500

Седма глава

Високият десет метра клоун е нещо, което запомняш. Този, на занемарен участък от магистралата „Вирджиния“, се хилеше като луд пред изоставен магазин на име „Цирков алкохол“. Внуши ми чувство за дежа вю и сериозен страх, но не можах да си спомня къде съм го виждал.

Баща ми каза да завия там. Жилището му беше на километър и половина по-нататък — бензиностанция с две помпи, гараж и малък универсален магазин. Подадох глава в единия гараж и го видях да обработва с пясъчна струя бронята на „Кътлас“ от седемдесетте години, разпръсквайки искри. Гаражът беше претъпкан и той не ме забеляза, затова се приближих, но баща ми пак не ме видя. Накрая го изчаках да дръпне уреда и леко го потупах по рамото.

Той трепна и се обърна, като вдигна пясъкоструйния апарат, сякаш се готвеше да ми отреже главата с него. Отне му секунда да се отпусне.

— Господи, Майк. — Баща ми го остави и ме прегърна. — Още съм малко нервен.

Урок: не се промъквай до човек, който си пази задника от шестнайсет години.

Беше март, девет месеца, откакто работех в „Групата Дейвис“, и месец, преди ченгетата да ме приберат от фиаското в лудницата на сенатора Уокър. Баща ми беше излязъл от затвора преди шест седмици. Оттогава прекарвах известно време с него — почерпки за добре дошъл и барбекюта, където всички се веселят, пият много, изпадат в излияния и обещават да се обаждат.

Това беше първата ни среща насаме, без празненства, само рутинно ежедневие. Виждах, че той се опитва отново да ме приобщи към себе си и да изглади взаимоотношенията ни. Аз обаче го отбягвах.

Вече бях преживял същото с брат си. Не го бях виждал от години. Чух, че живее във Флорида. Той не дойде на нито един от купоните по случай излизането на баща ни от затвора. Въпреки че Джак беше един от виновниците, заради които едва не влязох зад решетките, когато бях деветнайсетгодишен, аз винаги се държах добре с него, обаждах му се, обръщах другата буза и поддържах целостта на семейството. Дори след като той ме остави сам да платя всички дългове за лечението на майка ни, колкото и да исках, не го изолирах. Това беше грешка. Той нахлуваше в живота ми през няколко години, съживяваше добрите стари времена и ме държеше в някой бар, докато затворят. Отначало беше забавно — кой не иска да е с големия си брат, — но постепенно осъзнах, че измамникът затяга примката около врата ми, обикновено измъква пари от мен или място, където да се скрие от шайката отрепки, с които в момента се е забъркал. Измамниците залагат на почтеността и добротата ти. Използват ги, за да се сближат с теб и после да те наранят. След като Джак ми го причини пет-шест пъти, аз го изхвърлих от живота си и не отговарях на обажданията му, нито на настояванията му, че сме едно семейство, и на молбите за помощ, с които винаги успяваше да ме примами. И щом разбра, че няма да изкопчи нищо от мен, повече не го чух.

Нещата с баща ми не бяха толкова неумолими. Според мен бях направил много за него, като бях помолил Хенри Дейвис да използва връзките си, за да го пуснат условно. Беше ми трудно да се държа приятелски с баща ми. Не само че нямаше да споменавам за онова, което беше сторил на семейството ни, но и нямаше да го тормозя, че ни беше зарязал. Помислете си за някое неприятно задължение, за което смятате да се погрижите, но все не го правите — почистване на мазе или претъпкан килер, или изхвърляне на стари дрехи. Това бяхме аз и баща ми. Предимно исках да го отбягвам, но той все ми се обаждаше — упорито, но никога натрапчиво. И той като мен имаше силна воля.

— Чакай да се измия — каза баща ми и ме поведе извън гаража.

В гората зад бензиностанцията имаше трийсетгодишна каравана с маса за пикник отпред, няколко сгъваеми стола и скара. Това беше домът му.

Собственикът на бензиностанцията, стар приятел на баща ми на име Джордж Картрайт, му позволяваше да живее там и да ръководи работата. Тъй като там работеха още двама-трима души, ръководенето обикновено означаваше да налива бензин и да изчуква брони.

Вътре караваната беше толкова чиста, че беше малко смущаващо. Всичко беше грижливо подредено и леглото — оправено. На бюрото бяха натрупани учебници по счетоводство и счетоводни книги с две графи. На плота имаше десетина пакета супа от китайско фиде.

Той ме видя, че оглеждам, и каза:

— Джордж ме помоли да се занимавам със счетоводството.

Баща ми беше учил счетоводство в затвора и дори получи бакалавърска степен въпреки пречките, които поставяха на пътя му. На затворниците не се позволяват пари, книги с твърди корици и интернет. Той намери пенсиониран професор по финанси от квакерски университет чрез бог знае колко много писма и някак съумя да се ориентира в сферата на кредитите. Звучеше малко като моята история, само че стотици пъти по-трудна. Колкото повече осъзнавах, че си приличаме, толкова повече му се ядосвах, че е прецакал живота си. Както и на себе си, че съм прекалено добър и му давам възможност да се върне в живота ми след всичко случило се.

Вгледах се в него на луминесцентната светлина. Прическата му все още беше същата, леко скъсена отстрани и малко дълга отзад. Косата му беше прошарена, но той изглеждаше здрав. Сигурно беше поддържал формата си в затвора. Още имаше телосложението на спринтьор, какъвто е бил в гимназията, и назъбения белег от ъгълчето на устата до бузата. Ако го попиташ за него, баща ми отговаряше, че се е порязал, докато се бръснел в затвора, засмиваше се нервно и сменяше темата. Не се беше разделил с бодливия мустак а ла частния детектив Магнум, който си спомнях от детските си години. Още носеше пуловери на геометрични фигури в ярки цветове. Имаше такъв вид, сякаш са го извадили от машина на времето от 1994 година.

Шестнайсет години е дълго време и си личеше. Пакетираната китайска супа и нервността му бяха свидетелство за това. Баща ми не обичаше да го докосват. Заставаше пред вратите за секунда и после се смееше на себе си, защото беше свикнал някой друг да му ги отваря. И първия път, когато отидохме да обядваме в „Уенди“, беше шашнат от менюто и избора. Шестнайсет години му бяха казвали какво да яде, кога да става, да спи, да се разхожда и да се къпе. Почти беше забравил как да прави избор. По изражението му се виждаше, че е в сериозен културен шок, когато някой споменеше нещо от нов телевизионен сериал или му кажеше да потърси нещо в „Гугъл“, или мобилните телефони на хората около него започнеха да звънят. Поне обикновено той пръв се шегуваше за това и успокояваше всички.

Беше поискал да отидем на вечеря и беше потаен, когато попитах къде. Аз карах. Баща ми нямаше кола, затова, общо взето, беше с вързани ръце и не можеше да мръдне от бензиностанцията, въпреки че Картрайт му беше казал, че ако поправи онази „Кътлас“, може да я използва.

Той ме насочваше по пътя. Пътувахме половин час и аз разбрах къде отиваме, преди да си позволя да го призная. Баща ми се опитваше да ме спечели със стари истории за мама. Бяха класически, но той беше избрал абсолютно най-неподходящата тема, за да затоплим отношенията си.

Може би трябваше да му го кажа, когато наближихме, но сърце не ми даде. Спрях пред редица сгради от червени тухли в Олд Таун Феърфакс.

„Сал“ го нямаше. Беше страхотен италиански ресторант. А може и да е бил ужасен. Не си спомням. Бях на десет, когато ходих там последния път. Храната нямаше значение. Най-важното беше, че отивахме в „Сал“, щом семейството ни имаше пари за харчене. Когато започнали да се срещат преди десетилетия, баща ми и майка ми ходели в „Сал“. Водеха мен и брат ми, когато бяхме малки, изпитваха носталгия по дните на ухажването си, ставаха и танцуваха до бара и поставяха в неудобно положение децата си.

Ние с Джак лапахме чесновия хляб, а те бяха в някакъв свой свят, като тийнейджъри, смееха се, накланяха се назад и се завъртаха, но през повечето време танцуваха притиснати един до друг, мама сложила глава на рамото му.

Това беше нашето място. Поне някога. Сега имаше лечебен център за кучета и „Старбъкс“.

Татко слезе от колата и застана пред мястото, където едно време беше ресторантът. Отидох до него, защото помислих, че ще се разплаче. В гърлото ми заседна буца, докато го гледах. Реших, че ако не се махнем оттам, и аз ще се разрева.

— Добре ли си, татко?

Той не отговори. Щях да сложа ръка на рамото му, но не исках отново да го стресна, затова зачаках.

— Татко…

— Добре съм, Майк.

— Хайде, ще те заведа на едно място. На Двайсет и девета улица правят страхотни пържоли.

— Не. — Той дишаше накъсано и хрипливо, сякаш някой беше изкарал въздуха от белите му дробове.

— Моля те…

— Нямам време, Майк. Трябва да се върна до десет. — Той въздъхна, поклати глава и се засмя. — Да направят вечерен час. Можеш ли да повярваш? Това е част от условната присъда. Трябва да се обаждам на онова компютърно нещо от домашния си телефон.

— Трябва да хапнеш нещо, татко.

Той потърка леко наболата си брада и рече:

— По дяволите. Искаш ли да отидем в „Костко“?

Две минути по-късно си намерихме метална маса в грамаден, осветен от прожектори магазин. Отначало си помислих, че не съм го разбрал правилно, когато каза, че иска да вечеря там, но той имаше време само за две италиански наденички с пипер и лук и кока-кола. Бяха много вкусни. И в менюто имаше само четири неща, което вероятно улесни избора му.

Разходихме се и аз се опитах да разбера какво е намислил старецът.

— Това място… — каза баща ми с изпълненото със страхопочитание изражение на човек, който за пръв път вижда Гранд каньон.

И тогава започнах да разбирам. Работата в затвора, ако успееш да си намериш, се плаща от дванайсет цента нагоре на час. Тубичка паста за зъби струва пет долара на лавката и за да си я купи, той е трябвало да попълва малък формуляр и да чака една седмица, докато я получи. За него „Костко“ с блясъка си, крещящите деца и самоубийствените колички на домакините беше рай.

Поговорихме малко, докато заобикаляхме щанда за замразени храни. Баща ми работел, за да се яви на изпита за сертификат за счетоводител. Изкарвал отлични оценки на примерните тестове, но никой обвинен в измама не получавал сертификат. Щели да минат години, докато представел „доказателство“, че се е поправил, и пак можело да го прецакат, но не му пукало. Щял да се бори със зъби и нокти. Опитвал се да вземе от библиотеката телефонните указатели, които му трябвали, за да намери държавните счетоводни съвети, да започне да изпраща писма и да им се обажда, но това означавало да пропусне един ден в работата, което било изключено. Животът му бил като купчина клечки за зъби, всяко малко нещо натежавало от следващото и така нататък — нерешима бъркотия.

— Можеш да ги потърсиш в интернет, татко.

Той ме погледна малко подозрително.

— С компютъра?

— Да. В интернет.

— И да свържа интернет с компютъра?

Направих гримаса.

— Нещо такова. — Това беше все едно да описваш цветовете на незрящ, но мисля, че му обясних основните неща. Казах му, че имам стар лаптоп, който може да вземе. — Нуждаеш ли се от нещо, докато все още сме тук? Да си заредиш храна? Нещо друго освен пакетирани супи? — Мислех, че донякъде затова бяхме дошли тук, но веднага видях, че съм засегнал гордостта му с предложението си за подаяния.

Той преглътна малко натъжен.

— Не. Не е необходимо. Ти направи повече, отколкото беше длъжен, Майк. Благодаря ти. — Татко погледна часовника ми. — Трябва да се връщам. Вечерният час скоро ще настъпи.

Влязохме в караваната и той ми даде плик. Вътре имаше хиляда долара, някои по двайсет и десет, но повечето протрити петарки и по един.

— Аз ще се оправя — каза баща ми. — Това е за дълговете заради майка ти. Аз доведох хищните лихвари „Креншоу“. Не трябваше да искат парите от теб.

— Задръж ги — рекох и му подадох плика, но той не го взе. — Платен е.

— Какво?

— Дългът.

— За колко време?

— Завинаги. Изплатих го. Целия.

— Ами университета? Трябва първо да се погрижиш за образованието си.

— Платил съм го. Спести си парите, татко. — Оставих плика върху олющения лакиран плот.

Не исках да се ядосвам и да обсъждам този въпрос, но парите, приказките за болната ми майка и идеята му, че ако плати, всичко ще бъде наред, ме вбесиха.

Защото всеки път, когато той споменеше майка ми, си я представях така, както ми харесваше — закачливата й физиономия, когато се готвеше да каже някоя шега. Борих се дълго да го запазя в спомените си, но по-късно бузите й хлътнаха и кожата й изгуби цвета си. В края на краищата, си припомних онова смразяващо кръвта хриптене в гърдите, восъчнобледото й лице и ума й, помрачен от морфина, как понякога вика името на баща ми, а друг път ме пита кой съм и какво правя в стаята й, по дяволите.

Това е отрова, но не можеш да се сдържиш да не я вкусиш — чудех се какво ли щеше да стане, ако някак бях съумял да намеря пари да я изпратя в добра болница или ако тя имаше добър съпруг и солидно здравно осигуряване. Дали още щеше да е жива?

— Не можеш да поправиш случилото се — казах.

— Всичко е платено? — озадачено попита той, а после се изправи и се помъчи да се държи бащински, сякаш се канеше да ме попита дали използвам презервативи или нещо подобно. — Джордж Картрайт ми каза, че питаш за занаята.

Мамка му. Не и това. Не и сега. Джордж беше експерт по влизане с взлом и можеше да ти намери каквито инструменти ти трябват. Когато бях на първия купон по случай излизането на баща ми от затвора, аз попитах Картрайт дали има начин да се разбие ключалката на сейф „Сарджънт и Грийнлийф“, какъвто Гулд беше използвал на шкафчето си в клуб „Метрополитън“. Само от любопитство. Ето защо баща ми очевидно си мислеше, че съм платил всичко, като съм обрал проклетия Пентагон или нещо друго от този калибър, и сега искаше да се прави на уплашен заради мен.

— Няма безплатни обеди, Майк. В какво си се забъркал?

— Имам хубава работа. Спечелих я с ум и усилен труд. Ти ли ми казваш да се пазя чист? — Огледах караваната, сякаш доказваше мисълта ми. — Не може да бъде!

— Само питам, Майк. Не позволявай да те хванат като пласьор за някой друг. Ако искаш да участваш в играта и да се мериш с големите, може да изгориш. Доверявай се само на свои хора.

— Татко, моля те. — Мъчех се да запазя спокойствие и да внимавам какво говоря. Би било лесно да го сритам, когато вече е паднал, и да му покажа колко е жалък. Истината беше достатъчно жестока. — Защо не избиеш от главата си тази глупава чест между крадците? Мислиш, че защото си държал устата си затворена и си излежал присъдата си, си някакъв шибан герой между разбойниците? Не си…

— Майк, не можех…

— Защото не знаеше как да играеш играта, татко. Можеше да проговориш. Не беше необходимо да те осъдят на двайсет и четири шибани години и да ни оставиш без пукната пара и подкрепа. Кой знае, тогава мама може би нямаше… — Млъкнах, но злото вече беше сторено.

Той затвори очи и кимна, сякаш беше съгласен с мен. Чаках го да се пречупи, да се разридае или да се нахвърли върху мен, но баща ми само стоеше неподвижно и дишаше тежко.

— Може би — каза и отново потърка челюстта си. — Направих най-доброто, което знаех.

Мислех, че ще се разплаче, но татко преглътна сълзите.

— Знам, че не мога да поправя нещата, но само не ме изолирай.

— Не отговорих.

— Моля те, Майк.

Поех си няколко пъти дълбоко въздух и се овладях.

— Трябва да тръгвам — рекох и излязох.

Както вероятно се досещате, в онзи мелодраматичен момент между мен и баща ми ставаше дума за престъпление — кражба, която го изпрати зад решетките, когато бях тийнейджър. Нищо в нея нямаше логика.

По-голямата част научих от Картрайт и някои други стари приятели на татко. Ако ги хванеш късно в неделен следобед в крайпътната кръчма „Тед“, бар без прозорци, където висяха, те бяха достатъчно пийнали, за да разказват истории, които баща ми криеше от мен. Той станал измамник на млади години. От поколения семейството му имало стара леярна близо до Фолс Чърч. Те направили стълбите на замъка „Смитсониън“, лампите на територията на Белия дом и някои от шесткилограмовите оръдия в битката при Гетисбърг. Ръчното производство в Америка обаче западнало, когато баща ми поел бизнеса. Той израснал в Ню Джърси и на двайсет и няколко години се върнал във Вирджиния да поеме занаята от чичо си. Дотогава металообработващите заводи вече били закъсали и сведени до възхваляваните машинни цехове. Татко не познавал добре работата и отчаяно се нуждаели от поръчки. Някакъв тип на име Акурсо измамил баща ми с хитър номер с фактури и това било краят. Стогодишният бизнес бил мъртъв, а татко останал без късмет. За първата си измама той изучил номерата, които били използвали срещу него, а после открил Акурсо, измамил го с фиктивна сделка на борсата и му взел всичко.

Доколкото разбирах, баща ми вършел дребни престъпления, докато възмъжавал, но преуспял като мошеник едва когато започнал да прави измами. Имал вродена дарба и я усъвършенствал, опитвайки се да не прецаква обикновените хорица. Винаги е изкушаващо да си представяш в романтична светлина измамниците, но в края на краищата, той си бил престъпник и работата му била да злоупотребява с доверието на хората. И все пак нощем спял по-добре от повечето си колеги.

Той криеше тази част на живота си от мен, въпреки че от време на време не устояваше и споделяше по нещо, и за да покаже на синовете си какво е да си прекараш добре, правеше по някоя измама на улицата, предимно за развлечение.

Играта с цигулката беше, когато ни заведеше в свестен ресторант и се правеше на почтен търговски пътник. Щом донесяха сметката, баща ми казваше, че е забравил портфейла си, и даваше на мишената нещо в залог, докато отиде да вземе парите си. Залогът обикновено беше старинен предмет, „с която сърцето не му дава да се раздели“ (в класическия вариант цигулка), за която казваше, че струва цяло състояние. След това идваше подставеното лице (съучастник — навремето беше Картрайт), съзираше антиката и предлагаше да я купи за много пари. После баща ми се връщаше да плати сметката и мишената предлагаше да купи антиката за половината от многото пари.

Баща ми, като се преструваше, че се колебае, с нежелание я продаваше. Картрайт не се връщаше да предложи по-висока цена, татко си тръгваше с парите и оставяше мишената с някакъв боклук, който не струва нищо. Като всички хитри измами в тази игра се разчиташе на алчността и готовността на мишената да прецака някого и се използваха тези му недостатъци, за да бъде прекаран. Баща ми изпържил Акурсо точно по този начин. Картрайт ми го каза по-късно. Татко приложил по-висш вариант на номера с цигулката, използвайки фирмени цени (винаги е бил вещ с числата, което обяснява защо се е заел със счетоводство в затвора).

Баща ми лежа зад решетките два пъти. Първия път присъдата беше малка — тогава бях на пет, а втората беше двайсет и четири години, които започнаха, когато бях на дванайсет. Първия път го хванаха за банкова и борсова имама. Баща ми отново се беше заловил с Акурсо, след като беше разбрал, че той прилага същата измама на други дребни бизнесмени. Обикновено когато примамваш мишената, използваш нещо незаконно или смущаващо за стръв, например „страхотен“ телевизор или претъпкан портфейл с визитна картичка вътре, така че ако жертвата се уплаши или осъзнае, че я пързалят, да се срамува да отиде при ченгетата. Акурсо бил толкова ядосан на баща ми заради първата измама, че щом надушил кой иска да го изиграе за втори път, повикал ченгетата (мисля, че това не е много спортсменско, поне е трябвало да се опита да размени ролите и да надхитри баща ми). И двамата обаче нарушили закона и ченгетата ги прибрали. Бях толкова малък, че едва си го спомням. Татко беше осъден на една година, но лежа шест месеца. Акурсо получи две години.

След като излежа първата си присъда, баща ми уж се поправи. Приятелите му в „Тед“ винаги говореха тъжно за оттеглянето му. Бяха загубили един от най-добрите. Татко работеше различни законни неща или поне аз си мислех така, в машинни цехове или каквото можеше да намери, а мама беше секретарка. И после, когато станах на дванайсет, нещата се разпаднаха. Една вечер баща ми каза, че отива на мач с приятели. Аз облякох пижамата и си легнах. Съвсем обикновена вечер в четвъртък.

И после си спомням, че се събудих от разтревожения глас на майка ми. Минаваше полунощ. Слязох долу и я видях да говори по телефона, да гризе нокти и тихо да плаче. Беше се прегърбила и приклекнала до стената.

Полицаите бяха заловили баща ми да влиза с взлом в къща в Палисейдс, богаташки анклав покрай река Потомак, между Вашингтон и Бетезда.

Така и не открих логика в случилото се онази нощ. Къщата, в която го бяха хванали, била празна, инвестиционен имот, собственост на някакъв връзкар от Вашингтон. Нямало нищо за крадене. Преди това татко не беше извършвал кражби с взлом. Харесваха му доверието, предизвикателството и рискът на дългата измама, справедливостта на Робин Худ да прецаква хора, които го заслужават. Разбитите прозорци и откраднатата електроника бяха неща, които тъпите ми приятели и аз щяхме да правим по-късно. Професионалист като баща ми не се занимаваше с такива неща.

Никой не знаеше защо го е направил. Той си държеше устата затворена. Не пророни нито дума през всичките години. Предполагам, че някой го беше подвел. Татко не би си помислил да го стори. Той обаче отказа да съдейства на прокурора и мълча като риба. Нямаше доверие на хората във властта, на всеки, който дори приличаше на политик. Смяташе, че съдебната система е само друг вид измама, в която той е мишената. И аз разбирах защо. Правителството беше съсипало семейния му бизнес с данъци и когато леярната пропаднала, „почтените“ бизнесмени се бяха нахвърлили върху него като лешояди на мърша. Или се дължеше на дългогодишните измами, докато се представяше за порядъчен, стабилен стълб на обществото, като през цялото време е знаел, че е мошеник. Може би беше започнал да съзира измама във всичко, което изглежда почтено.

Докато го наблюдавах как отказва да сключи каквато и да е сделка и си мислех за онези години, аз виждах в него само дребен квартален мошеник. Татко не разбираше как да помогне на прокурора, за да му помогне и той, взимането и даването в политика, всичко, което ние движехме в „Групата Дейвис“. Не. За него всичко беше простичко. Не издавай другарите си. Излежи присъдата си. Тази ценностна система — честта между крадците — разби семейството ни. Никога няма да му простя, че избра нея пред нас и че изостави майка ми, брат ми и мен.

През половината си живот съм се мъчил да проумея отговора на този въпрос — защо ще обира празна къща? По време на съдебния процес чувах как татко и мама се карат и викат през тънката стена между спалните ни, докато брат ми спеше на леглото под мен, и си спомням, че една вечер тя го молеше: „Кажи им какво се е случило. Разкажи им всичко.“

Мислех, че съм се поучил от грешките му и знам как да се придържам към правилата, и как да играя с властта. Със сигурност бях му го показал. Или поне така си въобразявах, докато новата ми работа не ме отведе в предварителния арест на окръжния затвор в Монтгомъри с белезници на ръцете и шайка курви и наркомани.