Алената кампания

Глава тридесета

Пламтящата сепия беше рибарска кръчма. И тя, подобно на Устатата мома, се намираше в единия край на кей, разположена на няколко метра над водата. Ала тукашната клиентела бе много по-разнообразна. Имаше фабрични работници, кроячки, воденичари и дори оръжейни майстори. Кръчмата беше известна из целия град с евтините си, изключително вкусни сладководни стриди. В единия край на помещението скрибуцаше цигулка, а дъските се тресяха под тропота на десетките крака, в ритъма на моряшка мелодия. Барманката увери Адамат, че това е напълно нормално. Инспекторът отпиваше малки глътки от бирата си и отново огледа помещението. Той седеше с гръб към стената, подбрал място, от което да държи всички врати на кръчмата под око. До момента нямаше и следа от Доулс или хората му. Нямаше следа от Адаматовия син.

Наближаваше полунощ. Срещата с Доулс трябваше да се е състояла още вчера, ала въпросният така и не беше се появил. Отказващ да се поддава на отчаяние, Адамат бе дошъл отново и бе чакал цял ден, положил в скута си куфарче с двеста и петдесет хиляди крана. Беше изморен и изнервен, а с всяка изминала минута ставаше и все по-гневен.

Седналият до него Сусмит сподави прозявка. Пръстите му барабаняха в такт с цигулката, а очите му блуждаеха. Виждаше се, че е започнал да се разсейва.

— Мамка им! — изруга Адамат и се изправи на крака.

Боксьорът се сепна и се огледа, дирейки заплахата.

— Той няма да дойде — високо каза Адамат, надвиквайки музиката и тропота. — Няма какво да правим тук.

Сусмит го последва навън. За втори път тази седмица Адамат се оказваше посред нощ в пристанищния квартал, без да е постигнал нищо. Той срита някакъв кол и изруга, защото си удари пръста. В яда си едва не хвърли куфарчето във водата, ала Сусмит улови ръката му.

— Ще съжаляваш за това.

Адамат сведе поглед към куфарчето. Това бяха всичките му пари: спестяванията му, парите, дадени му от Бо, плюс петдесет хиляди, които Рикар му бе заел. Да. Определено щеше да съжалява.

— Сега ще трябва да замина за Норпойнт — рече Адамат. Той вече пресмяташе мислено. Трябваше да наеме лодка — и то не каква да е пътническа лодка, а контрабандистка, за да го вкара скришом във владения от кезианците град. След това трябваше да намери Йосип и да го освободи. Може би щеше да си има работа с Привилегировани, макар че слуховете твърдяха, че Таниел Двустрелни избил по-голямата част от кезианската кабала в сблъсъка на планината. След това…

Сусмит го разтърси за ръката.

— Какво има? — попита Адамат, раздразнен, че са прекъснали размисъла му.

— Норпойнт? Да не си се побъркал?

— Не. Просто трябва да си върна сина.

Сусмит въздъхна. Извади лула от джоба си, захапа я и я натъпка с тютюн.

— Ще трябва да се примириш — изръмжа той.

— Той е мой син — каза Адамат. — Как бих могъл да се примиря? — Той се подпря на стълба, който бе изритал преди малко.

— Извън досега ти е — меко каза Сусмит.

— Не може да няма начин. — Адамат се съсредоточи в опит да подхване предишните си размисли. Толкова много неща му предстоеше да изпълни. — Ти ще дойдеш ли с мен?

Сусмит дръпна от лулата си, преди да отговори.

— Да.

— Благодаря ти — каза Адамат, замаян от облекчение. В Норпойнт щеше да е опасно, но да навлезе сам в кезианска територия би било самоубийство.

— При едно условие.

— Какво е то?

— Дай си една нощ размисъл.

Адамат се поколеба за момент. Трябваше да започне приготовленията още тази нощ. Да подготви провизии, да намери контрабандист… Но пък последното действително щеше да бъде по-лесно на сутринта. Повечето от хората, с които поддържаше връзка, в момента спяха.

— Хубаво — рече инспекторът. — Ще си дам една нощ размисъл.

Сусмит го придружи до дома, преди да си тръгне. Адамат изпроводи с поглед чаткащата надолу по улицата наемна карета и влезе.

В къщата бе тихо, ако не се броеше хлипането на едно от децата. Адамат свали ботушите и шапката си и окачи сакото си край вратата. Мина покрай детските стаи, като поспря за момент пред вратата на Астрит — плачът идваше от нея. Прегърналата я Фейниш пееше, за да я успокои, и леко я люлееше. Никоя от двете не забеляза Адамат.

Той се промъкна в собствената си спалня. Една от лампите светеше слабо — както винаги в случаите, когато инспекторът се прибираше късно през нощта.

Фая се раздвижи и приседна в кревата. Очите ѝ бяха зачервени, къдриците се спускаха сплъстени край изпосталялото ѝ лице. Плахата надежда изчезна от погледа ѝ, когато го зърна да се прибира сам, а Адамат съкрушено отпусна рамене. Той приседна на ръба на леглото и зарови лице в дланите си.

— Ти се опита — каза Фая. Беше по-добре, помисли си той. Въпреки външния ѝ вид, през последната седмица бе започнала да укрепва и да прекарва време с децата. Все още странеше от прозорците и избягваше да излиза навън, макар че Адамат не можеше да определи причината. Може би се опасяваше, че някой от похитителите ѝ ще я види?

— Отивам в Норпойнт — каза Адамат, когато се почувства отново на себе си.

Ръката на Фая, нежно милваща неговата, застина.

— Защо?

— За да доведа Йосип. Мога да открия къде го държат, а дори и вече да не е в града, ще открия къде са го отвели.

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че няма да правиш нищо подобно — каза тя с непоколебим тон. — Няма да ти позволя да рискуваш живота си. Вече не. Изгубих Йосип, но имам още осем деца. Няма да мога да ги отгледам сама.

— Но нали…

— Казах не.

По тона ѝ Адамат можеше да определи, че нямаше място за спор. Нямаше надежда да я убеди. Фая щеше да стори всичко по силите си, за да му попречи да замине.

— Но…

— Не.

Той се опита да събере смелост да я отреже. Да заяви, че има дълг към сина си. Че все още може да го спаси.

Смелостта така и не дойде.

На сутринта Адамат отиде да върне заема на Рикар.

В преддверието на новата му сграда някаква секретарка пристъпи да го посрещне. Тя понечи да го приветства, ала нещо в изражението му явно я накара да размисли и просто го поведе към кабинета на Рикар, разположен в крилото на сградата.

Този кабинет беше много по-обширен от предишния, но не и по-чист.

Цялата стая вонеше. Върху една от лавиците имаше стриди, вероятно от същата кръчма, където Адамат се бе намирал снощи, а според миризмата бяха поне на три дни. Благоуханията, димящи върху бюрото на Рикар, правеха смрадта още по-лоша.

Инспекторът не отвърна на поздрава на Рикар, а тежко се стовари в креслото за посетители.

Рикар се навъси и се облегна на стола си. За момент двамата се гледаха мълчаливо над бюрото; подир това очите на домакина се преместиха към куфарчето върху коленете на Адамат.

— Те така и не се появиха — каза Адамат и бутна куфарчето на пода. — Прибраха петдесетте хиляди предплата и се изпариха. Сега момчето ми е изгубено завинаги, заедно с надеждата да си го върна. Изобщо не трябваше да им се доверявам.

Гласът на инспектора потреперваше от отвращението му към самия себе си.

Рикар придоби онова изражение, с което неизменно придружаваше триумфалното си казах ти. Но вместо това рече тихо:

— Всички допускаме грешки.

На Адамат му идеше да изпотроши нещо. Искаше му се да скочи и да направи на трески обграждащите го скъпи мебели, свещници и кристални гарафи, а след това да рухне сред останките и да ридае.

— Не знам какво да правя — каза той.

— Имам нещо, което бих могъл да ти възложа — рече Рикар.

Адамат го изгледа втренчено. Как можеше Рикар да му предлага работа в подобен момент?

— Така умът ти ще бъде зает с друго — продължи Рикар. — Налице са обвинения за спекула5 сред адранската армия. Трябва да проуча тези обвинения и да открия доказателства.

— Това е работа за военната полиция — отвърна Адамат.

— Не и когато нещата се простират чак до генералния щаб.

— Не — рече инспекторът. — Приключих с военните задачи. Намери си някой по-храбър и по-глупав.

Рикар сподави усмивката си.

— Ти си най-храбрият и най-глупавият човек, когото познавам.

— Мога да го потвърдя — обади се глас откъм вратата.

На прага стоеше Привилегированият Борбадор. Носеше леко, вталяващо сако, а лицето му розовееше от неотдавнашното бръснене. В едната си ръка стискаше бастунче; от магьосническите му ръкавици нямаше и следа.

— Вие пък кой сте, по дяволите? — попита Рикар.

— Привилегированият Борбадор, на вашите услуги — Бо сведе леко глава. — Разбрах, че имате писмо за мен.

Рикар го погледна объркано.

— Как изобщо сте научили за това? — попита той с изненада.

Бо се усмихна.

— Да, разбира се. От Таниел Двустрелни — продължи Рикар. Той започна да рови из документите върху бюрото си, откри писмото и го занесе на Бо.

Борбадор се облегна на прага и се зачете в бележката. Подир това я обърна, зачетен в някакъв доклад на гърба ѝ. Той присви очи и хвърли поглед към Адамат.

— Вие казахте ли му, че Тамас е още жив?

— Да — потвърди инспекторът.

— Не разполагаме с доказателства за това — разпери ръце Рикар.

— Жив е — рече Бо. — И когато се върне, ще изкорми генералния си щаб.

— Ако барутът на армията свърши, Адро ще бъде завладян много преди завръщането на Тамас.

Бо замислено захапа устната си.

— Някакви вести от Таниел Двустрелни? Освен това писмо, разбира се?

— Точно в този момент бива изправен пред военен съд. Изпратих своя подсекретар да се намеси, но ще науча резултата от делото чак след дни.

— Военен съд? За какво? — с хладен, безизразен глас попита Бо. Може би Адамат си внушаваше, но му се стори, че температурата в кабинета се е понижила драстично.

— В по-голямата си част обвиненията са скалъпени — обясни Рикар. — Неподчинение, нападение срещу щабен офицер. Но Таниел подозира, че някои от генералите печелят на черно от войната, като не е изключено и да си сътрудничат с врага, което определено би обяснило защо изправят на военен съд единствения си барутен маг.

Бо размаха писмото.

— Да, прочетох. Мамка му, мамка му. Предполагам, че бих могъл да ги избия до крак, стига да не са го обесили, докато стигна.

— Подобно нещо не би се отразило добре на военната кампания — изтъкна Адамат. — А и не знаем кои от генералите участват в спекулата.

— Да не мислите, че ме е грижа кои са? — тросна се Борбадор. Той повдигна ръка и макар че не носеше ръкавиците на Привилегирован, Адамат неволно се сви в креслото. Бо вдиша дълбоко и затвори очи за няколко минути, преди отново да заговори: — Аз ще се заема с това — рече той. А към Рикар добави: — Може да ми потрябва помощта ви.

— Моята организация е на ваше разположение.

— Отлично.

Бо си замина също толкова внезапно, колкото се беше и появил. Адамат и Рикар отново останаха сами.

— Това беше интересно. Сдобил си се с доста интересни приятели. — Рикар извади полуизпушена пура от пепелника си и се втренчи в нея, сякаш обмисляше дали да я довърши. В крайна сметка се отказа и я запрати в кошчето до краката си.

— Иска ми се да не ми се беше налагало — промърмори инспекторът.

— Имаш нужда от почивка, а не от още работа. Вече ми е ясно. Най-добре ела с мен на обиколката.

— Моля? Каква обиколка?

— Тържественото откриване на Панделиванския канал! — Рикар се изправи и отметна завесите. Отвъд прозореца му се разкри грозотата на пристанищните фабрики, понастоящем обливани от пороен дъжд. Бурята се простираше и отвъд, към Адморието. Рикар повдигна вежда при вида на дъжда и спусна завесите обратно.

— Мислех, че каналът ще носи името на крал Мануч.

— Вече няма крал Мануч. Няма и канал на крал Мануч. — Рикар отвори кутията си с пури и я подаде на Адамат, но инспекторът отказа.

— Няма да ти позволя да ме ободриш — рече Адамат.

Рикар размаха ръка пред себе си, чертаейки невидима табела във въздуха.

— Исках каналът да носи моето име, но съветническият ми комитет смята, че скромността ще изглежда по-добре в очите на гласоподавателите. А профсъюзният съвет искаше да е нещо, което да подсили връзките ни с Делив. — Рикар драсна клечка кибрит и запали пурата си. — Правя такива саможертви в името на общото благо.

— Бедничкият.

— Е, ще дойдеш ли на откриването?

— Не. — С какви основания Рикар очакваше, че на Адамат ще му се мисли за пътуване подир всичко преживяно? Той затвори очи в опит да игнорира зловонието на стридите. — Ами Привилегированият Борбадор?

— Ще инструктирам хората си да му оказват пълно съдействие. Ела с мен. Настоявам — не мирясваше Рикар.

— В никакъв случай. Съпругата ми не е в състояние да пътува. А децата ми…

— И те могат да дойдат. Ще наема бавачки. Двамата с Фая ще пътувате в моята карета. Потегляме днес следобед.

— Фая няма да се съгласи!

— Тя вече го стори.

Адамат присви очи насреща му.

— Лъжец.

— Да пукна, ако лъжа — отвърна Рикар. — Вчера я посетих.

— Тя щеше да ми каже.

— Очевидно не го е сторила. Хайде, върви у дома и я попитай. Обзалагам се, че вече е събрала багажа. И на двама ви ще се отрази добре да напуснете града.

— Щом си планирал всичко това, какви бяха онези глупости за спекулиращите генерали?

— Исках да разбера какво мислиш по въпроса. Но ти не беше особено полезен.

— Не бих могъл да си позволя да…

— Всички разходи са за моя сметка — каза Рикар. Той се приведе над бюрото и сбърчи нос заради дима от благовонията. — Върви вкъщи и се приготви. След три часа колата ще дойде да ви вземе. И повече никакви спорове.

— Аз не се поддавам на принуда. — Адамат се опита да се разгневи. Искаше да се пресегне през бюрото и да зашлеви Рикар, ала ядът не се отзоваваше. Рикар беше прав. Инспекторът имаше нужда да напусне града и да подиша малко свеж въздух. Щом и децата можеха да дойдат, а Фая вече бе дала съгласието си, може би разходката щеше да се отрази добре на всички им.

— Три часа — напомни Рикар.

Адамат изрита куфарчето, при което по пода се разсипаха пачки банкноти.

— Хубаво, добре! Само изхвърли онези проклети стриди!

Рикар се изправи и кимна, стиснал нос заради острата миризма.

— Съгласен съм.

Таниел не можеше да реши дали да проклина късмета си, или да го благославя.

Генерал Кет съвсем спокойно можеше да го е изпратила на бесилото. Тя се ползваше с подкрепата на всички висши офицери — с изключение на генерал Хиланска. Фел бе пристигнала във възможно най-подходящия момент, а офертата на Абракс да се присъедини към Крилете щеше да му позволи да остане на фронта.

И все пак — да го изхвърлят от адранската армия? Таниел още се затрудняваше да осмисли това. Той бе израснал сред армията. В нейно име бе марширувал, убивал и кървил почти половината си живот. А ето че сега те просто го захвърляха като някакъв мръсен парцал само защото бе обвинил генералния щаб в сътрудничество с врага.

Може би те действително сътрудничеха на кезианците. Нарежданията за отстъпление се издаваха в подозрително подходящ за противника момент, а нежеланието им да задържат позиция дори и в случаите, когато врагът бъдеше надвит, беше нелогично.

Но Таниел не можеше да стори нищо повече по този въпрос, освен да се присъедини към Крилете на Адом. Най-сетне щеше да получи шанс да очисти кезианските Привилегировани и може би когато всички от проклетите магьосници бъдеха избити, врагът нямаше да може да попълва редиците си от Пазители. Таниел трябваше да намери и начин да се сдобие с кръвта на Крезимир, за да може Ка-поел да го убие.

Последното изглеждаше като най-лесната част от задачите му.

Някаква експлозия разтърси земята и наруши равновесието му. След малко Таниел отново беше стъпил здраво на краката си. Откъде беше дошъл този взрив?

В адранския лагер бе настанало объркване, но по всичко личеше, че експлозията е дошла от юг. Таниел изтича на върха на едно възвишение и погледна към кезианския лагер.

В далечината, на мили разстояние, отвъд вражеския стан и огромния дървен стълб, на който Жулин висеше прикована под слънцето, се виждаше град Будфил. Стени те му димяха. Над тях се стелеха ниски облаци — или това беше дим? Барутна експлозия? Възможно.

Оживлението в кезианския лагер изглеждаше особено припряно, изцяло насочено към Будфил. Може би Тамас най-сетне се връщаше? Не, невъзможно. Тамас не би нападнал вражеския тил, без предварително да се увери, че адранските бригади ще нападнат от другата посока.

Това щеше да бъде подходящ момент за атака. Таниел наклони глава в очакване да чуе звука на адранските тръби, призоваващи бойците на оръжие.

Погледът му попадна върху стълба, издигнат насред кезианския лагер, и прикованата към него Жулин. Какво ли провинение я бе окачило там? Такава своенравна и могъща жена… Може би беше дело на Крезимир? Таниел не можеше да си представи друг, способен да я подчини.

Той изчакваше. Тишина. Дори тревога нямаше — предпазна мярка, в случай че врагът опита да нападне изненадващо.

Слънцето тъкмо залязваше, когато Таниел достигна барачката, в която квартируваше. Имаше два часа да намери Ка-поел и да си събере багажа. Трябваше ли да се сбогува с някого? С Етан щеше да продължи да поддържа връзка. Имаше ли други?

Таниел се облегна на рамката на вратата. Не. Нямаше други. За всички години, прекарани в адранската армия, Таниел бе завързал малко приятелства. Това трябваше да улесни напускането му.

Трябваше…

Той отвори вратата. Светлината на залязващото слънце проряза част от мрака.

Ка-поел лежеше гола върху койката, с протегнати над главата ръце, лицето ѝ — скрито в сенките. Таниел почувства как се изчервява. Той извърна поглед.

— Пола, какво правиш?

В стомаха му се вряза юмрук, който го преви. Нечии ръце го блъснаха вътре. Таниел падна на пода, опитвайки се да преодолее шока и объркването. Вратата се затвори зад него.

Той понечи да се изправи на крака. Някакъв твърд предмет се стовари връз гърба му и почувства върху шията си допира на острие. Устата му пресъхна.

— Не мърдай, магьоснико.

Изсъска клечка кибрит и лампата край леглото бе запалена. В стаичката се бяха скупчили петима мъже, които се взираха в поваления Таниел. Всички бяха въоръжени — някои с палки, други стискаха ножове. И всички воняха на уиски. Носеха адрански куртки със символа на лопата, пришит върху рамото.

Отрепките от Трета бригада. Най-долните мъже в цялата адранска армия.

Хора на генерал Кет.

Един от войниците отпи голяма глътка от бутилката в ръката си и удари Таниел по лицето. Ударът бе силен и добре премерен и повали барутния маг обратно на пода. Според нашивките на рамото му, мъжът беше капитан.

Таниел гледаше как дълги нишки от собствената му окървавена слюнка покапват върху дъските.

— Кои, по дяволите, сте вие? — процеди той.

Капитанът изсумтя.

— Генерал Кет ни каза, че ще получим това бонбонче. Рекохме да започнем от рано. — Той остави бутилката на нощното шкафче и започна да разкопчава панталона си. — А ти ще гледаш.

Таниел погледна към Ка-поел с крайчеца на окото си, опитвайки се да не обръща внимание на голотата ѝ. Върху лицето ѝ се виждаха синини, устната ѝ бе сцепена и кървеше. Личеше, че е била бита жестоко.

Той скочи на крака. Някой от петимата реагира достатъчно бързо и стовари палката си под тила му. Таниел дори не почувства удара. Десницата му сграбчи челюстта на капитана, пръстите обвиха зъбите. Лявата му ръка сграбчи челото.

Таниел почувства изпращяването и разкъсването на мускули, кост и сухожилия, докато изтръгваше челюстта на капитана. Дълбоко в себе си звукът го ужаси, но всякакви протести бяха заглушени от яростта му.

Той пое удар с палка отстрани по лицето и се извърна към нападателя си. Пестникът му се стовари върху носа на войника достатъчно силно, че да го убие на място. Пред очите на Таниел се спусна червена пелена, тялото му се движеше по инстинкт.

Не помнеше как е убил останалите трима, но скоро се оказа заобиколен от пет трупа, чиято все още топла кръв покриваше ръцете и ризата му. Таниел коленичи край Ка-поел. Тя дишаше плитко. Очите ѝ се отвориха.

— Спокойно — каза Таниел, когато тя отвори уста. Той я покри с одеяло, взе единствената си останала куртка, преметната на таблата на леглото, и я облече върху окървавената риза. Хвърли скицника и принадлежностите си в раницата, след което взе Ка-поел на ръце. В стаята нямаше нищо друго, което да е от значение за него.

Зърна торбата ѝ, захвърлена в ъгъла, и на излизане грабна и нея.

Не спря да тича през целия път до лагера на наемниците. Още при първия им пост започна да вика за доктор. Пехотинците се взираха объркано в него, докато той претичваше покрай тях.

Палатките на наемническите предводители бяха лесни за намиране, разположени в средата на лагера.

— Това ли е палатката на Абракс? — рязко попита Таниел.

Двамата дежурни се спогледаха.

— Бригаден генерал Абракс! Трябва веднага да говоря с нея!

— Двустрелни?

Таниел вихрено се обърна и видя Абракс да приближава от посоката, от която бе дошъл. Вероятно тя тъкмо се връщаше от адранския лагер и Таниел осъзна, че двамата са разговаряли преди по-малко от двадесет минути.

— Защо, по дяволите, сте се развикали… — Погледът ѝ попадна върху окървавената му риза и синините на Ка-поел. — Какво е станало?

— Трябва ми лекар за нея. Незабавно!

— Доведете лекар — отсече Абракс към дежурните. — Внесете я в палатката ми. Ето тук, сложете я да легне. Какво ѝ се е случило? Светии, ами на вас? Целият сте покрит с кръв. Вие ли ѝ причинихте това?

— Не! — изкрещя Таниел, преди да е успял да се овладее. — Не. Не бях аз. Само тя има значение за мен. Помогнете ѝ, моля ви.

— Ще бъде сторено — отвърна Абракс.

— Току-що убих петима мъже — продължи Таниел. — Войници от Трета бригада. Беше при самозащита, но очаквам скоро да дойдат да ме търсят.

Абракс премигна насреща му. Тя понечи да каже нещо, но после затвори уста.

— Били сте нападнат? — попита накрая тя.

— Да.

— Подробности, човече. Говорете!

— Петима войници ме причакваха в квартирата ми. Те бяха пребили Ка-поел… и възнамеряваха да я… пред очите ми. — Таниел чуваше гласа си като чужд, сливащ думите.

— А вие сте били без оръжие?

Таниел кимна.

Абракс повдигна длан до устните си, без да отделя поглед от него.

— Вие сте в шок. Седнете. В барутен транс ли бяхте?

— Не.

— Петима души — тихо изрече тя, почти недоловимо. — С голи ръце. — Тя хвърли поглед към Ка-поел. — Лекарите скоро ще дойдат. Останете тук.

Абракс пристъпи до входа на палатката.

— Стюърт! — провикна се тя, докато излизаше. Дори и вън високият ѝ глас се чуваше в палатката. — Ето къде сте. Свикайте най-добрите ни разследващи. Изпратете ги в адранския лагер незабавно. Имало е петорно убийство и искам да знам точните обстоятелствата, довели до него.

— Търсим ли някого? Или се опитваме да открием как са загинали жертвите? — попита мъжки глас, очевидно принадлежащ на Стюърт.

— Търсим единствено истината. Освен това не става дума за жертви, а вероятни изнасилвачи. Изровете всичко, което можете за тях. Искам да зная с пълни подробности що за хора са били и какво са правили непосредствено преди смъртта си.

— Слушам.

— Освен това не пускайте в лагера военна полиция. Потушете всякакви слухове.

— Разбира се. Нещо друго?

— Стой наблизо. Сигурна съм, че ще изникне и друго.

Миг по-късно Абракс се върна в палатката. Таниел понечи да се изправи, и осъзна, че в даден момент бе хванал ръката на Ка-поел. Реши да остане край леглото ѝ.

— Благодаря ви — каза той.

— Повярвайте — рече Абракс с пламнало лице, сбърчила чело. — Ако сте ме излъгали, аз лично ще сложа примката около шията ви. Но няма да допусна един мъж да изгуби живота си, защото е защитил себе си и своята любима.

В следващия момент се появи лекарката. Таниел отказа да напусне палатката, но се извърна, докато траеше прегледът. Ка-поел се противеше — той се надяваше, че това е добър знак.

— Дадох ѝ нещо, което ще ѝ помогне да заспи — каза лекарката, когато приключи. Тя се втренчи остро в Таниел. — Претърпяла в зверски побой.

— Не е бил той — сопна се Абракс.

Погледът на лекарката изгуби остротата си.

— Не е била изнасилена и има кръв под ноктите си, кокалчетата ѝ също са ожулени. Съпротивлявала се е усилено. Това може да ви помогне да ги заловите.

— Те вече са мъртви — безстрастно обяви Таниел.

— Още по-добре. Апатичността ѝ се дължи на изтощение. Може да се е борила с тях в продължение на часове. Лявата ѝ ръка е счупена и има вероятност да изгуби едното си ухо. Но няма сътресение, което е забележително.

Таниел отново пристъпи до леглото на Ка-поел. Почти не забеляза как Абракс се настани в един стол наблизо и започна да ги наблюдава.

Не беше сигурен колко време е изминало, когато чу гневни крясъци край палатката. Абракс се надигна от мястото си с напрегнат вид и излезе.

— Не ви ли казах да затворите лагера? — попита тя.

— Генерал Абракс — изрече остър глас.

Таниел зарови лице в шепите си. Доравир.

— Вие укривате човек, издирван за убийството на четирима пехотинци и офицер от Трета бригада. Предайте ни го незабавно.