугол на верандата на дома си. Осъзнах, че много по-трудно ще повярва, ако й кажа истината, но не исках отново да лъжа Ани.

— Миличка, ще ти обясня. Бях по работа. Излъгах те, защото не исках да те забърквам. Става дума за шефовете ни в „Дейвис“. Моля те, върни се вътре.

— Искаш да ти повярвам?

— Да.

— Тогава и ти ми повярвай. Много добре знаеш какви са механизмите в този град, Майк. Не можеш да взимаш, без да даваш. Кажи ми какво става.

— Ще ти покажа. — Върнах я в коридора до кухнята и извадих дрехите си от пералнята.

— Мирише на речна вода — сбърчи нос тя.

Предполагах, че очакваше парфюма на друга жена или мириса на секс.

— Излъгах те. Не трябваше да го правя. Съжалявам искрено. Но не исках да те забърквам. Със сигурност не съм чукал някоя, която вони така.

— Разкажи ми какво става.

Подбрах внимателно думите си. Не желаех да я въвличам, ако се окажеше, че гоня вятъра, и особено ако съществуваше реална опасност.

— Тревожех се, че стават неетични неща в сделка, в която участвах, и затова исках да проверя. И тъй като съм малоумен, докато слухтях, паднах в гнусна вода и едва не премръзнах до смърт.

Тя се замисли.

— Смешно алиби. — Ани ме погледна изпитателно. — Паднал си във водата?

— Да. В Анакостия. Беше леденостудена. Преживях трудна нощ. Много съжалявам, по дяволите!

— Защо не ми каза?

— Знам, че страдам от параноя, и не исках да те замесвам. Беше глупаво от моя страна и приключих с това.

— Каза ли на Маркъс или Хенри?

— Не. И те моля да си остане между нас. Действах сам и може да си навлека огромни неприятности, ако те разберат.

— Трябва да им кажеш. Те ще знаят какво да направят.

Ани беше ловец като мен. Работата беше всичко за нея и тя беше близка с Дейвис. По дяволите, той ни беше събрал с нея. Не ми се мислеше какво ще направи Ани, ако трябва да избира между него и мен.

— Знам, но може ли да го запазим в тайна? Проверих, няма нищо нередно и може да загазя, че съм шпионирал. Няма да го споменаваш пред никого, нали?

Видях, че Ани отново става предпазлива.

— Обещавам — отговори тя.

— Заклеваш ли се?

— Да.

— Благодаря ти. Никога вече няма да те лъжа. Имаш право да се ядосваш. Не бързай. Мога да те закарам у вас, ако искаш, но се надявам да ми простиш и да останеш.

Тя ме изгледа и ме остави да страдам още една минута.

— Добре — отвърна. — Хайде да си лягаме.

Най-после получих каквото исках — да дръпна юргана до брадичката си и да се сгуша до Ани. Истински рай. Тя изгаси лампата.

— И, скъпи…

— Да.

— Ако се гъбаркаш с мен, ще те намеря и ще те разпъна на кръст.

Леле! Момичето на татко.

— Направи го, миличка. Обичам те.

— И аз.

Казах си, това е всичко. По дяволите Обект 23 и Ирина. Нямаше да се откажа от всичко, което бях спечелил, защото бях извадил няколко улики от контекста и се забавлявах, като си играех на детектив.

Случаят беше приключен. Само че не можех да престана да мисля за сдържаността на Ани и как първата й инстинктивна мисъл беше да каже на Маркъс и Хенри.

Опитах да се убедя, че не й разказах цялата история за нейно добро, но може би го направих заради себе си. Докато се мъчех да заспя, осъзнах, че подозренията ми към „Групата Дейвис“ ме карат да се съмнявам във всичко, свързано с фирмата. „Групата Дейвис“ беше целият ми свят. Приятелите, парите, къщата и в известно отношение дори Ани. Всичко дължах на Хенри. Тогава на кого можех да имам доверие?