Алената кампания

Глава двадесет и осма

— Наред ли е всичко? — попита го Сусмит, когато двамата седнаха в купето на една наемна кола. Вечерта беше топла и ветровита. Утре сигурно щеше да има буря.

— Напълно — отвърна Адамат.

Сусмит, изглежда, не му повярва, повдигнал вежда.

— Всичко е наред — натърти инспекторът.

Сусмит кимна на себе си и се намести удобно върху седалката. Адамат се извърна към прозореца и се загледа в минувачите, отправили се по вечерните си задачи. На ъгъла някакво хлапе се опитваше да продаде последните си вестници; двама възрастни съпрузи бяха излезли да се разходят, преди да се е стъмнило. Интересно дали тези хора осъзнаваха случващото се в града им? Хаосът. Войната. Адамат се зачуди дали изобщо ги интересуваше.

Вече се свечеряваше, когато двамата слязоха на две пресечки от Устатата мома — така се наричаше пристанищната кръчма, която им трябваше. Избледнялата табела се поклащаше на вятъра. Адамат намери името за глупаво. Адморието не беше соленоводно.4

Той провери за последно пистолетите си; Сусмит стори същото. Боксьорът стоеше намръщен, без да поглежда към инспектора.

— Извинявай — каза Адамат, когато приключи с подготовката.

Сусмит се извърна към него.

— А?

— Не исках да ти се тросвам — каза инспекторът. — Ти си добър човек. И добър приятел, щом ме придружаваш в това ми начинание. Може да стане много опасно.

Сусмит изсумтя.

— Все още възнамеряваш да ми платиш, нали?

— Да.

Боксьорът кимна с вида на човек, когото са принудили да обсъжда очевидни неща. Но вече не се мръщеше.

Двамата се отправиха към кръчмата. Адамат се вслушваше в звучното потропване на бастуна си по калдъръма, а после и по дъските, след като стъпиха на дървената платформа. Пивницата се намираше върху самия кей — недобро местонахождение. Имаше само една врата, макар че контрабандистите несъмнено разполагаха с някоя скрита под кея лодка, за бързо бягство.

Определено не беше най-подходящото място да се опълчиш на търговци на роби.

Адамат бутна вратата и бе посрещнат от мълчание.

В мрачното помещение седяха неколцина моряци. Никой от тях нямаше грубиянски вид: повечето бяха млади мъже в разцвета на силите си, облечени в бели памучни ризи, разкопчани на гърдите, и дълги до коленете панталони. Всички се взираха в Адамат, сякаш имаха насреща си риба с три очи.

Толкова за намерението му да остане незабелязан.

Адамат пристъпи до бара, а Сусмит остана облегнат на рамката на вратата, оглеждайки моряците със свинските си очички. Инспекторът плъзна банкнота от петдесет крана върху плота.

— Търся Доулс — каза той.

Изражението на бармана не се промени.

— Аз съм Доулс. Какво ще пиеш?

— Бруданско уиски, ако имаш.

Доулс, който беше облечен като обикновен моряк — и вероятно беше точно такъв — взе парите и ги прибра в джоба си. Пъхна ръка под плота, без да изпуска Адамат от поглед, и извади гарафа с тъмна течност. Стовари я върху бара с трясък, който накара инспектора да подскочи, и наля в една малка, зацапана чаша.

— Времето не е подходящо за него — рече Доулс.

До момента размяната на фразите протичаше точно според думите на Ветас. С пресъхнала уста Адамат положи усилия да запази ръката си спокойна, докато поемаше чашката.

— За бруданското уиски няма неподходящо време — отвърна той.

Бяха му вадили сопи достатъчно често, за да разпознава признаците. Китката на Доулс се изви зад бара. Миг по-късно ръката му се изстреля нагоре, изтеглена назад и замахваща с лъскаво парче дърво, дълго колкото един лакът.

Адамат извади пистолета с лявата си ръка, а с дясната хвана китката на бармана, за да възпре тоягата му.

— Струва ми се, че е най-добре да се успокоим — каза инспекторът, насочил оръжието си право в лицето на бармана.

Доулс дори не трепна.

— Да. Най-добре.

Адамат пребледня. Почувства студеното дуло на пистолет, опряно в тила му, което накара косъмчетата по врата му да настръхнат.

— Хвърли го — каза Доулс.

Адамат раздвижи език в пресъхналата си уста. Сърцето му биеше оглушително.

— Ако аз умра, умираш и ти — каза той.

— Поемам риска — с безразличие отвърна Доулс.

Дулото се притисна още по-силно към тила му. Инспекторът бавно отпусна ръка и остави пистолета си върху плота. Доулс взе оръжието и го изпразни.

— Убийте ги и хвърлете телата в дълбокото.

Нечии груби ръце сграбчиха Адамат над лактите. Те го обърнаха и той успя да види, че Сусмит е подложен на сходна процедура: трима от моряците го държаха, допрели ножове до шията му. Двамата, вкопчени в Адамат, принудиха инспектора да застане на колене.

— Не тук — раздразнено каза Доулс. — Не ща кървави петна по дъските ми. Направете го долу.

— Търся едно момче — каза Адамат, докато моряците го блъскаха към един от ъглите на помещението.

Доулс не отговори.

— Отвели сте го в Кез — продължи инспекторът.

Килимът на пода беше отместен и отдолу се откри скрит капак. Сусмит започна да се мята яростно и един от моряците, които държаха Адамат, се присъедини към останалите трима, за да завлекат боксьора до ъгъла.

— Ветас е мъртъв! — извика Адамат.

Морякът престана да го бута към капака. Адамат се отскубна от него и се обърна към Доулс, който бе повдигнал ръка.

— Мъртъв? Наистина ли?

— Да — потвърди инспекторът. — Заловихме него и хората му. Ветас е мъртъв.

Доулс въздъхна.

— Мамка му. Пак ще трябва да се местим. — Той кимна рязко с глава и Адамат отново се озова в ръцете на моряка. Инспекторът понечи да се съпротивлява, ала мъжът беше далеч по-силен от него. Бастунът му бе останал край бара, шапката му беше съборена. Той сграбчи в шепа косата на моряка и се забори.

Доулс пристъпи иззад бара, като безстрастно наблюдаваше схватката.

— Пък може и тука да ги очистите — обяви той. — Все ми е тая. Само че тогаз ш’ ми се наложи да чистя… — Доулс се замисли за момент. — Е, така и така ще се местим. Предполагам, че няма значение.

— Става дума за сина ми! — каза Адамат. — Моля те, просто искам да си го върна. Ти нямаш ли деца?

— Не — отвърна Доулс и се облегна на плота. Изглежда се забавляваше да наблюдава борбата между Сусмит и моряците.

— Ами баща? Все си имал баща! Моля те!

— Имах — потвърди барманът. — Голям негодник и още по-голяма пияница. Ако не беше паднал от кея и не се беше удавил, сам щях да го убия.

Адамат направи крачка назад и кракът му неочаквано пропадна в отворения капак. Той се вкопчи с една ръка в стълбата, водеща под кея, а с другата в пода. Върху пръстите му се стовари ботуш и инспекторът извика от болка.

— Ще платя! — провикна се Адамат. — Готов съм да откупя сина си обратно!

Доулс се изкиска.

— Нямаш толкова пари.

— Сто хиляди крана. В брой!

Този път Доулс повдигна вежди.

— Гледай ти… Пуснете ги, момчета. — Той пристъпи напред и изрита моряка, все още притискащ пръстите на Адамат. — Казах да ги пуснете!

Морякът се отдръпна от Адамат, а другите четирима престанаха да се борят със Сусмит. В мига, в който те отпуснаха ръце, боксьорът сграбчи един за лицето, повдигна го във въздуха и го запрати през прозореца. Чу се задавен вик, последван от плисък.

— Престанете! — изрева Доулс.

Сусмит застина, сбърчил устни, сграбчил ръката на друг от моряците, готов да я прекърши като клонка.

Доулс хвърли бърз поглед през прозореца и се навъси към Сусмит.

— Бива си те — промърмори барманът. А на висок глас обяви: — Триста хиляди. Толкова ще ти струва момчето.

— Триста хиляди?

— Приеми или откажи — рече Доулс. — Решението е твое. Но ако откажеш, ще те убием тук и сега.

Устните на Адамат се задвижиха безмълвно. Дори и с парите, дадени му от Бо, пак не разполагаше с триста хиляди крана. Щеше да се наложи да вземе заем от Рикар.

— Ще имате парите.

Доулс не изглеждаше уверен, но въпреки това плю в ръката си и я протегна. Адамат прие подадената му десница, и едва не изкрещя, когато Доулс пое току-що премазаните му пръсти и ги стисна. Мъжът го изтегли от отвора на капака с една ръка — беше по-силен, отколкото изглеждаше.

— Как се казва синът ти? — попита Доулс.

— Йосип.

— Спомням си го. Упорит хлапак. — Лицето на бармана посърна. — По това време вече ще е в Норпойнт.

Норпойнт беше единственото кезианско пристанище в Адморието. То се намираше далеч на юг. Сърцето на Адамат прескочи. Щом Йосип се намираше там…

Доулс продължаваше да говори:

— Ще ми трябват около шест дни, за да го доведа обратно. Ще се наложи да си послужа с известно парично поощрение. Кезианците не обичат да губят барутни магове, за които са мислели, че са им в кърпа вързани. — Той разсъждаваше на глас, с тона на партньор от делова среща, а не като човек, който само преди минути бе наредил да убият Адамат.

— Утре донеси петдесет хиляди — каза Доулс. — Тук, преди изгрев-слънце. С останалите двеста и петдесет бъди готов, преди да съм се върнал от Норпойнт.

— Къде ще се срещнем?

— В Пламтящата сепия — отвърна барманът. — Наблизо е.

— Знам я.

— Добре.

Адамат внимателно опипа ранената си ръка, като се надяваше, че нито един от пръстите му не е счупен. Несъмнено щеше да е скована на сутринта.

— Как да съм сигурен, че мога да ви се доверя?

Доулс разпери ръце насреща му.

— Не можеш. Но искаш да видиш сина си отново, нали?

— Да.

— Е, това е единственият ти шанс.

Адамат го огледа. Търговец на роби. В това призвание нямаше нищо достойно или заслужаващо доверие. Имаше честно лице, макар Адамат да бе открил, че тези лица почти винаги се оказваха измамни.

— След няколко часа ще донеса парите.

— До скоро виждане, значи — каза Доулс и махна към вратата. Посещението им бе приключило.

Морякът, изхвърлен от Сусмит през прозореца, изведнъж подаде глава през отворения капак в пода. Лицето му бе разкървавено от стъклото, дрехите и косата му бяха подгизнали, а едното му рамо бе засипано с тиня.

— Ще те убия! — изрева той към Сусмит, докато се изкачваше през отвора.

Доулс подложи крак на мъжа, възпрял дивия му устрем към Сусмит, и притисна гърба му с ботуш. Махна за сбогом на Адамат и се обърна към подчинения си:

— Стой долу или ще позволя на великана да те разкъса.

Вече отвън, Сусмит отправи подигравателна усмивка към пивницата.

— Можеше да мине и по-добре — рече Адамат. — Но пък можеше да мине и много по-лошо.

Насмешливото изражение бавно напусна лицето на Сусмит.

— Да. Искаш ли после пак да дойда с теб?

— Да. Да, струва ми се като добра идея.

— Следващия път няма да ме изненадат — каза Сусмит. За момент изглеждаше сякаш възнамеряваше да се върне и да ги избие.

Адамат огледа огромния си спътник. Боксьорът не беше пострадал в битката. Само ризата му бе разкъсана. Малцина можеха да се похвалят, че са изненадали Сусмит.

— Сигурен съм — каза инспекторът. — Да вървим да вземем парите.

Таниел седеше на стол в средата на щабната палатка, с оковани ръце и крака. В радиус от петнадесет метра от нея нямаше и прашинка барут. От всички предпазни мерки, които генералите бяха взели покрай залавянето му, тази го безпокоеше най-много. Те бяха изключително предпазливи с него. Твърде предпазливи.

Двама военни полицаи стояха от двете му страни. Други двама стояха зад него, а още четирима пазеха в задната част на палатката. Всеки от тях стискаше палка и се взираше в него сякаш беше някой опасен, дегенерирал тип.

Вътрешността на палатката създаваше впечатление за строг аскетизъм. В нея имаше само десетина стола в задната част, повечето от които празни, и маса с пет места в предната, по едно за всеки от пълководците на адранската армия.

Таниел хвърли бегъл поглед около себе си. Полковниците Доравир и Бъртър седяха точно зад него. Ленена превръзка пристягаше строшената челюст на Бъртър. За своя изненада, Таниел зърна бригаден генерал Абракс, предвождаща Крилете на Адом, да седи близо до входа. Какъв ли интерес имаше тя към това дело?

В единия край на последната редица, седнал в инвалидния си стол, се намираше полковник Етан, който му кимна насърчително. Таниел си наложи да се усмихне с увереност, каквато не изпитваше. Никой друг не бе дошъл да го подкрепи.

А може би не допускаха никой друг в палатката.

Все пак ставаше дума за военен съд.

Платнището прошумоля и генералите започнаха да влизат. Всички присъстващи се изправиха. Военните полицаи грубо сграбчиха Таниел под мишниците и го дръпнаха нагоре. Заради оковите около глезените си барутният маг едва не падна.

Кет и Хиланска бяха единствените, които Таниел разпозна. Не трябваше ли да познава повечето от висшите офицери? Или Кет се беше погрижила да предреши резултата, като подбере нови генерали за трибунала? Таниел понечи да улови погледа на Хиланска, ала едноръкият генерал упорито се взираше в пода и се въсеше. Това не вещаеше нищо добро.

Петимата седнаха и на Таниел бе позволено да се върне обратно на стола си. Генерал Кет се настани на централното място, като усилено подръпваше останките от ухото си. Тя огледа вътрешността на палатката и задържа погледа си върху Таниел. Поклати леко глава, с жеста на надзирател, отказващ помилване.

— Заседанието е открито — заговори Кет. — Председател ще бъда аз. Както е известно на всички ви, намираме се във война. При подобни обстоятелства адранските военни закони позволяват установяването на военнополеви съд, без консултации с прокурор или защитници. В рамките на изминалата седмица тайно и срочно бе проведено разследване. Настоящото заседание има за цел да определи вината и присъдата съгласно гореспоменатите закони.

Таниел отново чу отместването на платнището; за момент глъчката на лагера стана по-гръмка, преди отново да затихне.

При видяното, по лицето на Кет премина свъсване. Таниел се изкушаваше да се обърне, но Кет все още не беше приключила.

— За последните седем дни изгубихме осем мили територия и повече от три хиляди бойци: пряко следствие от хаоса, който капитан Таниел предизвика с твърденията си, че фелдмаршал Тамас е още жив, а адранският генерален щаб си сътрудничи с противника. Капитан Таниел е обвинен в насаждане на неподчинение и хаос сред редиците. Това е равносилно на измяна. Как пледира обвиняемият?

— Невинен — каза Таниел, отговаряйки с изискваната от ролята му лаконичност. Това беше стандартна процедура. Поне така му бе казал полковник Етан, който бе учил военно право в университета. Въпреки това барутният маг не можеше да се отърси от усещането, че всичко ще се обърне срещу него.

Генерал Кет продължи да изрежда обвинения, сред които неподчинение и нападение на висш офицер. Таниел се обяви за невинен по всяко едно от тях.

Някъде зад него изтракаха прибори и генерал Кет се навъси. Този път Таниел се обърна — и видя как Михали раздава чинийки на публиката и дори на военните полицаи. Той пристъпи до масата на съдиите, натрупал няколко чинии върху ръката си, и започна да ги поставя върху плота.

— Охрана, изведете този човек — разпореди се генерал Кет.

— Това са просто закуски — смъмри я Михали и поднесе чиния на Таниел. — Винен сладкиш, поръсен с шоколадови стърготини и щипка пипер. След заседанието ще има топло кафе. — Обърнат с гръб към генералите, готвачът смигна на Таниел.

Никой от войниците не бе реагирал на думите на Кет. Бяха прекалено заети да ядат.

Таниел не намираше сили да се усмихне. Той взе едно от предложените му парчета сладкиш, при което оковите му издрънчаха, и отхапа. Абсолютно съвършенство. Когато всички приключиха, Михали събра чиниите и отново се оттегли в края на палатката.

Кет дори не беше помирисала своята порция.

— Разследването е приключено. Събраните от него доказателства бяха представени пред съдиите, всеки от които е взел самостоятелно своето решение. Каква е присъдата на съда по обвинението в измяна?

— Виновен.

— Невинен — каза генерал Хиланска.

Кет се взря право в очите на Таниел.

— Виновен.

— Виновен.

— Виновен.

Стомахът на Таниел сякаш беше пълен с олово.

Кет продължаваше да говори:

— Мнозинството намира обвиняемия за виновен в измяна. Военният съд взе решение. Законът определя измяната да се наказва с разстрел.

— Това няма да проработи срещу барутен маг — услужливо се обади Михали някъде от отзад.

— Тишина в залата! — Кет стовари съдийското си чукче върху масата.

— Нямам ли право да говоря от свое име? — остро попита Таниел. — Да се изкажа по тези идиотски обвинения?

Кет го изгледа презрително.

— Съдът разполага със сведения, че сте били информиран от полковник Етан относно процедурата на военнополевия съд. Така ли е?

— Да.

— В такъв случай трябва да ви е известно, че думата не ви се полага. При следващата проява на подобно неуважение от ваша страна ще заповядам да ви изведат.

Таниел прехапа език. Да го отстранят от собствения му съд. Ама че идиотщина…

— Тъй като осъденият е барутен маг, той ще бъде екзекутиран чрез обесване — продължи Кет.

Генерал Хиланска се приведе към нея и прошепна нещо в ухото ѝ. Тя кимна бавно и си пое дъх, като че да се овладее.

— Би било проява на небрежност да пристъпвам директно към закриване на заседанието, макар събраните доказателства недвусмислено да посочват изхода от делото. Съдът се оттегля, за да обсъди присъдата на виновния. Един час почивка.

Генералите се изправиха.

— Разрешавате ли да се обърна към съда?

Генерал Кет се спря пред платнището и се обърна навъсено по посока на гласа, долетял зад гърба на Таниел.

— Това е военен съд. Нямам представа коя сте, госпожице, но цивилни не се допускат на заседанието.

— Няма да отнеме много от времето ви. Казвам се Фел, подсекретар на работническия профсъюз и личен помощник на Рикар Тамблар. Тук съм, за да говоря от името на господин Тамблар.

Таниел се извърна на стола си. Фел стоеше досами платнището. Носеше жълтокафеникаво сако, изрядни риза и панталони и небрежно бе пъхнала ръце в джоба на жилетката си.

— Това е абсолютно недопустимо — каза Кет. — Охрана, отстранете тази жена.

Този път войниците не се поколебаха да се отзоват.

— Генерал Кет! — високо каза Фел. — Човекът, когото вие с такова нетърпение искате да осъдите на смърт заради неговия патриотизъм, е кандидат за поста на адранския заместник-премиер.

— Политиката няма място в адранската армия — каза Кет. Ала военните полицаи бяха спрели, колебаещи се дали да изведат Фел, след като генерал Кет разговаряше с нея.

— Капитан Таниел Двустрелни е герой на два континента — рече Фел. — Вие може да отбягвате политиката, но не и последиците, които екзекуцията на младия капитан би имала върху общественото мнение за тази война и конкретно за вашето ръководство.

— Общественото мнение не ме интересува. Напуснете.

— Генерал Кет — подчертано каза Фел, — ако Таниел Двустрелни бъде екзекутиран, фабриките ще затворят врати в знак на протест. А това означава, че фронтовата линия вече няма да бъде снабдявана с нови ботуши, униформи, копчета, торби, ризи и фуражки. Булевардът на оръжейниците ще спре да произвежда пушки и мускети. А пресата ще се погрижи всички, до последния човек в Адопещ, да узнаят, че Таниел Двустрелни, герой на цял Адро, син на смятания за мъртъв, но несъмнено велик фелдмаршал Тамас, е бил екзекутиран въз основа на скалъпени обвинения.

— Заплашвате ли ме, госпожице…

— Фел.

— Фел. — Кет заобиколи масата и се приближи до другата жена, като направи знак на военните полицаи. — Наистина ли заплашвате победата на адранското оръжие?

Фел смаяно допря пръсти над гръдта си.

— Аз? Да ви заплашвам? Велики Крезимир, генерале, и през ум не би ми минало да ви заплашвам. Та нали с очите си виждам лицето на Таниел, очукано като пържола от вашите полицаи. В никакъв случай не бих искала да подредят и мен така. Не, просто ви изреждам последиците, до които би довело решението на този съд.

— Вашият господар контролира профсъюзите. Следователно вие ме заплашвате.

— Не. — Фел повдигна пръст с жеста на поучаващ родител. — Моят господар оглавява техните ръководители. Всеки от отделните съюзи е свободен да излезе в стачка. Господин Тамблар е безсилен да ги спре, ако те вземат такова решение. Наистина ли искате цялата адранска индустрия да спре?

Кет доближи лицето си до нейното. За своя чест, подсекретар Фел дори не трепна.

— Заседанието ще бъде възобновено след един час! — генерал Кет рязко отметна платнището и бясно закрачи навън, следвана от останалите генерали.

Фел придърпа един от столовете до средата на палатката. Тя махна с ръка към войниците, обградили Таниел, и те колебливо отстъпиха крачка назад. Фел постави стола до неговия и приседна.

За момент Таниел я огледа преценяващо. Беше изрядно облечена — приличаше повече на делова дама, отколкото на подсекретар или личен асистент. В очите ѝ обаче личеше умора, а върху бузата ѝ имаше неотдавнашен белег, покрит със слой пудра за лице. Фел пъхна ръка в джоба си и извади кесийка от кафява хартия.

— Кашу?

Таниел не знаеше какво да мисли. Тя, и нейният господар, може би току-що бяха спасили живота му… ала човек като Рикар никога не вършеше нещо безвъзмездно.

— Ако оцелеете, ще бъдете голям длъжник на Рикар — тихо каза Фел.

Ето, това беше.

— Не съм го молил за помощта му.

— Така е, но въпреки това той ви я предоставя. Вие сте достоен човек, Таниел, не е ли така?

Повдигаше му се само от мисълта да дължи нещо на Рикар Тамблар.

— Какво иска в замяна?

— Три години — отвърна Фел. — В политиката. От вас ще се очаква да посещавате официални вечери и да правите изявления. Ще ви бъде изготвен график, разбира се. Извън публичното пространство, ще бъдете свободен да правите каквото си искате — да спите с когото си поискате, да пушите мала до насита… Подобен живот не е никак взискателен. — Тя сви рамене. — Но ако Рикар почине или бъде убит, ще трябва да заемете неговия пост и да оглавите Адро.

— Не искам подобен пост.

Фел се усмихна със стиснати устни.

— В такъв случай сте по-подходящ за него от Рикар.

Дали самият Тамблар би казал подобно нещо, или Фел току-що бе отправила хаплива забележка към господаря си?

— Мислех, че оръжейниците все още не са се организирали в съюз. — Таниел погледна многозначително към входа на палатката, откъдето бяха излезли генералите.

— Те няма как да знаят това.

— Рикар действително ли възнамерява да реализира тези заплахи?

— Бих предпочела да не узнавам.

Блъф, значи. Таниел трябваше да му го признае — изискваше се смелост да блъфираш висшите офицери на адранската армия.

— Рикар някога опитвал ли се е да изнудва Тамас?

— Небеса, не. Тамас щеше да го окачи като кукла на конци.

— Радвам се да чуя, че си има граници.

Едночасовата почивка се проточи в два часа, сетне в три. Михали поднесе обещаното кафе и по още една порция сладкиш.

Таниел започваше да се чуди къде, по дяволите, се бяха дянали генералите. Защо се бавеха толкова?

— Отсъствието им е добър знак, да знаете — каза Фел между два залъка.

Полковник Етан, преместил инвалидния си стол до тях, се съгласи:

— За издаването на смъртна присъда са им необходими четири от петте гласа. Ако се бяха върнали в уреченото време или дори по-рано, нещата нямаше да изглеждат добре за теб. Закъснението показва, че продължават да спорят, което значи, че не само Хиланска се опитва да ти спаси кожата.

Платнището бе отметнато и генералите се завърнаха в помещението. Фел и Етан се върнаха в задните редици, а генералите заеха местата си.

Кет изучава Таниел няколко секунди, преди да заговори. В погледа ѝ вече нямаше гняв. Заменяше го непоколебима решителност.

— Съдът — заговори тя — намира обвиняемия за виновен в измяна. Взехме решение да оттеглим останалите обвинения и да пристъпим към незабавното изпълнение на присъдата.

— От този момент капитан Таниел престава да се числи към редиците на адранската армия и бива освободен без каквито и да било почести. Тъй като делото бе разгледано при затворени врати, решението на съда няма да бъде оповестявано, колкото и да ми се иска да обявя на всеослушание, че Таниел вече не е един от нас. Той разполага с дванадесет часа, считани от този момент, да събере вещите си и да напусне лагера без много шум. Неспазването на тези условия ще бъде санкционирано незабавно. Заседанието е закрито.

Като в просъница Таниел чу как Доравир протестира, че присъдата била прекалено лека. Етан шумно негодуваше, че присъдата е неоправдано строга. Военните полицаи снеха оковите му и съблякоха куртката му.

Таниел не понечи да оспорва присъдата. Нямаше как да я оспори. В ступора си дори не забеляза излизането на генералите.

Как можеха да постъпят така с него? След всичко, което бе сторил за тях? След всичко, което бе отдал?

— Таниел.

Той вдигна очи. Пред него седеше Етан. Недалеч от полковника изчакваше санитар, който да му помогне с количката.

— Таниел, знаеш, че не вярвам на нито една от онези глупости за измяната. Самите те не вярват. Иначе щяха да те екзекутират, независимо от заплахите на Тамблар. Те просто искаха да те отстранят от пътя си. Ако мога да ти помогна с нещо, само кажи. Ако имаш нужда от място, където да си отпочинеш, имам една къща в Северен Ъмпшир. Вземи и момичето, ако искаш.

Ка-поел. Таниел въздъхна треперливо. Какво щеше да прави с Ка-поел? Да я изпрати обратно във Фатраста? Дали тя изобщо щеше да го послуша и да си иде?

— Благодаря — каза барутният маг.

Измина известно време, преди да осъзнае, че е останал сам в палатката. Дори Фел я нямаше. При мисълта за нея той се сети да я попита за бележката, която бе изпратил до Рикар — онази за липсващия барут.

Таниел успя да се надигне от стола. Краката му трепереха и той се зачуди къде в лагера можеше да намери мала. Не, не мала. Трябваше му барут. И без това с него можеше да се сдобие много по-лесно. Трябваше да събере багажа си. Какъв ли багаж имаше изобщо? Скицника и въглените. Дори пушката не беше негова, а на войската, макар че може би щеше да успее да се измъкне с нея. Можеше да продаде копчетата на куртката си.

Таниел изруга. Военните полицаи му я бяха взели.

Той изруга отново, когато осъзна, че палатката не е съвсем празна.

Михали седеше най-отзад и отпиваше кафе. Уловил погледа на Таниел, готвачът леко повдигна вежди.

Какво ли бе усещането да удариш бог?

— Видя ли какво стана, негоднико? — каза Таниел. — Извини се на Доравир. Нали така ми каза? Спаси войната. Как случилото се ще спаси каквото и да било, по дяволите? Как, като съм лишен от всичко, което познавам?

— Бъдещето се променя непрекъснато — отвърна Михали. — Кафе?

— Върви да се продъниш.

Таниел напусна щабната палатка и се отправи към квартирата си. Няма и десетина крачки по-надолу към него се присъедини бригаден генерал Абракс. Трябваха му само няколко секунди да осъзнае защо беше там.

— Обичайна практика при Крилете ли е да кръжат около военния съд, за да привличат нови наемници?

Генерал Абракс беше сериозна жена в четиридесетте, с къса руса коса и безупречна червено-бяла униформа.

— Адски сте самонадеян, Двустрелни. Виждам защо Кет искаше да се отърве от вас. Какво ви кара да си мислите, че съм дошла да ви привлека?

— Нищо. Простете, госпожо. — Таниел си напомни, че не е в позицията да обижда командира на най-елитната наемническа армия в света.

— За това съм дошла, разбира се — продължи Абракс. — Да ви привлека, имам предвид. Бих желала да ви предложа място в Крилете на Адом.

Таниел нямаше високо мнение за наемниците. В най-добрия случай прибираха парите ти и полагаха неистови усилия да избегнат същинската битка. Въпреки това трябваше да признае, макар и неохотно, че Крилете притежаваха заслужена репутация на бойци, които се сражават с решителността на редовната пехота. Беше го видял с очите си през настоящата война.

Таниел спря и се обърна към нея.

— Генералният щаб ще побеснее.

— Мен какво ме е грижа? — каза Абракс. — Аз отговарям единствено пред лейди Винцеслав и Тамас, а не пред генералния щаб. Пък и току-що станах свидетелка как изпратиха на военен съд най-добрия си войник. Нямам особена вяра в способностите им да направят каквото и да е правилно. Може и да сте хвалипръцко без капка чинопочитание, но в битка струвате колкото петдесет мъже. И аз имам намерение да ви видя в армията си.

— Не знам дали да съм поласкан, или обиден — каза Таниел.

Абракс се подсмихна.

— Заставам зад всяка своя дума.

— Рикар Тамблар, изглежда, мисли, че ме е купил.

— Ако смятате, че му дължите нещо — сви рамене Абракс, — свободен сте да изплатите дълга си. Но след края на войната. Подозирам, че бихте предпочели да сте на фронта, отколкото да се опитвате да победите змиите в политиката в Адопещ. Тук поне ви е позволено да застреляте враговете си.

Таниел огледа лагера. Разкалян, безреден, огласян от стенанията на ранените в полевите лазарети и екота на глуха стрелба откъм фронта. И все пак не можеше да си представи да замени всичко това за някакво бюро или подиум в Адопещ.

— Какво предлагате? — попита барутният маг.

— Майорски чин на пълна заплата и всички привилегии. Ще ви поставя извън военната йерархия и ще отговаряте директно пред мен. Единственото ви възложение ще бъде да убивате Привилегировани и Пазители. Не бих искала да усложнявам нещата повече от това.

— А останалите наемнически офицери ще се съгласят ли на подобно нещо?

— Те останаха във възторг от идеята — отвърна Абракс и се приведе към него. — Неотдавна Тамас задигна един от най-добрите ни хора. Стори го открито, разбира се, но подобно нещо не се забравя просто така. Моите колеги смятат привличането ви за отмъщение.

Таниел се вгледа в нея. Изглеждаше искрена. Пък и Тамас никога не беше казвал лоша дума за Крилете. Да не говорим, че воюването сред наемническа рота определено беше за предпочитане пред това да пропусне остатъка от войната.

— Кого ви отмъкна Тамас?

— Млад офицер на име Сабастениен.

Името му звучеше познато, но Таниел не успя да го свърже с нечие лице.

— За колко време желаете да остана на служба в Крилете?

— До края на войната. В края на дадено поръчение разпускаме войниците си. Тогава ще получите паричното си възнаграждение, както и възможността да се присъедините отново за следващата ни задача.

— А Ка-поел?

Абракс се намръщи.

— Вашата дивачка?

— Да.

— Доведете и нея, ако искате. Не ме интересува с кого спите. Може да си придавам такъв вид, но не съм толкова скована.

— Аз не спя с нея. Тя ми помага да подбирам мишените си.

Абракс се замисли над думите му.

— За нея мога да ви гарантирам единствено редническа заплата.

— О, ам… — Таниел едва не направи крачка назад. На никого в адранската армия не беше минавало през ума да плаща на Ка-поел. — Звучи справедливо.

— Споразумяхме ли се?

— Така мисля.

— Явете се в лагера ни до два часа — каза Абракс. — Ще ви намерим временна квартира за през нощта, а на сутринта ще ви екипираме. Утре по пладне искам да сте започнали да убивате кезианци.