Алената кампания

Глава тридесет и втора

Каретата на Рикар Тамблар подскачаше по виещия се път в подножието на Въгленда и продължаваше да напредва на север, към Панделиванския канал. На запад от пътя се издигаха планини, а в далечината на север се протягаха още върхове, чийто сняг напомняше на глазура. С грохот каретата пое по каменен мост, простиращ се над един от притоците нарека Адра, и отново се затъркаля по проклетия черен път.

Адамат се взираше през прозореца и се стараеше да не обръща внимание на друсането. Нямаше никакво намерение да повръща в тапицираното с кадифе купе.

Петдневното пътуване с карета не попадаше в категорията на приятните изживявания дори и когато ставаше дума за луксозна карета като тази на Рикар. Шасито ѝ разполагаше с най-съвременните ресори в окачването си, които в комбинация с меките седалки неутрализираха по-голямата част от друсането. Но дори и това не предпазваше главата на Адамат от сблъсъците с тавана, щом колелата се натъкнеха на особено дълбока дупка на пътя.

Проклети северни пътища.

Поне Фая изглеждаше доволна — доколкото това беше възможно предвид обстоятелствата. Подир решението да не продължават с издирването на Йосип тя се бе вглъбила още повече в себе си. Поне беше спряла да ридае, а и влагаше повече старание да не тревожи децата.

— Ще поправим пътищата истински веднага щом каналът стане по-оживен — казваше в този момент Рикар, подал глава през прозореца. — Бих искал да видя целия път застлан с павета, подлежащ на целогодишна поддръжка от организирани работници.

Адамат копнееше най-сетне да пристигнат. Оставаха им само още няколко часа, поне така казваше Рикар. Щяха да се настанят в най-луксозния хотел в северната част на Адро. Обслужване по стаите, масажи, гореща течаща вода… Хотелът бе току-що построен, издигнат за удобство на сановниците и бизнесмените, които щяха да пътуват по канала.

— Не може ли просто да оставиш това на планинската стража? — попита Адамат. — Имам предвид поддръжката. Предпланините също се считат за тяхна територия.

Рикар размаха пръст под носа му.

— Не! Не, не, не. Борих се със зъби и нокти прокарването на канала да бъде профсъюзен проект. Планинската стража искаше да се включи. Казваха, че било тяхна юрисдикция или някакви подобни щуротии, но това е профсъюзна задача! Съюзът осигурява работа на добри, трудолюбиви адранци. А не престъпници и бегълци от закона като планинската стража.

— Предполагам, че те все пак охраняват канала — рече Адамат.

— Не — гордо заяви Рикар. — Изцяло профсъюзен проект, включително и охраната.

Това изненада Адамат. Планинската стража не беше просто институция за принудителен труд. Тя се основаваше на дълга традиция в пазенето на високите територии — нейните служители бяха граничарите на Адро. Неотдавна, в битката при Рамензид те за пореден път го бяха доказали.

Инспекторът разбираше, че Рикар се гордее със своите работнически съюзи, но да им повери отбраната на страната изглеждаше необичайно.

Спряха за обедна почивка на няколко мили южно от канала. Адамат и Фая седнаха да се хранят заедно с децата си и бавачките, а Рикар се срещна с Фел, за да обсъдят някакви планове за планината. В края на обяда Адамат излезе навън, за да се разтъпче.

Ханът се намираше край малък ручей, спускащ се от планините. Адамат се заслуша в бълбукането му, докато лъкатушеше под пътя и изчезваше надолу към реката, а сетне погледна на север.

От мястото си можеше да види шлюзовете на канала. Те се изкачваха по склона на планината подобно на стъпала, а пътят се виеше край тях. От това разстояние съоръжението изглеждаше не по-голямо от макет. И макар да го виждаше със собствените си очи, той все още се затрудняваше да повярва, че е истински: канал, преминаващ над цяла една планинска верига!

Самите шлюзове представляваха инженерно постижение, което до този момент нямаше равно на себе си. Изцяло дело на човешка ръка, без никаква магия, освен ако не се брояха неколцината Чудаци, които съюзът несъмнено бе наел заради разнообразните им умения. Макар пътуването да беше мъчително, Адамат знаеше, че обхождането на шлюзовете преди откриването ще оправдае изтърпените терзания.

Йосип много щеше да се зарадва да види канала…

Рикар и Фел излязоха отвън, изучаващи някаква карта и сочещи към пътя. Той можеше да чуе как обсъждат преимуществата на паветата срещу тези на бетонната настилка.

Нещо върху склона привлече погледа на Адамат. От това разстояние нямаше как да бъде сигурен, но все пак…

— Рикар — обади се той, прекъсвайки ги. — Имаш ли далекоглед?

Отговори му Фел:

— Аз имам. — Тя отиде до каретата и се върна миг по-късно, подавайки му сгънат далекоглед.

— Нали каза, че официалното откриване е чак утре? — обърна се Адамат към приятеля си.

Рикар присви очи по посока на канала.

— Така е.

— И по канала няма да пътува никой?

— Още не. Може да изпитват шлюзовете, но каналът отваря едва след откриването. Защо, какво виждаш?

Адамат повдигна далекогледа и го насочи към шлюзовете. Тогава успя да различи в подробности нещото, привлякло вниманието му.

Във всеки от шлюзовете имаше кораб — и то не какъв да е кораб, а презокеански търговски съд с редици оръдия и високи мачти. Корабите бяха десетки. И бавно се спускаха по склона на планината. Дребните фигурки на шлюзовите оператори сновяха оживено.

Корабите плаваха под бяло-зелен раиран флаг с лавров венец в средата. Краката на Адамат омекнаха; отвратително усещане сви стомаха му.

Той бутна далекогледа в ръцете на Фел.

— Качете децата по каретите. Връщаме се в Адопещ. Бързо!

— Какво? — рязко попита Рикар, грабвайки далекогледа. — Какво ти става? Официалното откриване е утре, ние… — Той притихна, когато допря лещата до окото си.

— Хубаво е, че не си оставил планинската стража да охранява канала ти — подвикна през рамо Адамат, докато тичаше към хана. — В противен случай Брудано-гурланската търговска компания щеше да се затрудни да прекара цялата си флота по него.

— Те ще ме изпратят в Адопещ — каза Таниел.

Едно от очите на Ка-поел се отвори. Онова, което не беше подпухнало.

Таниел продължи:

— Генерал Кет казва, че това е цивилен казус, защото вече не се числя към адранската армия, а официално все още не съм част от Крилете на Адом. Ще ме изпратят под домашен арест в столицата, за да изчакам делото си. — Таниел започна да крачи напред-назад из палатката. В ръката си стискаше бележка от генерал Абракс, в която се изреждаха условията на домашния му арест. — Това ще отнеме месеци. Междувременно войната може да е приключила, и то не в наша полза.

Той спря да крачи и се стовари върху койката си. Какво можеше да стори? Бе прекарал изминалия час спорейки с Абракс. Тя твърдеше, че ръцете ѝ са вързани, че единственото, което може да стори, е да му предостави малка къща в Адопещ. Уставът на Крилете не им позволявал да наемат хора, на които предстои да бъдат съдени.

— Ще я убия — каза Таниел.

Ка-поел с мъка приседна върху леглото. Двамата бяха получили палатка в най-отдалечения от адранците край на наемническия лагер. Зелените ѝ очи блестяха. Таниел подозираше, че е плакала през нощта.

Той бе очаквал, че с течение на времето гневът му ще започне да отшумява. Все пак Ка-поел вече можеше да се движи по-свободно. Ала докато гледаше бавното ѝ възстановяване, ставаше още по-гневен. Устните ѝ си оставаха подути, а сините върху лицето ѝ не бяха избледнели.

Ка-поел разпери несръчно ръце, тъй като едната ѝ ръка все още стоеше превързана. За кого говориш?

— Генерал Кет. Тя трябва да е наредила онова… онова, което ти причиниха. Трябва да е знаела, че няма да успее да ме изпрати на бесилото толкова лесно. Онези мъже са били при теб часове.

Ка-поел поклати глава.

— Не? Кое по-точно отричаш? Лекарката каза, че си се отбранявала. Че…

Ново енергично поклащане на глава. Тя посочи с палец над рамото си, рязко сви пръсти във въздуха, сякаш сграбчваше нещо, и накрая посочи към себе си.

— Хванали са те?

Тя се замисли за момент и раздвижи два пръста във въздуха, имитирайки крака.

— Проследили са те?

Кимване.

Тя посегна към торбата си и трепна. Таниел я повдигна и ѝ я подаде. Ка-поел я взе от ръцете му и започна да рови вътре.

Девойката започна да подрежда фигурки върху леглото. Те се разпознаваха веднага: генерал Хиланска, генерал Кет; целият генерален щаб на адранската армия.

Таниел се втренчи в куклите. Всеки път, когато видеше някоя от фигурките, той се възхищаваше от вниманието към детайла, което Ка-поел влагаше. Но тук имаше и нещо друго. Той познаваше тези хора. Някои от тях, като Хиланска, познаваше още от дете. На места от восъка се подаваха истински косми. Капка кръв бе размазана по една от фигурките. Побиха го тръпки.

— Защо си им правила кукли? — попита Таниел.

Ка-поел наклони глава встрани, сякаш му казваше, че въпросът му е глупав.

— За всеки случай, нали?

Кимване.

— И онези отрепки са те хванали, докато си се опитвала да вземеш нещо от Кет, за да изработиш фигурката ѝ?

Ново кимване.

Ако не бяха синините ѝ, Таниел щеше да я зашлеви. Стореното от нея беше изключително опасно. Ако хората имаха представа от същината на магията ѝ и я видеха да се навърта около квартирата на генерала, щяха да я пребият и да я затворят.

— И все пак — продължи Таниел — те споменаха, че Кет им е позволила да се забавляват с теб. — Гневът му се уталожи. Съвсем малко, но достатъчно, та мускулите му да се отпуснат. Той се облегна назад и прокара длани по лицето си. — Трябва да я убия.

Ка-поел посочи с палец към себе си. Аз ще го направя. Тя повдигна разтворена длан пред себе си и безмълвно додаде: Ако се наложи.

— Проклятие, Пола, аз…

— Чук-чук! — Гласът долетя близо до палатката. — Може ли да вляза?

Михали. Проклетият готвач. Ако не беше той, нищо от тези неща нямаше да се случи. Таниел все още щеше да се числи към адранската армия, а Ка-поел нямаше да бъде пребита от главорезите на Кет.

Таниел понечи да го наругае, но Ка-поел положи нежно ръката си връз неговата.

Тя кимна. Таниел си пое дълбок, успокояващ дъх. Не му помогна.

— Влез — подвикна той.

Платнището бе отметнато и Михали се приведе под него, понесъл широк поднос. Изпод похлупака се издигаше дим с аромата на топъл хляб и още нещо… да, яйца.

Таниел се извърна. Нямаше да достави на Михали удоволствието да яде от храната му.

Михали постави тепсията върху леглото на Таниел и повдигна похлупака. Приведе се над подноса и с размах насочи аромата към него.

— Пресен царевичен хляб с медена коричка и варени яйца.

Лицето на Ка-поел просия. Царевичният хляб бе един от шедьоврите на фатрастанската кухня, рядко срещан из Деветте. Тя грабна едно от хлебчетата и започна да го подмята от едната си ръка в другата, за да го охлади.

Таниел се усмихна, но се опита да прикрие това с кашлица. Не искаше Михали да вижда удовлетворението му.

— Какво искаш, Адоме?

— О, моля те — каза Михали. — Наричай ме Михали. Адом загатва за превъздигнати неща.

— Хубаво. — Заради миризмата на хляба устата на Таниел започваше да се пълни със слюнка. — Какво искаш?

— Дошъл съм да се извиня — обяви Михали.

Ка-поел потупа леглото до себе си.

— Благодаря ти! — Михали се настани на предложеното му място, а Таниел почувства жилването на ревност.

— Да се извиниш? Задето по твое настояване се оправдах пред Доравир и в крайна сметка ме прогониха от адранската армия?

Готвачът повдигна вежди.

— Небеса, не. Това трябваше да се случи.

— Моля? — смаяно изстреля Таниел.

Михали махна с ръка, сякаш ставаше дума за нещо незначително.

— Дойдох да се извиня, защото ти казах, че няма да ти помогна да убиеш Крезимир и че не смятам за нужно той да умира.

Таниел не можеше да се сдържа повече. Ръката му сама посегна и взе едно от хлебчетата. Той отхапа и мигновено се оказа възнаграден. Хлябът беше мек и влажен, направо се топеше в устата, а медът имаше вкус на току-що изваден от питата.

— Значи си си променил мнението? — попита Таниел между два залъка.

— Ще ми се — поде Михали, докато си отрязваше парче хляб и го мажеше с мармалад — да разрешим проблема по мирен начин. Или изобщо да го разрешим. Преди два месеца се споразумях с Крезимир никой от двама ни да не се намесва пряко във войната. Оттогава нещата се развиват зле за адранците, както и сам виждаш, но и в кезианския лагер не отиват на добре. — Михали облиза полепналите по пръстите му мед и трохи. — Крезимир започна да убива собствените си хора с плашещо темпо.

— Още по-добре — изсумтя Таниел.

— Не — каза Михали. — Не е добре. Често разговарям с Крезимир. Ние умеем да общуваме от разстояние. В тези моменти мога да надникна в ума му. Той полудява. — Михали преглътна залъка си и тъжно се загледа в хляба. — Върви към цялостно безумие.

— Не ме е грижа.

— Таниел, колко дълго според теб един умопобъркан бог ще се задоволява да избива единствено собствените си хора? Нищо чудно да опита да унищожи Деветте държави. Или дори целия свят. Не мисля, че би успял — дори Крезимир не е толкова могъщ — но ако дори само се опита, мисля, че всичко живо в тази част на света ще загине.

— Аз вече го спрях веднъж — изтъкна Таниел.

— Което те прави изключително подходящ за това начинание.

— Ти не можеш ли да го спреш?

— Магията е предвидима в определени аспекти — отвърна Михали. — Всеки Привилегирован, от най-посредствения до самия Крезимир, се придържа към едни и същи основни принципи. Аз мога да предугаждам тези модели и при нужда да им противодействам. Но ако Крезимир се поддаде на лудостта, действията му ще бъдат напълно произволни. Аз бих могъл да се предпазя, но не и да защитя някой друг.

Няколко мига Таниел размишлява над чутото. Нима един бог действително можеше да полудее?

— Заради куршума е, нали?

Сега беше ред на Михали да се замисли.

— Чувал съм доклади — когато се навъртам около щабната палатка по време на заседанията — на адранските съгледвачи и шпиони. В кезианския лагер има слух, че Крезимир кашля кръв върху възглавницата си. Говори се как нощем крачел по коридорите на квартирата си и разпитвал телохранителите си дали прицелвалото се в него око над затвора принадлежи на тях.

Устата на Таниел пресъхна. Окото над затвора. За кого другиго можеше да става дума, ако не за него самия? В лудостта си Крезимир го търсеше… От изреченото му се догади, но все пак попита:

— Възможно ли е да бъде изцелен? Поне дотолкова, че да се вразуми?

— Не зная — каза Михали. — Снощи повдигнах тази тема пред него. Той побесня. Онази експлозия в Будфил? Трябва да си я чул. Тя беше негово дело. В нея са погинали хиляди кезиански цивилни.

— Не е голяма загуба.

Михали се навъси. Таниел почувства едва доловимо трептене, загатващо използването на магия. Внезапно се зачуди, дали е добра идея да стои толкова близо до Михали.

— Тези хора — рече Михали, видимо полагайки усилия да говори сдържано — не бяха войници. Говорим за перачки, пекари и обущари. Техните животи бяха безвъзвратно прекъснати в рамките на миг, защото зададох на Крезимир погрешния въпрос и той се разгневи. — Михали поклати глава. — Разбирам, че убиването е твоя професия, но всеки прекъснат живот е значителна загуба. А когато става дума за толкова много хора, и то само в рамките на…

Михали притихна. Взе си ново хлебче и задъвка замислено. Погледът му попадна върху фигурките, които Ка-поел бе положила на леглото, и пръстите му трепнаха неспокойно.

— Останал му е достатъчно разум, за да създава барутни Пазители — рече Таниел.

Михали отвърна:

— Това е единственото, което ми дава надежда, че може да се възстанови. Все още не е изгубил напълно ума си. Може и да успея да го изцеля. Но ще ми се наложи да го обездвижа, а сам не бих могъл да се справя.

Готвачът гледаше към Ка-поел, докато изричаше тези думи. Това никак не се понрави на Таниел.

— Тогава как?

— Тя може да го стори — отвърна Михали, кимвайки към Ка-поел. — Мисля, че съм споменавал как в някои от разнообразните си превъплъщения съм посещавал костнооките. Тяхната магия е изключително подходяща за битки, нараняване, закрила и дори контролиране на други. Никога не съм срещал хора дори с частица сила като нейната. И само като си помислиш, че тя се е научила съвсем сама… — Михали притихна. Беше се задъхал, лицето му се бе зачервило.

Контролиране на други, бе казал Михали. Дали Ка-поел контролираше Таниел? Той знаеше, че го е защитавала преди, а и бе виждал на какво е способна с тези нейни фигурки.

— И ако бъде изцелен? — попита барутният маг. — Ще сложи ли край на войната? Ще остави ли Адро на мира?

— Така смятам. В последно време не е на себе си.

— Смяташ или си сигурен? Той се е заклел да унищожи Адро.

— Клетва, която няма да спази. Аз ще се погрижа за това. — Михали разпери пухкавите си ръце, местейки поглед между Ка-поел и Таниел. — Моля ви. Помогнете ми. Помогнете на брат ми.

Ка-поел посочи към счупената си ръка и сетне към Михали.

Готвачът повдигна вежди.

— Разбира се. Колко небрежно от моя страна! — Той затвори очи и неочаквано Ка-поел простена.

Таниел скочи към нея и я подпря, за да не падне.

— Какво ѝ направи?

Ка-поел раздвижи рамене, за да се освободи от Таниел, и развърза клупа. Изпъна ръката си и я раздвижи, сетне кимна сама на себе си. Таниел се вгледа в лицето ѝ. Синините бяха изчезнали.

— Мога да излекувам и твоите рани — рече Михали.

Таниел се отдръпна конвулсивно.

— Ще си ги задържа, благодаря. — Наум, той се прокле за глупостта. Защо отхвърляше целебните сили на един бог? Нима се страхуваше от магията на Михали? Или се боеше да дължи някому нещо? Абракс и Рикар вече му бяха направили услуги, които да отплаща с години.

Таниел допря пръсти до чувствителните подутини върху лицето си, останали от жандармите на Кет.

— Ще ги запазя като напомняне.

— Моля те — рече Михали, докато се надигаше — да помислиш над молбата ми. В замяна ще ти дам подарък. Той по никакъв начин няма да те обремени.

Таниел застана нащрек. С даровете от боговете нищо не беше така просто. В крайна сметка безплатни неща — нямаше.

— Какъв?

Михали извади носна кърпичка и нож от джоба си. Притисна палец до острието, сетне до носната кърпичка и я подаде на Ка-поел.

Неговата кръв. Кръвта на бог. Пулсът на Таниел се ускори. Какво можеше да стори Ка-поел с този дар? Можеше ли да контролира Михали? Да го убие?

Ка-поел безшумно прибра кърпичката в торбата си. Лицето ѝ оставаше неразгадаемо.

Михали се отдръпна от тях и се зае да премества оставащите хлебчета и яйца върху калаена чиния, която подаде на Ка-поел. Сетне взе празния поднос и се поклони.

— Моля ви — рече той. — Помислете над искането ми — над молбата ми — за помощ.

Той се поклони ниско и излезе.

Таниел пое разтреперан дъх и сведе поглед. Едва сега осъзна, че все още държи писмото, засягащо условията на домашния му арест. Рано сутринта щеше да бъде отведен в Адопещ. Щяха да го придружават осмина военни полицаи — четирима от Крилете на Адом, четирима от адранската армия.

Нямаше да може да убива нито кезианци, нито боговете им.

Ка-поел се приведе към него и докосна гърдите му. Потупа няколко пъти над сърцето му.

— Какво?

Тя посочи към него и разпери ръце в очакване. Сетне отново го посочи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, момиче — каза Таниел, полагайки усилия да сдържи раздразнението си.

Тя отново посочи към сърцето му и настойчиво разпери длан.

— Какво искам аз?

Кимване.

Таниел пое дълбоко дъх.

— В момента искам да убия нещо. Бесен съм. Трябва да съм на фронта и да се сражавам. За това съм роден, да се сражавам, да защитавам Адро.

Ка-поел отново посочи към него, сетне към земята. Какво искаш сега?

— Искам да те защитя.

Тогава Ка-поел се усмихна и Таниел почувства как сърцето му трепва. Тя се приведе към него и притисна устни към неговите.

— Трябва да се сдобия с кръвта на Крезимир — каза Таниел.

Михали застина над огромен казан със супа, черпакът му се спря на половината път до устата му.

— Разбирам.

— Ка-поел се съгласи да го обездвижи, но за целта ще ѝ трябва кръвта му. А на мен ще ми е необходима помощ да проникна в кезианския лагер.

Михали помисли няколко секунди, преди да сръбне от супата.

— Ммм. Добра е. Но ѝ трябва още малко пипер. — Извади бурканче с черен пипер от престилката си и насипа премерено количество зърна върху дланта си. Стри ги между ръцете си и загледа как се сипят в казана. После разбърка супата и опита отново. — Идеално.

— Понякога човек се затруднява да те взема насериозно — рече Таниел. — Поправка: не понякога, а през цялото време.

Михали се засмя, макар че Таниел не се шегуваше.

— Кезианският лагер — подкани барутният маг.

— Мога да те прикрия, така че да минеш право край кезианските постови — предложи Михали и пристъпи до голям железен грил в средата на походната кухня, където умело започна да обръща пуешки бутчета.

Таниел се сви, чул вик зад себе си. Един бърз поглед през рамо му показа, че викът не е бил насочен към него. Беше рисковано да се разхожда из адранския лагер, пък дори и в цивилни дрехи, нахлупил ниско тривърхата шапка, за да скрие лицето си. Не му беше разрешено да излиза сам, без охраната на полицаите.

— И тук няма да те забележат. Вземи си пуешко бутче. — С щипците си Михали хвана парче месо и го подаде на Таниел.

— Изглежда горещо.

— Глупости. Един майстор никога не би подал на госта си нещо, с което да се изгори.

Таниел прие пуешкото бутче с известни опасения. Костта беше поносимо топла, макар да бе току-що махната от огъня, а когато впи зъби в месото, по небръснатата му брадичка потече сок. Той мълча, докато не изяде цялото бутче.

— Как си ме направил невидим? — попита Таниел. — Онзи път трябваше да поискаш разрешение от Ка-поел, за да докоснеш съзнанието ми.

— Просто го сторих — отвърна Михали.

Таниел застина насред оглозгването на бутчето и се огледа.

— Но аз не се чувствам невидим. — Той сведе поглед към пуешката кост. — Да не би…

— Да — рече Михали. — Да манипулираш пряко човешкото тяло е едно от най-трудните неща за един Привилегирован. Това е причината целителите да са толкова рядко срещани. Преди около хиляда години открих, че най-лесният начин да омагьосаш някого е през стомаха му. — Михали си взе бутче и отхапа. Върху лицето му изникна неочаквана тревога. — Но нека това си остане между нас, нали разбираш.

Таниел изсумтя.

— Няма да те издам.

— О, благодаря ти. — Михали шумно дояде бутчето и повдигна друго. — Би ли отнесъл това на Ка-поел?

— И нея ли ще направи невидима? И ако вече съм невидим, тя как ще ме види? Как изобщо ти ме виждаш?

— Аз те виждам, защото съм бог. Ка-поел ще може да усети присъствието ти. Освен това магията не заглушава гласа ти.

— Ами ако кихна?

— Ъъ… — Михали потупа с щипците по престилката си, оставяйки мазно петно. — Постарай се да не кихаш. Магията си има своите недостатъци. Например действието ѝ ще спре, щом се приближиш до влиянието на Крезимир. Ако той усети намесата ми, ще се получи обратен ефект.

Таниел погледна към ръката си. Той определено не се чувстваше невидим.

— Колко време ти отне да създадеш тази магия?

— Няколко мига.

— Наистина ли?

Михали повдигна вежда.

— Не ни наричат богове непременно защото сме най-могъщите Привилегировани. Наричат ни така, защото нещата, които на простосмъртните ще отнемат дни, седмици или месеци, ние постигаме само с една мисъл.

— Аха. Е, аз потеглям.

— Чакай. — Михали повдигна дълбоко канче, сякаш изникнало от нищото, и пристъпи до котела със супа. Напълни канчето и го затвори. — Занеси го на Ка-поел. Ще ѝ помогне да заспи, докато те няма.

Таниел се извърна да си върви, но се присети за нещо.

— Адом… Михали?

Готвачът повдигна въпросително очи.

— Ще я пазиш ли?

— Мисля, че сега, след като разполага с кръвта ми, аз съм този, който се нуждае от закрила — смигна му Михали. — Това момиче е като стъклен чайник, пълен с барут. Толкова крехка, но с такава разрушителна сила. — Той се изправи и размаха черпака си. По престилката му пръсна супа. — Нищо лошо няма да ѝ се случи.

— Благодаря ти — каза Таниел. — Сега отивам да се сдобия с кръвта на брат ти.