Алената кампания

Глава четиринадесета

Таниел разтърка очи и се опита да си спомни какво е да спиш. Пет пъти в рамките на три дни се сблъскваше с противника на боевата линия. Пет пъти отстъпваше последен от насипите, когато натискът на врага станеше неудържим. Пет пъти му се налагаше да крачи назад сред телата на мъртви и ранени, вбесен, че за пореден път оставяха предните си редици да паднат под кезианската атака.

Колко още можеха да отстъпват, преди армията да се превърне в нищо повече от мъртви и ранени?

Спря се, за да погледне на юг. С всеки изминал ден разстоянието между тях и Будфил нарастваше. Предната линия — или по-точно онова, което беше представлявало предната линия допреди половин час — се намираше на четвърт миля от тях, все още обгърната в барутен дим. Кезианските войници вече сриваха насипите и отнасяха мъртвите си.

Приключилият току-що сблъсък бе протекъл особено неблагоприятно за силите на Адро. Неопитните пехотинци от Седемнадесета бригада побягнаха преждевременно, много преди сигнала за отстъпление. Таниел се почуди дали е останал и едничък човек, останал невредим след тази бъркотия. Стенанията на ранените, долитащи откъм походните лазарети, караха кожата му да настръхва.

Той завари Ка-поел да седи до огнището край палатката им. Втренчена в жаравата, девойката разсеяно чоплеше ноктите си с върха на една от дългите си игли. Над пламъците кипеше котле с вода. Тя погледна към Таниел за момент и отново се загледа в пламъците.

Барутният маг се тръшна на земята до нея. Цялото тяло го болеше. Покриваха го безчет синини и рани. Един особено костелив Пазител едва не му видя сметката — пресният разрез отстрани на корема му свидетелстваше за сблъсъка.

Ка-поел се изправи безшумно, премести се зад него и започна да свлича куртката му. На Таниел не му харесваше тя да го съблича — е, харесваше му, но вече и сам дочуваше някои от офицерите да мърморят за неблагопристойността на техните отношения. Само че тази вечер се чувстваше прекалено изтощен, за да се възпротиви. Тя разкопча ризата му и започна да почиства шията и гърдите му с потопена в гореща вода кърпа.

Таниел се отпусна на хълбок, за да я остави да зашие раната върху стомаха му. Макар и стиснал зъби, той потрепваше при всеки бод.

— Пола — заговори той, докато лежеше, — спомняш ли си нещо за намерението на Тамас да открие школа за барутни магове в Адопещ?

Тя почука леко с два пръста по ръката му. Да.

— Струва ми се, че Сабон отговаряше за училището. Интересно дали той е все още в столицата? Не бих отказал помощта му. — Таниел се умисли. Отново виждаше пред себе си усмивката на Сабон, блеснала на фона на смугла кожа. Сабон беше единственият човек, в чиято дума Тамас се вслушваше. Той беше научил Таниел да стреля. Добър войник и добър човек. — По дяволите, трябваше да попитам Рикар. Дори и ако Сабон е с Тамас, в Адопещ все трябва да е останал някой друг барутен маг. Имаме нужда от тях на фронта.

Ка-поел приключи със зашиването и Таниел се изправи на крака. Ризата му чернееше, вкоравена от засъхналата кръв. Миришеше на кланица. Той я остави на земята. Ка-поел щеше да намери някой, който да му я изпере. Таниел измъкна резервната си риза и я нахлузи.

Палатката му се намираше в близост до един от склоновете, които обгръщаха Суркови проход. Това означаваше, че му се налага да спи върху наклон, но също така му позволяваше да вижда голяма част от долината. В момента гледаше към лагера на Крилете на Адом. Наемниците се намираха по-близо до фронта от адранците, в източния край на долината, досами реката.

Според докладите наемниците удържаха позициите си всеки ден, но бяха принудени да отстъпват заедно с редовните адрански войски, за да не бъдат обкръжени от врага.

Ако Тамас беше тук, щеше да побеснее — хора, които се сражаваха срещу заплащане, да се представят по-добре от редовната адранска войска.

Двама от наемническите бригадни генерали бяха напуснали лагера си и вървяха към огромната синьо-бяла щабна палатка в задната част на адранската армия. Неколцина други офицери също напредваха в тази посока. Явно предстоеше съвещание. Ако Тамас беше тук, Таниел също щеше да присъства.

Но в негово отсъствие много неща се бяха променили.

Недалеч от щабната палатка се намираше столовата. В повечето армии за приготвянето на храната отговаряха избрани сред войниците готвачи, делени по роти или взводове. Тук, на фронта за прехраната се грижеше един-единствен готвач или поне така твърдяха слуховете.

Михали.

Неговото едро, шишкаво тяло веднага се забелязваше сред огньовете — той не спираше да обхожда помощничките си и да дава напътствия. Таниел се навъси. Кой беше този мъж, който се представяше за бог? Таниел бе виждал лицето на бог — Крезимир — и го беше прострелял в окото. Виж, Крезимир приличаше на бог. За разлика от Михали.

Таниел взе куртката си и заслиза към щабната палатка.

Войниците сякаш го наблюдаваха навсякъде, където идеше. Някои от тях повдигаха почтително фуражки. Някои отдаваха чест. Някои просто се взираха в него, докато ги подминаваше. При всички случаи на Таниел не му се нравеше това внимание. Нима за тях той представляваше някаква атракция? През всички тези изминали години се бе чувствал като у дома си във войската, ала сега, в отсъствието на Тамас и барутните магове, се чувстваше изолиран и чужд.

Как ли изглеждаше в техните очи? Миришеше като задната уличка на касапница и вероятно не изглеждаше по-добре. Покриваха го плитки и не толкова плитки рани, тъмните му коси бяха опърлени от барутна експлозия от вчера, а лицето му тъмнееше от мръсотия и синини.

Той самият се чудеше какво е. В пет ожесточени, кървави сражения се бе отървал без сериозни наранявания. За изминалите два дни го бяха ожулили седем куршума. И поне шест пъти се отърва на косъм от вражи щик. Възможно ли беше да е просто толкова бърз? Или ставаше дума за нещо друго?

Подобен късмет просто не се проявяваше. Беше необичайно. Така ли беше било и във Фатраста? Не, никога не беше участвал в толкова ожесточен сблъсък. Таниел си спомни как откъсва ребро на Пазителя в Адопещ и се зачуди дали имаше някаква връзка между тогавашния му късмет и новопридобитата му сила.

Вече се намираше пред щабната палатка. Без да обърне внимание на постовия, започнал да протестира, Таниел прекрачи отвъд платнището.

Завари палатката препълнена. Вътре стояха близо двадесетима офицери — всички наемнически генерали и адранските висши офицери. Ехтяха разпалени гласове, размахваха се юмруци. Таниел се вмъкна по-навътре, опитвайки се да улови нишката на разговора.

Забелязал познато лице сред тълпата, той се насочи към него.

Полковник Етан беше с десет години по-възрастен от него. Беше висок мъж, с широки плещи и кестенява, късо подстригана коса над плоско, грозно лице. Не че някой би дръзнал да му каже, че е грозен. Гренадирите от Дванадесета бригада бяха най-едрите и най-силни бойци в адранската армия и ако някой кажеше и една дума против полковника им, щеше да му се наложи да се изправи пред всички две хиляди от тях.

— Какво става? — прошепна Таниел.

Полковникът му хвърли бърз поглед.

— Говорят за… — Етан се загледа в него. — Таниел? Ямите да ме глътнат, чух, че си се върнал при нас, обаче не вярвах. Къде беше?

— По-късно ще ти разправям — отвърна Таниел. — За какво спорят?

Приветствената усмивка на Етан посърна.

— Пристигнал вестоносец от Кез. Настоявали да се предадем.

— Е, и? — изсумтя Таниел. — Няма какво да се спори. Няма да се предадем.

— И аз мисля така, но някои от горните не са на това мнение. Нещо ги е уплашило.

— Естествено, че са уплашени. Та те отстъпват от всяка битка! Ако удържим едно-едничко настъпление, ще смажем тези кезиански негодници.

— Не става дума за това — отвърна Етан. — Кезианците твърдят, че разполагат с Крезимир на тяхна страна. И то не просто в преносен, а и в буквален смисъл. Бил се намирал в лагера им.

Таниел почувства как цялото му тяло изстина. И изруга.

— Добре ли си? Не изглеждаш добре.

— Крезимир няма как да е в лагера им. Аз самият го убих.

Сега Етан го наблюдаваше особено внимателно.

— Ти… си го убил? Чух някакви невероятни слухове за битка на върха на планината, преди тя да падне, но ти…

— Да — каза Таниел. — Прострелях го в окото и в сърцето. Видях как рухва сред собствената си божествена кръв.

— Генерал Кет! — развика се Етан. — Генерал Кет! — Той сграбчи Таниел над лакътя и започна да си проправя път сред събраните офицери. Всички се заблъскаха да му направят място — никой не можеше да устои на натиска на огромния гренадир.

— Недей, Етан… — възпротиви се Таниел.

Етан го изведе в средата на помещението, където двадесетина навъсени лица нетърпеливо се взираха в тях.

— Разкажи им каквото каза на мен — обърна се Етан към Таниел.

В този момент барутният маг имаше още по-големи основания да се срамува от окървавените, разпрани дрехи и немитото си лице. Стаята като че ли леко се въртеше, а въздухът беше топъл и задушен.

Таниел прочисти гърло.

— Крезимир е мъртъв. Аз го убих.

Последвалата какофония от гласове, долитащи от всички страни, се вряза болезнено в главата му по-силно от мускетен залп. Таниел се огледа в търсене на някой, който да го подкрепи. Сред множеството зърна генерал Кет, но тя определено не попадаше сред съюзниците му. Къде ли беше генерал Хиланска?

— Оставете го да продължи! — изкрещя женски глас. Той принадлежеше на бригаден генерал Абракс от Крилете на Адом. Беше десет години по-млада от бащата на Таниел, с два пъти по-строго лице и късоподстригана до ушите коса. Униформата ѝ беше бяла с червено и златно по кантовете.

Генерал Кет се възползва от настъпилата тишина, за да отправи насмешлива усмивка към Таниел.

— Невъзможно е да се убие бог.

— Аз го сторих — възрази Таниел. — С очите си видях как умира. Застрелях го с два омагьосани куршума. Видях как попаднаха в целта. Видях как той рухва. Бях в планината, когато тя започна да се срива.

— Нима? — настоя Кет. — Тогава как успяхте да слезете?

Таниел понечи да отвърне, но замълча. Как наистина беше слязъл? За последно помнеше как прегръща зашеметената Ка-поел в опит да я предпази от срутващите се отломки.

— Така си и мислех — продължи генерал Кет. — Барутът ви е размътил мозъка.

— Той е герой, генерале! — възрази полковник Етан.

— Дори героите понякога си губят ума! Полиция! Изведете го! Един капитан няма място на това съвещание.

Някой изблъска Таниел настрана и той чу нечий глас да казва:

— Крезимир бил при тях? Що за глупости?

— Аз го видях.

Всичко притихна. Таниел познаваше този глас. Генерал Хиланска.

Хиланска седеше, докато всички останали бяха прави. Носеше парадната си униформа, обкичена с десетки медали, с прясно колосана яка. Празният ляв ръкав стоеше прикрепен към гърдите. Генералът изглеждаше изтощен. Едрото му тяло беше провиснало от ръба на стола, лицето му беше изопнато от умора.

Боботещият, равномерен глас на Хиланска продължи:

— Всички вие го видяхте! На сутрешните преговори. Той беше там, проклети глупаци, а вие не му обърнахте внимание. Беше мъжът отзад, който мълчеше. Носеше златна маска, с отвор само за едното око. Ако някой от вас си беше направил труда да слуша, Привилегированите от Крилете на Адом казаха, че той направо смърдял на магия — магия, по-силна от всичко, което някога са виждали.

— Бил е обикновен Привилегирован — каза Кет. — А не бог.

Хиланска се изправи бавно на крака.

— Наречи ме луд, Кет. Предизвиквам те. Тамас вярваше, че Крезимир се е завърнал. Вярваше, че Таниел го е уцелил. Ала куршумите не са били фатални. Все пак Крезимир е бог.

Кет наблюдаваше Хиланска много внимателно.

— И все пак Тамас отведе Седма и Девета в тила на врага, с което ги обрече.

— Той не е мъртъв — намеси се Таниел, усещайки как кипва.

Кет се обърна срещу него.

— Казва сополанкото на мъртвия ни фелдмаршал.

— Сополанко? — Причерня му. — Аз убих стотици. През изминалите два дни едва ли не със собствени сили удържам пристъпа на врага. Чувствам се сякаш съм единственият, който иска да спечели тази война, а вие ме наричате сополанко?

Кет плю в краката му.

— Мислиш, че всички заслуги са твои? Ама че самочувствие! Само защото си се пръкнал от слабините на Тамас, не означава, че си наследил и умението му, момче.

Таниел не можеше да мисли. За това ли се беше сражавал всеки ден на фронта? Обзе го гняв.

— Ще те убия, кучко малоумна!

Той вече напрягаше мускули за скок, когато нещо го удари по главата. Таниел залитна и понечи да се хвърли към нея. Нечии ръце го сграбчиха и го задърпаха настрана. Нов удар се стовари върху главата му. Макар да се мяташе и да крещеше, беше изведен от палатката.

— Таниел — чу той гласа на полковник Етан. — Таниел, успокой се, моля те!

Едва видът на насочените към лицето му пики накара Таниел да се опомни. Израженията на военните полицаи, сграбчили дръжките на тези оръжия, показваха, че ще го надупчат целия за един миг.

— Достатъчно — каза Етан и изблъска встрани една от пиките. Той успя да накара полицаите да се отдръпнат на няколко крачки.

След като яростта му бе отминала, Таниел се чувстваше слаб и измръзнал. Тялото му трепереше. Наистина ли беше наругал генерал Кет пред очите на всички висши офицери? Какво го прихващаше?

— Да не би да ти е омръзнал животът? — остро попита Етан. — Чух слухове, че през последните дни на фронта се бил появил някакъв барутен маг, който се хвърлял към враговете сякаш искал да умре. Изобщо не си бях помислял, че може да си ти. Ще извадиш късмет, ако се отървеш само с бичуване. Да се нахвърлиш на генерал Кет! Не мога да повярвам.

Таниел присви колене до гърдите си и се опита да овладее треперенето си.

— Приключи ли?

Защо се тресеше така неудържимо? Това го плашеше много повече от сблъсъците с Пазителите. Може би тялото му още копнееше за мала? Или за барут?

— Таниел… — Етан се взираше в него. В погледа му личеше искрена тревога. — Ти ме влачи няколко крачки подире си, преди да успея да те ударя по главата. Повалял съм два пъти по-едри от теб хора с този удар, а трябваше да го направя три пъти, преди дори само да те зашеметя. Мамка му, аз самият съм два пъти по-едър от теб! Знам, че барутните магове са силни, но…

— Ще поема цялата вина за случилото се — отвърна Таниел. — Да се надяваме, че няма да те държат отговорен.

— Не се тревожа за себе си.

— Капитане?

Двамата повдигнаха очи. Край тях стоеше генерал Хиланска. От военните полицаи нямаше и следа.

— Полковник, бих искал да разговарям с капитана насаме, ако обичате.

Етан ги остави, а Таниел се изправи бавно на крака. Не беше сигурен, че ще успее да се задържи, но със сигурност знаеше, че насреща му стои единственият му съюзник в целия лагер.

— Сър? — Той се олюля и се спъна. Хиланска го задържа с единствената си ръка.

— Кет иска главата ти — каза генералът.

— Мога да си представя.

— Знаеш ли — продължи ветеранът, — в отсъствието на Тамас барутните магове нямат голям престиж. Някои от висшите офицери успешно са си внушили, че никога не ви е имало.

Таниел облегна глава назад и повдигна очи към смрачаващото се небе. Първите звезди вече проблясваха, а луната сияеше ярко на източния хоризонт.

— Вярвате ли, че е мъртъв?

Хиланска закрачи, с което принуди Таниел да го последва с несигурната си походка. Поне ръцете му вече трепереха по-слабо.

— Не ми се иска да вярвам — отвърна Хиланска. — Никой не иска, без значение как се държат някои. Всички обичахме баща ти. Той беше ненадминат стратег. Ала изгубихме всякаква връзка. Вече трета седмица не сме получавали никакви вести от шпионите си сред кезианската войска. Налага се да приемем фактите. Тамас най-вероятно е мъртъв.

А ако Тамас беше мъртъв, същото се отнасяше и за Влора, Сабон и всички останали магове от барутната кабала, както и за Седма и Девета бригада. Сърцето на Таниел се сви. Не се насълзи. Нямаше да пролива сълзи за Тамас. Но това, че си е отишъл завинаги…

— А Крезимир?

— Каквото и да си му причинил, е оцелял.

— А този, Михали? Богоготвачът?

Хиланска сви рамене.

— Баща ти смяташе, че той наистина е прероденият Адом.

— А вие?

— Нямам доказателства нито да потвърдя, нито да отхвърля твърдението. Гозбите му са великолепни. Смята се, че между него и Крезимир съществува някакво споразумение. Договорили са се да оставят смъртните сами да изясняват недоразуменията си — каза Хиланска и плю. — Никак не ми се нрави идеята, че служим за пешки в някаква космическа битка.

— На мен също — отвърна Таниел. Главата му започваше да се прояснява. Вече не му се виеше свят. — Какво може да ми причини Кет?

— Тя е генерал, а ти си капитан. Цяла стая офицери току-що видяха как се опитваш да я убиеш.

— Нямаше да я убия. Освен това не съм прост капитан, аз съм барутен маг.

Хиланска кимна.

— Зная. Тамас те държеше извън военната йерархия. И ако беше тук, щеше да ти се размине. Кет е добър генерал, но има ограничена визия за нещата. Тамас знаеше това. Ала без него ти си един обикновен капитан.

— По чия заповед непрекъснато отстъпваме от позициите си?

Хиланска спря и се извърна към него.

— По моя.

— Ваша? — Таниел трябваше да се сдържи да не отстъпи крачка назад.

Хиланска бащински отпусна ръка върху рамото му.

— Няма как да устоим на натиска им — обясни той. — Преди твоята поява по никакъв начин не можехме да се противопоставим на Черните Пазители. Те се врязваха в пехотата ни като вълци сред стадо. По-бързи и по-силни са от обикновените Пазители, а в близост до тях барутът отказва да се възпламени. Дори с твоята помощ не можем да удържим.

— Ами с магия? Крилете имат Привилегировани.

— Черните Пазители не се влияят от магията им. Което е озадачаващо. Не мога да си представя, че кезианската кабала ще създаде нещо, което да не може да контролира.

Таниел се замисли над чутото. Умът му отново започваше да работи. Това беше добър знак. Яростта се превръщаше в далечен спомен.

— Може би тези Пазители не са били създадени от Кез.

— Какво искаш да кажеш?

— До този момент не бяхме виждали барутен маг, превърнат в Пазител. Може би е дело на Крезимир. Може би остатъкът от кезианската кабала няма право на глас по този въпрос.

— Звучи логично. — Хиланска го наблюдава известно време. — Къде нощуваш?

Таниел изви очи към планинския склон.

— В една войнишка палатка там горе.

— Ще ти намеря истинска стая. Имаш нужда от почивка. Потърси ме след час, все ще съм уредил нещо. Сега обаче трябва да убедя Кет да не те окачва на бесилката.

Таниеловият пулс най-сетне се бе успокоил. Той се чувстваше отмалял.

— Благодаря ви. Генерале?

Хиланска спря и отново се извърна към него.

— Над десетина квартирмайстори отхвърлиха молбата ми за повече барут. Всички твърдят, че запасите ни не достигат и че от щаба определят дажбите. Наистина ли има недостиг? — Таниел си спомни разговора си с Рикар Тамблар. Профсъюзният ръководител бе споменал, че поръчките за барут от фронта били необичайно високи.

— Ситуацията не е чак толкова лоша — тихо отвърна Хиланска. — Ще се погрижа да получиш необходимото. Има ли нещо друго?

— Да — колебливо каза Таниел. Не беше сигурен, че иска да знае отговора на този въпрос. — В Адопещ останали ли са някакви барутни магове? Знам, че по нареждане на Тамас вече протичаше обучение на нови.

— Всички заминаха с него, дори и обучаемите.

— Хиляди ями. Надявах се, че Сабон все още е някъде там.

Лицето на Хиланска помръкна и той изпусна лека въздишка.

— Значи не си чул?

— Какво да съм чул?

— Сабон е мъртъв, момчето ми. Преди около месец беше прострелян в главата от въздушна пушка.

Генералът потупа Таниел по рамото и потъна в сумрака.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди Таниел да успее да поеме нов, накъсан дъх. Той отново се загледа в небето. От светлината на деня оставаше единствено тънка ивица над западните върхове; небето над него представляваше одеяло с искрящи на тъмносиния му фон звезди.

Сабон — мъртъв. Неговият ментор. Неговият учител.

Това несъмнено трябваше да е покъртило Тамас. Може би достатъчно, за да го тласне към грешки.

Щом Сабон беше мъртъв, тогава може би същото се отнасяше и за Тамас.

Нима Таниел оставаше последният барутен маг в цял Адро? Така изглеждаше. Адранската войска отстъпваше ежедневно. Крезимир беше жив и изискваше от тях да се предадат. Какво можеше да стори Таниел?

Да се бие.

Единственият възможен отговор.