Алената кампания

Глава първа

Адамат стоеше застинал в градината пред лятната си къща и се взираше през прозореца в хората, събрани в трапезарията му. Домът беше двуетажен, с три спални, разположен в уединение сред гората в края на черен път. Беше на двадесет минути пеша от града. Почти нямаше вероятност някой да чуе изстрелите.

Или писъците.

Четирима от хората на лорд Ветас се бяха разположили в трапезарията му, черпеха се и безгрижно играеха на карти. Двама от тях се отличаваха с мускулатурата на товарни коне. Третият бе среден на ръст, с тежко надвиснало над колана шкембе и гъста черна брада.

Последният беше единственият, когото Адамат познаваше. Имаше ъгловато лице, разположено върху почти нелепо дребна глава. Прозвището му беше Роя Лисугера — най-дребният сред адопещенските боксьори на Съдържателя. Нуждата го беше приучила на бързи маневри, ала зрителите не го обичаха особено и по тази причина той рядко излизаше на ринга. Адамат нямаше представа какво търси той тук.

Знаеше обаче, че се бои за безопасността на децата си — особено за дъщерите си — в компанията на подобни отрепки.

— Сержант — прошепна Адамат.

Живият плет прошумоля и инспекторът мерна лицето на сержант Олдрич. Той имаше ясно изразена челюст, а лунната светлина издаваше издутината в бузата му от дъвкания тютюн.

— Хората ми са заели позиции — отзова се Олдрич. — Всички ли са в трапезарията?

Адамат потвърди. Той бе наблюдавал дома си в продължение на три дни. Три дни, през които трябваше да гледа как тези мъже крещят на децата му и пушат пури в къщата му, като тръскат пепел и разливат бира върху най-хубавата покривка на Фая. Вече познаваше навиците им.

Знаеше, че брадатият дебелак прекарва по-голямата част от деня на горния етаж, където държеше децата под око. Знаеше, че двамата огромни бабаити съпровождат децата до външната тоалетна, докато Лисугера стои на пост. Знаеше, че четиримата няма да оставят децата сами преди здрач, когато започваше задължителната им игра на карти.

И също така знаеше, че за цялото това време нито веднъж не е зърнал съпругата или най-големия си син.

Сержант Олдрич постави зареден пистолет в ръката му.

— Сигурен ли сте, че искате да участвате лично? Хората ми са добри. Те ще изведат децата непокътнати.

— Сигурен съм — отвърна Адамат. — Те са моето семейство. Моя отговорност.

— Не се колебайте да дръпнете спусъка, ако ги видите да се отправят към стълбите — рече сержантът. — Не бива да им позволяваме да вземат заложници.

Адамат искаше да изтъкне, че децата му вече са заложници, но замълча и вместо това приглади ризата си с ръка. Вечерта беше облачна — нищо нямаше да издаде присъствието им. Той напусна храстите и внезапно в мислите му изникна нощта, в която бе призован да се яви в Небесния дворец. Нощта, в която бе започнало всичко: превратът, сетне предателят, сетне лорд Ветас. Инспекторът безмълвно прокле фелдмаршал Тамас, задето бе замесил него и семейството му в това.

Войниците на сержант Олдрич се запрокрадваха по черния път заедно с Адамат, насочили се към входа на къщата. Инспекторът знаеше, че зад сградата има още осмина. Общо шестнадесет войници. Те разполагаха с численото превъзходство. Разполагаха и с елемента на изненадата.

Но главорезите на лорд Ветас разполагаха с децата на Адамат.

Край входа инспекторът спря. Адранските войници, чиито тъмносини униформи почти изцяло се сливаха с мрака, заеха позиции под прозорците на трапезарията и повдигнаха мускети. Адамат погледна към вратата. Фая бе избрала тази къща, вместо някоя по-близо до града, отчасти заради портата. Тя представляваше масивна дъбова врата с железни панти. Фая бе решила, че зад подобна двер семейството ѝ би било в по-голяма безопасност.

Адамат така и не бе намерил сили да ѝ каже, че рамката на вратата гъмжи от дървояди. Всъщност той от самото начало възнамеряваше да я смени.

Инспекторът отстъпи назад и стовари ботуша си точно до дръжката.

Прогнилото дърво се строши под удара. Адамат влетя в коридора и повдигна пистолета си, докато завиваше зад ъгъла.

И четиримата главорези се задействаха. Единият от огромните бабаити тичаше към вратата на стълбището. Адамат задържа пистолета си стабилно и дръпна спусъка. Онзи рухна.

— Не мърдайте — каза инспекторът. — Обкръжени сте!

Оставащите трима се втренчиха в него, застинали на място. Той видя как погледите им се насочиха към изпразнения му пистолет, а сетне и тримата се хвърлиха към него.

Последвалият мускетен залп пръсна прозорците и засипа пода със стъклени отломки, напомнящи скреж. Оставащите отрепки бяха покосени, с изключение на Роя Лисугера. Той се запрепъва към Адамат, извадил нож. Кръв напояваше ръкава на едната му ръка.

Адамат превъртя оръжието в ръката си и стовари дръжката върху главата на Роя.

И просто така, всичко свърши.

В трапезарията влетяха войници. Адамат ги избута встрани и се втурна нагоре по стълбите. Най-напред провери детските стаи — всички бяха празни. Оставаше единствено спалнята. Инспекторът отвори вратата с такъв замах, че едва не я изкърти от пантите.

Децата се бяха струпали в тясното пространство между стената и леглото. По-големите прегръщаха по-малките, закриляйки ги, доколкото можеха, в прегръдките си. Седем ужасени личица се взираха в Адамат. Единият от близнаците плачеше, несъмнено уплашен от мускетния пукот. По пълничките му бузи се стичаха сълзи. Другият надничаше плахо от скривалището си изпод леглото.

Адамат въздъхна от облекчение и се отпусна на колене. Бяха живи. Неговите деца бяха живи. Почувства неканени сълзи, щом около него се скупчиха дребни тела. Ръчички се протягаха и докосваха лицето му. Адамат разпери широко ръце, награбвайки колкото можеше повече от тях, и ги придърпа по-близо.

Той избърса сълзите от бузите си. Не беше подобаващо да плаче пред децата си. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и каза:

— Тук съм. Вече сте в безопасност. Хората на фелдмаршал Тамас са с мен.

Последва още един тур щастливи хлипове и прегръдки, преди Адамат да успее да въдвори ред.

— Къде са майка ви и Йосип?

Фейниш, най-голямата му дъщеря, помогна за смълчаването на останалите.

— Преди няколко седмици онези отведоха Астрит — каза тя. Треперещите ѝ пръсти подръпваха дългата ѝ, черна плитка. — Едва миналата седмица отведоха мама и Йосип.

— Астрит е в безопасност — каза Адамат. — Не се притеснявайте. Казаха ли къде отвеждат мама и Йосип?

Фейниш поклати глава.

Сърцето на Адамат се сви, но той не позволи това да проличи по лицето му.

— Нараниха ли ви? Който и да е от вас?

Притесняваше се най-вече за Фейниш. Тя беше на четиринадесет, на практика вече жена. Раменете ѝ бяха голи под тънката нощна риза. Адамат затърси следи от синини и благодари, че не откри нищо.

— Не, татко — каза Фейниш. — Чух ги да си говорят. Искаха, но…

— Но какво?

— Един мъж дойде, когато отведоха мама и Йосип. Не можах да чуя името му, но беше облечен като джентълмен и говореше много овладяно. Той ги предупреди, че ако ни докоснат, преди да им е дал разрешение, ще…

Тя замълча, лицето ѝ пребледня.

Адамат я помилва по бузата.

— Държала си се много храбро — увери я той. Вътрешно обаче кипеше от гняв. Нямаше съмнение, че Ветас би дал пълна свобода на отрепките си, без да се замисля, щом Адамат престанеше да му бъде от полза.

— Ще намеря мама и Йосип — обеща Адамат, отново потупа дъщеря си по бузата и се изправи. Един от близнаците го сграбчи за ръката.

— Остани — с умолителен глас рече хлапето.

Инспекторът обърса сълзите му.

— Ей сега се връщам. Стой с Фейниш.

С мъка Адамат се отдели от тях. Предстоеше му да спаси още едно от децата и съпругата си — още битки за печелене, преди всички да бъдат заедно и в безопасност.

Откри сержант Олдрич в коридора, почтително изчакващ с кепе в ръце.

— Отвели са Фая и най-големия ми син другаде — съобщи Адамат. — Останалите са в безопасност. Някой от онези скотове останал ли е жив?

Олдрич отговори тихо, за да не бъде чут от децата:

— Един от тях е отнесъл куршум право в окото, а друг — в сърцето. Отличен залп. — Той се почеса по тила. Не беше възрастен, ала косата му бе започнала да сребрее около слепоочията. Страните му бяха все още зачервени от изблика на насилие. Гласът му обаче оставаше сдържан.

— Прекалено добър — рече Адамат. — Трябваше ми поне един жив.

— Има оцелял — каза Олдрич.

В кухнята Адамат завари Роя Лисугера да седи със завързани зад гърба ръце. Кървеше от огнестрелни рани в рамото и бедрото.

Адамат взе един бастун от поставката за чадъри до входната врата. Този нямаше да се даде лесно.

— Ти си късметлия, Роя — каза той и посочи с върха на бастуна си към раните. — Може и да прескочиш трапа, ако раните ти бъдат превързани навреме.

— Познаваме ли се? — изсумтя боксьорът. Върху мръсната му ленена риза пръснаха капчици кръв.

— Ти не ме познаваш, но аз знам кой си. Гледал съм те на ринга. Къде е Ветас?

Роя разкърши врат с пукот и предизвикателно изгледа инспектора.

— Ветас? Не познавам такъв.

Адамат помисли, че е усетил припознаване под преструвката.

Той опря върха на бастуна си върху рамото на Роя, точно до раната от куршума.

— Твоят работодател.

— Я да ми ядеш…

Адамат увеличи натиска. Той почувства, че куршумът не е напуснал раната, а е заседнал до костта. Роя се сгърчи. Поне трябваше да му се признае, че не издаде нито звук. Нямаше как — за да напредне в юмручния бой, човек се научава да владее болката.

— Къде е Ветас?

Роя не отговори. Адамат пристъпи по-близо до него.

— Не ми казвай, че не искаш да доживееш до следващия изгрев?

— Той е в състояние да ме подреди много по-зле от теб — отвърна Роя. — Пък и аз не знам нищо.

Инспекторът се отдръпна и му обърна гръб. Чу как Олдрич заема мястото му, а сетне и тежкия звук от сблъсък между приклад и корема на Роя. Адамат остави побоя да продължи още малко, преди отново да се обърне и да даде знак на сержанта да спре.

Лицето на Роя изглеждаше сякаш току-що е минал през няколко рунда със Сусмит. Боксьорът се приведе, плюейки кръв.

— Къде е Фая?

Говори, мълчаливо се примоли Адамат. За твое, нейно и мое добро. Кажи ми къде е.

— И момчето, Йосип. Къде е той?

Роя се изхрачи на пода.

— Ти си онзи, нали? Бащата на тези дришльовци? — Той не дочака отговора на Адамат. — Възнамерявахме да се изредим на всички. Като започнем от най-малките. Само че Ветас не позволи. Жена ти обаче… — Роя облиза окървавените си устни. — Тя с готовност ни се отдаде. Смяташе, че така ще ни предразположи към дечурлигата.

Олдрич пристъпи напред и стовари приклада на мускета си върху лицето му. Роя залитна встрани и простена задавено.

Адамат се тресеше от гняв. Не и Фая. Не и красивата му жена, негова приятелка и спътница, негова довереница и майка на децата му. Той повдигна ръка, когато Олдрич понечи да нанесе пореден удар.

— Не си правете труда — каза инспекторът. — Този си изкарва хляба с побоища. Донесете ми фенер.

Адамат сграбчи Роя за тила, повдигна го от стола и го изблъска през задната врата, където боксьорът рухна сред розовите храсти. Адамат го изправи на крака, като не пропусна да използва раненото му рамо, и го забута със себе си. Към нужника.

— Задръжте децата вътре — обърна се инспекторът към Олдрич. — И доведете неколцина от хората си.

Дворната тоалетна бе достатъчно широка, за да обслужва две лица едновременно — нещо напълно разбираемо за домакинство с девет деца. Адамат предостави пленника на двама от войниците, за да отвори вратата. Подир това взе фенера от Олдрич и насочи светлината му към вътрешността на помещението, за да може Лисугера да го огледа добре.

Адамат взе дъската, покриваща дупката, и я захвърли на земята. Миризмата беше отвратителна. Дори след залез стените гъмжаха от мухи.

— Самият аз изкопах тази дупка — каза Адамат. — Дълбока е три метра. Трябваше да изкопая нова още преди години… В последно време близките ми доста я използваха. Прекараха тук цяло лято. — Той доближи фенера до ямата и помириса пресилено. — Да, почти е пълна… Къде е Ветас? Къде са отвели Фая?

Роя го изгледа злобно.

— Върви да се продъниш.

— Няма да ходим далече за това — отвърна Адамат. Той сграбчи Роя за яката на ризата и го блъсна в нужника. Помещението едва ги побираше. Роя започна да се мята, но гневът на инспектора подхранваше силата му. Той изрита боксьора през коленете и зарови главата му в дупката.

— Кажи ми къде е Ветас — просъска Адамат.

Никакъв отговор.

— Кажи ми!

— Не!

Гласът на Роя изкънтя в сандъчето, което оформяше седалката на нужника.

Адамат усили натиска си върху тила му. Само сантиметри деляха лицето на Роя от най-горния слой. Адамат потисна собственото си отвращение. Това беше жестоко. Беше нечовешко. Но такова беше и вземането на жената и децата на някого за заложници.

Челото на Роя започваше да потъва в изпражненията и той изхлипа.

— Питам те за последен път! Къде е Ветас?

— Не зная! Той не ми каза нищо. Просто ми плати да държа децата тук.

— Как ти плати? — Адамат почувства как Роя се дави в опит да повърне. Тялото на боксьора се разтресе.

— В банкноти — каза накрая.

— Ти си един от боксьорите на Съдържателя — каза инспекторът. — Той знае ли за това?

— Ветас каза, че сме били препоръчани. Никой не ни наема без разрешението на Съдържателя.

Адамат стисна зъби. Съдържателя. Лидерът на адранския подземен свят и един от членовете на съвета на Тамас. Той беше един от най-влиятелните хора в Адро. Ако той знаеше за лорд Ветас, това можеше да означава, че още от самото начало е бил предател.

— Какво друго знаеш?

— Надали има и двадесет думи да съм разменил с него — каза Роя. Думите му излизаха на пресекулки, докато говореше през сълзи. — Не зная нищо друго!

Адамат го удари по тила. Той се свлече, но не изгуби съзнание. Инспекторът го повдигна за колана и навря лицето му в нечистотиите. Повдигна го отново и тласна. Роя започна да се мята, краката му ритаха яростно, докато се опитваше да вдиша през пикнята и лайната. Адамат хвана боксьора за глезените и го натика още по-дълбоко в дупката.

После се обърна и се отдалечи от нужника. Мислите му не можеха да си пробият път през пелената на яростта му. Щеше да унищожи лорд Ветас, задето бе принудил съпругата и децата му да преживеят това.

Олдрич и войниците му стояха наблизо и наблюдаваха как Роя се дави в мръсотия. На светлината на фенера един от тях изглеждаше сякаш ще повърне, друг кимаше одобрително. Нощта беше утихнала и Адамат можеше да чуе неотклонното свирукане на щурци в гората.

— Няма ли да му зададете още въпроси? — попита Олдрич.

— Той сам каза, че не знае нищо повече. — Адамат почувства как стомахът му се преобръща и се извърна да погледне към все още мятащите се във въздуха крака. Представата как боксьорът се опитва да насили Фая почти го разколеба, но после каза на Олдрич: — Извадете го, преди да се е задушил. После го пратете в най-дълбоката въглищна мина в планината.

Адамат се зарече да подреди Ветас много по-сериозно, щом го пипнеше.