Алената кампания

Глава тридесет и трета

Тамас наблюдаваше как Олем разтрива коня си, докато лагерът се подготвяше за нощувка. Слаб огън от храсталаци и клонки припукваше в каменния кръг пред фелдмаршала. Слънцето все още грееше в небето на запад и покриваше платото с ярки отсенки на червено, оранжево и розово.

Това бе едва втората им нощувка на платото, а запасите им вече привършваха. Макар преди две седмици да бяха избили хиляди кезиански коне, нямаше как да пренесат всичкото месо със себе си. Малкото им оставаща храна се раздаваше под най-строг контрол. Дневната войнишка дажба възлизаше на по-малко от половин килограм месо, което не беше много.

Тамас повдигна глава, доловил някакъв шум сред вятъра. Подир няколко секунди отново сведе поглед към пламъците. До него Олем трошеше клонки и ги хвърляше в огъня.

Разузнавачите на фелдмаршала така и не бяха открили мистериозната адранска армия, но следи от нейното преминаване имаше в изобилие. Оголени бобени поля, опожарени ферми. Мъртви и умиращи, възрастни и негодни — това бе останало от земеделците, населяващи Северната шир. Платото се бе превърнало в безплодна пустош. Каквито и части да бяха минали оттук преди две седмици, бяха оставили след себе си само смърт.

По негово нареждане войниците бяха обградили с двуметров окоп целия лагер. Работата беше съкрушителна, ала Тамас нямаше никакво намерение да се остави да бъде нападнат изневиделица. Някои от хората му все още работеха. Отекваха звуци от лопати, остъргващи камъни и буци твърда пръст, както и ругатните на пехотинците, впрегнати да копаят подир цял ден вървене.

Тамас отново повдигна глава. Отново онзи звук. Какво беше това? Фелдмаршалът наостри уши в опит да установи посоката.

Нищо.

Може би деливанците се бяха обърнали срещу него? Преди няколко месеца, когато Тамас ги бе поканил да се съюзят с него срещу Кез, кралят на Делив бе отказал категорично, но бе обещал пълен неутралитет.

— Разрешавате ли да се присъединя към вас, фелдмаршале?

Тамас вдигна очи. Издължаващите се сенки затрудняваха погледа му и в първия момент не му позволиха да различи Беон ди Ипил. Той кимна към празното място от другата страна на огнището. Беон внимателно се отпусна на земята и кръстоса крака. Очите на кезианския генерал бяха хлътнали, лицето му бледнееше. Той беше един от малцината вражески офицери, които Тамас държеше все още в плен — останалите вече бяха изпратени при кезианската армия.

— Как е ръката ви? — попита Тамас.

Беон погледна към лявата си ръка, отпусната в превръзка през рамо.

— Добре е, благодаря ви. Лекарят ми казва, че не е строшена, но в битката съм изгубил много кръв. С времето ще се оправи. Ами вашите наранявания?

— Биват. — Тамас плъзна два пръста над ребрата си и трепна под допира. Надали бяха пукнати, но имаше усещането, че цялото му тяло е една огромна синина. — Иска ми се да бях взел доктор Петрик със себе си, когато напуснах Будфил. Но пък по онова време замислите ми бяха съвсем различни от последвалия развой.

Беон кимна, загледан в огъня. Той пое дълбоко дъх и понечи да каже нещо, но размисли. Изминаха още няколко минути, преди най-сетне да заговори:

— Спомням си предишното си пътуване през Северната шир — рече Беон. — Трябва да е било преди шест, може би седем години. Пътувах заедно с делегация от Привилегированите на баща ми, изпратени в Делив. Земята беше по-зелена, по-богата. — Беон се усмихна тъжно. — Градовете устройваха тържества в наша чест. Имаше хиляди хора, все горди и щастливи фермери.

— А сега не мога да не се почудя: какво се случва с моето отечество? — Беон се огледа. — През последните два дни виждам безброй изоставени ферми. От бобените поля няма и следа. Земята е кафеникава и суха. Бях чувал за настъпилата суша у нас и в съседните държави, но не подозирах, че е толкова лошо.

— И нещо повече, къде са сънародниците ми? Тази сутрин минахме покрай една ферма. Посевите — а посеви е имало, не съм толкова изнежен, та да не мога да видя — бяха стъпкани, а къщите бяха опожарени. Трябва да ви попитам, фелдмаршале. Изпратили ли сте хора напред? Вие ли опустошавате тези земи?

— Опустошението, което виждате около себе си — каза Тамас с накърнена от обвинението гордост, — не е дело на моите войници. Давам ви думата си.

— Тогава трябва да са били бандити.

Каква ли част от подозренията си можеше да сподели с Беон?

— Не мисля така — отвърна Тамас.

Беон не обърна внимание.

— Преди два дни — продължаваше той — минах край някакъв старец, яхнал товарно муле. Той горещо ме помоли да поправя злините и да прогоня адранските чужденци, които опустошавали земите ни. — Генералът говореше сдържано, опипвайки почвата.

— Моите разузнавачи докладваха, че преди нас са минали други части — рече Тамас. — А от разказите на малцината оцелели селяни научихме, че въпросните войници носели адрански униформи. Което ме учудва, защото със сигурност зная, че не съм разполагал части в северната част на Кез.

Беон се взираше в него, свъсил чело сякаш се опитваше да прецени дали Тамас казва истината.

— Имате ли представа дали баща ви е изпращал на север легиони, преоблечени като адранци, за да могат да прекосят Делив и планините?

— Не. А и нашите войници не биха причинили подобно нещо на родната си земя.

Тамас се запита откъде ли Беон имаше толкова високо мнение за морала на пехотата.

Олем сграбчи неочаквано пушката си и скочи на крака.

— Сър — рече той, — чувате ли?

Тамас замълча и се заслуша. Нищо.

Чакай. Ето го. Звучеше като крясък. Много далечен. Той се изправи на крака. Едно недалечно възвишение му предостави по-добро място за оглед. Фелдмаршалът огледа хоризонта, като напрягаше слух.

— Ето там — каза Олем и посочи на север.

Над платото се стелеше прах, издигаща се диря, която издаваше стремглавото приближаване на ездачи.

— Оседлай коня ми — обърна се Тамас към Олем. — Бързо!

Фелдмаршалът се затича през лагера. Барутните магове нощуваха на около стотина крачки от неговата палатка. Той завари там повечето от тях, удобно излегнати, с изути ботуши. Те разговаряха и си подаваха някаква бутилка, изникнала незнайно откъде. Влора веднага се надигна, щом забеляза Тамас.

— Андрия, Влора — отсечено заповяда Тамас. — След мен! Останалите, вдигайте тревога. На северния хоризонт има конници.

— Колко на брой, сър? — попита Влора, докато тримата се отправяха към северния край на лагера.

— Това ни предстои да разберем — каза фелдмаршалът. — Знаете ли къде е Гаврил?

— На разузнаване — отвърна Андрия.

— Къде?

— Май на север.

— Мамка му. Вземете коне.

Олем пристигна с оседлания кон и пушката на Тамас. Фелдмаршалът скочи на седлото и препусна на север, без да чака хората си. Олем го догони съвсем скоро — телохранителят още не беше разседлал коня си.

— Какво става, сър? — високо попита Олем, за да надвика глухия кънтеж на копита.

— Ездачи — каза Тамас. — Много на брой.

— Възможно ли е да са разузнавачите на Гаврил?

На Тамас му се искаше да отговори утвърдително, но облакът прах в далечината говореше друго. Той ставаше все по-голям. Толкова прахоляк можеха да вдигнат най-малко двадесет коня, а разузнавачите на Гаврил се движеха по двойки.

Двамата оставиха лагера зад себе си и поеха на север по главния път. Един поглед през рамо показа на Тамас, че от лагера излизаха още конници, на няколкостотин крачки от него.

Той заопипва в джоба си за барутен фишек, докато се поклащаше в синхрон с движенията на коня. Пъхна края на фишека право в устата си и отхапа. Серистите зрънца захрущяха между зъбите му. Още докато изплюваше овлажнялата хартия барутният транс се разля из жилите му.

Земята прелиташе под копитата на коня му и хоризонтът изникна пред очите му с ясна отчетливост. Тамас откри облака прах и го проследи до източника му. Ето там, на мили разстояние, препускаше самотен конник.

Фелдмаршалът се намръщи. Само един? Ездачът се бе привел към шията на животното. Приличаше на един от Гавриловите разузнавачи.

Секунди по-късно иззад хребета на един хълм се появиха още конници.

Те носеха сини униформи със сребърен кант, а на главите им личаха конусовидните шлемове на адранските драгуни.

Тамас изруга. Адрански драгуни? Невъзможно. Ако действително бяха адранци, разузнавачът нямаше да бяга от тях. Тамас погледна към Олем, ала телохранителят не можеше да види толкова надалеч.

— Драгуни — извика му Тамас. — Преследват един от нашите разузнавачи! Носят адрански униформи, но не са приятелски настроени.

В отговор Олем пришпори коня си.

Тамас се приведе на седлото и започна да отброява ударите на копитата, докато скъсяваха дистанцията между себе си и разузнавача. Скоро фелдмаршалът можа да прецени, че драгуните се намират на около половин миля зад преследвания. По муцуната на коня на беглеца личеше пяна; животното непрекъснато тръскаше глава. Личеше, че няма да издържи още дълго.

Тамас размаха пистолета си към ездача в знак да спре. Разузнавачът се изравни с тях и дръпна юздите, конят му се разтърси и се олюля, въртейки лудешки очи. Лицето и гърдите на преследвания бяха покрити с прах, смесила се с потта му.

— Къде е Гаврил? — остро попита Тамас.

Разузнавачът дишаше тежко, опитвайки се да проговори, след което протегна ръка зад себе си.

— Изостана… сби се с тях, за да мога аз… да избягам.

— Какви са тези хора?

— Кезианци! Взехме ги за свои, но те ни се нахвърлиха в мига, в който Гаврил ги заговори на адрански.

Тамас обърна коня си към драгуните и бързо ги преброи. Шестнадесетима. Те размахваха карабините си и крещяха: появата на Тамас и Олем не ги бе накарала да забавят ход. Щяха да са тук само след минути. Той подложи свободната си ръка под въоръжената и примижа. Дръпна спусъка.

Отброяваше секундите мислено, съсредоточен върху барута, за да поддържа куршума в полет далеч отвъд обичайната траектория. Същевременно ръцете му прибираха празния пистолет и изваждаха другия.

Едно. Две. Тр…

Един от драгуните в края на групата рухна, пронизан от куршума право в окото.

Тамас закрепи втория си пистолет и стреля. Още един драгун рухна. Отново в края на групичката. Тамас не искаше да подплаши драгуните, които все още не бяха забелязали, че са изгубили двама от другарите си.

— Олем! С мен!

Тамас заби пети в хълбоците на коня си и го пришпори. Прибра втория пистолет и извади тежката кавалерийска сабя. Оръжието прилегна в ръката му, пръстите обвиха захабената кожена дръжка.

На седемдесет крачки от него драгуните насочиха карабините си. Стреляха, при което Тамас чу как един от куршумите профуча край ухото му.

Да уцелиш движеща се цел, докато самият ти яздиш, беше трудно в най-добрия случай, освен ако не си барутен маг.

Тамас повдигна сабята си и се съсредоточи върху най-предния драгун. Той беше едноух. Мъжът прибра карабината и изтегли сабята си с едно бързо движение.

Без да пуска юздите, Тамас бръкна в предния джоб на униформата си и извади няколко куршума.

Той разчете позицията на сабята на Едноухия, сетне обходи с поглед близките драгуни, и всичко само за няколко секунди. Тамас се приведе надясно и повдигна високо оръжие.

Тогава връхлетяха един връз друг.

Тамас се плъзна наляво върху седлото, отбягвайки на косъм удара на Едноухия. Сабята на фелдмаршала разсече мека плът, почти една педя от острието се вряза в шията на Едноухия. Тамас придвижи куршум към върха на юмрука си, подхвърли го с палец във въздуха и с барута от един от резервните си фишеци го запрати в гърдите на следващия противник. Сабята му продължи устрема си от предходния замах, като премина над главата на коня му и отби намушкващия удар на драгун откъм лявата му страна.

Той хвърли друг куршум във въздуха и отново възпламени барут, за да го запрати назад, в гръбнака на Едноухия.

Отново приведен над коня, Тамас плесна с юздите. Един от крайните драгуни се насочи към него с жесток замах.

Тамас отби. Отби отново.

Драгунът беше бърз и опитен. Тамас подхвърли куршум и го запрати в рамото му. Противникът изтърва сабята си и се вкопчи в раната. Тамас го прониза в гърдите.

Фелдмаршалът се извъртя, готов да посрещне следващия противник, но видя само как двама от драгуните се предават на Олем. В далечината на юг облак барутен дим се стелеше над двама конници — Влора и Андрия. Тамас насочи коня си към един от предалите се драгуни.

— Къде е Гаврил? — попита той на кезиански.

Драгунът се взираше в него.

— Къде е Гаврил? Един едър мъж! Къде е той?

Драгунът поклати глава.

Тамас изруга, избърса острието на сабята си и я прибра.

— Олем, с мен!

— Сър, конят ми е ранен. — Телохранителят вече слизаше от седлото. Животното му беше в шок; кръв се стичаше от рана под шията му.

— Вземи един от техните тогава!

— Но пленниците…

— Остави ги! Няма да изгубя още един брат в тази проклета страна!

Тамас препусна напред, без да дочака отговор. Скоро погледна през рамо и видя как Олем и барутните магове се мъчат да не изостанат.

На западния хоризонт слънцето залязваше, отстъпвайки пред здрача. Тамас продължаваше да препуска, горещият вечерен въздух брулеше косата и куртката му, като караше кръвта по бузите му да засъхва. Конят му започна да се изморява и да се задъхва, забавяйки ход въпреки настоятелното му пришпорване.

Заради мрачината вече не виждаше Олем зад себе си. Глухият, зловещ вой на степните вълци достигна до него през свистенето на вятъра. Тъй като ефектът на барутния транс започваше да отслабва, Тамас сдъвка нов барутен фишек. Пътят прелиташе край него, размазан под припрения екот на копита.

Не знаеше нито колко надалече, нито колко дълго е яздил, когато конят му се препъна. Тамас изхвърча от седлото, хвърлен на няколко крачки разстояние, и се приземи болезнено върху рамото си.

Той се изправи със залитане на крака. Наоколо цареше тишина. Празнота. Не се чуваха конете на спътниците му. Никакви следи от драгуните. Само хрипливото дишане на коня му.

Къде беше Гаврил? Какво бе станало с него? Тамас прокара ръка през сплъстената си, мръсна коса. Дори не помнеше кога е изгубил шапката си. Той пристъпи към коня, за да го огледа, като стъпваше колебливо, тъй като дългата и напрегната езда бе вкочанила краката му.

Конят лежеше на хълбок върху земята. Въртеше очи, от върха на муцуната му се стичаха кръв и пяна. Тамас стисна очи, за да прогони сълзите, и помилва животното, за да го успокои. То трепна и направи опит да се изправи, но можа единствено да изцвили треперливо. Звукът разтърси душата на Тамас.

Един от краката на коня бе строшен; костта стърчеше. Явно се беше натъкнал на някаква хлътнатина и в умората си се беше препънал.

Тамас извади пистолета си. Зареди го бавно, грижливо.

Изстрелът изкънтя над платото.

Тамас свали дисагите, юздите, пистолетите и пушката си. Сетне пое на север.

Не знаеше кога е спрял. Осъзна само, че се намира на колене и че се взира в ръцете си. Те бяха разранени от юздите. Къде се бяха дянали ръкавиците му за езда? Той поклати глава и понечи да се изправи и да продължи.

Вместо това зарови лице в дланите си. Още един брат. От близките му не бе останал никой, освен може би синът му. Тамас отново се беше провалил.

Трябваше да спре. Да разпита онези кезиански драгуни. Да разбере дали Гаврил е още жив, и ако е така — къде са го отвели. Колко драгуни имаше в ротата им.

Сега осъзнаваше, че е постъпил като глупак — да препусне по подобен начин. Отчаян глупак, опитващ се да спаси брат си. Сам.

Той зарида.

Сълзите му бяха пресъхнали по времето, когато чу тропота на копита по пътя. Те приближаваха от юг в равномерен, лек галоп. Принадлежаха на един-единствен кон.

— Тамас? — провикна се женски глас.

Влора.

Тя отново изкрещя името му. Копитата се приближиха и спряха. Изхрущя чакъл, щом тя слезе от седлото. Ето че ръцете ѝ се озоваха на раменете му и го разтърсиха.

— Сър, моля ви. Отговорете ми. Тамас!

Тамас вдиша дълбоко и задържа дъха си няколко секунди, преди отново да го изпусне.

— Тук съм. — Сам се изненада от гласа си, излязъл като хрипкав шепот.

Почувства как нещо бива тикано в ръцете му и сведе поглед. Манерка. Той отпи.

— Конят ви…

— Строши си крака — отвърна Тамас. — Трябваше да го застрелям.

— Зная. Видях го. Почти две мили назад. Наистина ли сте извървели целия този път пеш?

— Бедното създание. Умря, защото не исках да спра.

Влора отпусна хладната си длан върху тила му.

— Пийте.

— Не можах да намеря Гаврил — продължаваше Тамас. — Опитах. Не можах. Отново се провалих. Изгубих още един брат. Последния. Аз… — Почувствал как сълзите заплашват отново да рукнат, той спря и бавно пое няколко глътки въздух. — Къде е Олем?

— Конят му изгуби подкова още преди петнадесет мили.

— Петнадесет мили…

Влора взе лицето му в длани и го принуди да я погледне. Какво ли виждаше в очите му в този момент? Може би един съкрушен старец, изцапан от прахоляка?

— Тамас — каза Влора, — пътували сте близо четиридесет мили. След около час ще съмне.

Фелдмаршалът примигна, за да прогони сълзите, и погледна към небето. Сякаш виждаше нов свят около себе си. Луната стоеше високо в небето, звездите сияеха ярко.

Няколко мига тя го наблюдава мълчаливо. Несъмнено виждаше, че е изразходвал по-голямата част от барута и куршумите си. В един момент беше захвърлил пушката. Но не и пистолетите. Не и пистолетите, подарени му от Таниел. Не, тях не би изоставил за нищо на света. Таниел — неговият син — му ги беше подарил.

Тамас мъчително се изправи на крака, опирайки се на Влора, и погледна на север. Четиридесет мили. Вече се намираше в Делив. По-близо до Алватион, отколкото до собствената си армия.

Глупаво. Адски глупаво от негова страна.

Влора отиде до коня си и започна да сваля седлото му.

— Какво правиш?

— Ще лагеруваме тук — отвърна тя.

— Трябва да се върна при…

— Не бъдете глупав, Тамас. Армията ще ни настигне до два дни. Ако не спрете да си починете, ще сте грохнали по времето, когато пристигнем в Алватион.

Влора беше права, разбира се. Не че това се нравеше на Тамас. Той се изправи.

— Аз съм твой…

— Да, вие сте моят командващ офицер. Зная. Ето ви спален чувал. Аз ще поема първото дежурство.

Тамас погледна към навития на руло спален чувал, озовал се в ръцете му, сетне вдигна очи към луната, а накрая се взря на север, където досами ръба на платото, някъде в мрака се издигаше Алватион.

— Още един брат — се чу да казва той. — Още един.