Алената кампания

Глава двадесет и седма

— Недейте да шавате, сър.

Тамас устоя на подтика да се дръпне от ръцете на Олем. Телохранителят бе обръснал част от косата му и бе промил раната с мразовитата планинска вода. Сега правеше ситни шевове по протежение на слепоочието му. Усещането да осъзнаваш, че само един пръст по-навътре и куршумът щеше да отнесе половината ти глава, беше зловещо.

— Съжалявам — промърмори Тамас.

Въздухът бе натежал от миризмата на смърт заради хилядите разлагащи се под топлината на късната утрин трупове на хора и коне. Тамасовите войници бяха прекарали целия остатък от деня след сражението и цялата настояща сутрин в опит да извадят всички тела от ямата. Хората биваха лишавани от екипировка и провизии, а конските трупове бяха подготвяни за ядене.

Войната изискваше благоприличие, ала хората на Тамас се нуждаеха от храна и припаси.

До него достигаха стенанията и виковете на ранените. Кезиански и адрански войници се лекуваха в един и същи импровизиран лазарет. И двете страни не разполагаха със същински лекари — тази роля се поемаше от обикновени войници, придобили елементарни умения от видените безброй рани.

Тамас наблюдаваше как Гаврил си проправя път през лагера към него.

От престорения хаос и безредие, целели да заблудят вражеската конница, нямаше и следа. Инженерен екип усилено работеше по възстановяването на моста. Навсякъде димяха огньове, над които се печеше конско месо. Всичко, придобито от мъртвите войници, адрански и кезиански, попадаше под най-стриктен отчет. Издигаха се същински планини от ботуши, торби, одеяла, палатки, пушки и куршуми. Не липсваха дори рогове с барут и фишеци.

Гаврил стигна до Тамас и приседна на земята до него.

— Генерал Кетал е мъртъв.

Фелдмаршалът сведе почтително глава, с което внесе допълнително смут сред опитите на Олем да го зашие.

— Изненадан съм, че издържа толкова дълго — каза подир кратко мълчание Тамас. — Корав беше старият пес. Какви са жертвите?

— От наша страна — около две хиляди. Имаме още три хиляди ранени, една четвърт от които няма да преживеят повече от седмица. Половината от ранените са небоеспособни.

Три хиляди и петстотин жертви, изгубени в битката. Над една четвърт от силите на Тамас. Това беше сериозна загуба.

— А при кезианците?

— Въз основа на намерените тела изчисляваме, че само две хиляди и петстотин от тях са се измъкнали. Останалите са или мъртви, или пленени.

Тамас въздъхна тежко. Всеки би определил резултата от този сблъсък като решителна победа. По-голямата част от врага, включително висшите офицери, беше разгромена.

— Нека момчетата ни си починат — заръча Тамас. — Всеки кезианец, който може да се държи на краката си, да погребва тела.

— Какво ще правим с всичките тези пленници? — попита Гаврил. — Няма как да ги поведем със себе си. Ние собствените си ранени не можем да вземем… Не забравяй, че братът на Беон все още ни преследва с тридесетхилядната си пехота.

— Кога ще ни догони?

— Пленниците не са особено словоохотливи, но като съберем две и две… Предполагам, че са на около седмица зад нас.

На практика това означаваше, че ако Тамас си позволеше да забави ход заради ранените и военнопленниците, кезианската пехота щеше да го настигне много преди Делив.

— Как е Беон?

— Искаше да те види — отвърна Гаврил.

— Така ли? Олем?

Телохранителят обърса иглата в куртката си.

— Готово е, сър. Не изглежда красиво, но шевовете са стегнати. Старайте се да не си напрягате главата в скоро време.

Тамас повдигна полево огледалце пред себе си.

— Приличам на проклет инвалид. Донеси ми шапката.

— Ще протрива шевовете.

— Увий ги с кърпа. Няма да преговарям с врага в този вид.

Олем уви главата му, а Тамас предпазливо намести двуръбата си шапка отгоре.

— Неприятно ли е усещането, сър?

— Меко казано. Да вървим при Беон.

Тамас пусна Гаврил и Олем да вървят пред него. Първият се бе отървал от сражението с насинено око, а другият имаше навика да не обръща внимание на собствените си рани. Лявата му ръка стоеше стегнато превързана, но по белия плат на ризата му вече разцъфваше кръв.

— Олем, върви да се погрижиш за ръката си — рече Тамас.

Тримата вече наближаваха пленническия участък.

— Добре съм, сър.

— Това е заповед.

Олем отстъпи и закуцука обратно към лагера. На Тамас не му се искаше да се разделя с него, но Олем му се нуждаеше от лечение и почивка.

Пленниците се намираха в ограден с колове участък. Ръцете и краката им бяха завързани и биваха пазени от Седма бригада. За момента на войниците от Девета бригада не можеше да се има доверие с пленниците: заради пораженията, нанесени им от кирасирите, те жадуваха за мъст.

— Фелдмаршалът иска да види генерал Беон — обърна се Гаврил към един от пазачите. Войникът изчезна в оградената площ. Няколко минути по-късно се появи отново, следван от Беон.

Кезианският генерал не изглеждаше добре. Лявата му ръка почиваше в клуп. Шевовете върху челото и дясната му ръка изглеждаха направени неумело. Освен това накуцваше.

— Генерале — приветства го Тамас.

Беон кимна уморено.

— Фелдмаршал Тамас. Трябва да ви благодаря, че вчера спасихте живота ми.

— Няма за какво.

— Аз трябва да ви благодаря — изтъкна Беон. — Но няма да го сторя. — Той отпусна глава. — Не зная дали бих могъл да живея със срама от подобно поражение.

Гаврил небрежно се подпря на един от коловете.

— Не се обвинявай толкова. Все пак говорим за Тамас.

Фелдмаршалът успя да скрие раздразнението си.

— Измамата може да не е присъща за един джентълмен, ала на бойното поле от значение е единствено победата.

— Твърде вярно — съгласи се Беон. — Онази яма беше отлично изготвена. Изкопана и прикрита в рамките на един и същи следобед. При това държахте разузнавачите ми на разстояние, а онази мъгла прикри всичко. Вие ме надхитрихте, фелдмаршале. Знаели сте, че ще заповядам да нападнем, когато видя, че се опитвате да прекосите реката.

Тамас си позволи леко кимване.

— Поздравявам ви — рече Беон с въздишка. — Сега какво? Както сам виждате, взели сте хиляди от нас в плен. Намираме се на стотици мили от най-близкия град, който може да си позволи да ни откупи. През предстоящите седмици хиляди войници и от двете страни ще умрат от зарази и липсата на медицински грижи.

— Изпратих човек до лагера ви с искане за преговори — каза Тамас. — Възнамерявам да разменя пленените войници и по-голямата част от офицерите срещу храна, припаси и обещание за свободен преход.

— Свободен преход? — изненада се Беон. — Като мъж на честта трябва да ви кажа, че мнозина от моите офицери не биха се придържали към подобни условия. Веднага щом освободите пленниците, те ще бъдат изпратени отново срещу вас.

— Като мъж на честта очаквам от вас да ми посочите офицерите, които познават значението на дадената дума.

Беон се засмя.

— И вие възнамерявате да освободите именно тях? Разбирам. Но предполагам разбирате, че тези офицери ще успеят да удържат на думата си само до момента, в който брат ми пристигне с пехотата си и поеме командването от мен?

— Разбирам. Но не съм казвал, че ще освободя вас.

Беон наклони глава встрани.

— Не мога да си представя ползата, която бихте имали от моето присъствие. Фактът, че съм ваш пленник, няма да попречи на брат ми да нападне, щом ви настигне.

— И все пак за момента предпочитам да не сте от другата страна на битката.

— Не вярвате, че ще спазя условията за свободен преход?

— Не става дума за това. Впрочем, генерал Кетал ви изпраща почитания.

— Той и хората му се сражаваха храбро. Надвивал съм много по-многобройна пехота само с част от тези кирасири. Кажете му, че даде добър отпор.

— Той е мъртъв — каза Тамас.

Беон почтително сведе глава.

Някой се покашля. Тамас се извърна и застана очи в очи с изчакващия пратеник.

— Сър, кезианците са дошли да преговарят.

— Разбира се. Генерал Беон, ако обичате?

Кезианците бяха изпратили всичките си оставащи офицери: един полковник, петима майори и шестима капитани. Тамас ги обхвана с поглед. Тъй като бяха отстъпили ненадейно, а само двама от майорите бяха ранени, излизаше, че останалите изобщо не са влизали в битка.

Преговорите протекоха според очакванията на фелдмаршала. Кезианците подрънкваха със саби и отправяха искания, но в крайна сметка отлично съзнаваха, че са надвити. Размениха барут и екипировка срещу връщането на оцелелите офицери — с малки изключения. За освобождаването на войниците си заплатиха с храна и сведения за случващото се в Адро.

— Едва ли очаквате, че ще ви позволим да задържите Беон ди Ипил — каза кезианският полковник. — Той е третият пряк престолонаследник!

— Да ми позволите? — повтори Тамас. — Аз съм този, който ви позволява да си идете живи оттук. Почти четири хиляди войници в замяна на пътни дажби, откъслечни сведения и едно дадено с половин уста обещание да продължа необезпокояван. Аз съм този, който е ощетен от размяната. Ще задържа генерал Беон, докато баща му не обещае да осигури безопасното преминаване в замяна на живота на сина си. Ще разменим пленниците утре призори.

След като предоставиха информация за терена в северната част на Кез и местоположението на пехотните бригади, предвождани от брата на Беон, кезианските офицери поеха обратно към лагера си, неизменно вирнали носове, горди дори в поражението си.

— Баща ми ви мрази — каза Беон, докато вървяха обратно към адранския стан. — Няма никакъв шанс да размени живота ми срещу този на хората ви. Още по-малко подир провала ми тук.

— Зная. — Тамас спря и се обърна към него. — Ще получите всички привилегии, полагащи се на пленник от вашия ранг. От вас очаквам да ми дадете честната си дума, че няма да се опитвате да избягате и няма да правите опити да изпращате сведения за нашите ходове. В замяна ще получите собствена палатка, пълна свобода в границите на лагера и правото да изберете двама от хората си, които да ви слугуват.

— Давам ви честната си дума — каза Беон.

— Много добре.

Беон бе отведен обратно в оградената площ, за да избере прислужниците си. Тамас остана насаме с Гаврил.

— Наистина ли му имаш доверие? — попита Гаврил.

— Да.

— Тогава защо го вземаш с нас?

Тамас сне шапката си и предпазливо опипа пресните шевове. Щяха да изминат месеци, преди косата да израсте достатъчно, че да покрие раната. А междувременно той щеше да изглежда като умопобъркан.

— Той е единственият свестен човек сред синовете на Ипил. Възнамерявам да се върна в Адро и да отблъсна армията на Ипил. Според тях — той кимна по посока на отдалечаващите се вражески офицери — кралят се намирал в Адро. Ако успея да убия него и двамата му наследници, кезианската корона ще премине в ръцете на Беон, а той вече може и да се вслуша в разума и да ми помогне да сложим край на тази война.

— Аха. — Гаврил почеса брадата си. — Какво друго научи за Адро?

— Последните сведения, с които разполагат, твърдят, че Ипил опожарил Будфил и бавно, но сигурно настъпвал през Суркови проход. Хиланска и останалите генерали се опитват да ги забавят, подпомагани от Крилете на Адом. Предполага се, че самият Крезимир също е там, но не помагал на кезианската армия.

— Мислех, че Крезимир е мъртъв.

— Кезианците не мислят така. След рухването на Южната планина Привилегированият Борбадор ми каза, че не е възможно да убиеш бог.

— Щом е жив — разсъждаваше гласно Гаврил, — несъмнено ще поиска да се разправи с човека, който го е прострелял в лицето.

— Знам — рече Тамас. — Потегляме утре следобед. Трябва да се върна в Адро, за да защитя сина си от кезианската армия. Ако Крезимир е жив, ще го накарам да съжалява, че не се е продънил с все планината.

Адамат спря, отпуснал ръка върху вратата на занемарена зърнена фабрика в индустриалната част на Адопещ. Той погледна през рамо и направи опит да убеди сам себе си, че вече никой не го следи. Лорд Ветас беше заловен, повечето от хората му бяха хванати и семейството на Адамат вече беше в безопасност. Държеше се параноично, разсъди той и бутна вратата.

А може би имаше основание да се тревожи? Той мина покрай някакво секретарско бюро, отдавна опразнено и полуизгнило, и продължи покрай работническите спални, които миришеха сякаш някакво животно си беше свило гнездо там, а после беше умряло.

Адамат успешно беше изнудвал Съдържателя. Господарят на лорд Ветас, лорд Кларемон, вероятно разполагаше и с други шпиони в града. А да не забравяме и кезианската армия, неумолимо проправяща си път на север през Суркови проход.

Дали Адамат и неговите близки изобщо някога щяха да са в безопасност?

Мина през друга врата, която го отведе до главния цех — огромна зала с повече от десетина воденични камъка край една от стените. Повечето от тях бяха или счупени, или напълно липсваха, оставяйки приспособлението да гние, след като мелницата бе изоставена. Единствено реката, над която бе построена тази част от сградата, продължаваше да шуми.

Бо беше наклонил стола си назад, на задните му крака, подпрял се на стената до вратата. Приседналата до него Фел дъвчеше мундщука на лулата си и замислено се взираше в пространството. Ръкавите ѝ бяха навити нагоре и върху ръцете ѝ личаха пръски кръв.

— Пропуснахте сутрешната веселба, инспекторе — отбеляза Привилегированият.

— Нима наричате изтезаването на един човек веселба? — поинтересува се Адамат.

— Аз не съм добър човек — каза Бо.

Адамат хвърли поглед на дрехите му.

— Имате кръв по обувките.

Бо изруга, навлажни палец и го прокара по една от обувките си.

— Как е съпругата ви? — попита Фел, изваждайки лулата от устата си.

Адамат се поколеба.

— Тя… Много ѝ се насъбра. — Меко казано. Побои, мъчения, обиди и заплахи… Фая бе плакала без прекъсване в продължение на два дни и не бе позволила на децата нито за миг да изчезнат от погледа ѝ. Менеше настроението си от весело в меланхолично и обратно без предупреждение, но Адамат не би очаквал друго от човек, преживял подобни неща. — Но тя е силна — додаде инспекторът. — Ще се оправи.

Бо позволи на стола си да падне на четири крака, изправи се и се протегна.

— Радвам се да го чуя.

Колкото и странно да беше, звучеше искрен. Привилегированите не се славеха с особено съчувствие.

— Подай — каза той на Фел.

По лицето ѝ пробяга усмивка, тя пъхна ръка в джоба си, извади кашу и го подхвърли във въздуха. Бо го улови с уста.

— Трябва да се връщам при Рикар — каза Фел, докато повдигаше кесията с ядки и кожената чанта, които почиваха край краката ѝ.

— Върви — каза Бо. — Ние ще поемем нещата. Беше ми приятно да работим заедно тази сутрин.

Адамат повдигна ръка.

— Един въпрос.

— Кажете? — отвърна Фел.

— Някой от вас да е виждал млада жена или дете, след като напуснахме дома на Ветас?

— Момичето в червената рокля ли? — рече Фел.

Момичето, изплъзнало ти се заедно с Ветас, заради което Фая едва не заплати с живота си?

— Да, тя.

Фел поклати глава.

Бо се поколеба.

— Струва ми се… Не. Не съм ги виждал.

— Жалко. Фая ме помоли да я потърся. Тя също била пленничка на Ветас, а момчето може да се окаже наследник на престола.

— Ще се ослушвам за тях — каза Фел. Тя кимна на всеки поотделно, като задържа погледа си върху Бо, след което се отправи към изхода.

— Как мина работата тази сутрин? — попита Адамат, когато останаха сами.

— Тя е много добра в разпитите — отвърна Бо, пропуснал или избрал да подмине загатнатото в тона на инспектора. Той изпука кокалчетата си и закрачи край дългата редица от камъни. — Не колкото мен, разбира се, но аз все пак съм кабалист. — Бо погледна през рамо, сякаш за да се увери, че Фел си е отишла, и каза: — Не се доверявайте на тази жена.

— Не съм имал подобно намерение.

— Чудесно. Тя е вярна единствено на Рикар и скъпоценната си академия. На никой друг. И дори не съм сигурен дали е по-вярна на Рикар, отколкото на академията.

— Сигурен съм, че тя би ми казала същото за вас — рече Адамат.

— О, на мен също не бива да се доверявате — увери го Бо. — Но пък ще си имате работа с мен само още няколко дни. Веднага щом приключим с Ветас и сметна, че семейството ви е в безопасност, изчезвам.

Бо поведе Адамат надолу по стълбите в края на помещението, към долното ниво под мелницата. Тук се намираха колелата, задвижващи воденичните камъни горе — или поне трябваше да се намират. Повечето от тях липсваха, оставяйки водата да се стича самотно по отредения ѝ улей.

Лорд Ветас беше завързан за изправена носилка на колела. Ръцете му липсваха — нали Бо ги беше откъснал преди два дни. Тялото му бе покрито от кърваво одеяло, предназначено по-скоро да прикрива обезобразеното тяло на пленника, отколкото да му предоставя удобство. Очите му бяха затворени, дишането — плитко.

Бо срита количката и Ветас рязко отвори очи. Той незабавно понечи да се отдръпне от магьосника, ала ремъците не му позволиха.

— Помниш ли нашия приятел Адамат? — попита Бо.

— Да — прошепна Ветас, без да сваля очи от Привилегирования.

— Той има няколко въпроса за теб. Отговори му.

Адамат пристъпи пред някогашния си мъчител и се постара да си припомни нещата, които Ветас бе причинил на семейството му. Жалкото създание пред него не заслужаваше съжаление или съчувствие.

— Къде е синът ми? — попита инспекторът.

— Не зная.

— Какво се случи с него?

— Продадохме го.

Адамат се олюля.

— Продали сте го? Какво означава това?

— Търговци на роби.

— В Адопещ няма търговци на роби!

Отвратителен кикот се надигна в гърлото на Ветас, но секна, щом Бо направи крачка напред.

— Кезиански контрабандисти — продължи лордът с тих глас. — Отвличаха барутни магове под носа на Тамас и ги пращаха в Кез.

— Синът ми не е барутен маг — каза Адамат.

Ветас примигна насреща му. Погледът му, някога змийски и безчувствен, сега изглеждаше просто… празен. Това беше единственият начин да се опише. Когато поглеждаше към Привилегирования, в очите на лорда изникваше страх, но извън това — нищо.

— Защо сте го продали на кезианците?

— Моят Привилегирован каза, че синът ти е барутен маг.

Адамат започна да крачи напред-назад. Йосип беше Отличник? Това му се струваше невъзможно.

— Кога се случи това?

— Преди седмица.

— Дали вече са го извели от страната? — Инспекторът почувства стягане в гърдите заради нарастващата паника. Контрабандисти на хора, особено на барутни магове, щяха да изнесат товара си колкото е възможно по-бързо от страната. Най-вероятно Йосип вече се намираше зад граница, отвъд досега на Адамат.

— Предполагам — каза Ветас.

— За какво са им на кезианците барутни магове? — попита инспекторът. — Те просто ги искат мъртви. Нямат нужда от контрабандисти. Те използват наемни убийци.

— Експерименти — каза Ветас.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Просто предполагам.

— Къде да ги търся?

За момент Ветас отмести поглед. Адамат заплашително пристъпи напред, но в очите на лорда нямаше страх. Не и докато Бо не започна да потрива палец и показалец.

— В една кръчма близо до брега — каза Ветас и погледна към улея с течаща вода.

Кръчма значи. Вероятно на не повече от половин миля от тази фабрика.

— Кажи ми всичко — каза Адамат.

Той разпитва Ветас още половин час, за да се сдобие със сведения за свръзките, местата, на които да ги търси, и паролите. Трябваше да е изчерпателен. В едно цивилизовано като Адопещ място търговците на роби щяха да действат изключително внимателно и да са взели множество предпазни мерки.

Инспекторът приключи с въпросите си и незабавно се отправи към вратата. Нямаше търпение да се махне от Ветас. Този човек го отвращаваше. Беше взел жената и децата на Адамат за заложници и ги беше подложил на невъобразими преживявания. Беше заговорничил срещу Адро и имаше вземане-даване с отрепки от най-ниските слоеве на обществото.

Бо се затича да го догони, докато се изкачваше по стълбите към приземния етаж.

— Не го попитахте нищо друго — рече Привилегированият.

— Друго не ми трябва да знам.

— Ами Кларемон? Не ви ли интересуват плановете му за Адро?

Адамат спря и се обърна към магьосника.

— По-късно. Най-напред трябва да върна сина си.

— Вече е прекалено късно. Щом е попаднал в ръцете на робовладелци, вече ще се намира извън страната.

— Откъде знаете? — остро попита Адамат.

— Най-обикновена логика — отвърна Борбадор. — Пък и вие забравяте що за място е кралската кабала. Търговията с роби не им беше чужда.

Адамат изсумтя и закрачи отново.

За негово неудоволствие Бо го последва.

— Вече два дни разпитвахме Ветас. По всичко личи, че Кларемон замисля нещо голямо. Дори Ветас не е запознат с всички подробности, но не е изключено Кларемон да планира дори нашествие!

— И предполагам, че вие ще помогнете да бъде спрян?

Мълчанието на Бо накара Адамат да въздъхне. Привилегированият нямаше намерение да помага. Сега, след като бе изпълнил дълга си към Адамат, най-вероятно щеше да напусне страната. Чувството му за граждански дълг явно се изчерпваше с опита да убеди Адамат да предприеме нещо срещу Кларемон.

— Самият Ветас също каза, че момчето вече е отвъд границата — рече Бо.

— И вие му повярвахте? Това е ужасно наивно от страна на един кралски кабалист.

Борбадор се приведе към него.

— Аз го прекърших — каза той със стиснати зъби. — Не би дръзнал да ме излъже.

— Беше прекалено лесно — възрази Адамат. — Познавам хората като Ветас. Той крие нещо.

За момент върху лицето на Бо изникна съмнение, сетне магьосникът се навъси.

— Не. Казах ви, че не е способен да скрие нещо от мен, защото го пречупих.

— Трябва да продължите работата по него. — Стомахът на Адамат се преобърна, докато изричаше това. Този тип мъчения го отвращаваха, дори и прилагани върху човек като Ветас. — Кой знае какво още се крие в тази негова глава.

— Той няма да доживее до вечерта.

— По нареждане на Рикар? — Може би Рикар смяташе, че Ветас представлява прекалено голям риск, че да бъде държан жив за дълго. Ако Кларемон успееше да го открие и да го спаси, гневът му определено щеше да е страховит.

— Аз не приемам нареждания от Рикар. Не, природата ще довърши започнатото от мен. Той е още жив единствено благодарение на скромните ми целителни познания. Изтръгнах му ръцете, след което го разпитвах два последователни дни. Нима мислите, че ще живее още дълго? Не. По здрач ще хвърля тялото му в Адморието и ще се пръждосвам от тази страна.

Адамат въздъхна и приглади сакото си. Ето че отново се озоваваше в начална позиция, без никакви съюзници. Съдържателя бе преустановил контактите си с него. Рикар беше зает да се занимава с последиците от залавянето на Ветас, а Бо напускаше Адро. Инспекторът отново се оказваше сам.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да се сбогуваме — рече Адамат.

Бо свали дясната си ръкавица и протегна ръка.

— Благодаря ви.

— Не — отвърна Адамат и стисна ръката му. Сърцето му трепна: Привилегированите не се ръкуваха. Никога. — Аз ви благодаря.

Бо пое обратно към подземието. Адамат остана загледан в него, като се надяваше, че магьосникът ще размисли и ще остане. И може би дори ще му помогне в спасяването на Йосип. Но след секунди Бо изчезна надолу по стълбите.

Адамат излезе на улицата. Това щеше да е трудно. Може би, само може би, в Адопещ все пак му бе останал един приятел.

Адамат спря на прага на дома си и погледна през прозореца.

Завесите бяха спуснати, но през пролуките успя да види как близнаците си играят на килима във всекидневната. Единият стискаше дървена лодка. Другият я искаше и изблъска брат си, опитвайки се да я докопа.

Адамат не можа да сдържи усмивката си. Децата му бяха изтърпели толкова много, но въпреки това продължаваха да си играят и да се боричкат по нормалния за децата начин. Той очакваше, че преживяното ще е оставило някакъв отпечатък. От съседната стая долетя викът на Фейниш, най-голямата от дъщерите му. Миг по-късно самата тя се появи, разтърва двамата съперници и строго ги смъмри.

Адамат отвори вратата и пристъпи вътре. Не мина много време и всички деца се скупчиха около него, нетърпеливи да получат прегръдка или целувка. Той коленичи и ги остави да се умилкват около него. Остави се и на облекчението, че най-после отново са у дома. Никога не бе си помислял, че ще дойде момент, в който ще се радва на виковете и ръчкането след дълъг ден на крак, но… най-сетне си беше върнал семейството.

Усмивката изчезна от лицето му, когато забеляза отсъствието на Фая.

— Къде е майка ви? — обърна се той към Фейниш, докато нежно отделяше Астрит от крака си.

— Горе в леглото е, татко.

— Днес слизала ли е? — Фейниш погледна към малчуганите и поклати глава. Тя беше достатъчно голяма, за да съзнава, че майка ѝ е преживяла много, и да забележи, че поведението ѝ е необичайно. И също така беше достатъчно умна да не тревожи братята и сестрите си.

Адамат я отведе встрани.

— Яла ли е нещо?

— Не.

— Какво вечеряхте?

— Супа. Все още е на огъня.

— Откъде се взе тази супа?

— Помощничката на Рикар я донесе. Ще стигне за всички за три дни.

— Фел?

— Да, същата.

Адамат стисна юмруци. Жената, заради която едва не бе изгубил съпругата си, защото бе позволила на Ветас да избяга. Той никога нямаше да забрави това. Инспекторът предпочете да не подклажда гнева си — сега не беше време за неприязън.

— Донеси ми една чиния супа.

Той остави бастуна си до входната врата и окачи шапката си. Подир това взе супата от дъщеря си и се качи на горния етаж. В спалнята им завари Фая да лежи с гръб към вратата, придърпала завивките плътно около раменете си, въпреки че беше лято и къщата беше доста топла.

— Фая — нежно я повика той.

Отговор не последва.

Адамат заобиколи леглото и внимателно приседна на ръба. Раменете на съпругата му се повдигаха и спускаха равномерно. Очите ѝ бяха затворени, но благодарение на годините, прекарани заедно, Адамат знаеше, че тя не спи.

— Мила — продължи той, — трябва да хапнеш нещо.

Отново нямаше отговор.

— Изправи се. Трябва да се храниш.

— Не си си свалил ботушите. — Гласът ѝ звучеше тих и боязлив. Нищо общо с мъмрещата рязкост, на която беше свикнал, и това го разтревожи.

— Съжалявам. Ще почистя. Но ти хапни.

— Не съм гладна.

— Цял ден нищо не си яла.

— Ядох.

— Говорих с Фейниш.

Фая разбра, че той знае, че го лъже.

— О…

— Трябва да поддържаш силите си — продължи Адамат.

— Защо? — Фая се уви още по-плътно.

— Заради децата. Заради мен. Заради самата себе си.

Тя не отговори. По лицето ѝ се стичаха сълзи, очите ѝ бяха здраво стиснати. Адамат нежно положи длан върху ръката ѝ. Нима не осъзнаваше, че вече е в безопасност? Не виждаше ли, че децата имат нужда от нея сега повече от всякога? Че той се нуждае от нея?

— Отбих се да ти кажа, че отивам да търся Йосип — каза Адамат.

Тя отвори очи.

— Значи знаеш къде е?

— Имам следа.

— Каква?

Адамат отново я потупа по ръката и се изправи.

— Нищо, за което да се тревожиш. Но ще се върна много късно вечерта.

От вратата на долния етаж долетя почукване и Фая се раздвижи отривисто в леглото, с див поглед в широко отворените ѝ очи.

— Това е Сусмит — каза Адамат в опит да я успокои. — Той ще дойде с мен.

— Каква е тази следа? Къде е синът ми? — настоя Фая.

— Няма от какво да…

Тя впи пръсти в ръката му.

— Кажи ми.

Адамат приседна обратно върху леглото. Никак не му се искаше да я тревожи, но явно нямаше друг избор.

— Ветас го продал на кезиански търговци на роби. Изглежда, Йосип има барутен талант. Възнамерявам да се срещна с тях и да опитам да го откупя.

— Не — отсече Фая. Волевият ѝ глас изненада Адамат. — Нищо подобно няма да правиш. Вече се изложи на достатъчно опасности. Няма да стоя тук и да чакам вести за смъртта ти.

— Разправял съм се с много по-опасни хора от търговците на роби — каза инспекторът.

— Много добре ми е познат типът хора, с които Ветас сключваше сделки. — Фая изплю последните думи. В погледа ѝ се четеше паника. Адамат виждаше как желанието ѝ да си върне сина се бори с нуждата да защити съпруга си и останалите си деца.

— Трябва да освободя Йосип. Няма да го оставя на кезианците.

Фая стисна ръката му още по-силно.

— Пази се.

Адамат кимна и нежно освободи ръката си от хватката ѝ. По лицето ѝ се стичаха сълзи, когато той напусна стаята и се отправи надолу по стълбите. В преддверието, със здраво закопчано палто, стоеше Сусмит и усмихнато наблюдаваше как децата си играят.

Боксьорът кимна на Адамат.

— Готов ли си?

— Да. — Адамат хвърли един последен поглед нагоре към спалнята и взе бастуна си. — Фейниш, след около половин час иди да нагледаш майка си.

— Добре, татко.

— Добро момиче. Да вървим, Сусмит.